петък, 28 май 2010 г.

Влакче на ужасите

В първия момент се почувствах точно като северноамерикански индианец, който за първи път в живота си вижда влак- вцепенен от ужас! Очите ми се разширяваха като пържени яйца на дъното на тиган. Защото това, което виждах беше един призрак от миналото- старата пътническа мотриса на БДЖ. От онези- целите нашарени в графити, с овехтяла от времето, напукана боя. Истински праисторически динозавър- БЕДЕЖЕЗАВЪР! Той влезе тихо в гарата и отвори вратите си със съскащият звук на настъпена кобра: "Пссссссссс!" И все едно пред мен се отвориха тежките порти на Ада- на входа ме посрещна едно приблизително подобие на жена, което трудно можеше да се идентифицира по отношение на половата си принадлежност при наличието на толкова категорично мъжки белег, каквито бяха мустаците. Такива мустаци сигурно и свирепият Чингиз хан не беше имал в най- страшната си войнска сила! Попитах плахо: "Това ли е влака за Пловдив!" Изпод мустаците излезе драматично контрастиращ на грубия външен вид нежен женски глас: "Да, качвайте се!" Нещо в тембъра на гласа й напомняше на милото покорство, което имаха японските гейши. А аз очаквах женището пред мен да изреве като саранска мечка...Шокирано изненадан, как не колабирах, свличайки се като прострелян на перона. Ама устисках и се качих. Влязох в пътническия салон и спрях под напора на ударната вълна от сложни човешки миризми. В предните редици от атакуващи обонянието ми миризми изпъкваше с особено безмилостното си отношение- миризмата на чорапи! Но по- страшен беше причинно- следственият първоизточник на тази миризма- група роми. Дали защото подцених ситуацията, или защото надцених съпротивителните си сили, но съвсем съзнателно, с твърдата решителност на японец, преди да си направи харакири- седнах в епицентъра на клокочещата сган. Всъщност, дълбоко уповавах на слушалките за музика, която мислех да послушам по пътя. Щях да си пусна Metallica и да се капсулирам за всякакви шумове, идващи отвън. Да, ама- не! Ромите успяваха да надвикат и гърления хевиметъл рев на Джеймс Хетфийлд. Егати! Минах от траш на още по- траш парчета, ама не- ромите бяха по- траш! Особено един такъв малък, трипластово дебел като Джаба от "Междузвездни войни", целият плувнал в мазна пот, който през цялото време друсаше сланина в ритъма на върл кючек. Те тоя те как не ми се качи на главата, докато хвърляше гюбеци. Погледнах го на кокал, а той ми помаха за здрасти, което движение предизвикваше сеизмичен ефект върху гръдния му пласт от сланина. Гърдите му със своите почти женски форми и размери се поклащаха току пред очите ми. Преглътнах и се обърнах на другата страна- оттам някаква мургава стрина ми се блещеше с бялото на очите си, докато ми набутваше в ръцете да си купя хубави банани. Следваща ми заподнася найлонова чантичка с плувнали в собствен сос полусмачкани домати. Трети образ едва крепеше четири зелки за салата. Помежду тях като пета зелка си подаде главата и началник влака с някаква униформа сякаш на старшина от Варшавския договор. Подадох му билета между два банана, за да го перфорира. Той го проби със замаха на римски легионер- забучи върха на химикалката си право в средата, точно в цената, сякаш това беше жест на мъст, че не съм му пуснал някоя стотинка в ръката, а съм си купил добросъвестно билет. След което ми се усмихна с тънка усмивка на погребален агент и отмина нататък...
...Дали пък просто не бях заспал във влака и това да беше сън?! Не, не беше сън- цената на билета ми беше пробита, а аз разбит. Точно като северноамерикански индианец, който за първи път е видял влак ...пълен с индианци

Ако думите, написани от мен, имаха ехо...

Думи, думи, думи. Толкова много думи, които имат своето буквално и метафорично значение, своя граматически статут и функции, своето логично обусловено място в изречение, но...Нямат ехо! "Как така ехо?!", ще попитате недоумяващо. Отговарям ви: "Ехо като ехо!" Като ехо в планината. Което, като извикаш "Ехоооо!", отговаря със същото, връщайки го обратно- "Ехоооо!" Буквално за такова ехо ви говоря (пиша). Точно такова ехо нямат написаните думи. Но си мисля, какво ли щяхте да чуете, ако думите, написани от мен, имаха ехо?! Пак ще недоумеете, дори ще възроптаете: "Толкова ли пък е важно това, та ни занимаваш сега?!" Да, важно е. Защото, ако написаните думи имаха ехо, щяха да се чуват всички гласове и звуци, които е чувал автора, докато ги е писал. Те щяха да отекват с ехо във всяка една дума. Например от думите в романа на Ремарк "На Западния фронт нищо ново" щеше да отеква ехото от залповете на оръдията, под смъртоносния огън на които той води записки за бъдещата си творба. От думите в стиховете на Вапцаров щеше да идва с ехо шумът от боботенето на корабния двигател, на който той е работил, докато пише част от поезията си. От думите в дивите разкази на Хайтов пък щеше да се чува ехото от шума на листата в Родопа планина, където той като лесничей си записва на открито много от сюжетите, които след това разработва в книгите си...
...И така, ако написаните думи имаха способността да поемат и да отразяват всички странични гласове и звуци, които са съпътствали тяхното написване, щеше да бъде толкова...съкровено. Да, съкровено! Защото щяха да се чуват много от онези гласове и звуци, които се описват с думи. Както е в моя блог...
...В моя блог, ако думите, написани от мен, имаха ехо- щяха да се чуят толкова интересни гласове и звуци. Всички гласове и звуци, които неизменно съпътстват моето писане:
-"Хрррр- хрррр- хрррр!" Това е ехо от тихото похъркване на Мамето, докато пиша посреднощем с лаптопа в леглото;
- "Още ли не си заспал!?" Това е ехо от стоманено императивния въпрос, който Мамето винаги ми задава, когато стане, за да отиде до тоалетната през нощта;
- "Мамоооо, па татето пак е на компютъра!" Това вече е ехо от коварно предателският вик на Сашко, който той винаги надава, когато случайно влизайки в стаята, ме е заварил, че пиша;
- "Тате, има аки!" Е, има ли съмнение?! Това е ехо от безпомощното гласче на Невичка, която закономерно се нааква винаги, когато съм седнал да пиша;
- "Гррррррррррррррррррр!" Това е чутовното ехо от гъргорещият дизелов двигател на комшията, от който при минаването на колата покрай къщата, прозорците започват да треперят, зъзнейки от мистичен ужас, моторно- рефлексно предаващ се на пръстите ми по клавишите ;
- "Малинчооооооо!" Това е ехо от гласовете на децата, викащи за игра комшийчето, от което винаги ми пониква марксистко- ленинска брада, като го чуя, защото то просто е...АДСКИ ДОСАДНОООООО и ме изкарва с електрошокова сила от творческия унес...
...Това е невъзможно- възможното ехо, което щяха да имат моите думи. Описвам го, защото нито един текст не е просто текст, нито една дума не е просто дума- зад всички тях се крие безмълвното ехо на любимите ни гласове и звуци, което се чува едва тогава, когато останем насаме с тишината на тяхната мъчителна липса...

вторник, 25 май 2010 г.

1О мои тайни

Поемам щафетата от моята приятелка Тибурон и споделям 10 неща, които са тайна за мен:

1. Имам две деца, но ги обичам толкова, сякаш са четири...Затова се замислям дали да не си направим с Мамето още 2 деца, та да се балансират нещата.

2. В главата ми постоянно звучи някаква песен. Това е така, откакто се помня. Но не съм доказано луд, а само доказано меломан.

3. Плакал съм на "Титаник"...Срааааааааааааам!

4. Продължавам да се радвам като начинаещ шофьор, докато карам кола.

5. Аз съм най- бавният шофьр на Републиката- рядко вдигам повече от 60. Сега карам като пенсионер, а пък, като стана вече пенсионер- не знам!?

6. Обичам да се возя във влак- да слушам тракането на релсите и да гледам през прозореца как се сменят пейзажите.

7. Единствените хора извън семейството ми, пред които съм истински себе си, без да се притеснявам ни най- малко- това са Бъдж и Лелчето. Обичам ги!

8. Повечето текстове в блога са писани със спящата Невичка на лявата ми ръка...Дори сега пиша така.

9. Пиша статии за вестник "Строител", а не мога да закова един пирон, без да се ударя по пръстите с чука.

10. Говоря си с Господ...Той е най- добрият ми приятел.

Музикален поздрав- U2 Miss Sarajevo



"Мис Сараево" винаги е била красива песен- красива като картина на френски импресионист. Която, колкото по- дълго съзерцаваш със затаен дъх, толкова повече разкриваш нови и нови свенливо съкровени детайли, които дотогава не си виждал. Както при това концертно изпълнение. Основната тема е изсвирена от Ди Едж на пиано- тихо, спокойно, леещо се с носталгия, като ръмящ дъжд по самотни улици. И гласът на Боно със своя леко дрезгав хрип...Всичко това прави невъзможното- кара да звучи една песен пред хиляден стадион по толкова камерно съкровен начин, сякаш е изпята пред приятели. Но всъщност, тя е изпята точно от приятели за приятели. Като изповед- човешка и красива. Истинска Мис Сараево!

понеделник, 24 май 2010 г.

Татяна Сергеевна, милая моя!

Случайно я открих - Мемориалната гробница на загиналите съветски бойци. Беше ранна утрин. Едва се развиделяваше. Нямаше никой по улиците. Само вятърът влачеше с тихо стържене окапалите есенни листа по асфалта. Гъстата мъгла покриваше с призрачния си воал София. Когато неочаквано пред очите ми изплува Мемориалната плоча. Бях уморен от изкачването на наклона и се спрях да почина. Малко ме стресна пресилената патетичност на надписа върху белия мрамор - "Вечна слава на геройски загиналите за свободата съветски бойци!"... Но вместо слава, изпод мраморните плочи бяха пробили бурените на вечната забрава. Зачетох се в списъка с имената на загиналите. Дълъг списък с руски имена на мъже. Мъже, мъже и пак мъже. До предпоследното място, където се четеше името на една жена - Татяна Сергеевна. Не знам защо, но някак ми стана мило от това толкова женско руско име. Беше толкова тихо, че ясно чух мисления си задочен монолог с тази жена: "Ех, Татяна Сергеевна, милая моя! Може ли да има толкова поезия в твоето име и тя да е била пречупена точно тук, далече от вкъщи, по този жесток начин, във война?!" Опитах се да си я представя. Как може да изглежда жена на име Татяна Сергеевна!? Пред очите ми изплува образ на руса жена със съсредоточен нежно син поглед. Образ на дъщеря, очаквана да се завърне жива от родителите си. Образ на сестра, очаквана да се завърне жива от братята и сестрите си. Образ на приятелка, на любима, на съпруга, на бъдеща майка...Образ на всичко онова, което може да бъде една жена в живота. И което тя не е успяла да бъде, защото просто не се е завърнала от фронта. Защото крехката нишка на нейния анонимен живот е била скъсана от вихъра на войната. Защото е била просто една малка Татяна Сергеевна в една голяма световна война. Защото нейното място не е било там, във войната, а във мира. Нейната работа не е била да отнема , а да дава живот; не е била да мрази, а да обича. Така, както може да обича само една Татяна Сергеевна...
... Тръгнах си. И вече се развиделяваше. В светлината на изгрева виждах още по- ясно мисления образ на тази руска жена. Тя не беше герой, беше просто Татяна Сергеевна, милая моя!

Счупи гипса

Бях много малък, но го запомних. Играехме футболен мач на улицата, когато някакъв чичко от публиката се провикна гневно по мой адрес: "Ей, гипс!" Поводът беше моята отчайващо слаба игра. Бях малък и наивно доверчив - лесно повярвах, че освен плът, кръв и кости, в организма ми има и субстанция от този строителен материал.
В момента, в който повярвах - гипсът започна да действа, сякаш съм го смесил с вода. Втвърди се бързо и безвъзвратно. Скова ме целия. И всичко ми стана гипсово - мислите, чувствата, думите, жестовете, мечтите, надеждите. Целият ми живот! Пълен гипс!

А гипсът си е гипс - строителен материал. Затова и много хора започнаха да ме използват по предназначение - като строителен материал. Вземат ме, такъв, какъвто съм - гипс, и ме замазват някъде по грапавините на характера си, за да си го изгладят, да го запълнят. За пълнеж ме ползваха - тук гипс - там гипс. Обаче, ето ти чудо! Какво стана? Този ме вземе за гипс, онзи ме вземе за гипс - от много вземане накрая ме счупиха.Ама не мен, а гипса. Счупиха ми гипса, грубияните му с грубияни! Някой ме натисна малко по силно и го счупиха. Оказа се, че гипсът е лесно трошлив при по-груб натиск. В началото ме заболя, защото бях свикнал с гипса като с жива плът. Но после се почувствах приятно освободен и дишащ. Без гипс!... Той си беше свършил работата - нали е строителен материал, построи ми характера. Без него характерът ми въобще нямаше да го има. Защото, ако го нямаше добрият стар гипс, вместо той, при външният натиск щяха да се счупят останалите съставни части от мен - плътта, кръвта и костите ми. Животът ми... Тук ще спра, че вече прекалено разводних онова просто нещо, което исках да ви кажа и което побързах да ви кажа още в заглавието: "Счупи гипса!" Не се бойте - чупете го или нека ви го счупят. Това, което ще остане, е животът ви - непречупен...

Самотно дърво край пътя

То стои край пътя сигурно от цяло столетие. Има исполински размери- един истински великан от приказките! Клоните му са като неистово протегнати към небето ръце- мускулесто напрегнати и релефни. А кората му е грубо грапава, напукана като дъно на отдавна пресъхнало море. Корените му изпъкват над повърхността като грациозни хълбоци на породист кон- едри и силни, вкопчили се в дълбините на земята...Но може би нямаше да го огледам толкова детайлно, ако не бях видял закачения на него некролог. Некролог на младо момче, загинало на това място преди три години. "Три години без нашият скъп син, брат и внук..." Усмивката на непознато момче грееше от снимката на некролога, закачен на място, където дебелата кора на дървото беше обелена и зееше като едва завехнала, но още незарастнала рана. Тогава си представих как се е случило. Дървото се издига точно на завой на оживен столичен булевард- вероятно момчето е карало автомобил и не е успяло да вземе завоя. Колата е изхвърчала неуправляема и се е ударила в крайпътното дърво. Ударът е бил жесток, след като кората на това голямо и силно дърво вече три години не може да зарастне и да заличи следата от трагедията...
...Винаги се спирам до това дърво и си мисля за младият живот, който е спрял завинаги тук. И ми става тъжно, колкото за момчето, толкова и за дървото- това самотно дърво край пътя. Което, повярвайте ми, макар и да е зелена пролет, няма едно листенце по клоните си. Сякаш е живо, но мъртво. Мъртво по време на живот. Издигащо се с голите си клони и още незарастналият си белег на кората- единственото още живо нещо в него. Неговата жива рана, неговата безмълвна жива тъга и столетна самота...

неделя, 23 май 2010 г.

Родителят- виновен до доказване на противното!

Обвинението е тежко, без право на обжалване, без право на доказване на противното. Обвинителният акт вече е написан и в него има само една, но достатъчна дума- ВИНОВЕН! Това е най- страшната дума. Това е и най- страшната присъда. Но кой е осъденият?! Българският родител. Той е виновен за срива на ценностната система на обществото, за агресията, стигаща до физическа саморазправа и смърт при децата, за анархията в училище поради липсата на първите седем години във домашното възпитание, за неграмотността и чалга манталитета на подрастващите...За всичко! За абсолютно всичко- сякаш Родителят е вездесъщ и може да бъде едновременно навсякъде, за да обърка нещата навсякъде, за да се провали навсякъде. Как смогва наистина да бъде толкова отрицателно вездесъщ?! Никой не си задава този въпрос, докато не стане сам Родител и докато не разбере, че това може да се случи и на него. А именно- да се провали като Родител, защото не може да бъде винаги и навсякъде до своето дете. Винаги и навсякъде, където се псува, където се нагрубява, където се краде, където се лъже, където се пуши, където се пие, където се приемат наркотици, където се прави безразборен секс, където се убива...Винаги и навсякъде, където може да бъде неговото дете, докато той е на работа всеки ден по 8 и повече от 8 часа. Докато готви закуска, обяд и вечеря. Докато мие чинии, пере, простира и глади дрехи, оправя легла, забърсва с парцал и чисти с прахосмукачка. Докато пазарува и мъкне тежки чанти с покупки. Докато обикаля от магазин на магазин в търсене на по- евтини стоки на промоция. Докато се блъска в градския транспорт или чака с колата си по час, за да мръдне метър напред в задръстването. Докато изкачва до десетия етаж на блока заради счупения асансьор. Докато дреме пред новините и тъпия турски сериал от умора. Докато се бръсне и глади за утрешния работен ден...Докато, докато, докато. Толкова много неизбежни, задължителни "докато", а толкова малко Родител- само един. Най- много двама. Които могат да бъдат Тук, но не и Там. Или- Там, но не и Тук. Никога едновременно Тук и Там. А понякога нашите деца са точно между Тук и Там, като в онази игра- "Тука има- тука нема". Изгубени от погледа. Изгубени в играта, която така жестоко лотарийно разбърква Тук и Там, че накрая преставаш да разбираш кой къде е. И се озоваваш на подсъдимата скамейка, за да чуеш своята присъда- ВИНОВЕН! Без право на обжалване, без право на доказване на противното, но поне с право на човешко разбиране.

петък, 21 май 2010 г.

How are you, България?

Той не ме познава. Просто е англосаксонски учтив. И затова винаги, когато минава покрай мен, ми се усмихва, подава ми ръка и казва: "How are you?" Аз си отварям устата, езикът ми се подготвя да артикулира звука на първата буква от моя отговор на неговия въпрос и...

И?! И нищо! Той ме отминава, без да дочака моя отговор. Без да дочака моето "Благодаря, добре съм!" или "Благодаря, не съм добре!"
И?! И устата ми остава идиотски отворена. А езикът ми, който вече е стартирал процедурата по артикулиране на речеви звук, спира някъде по средата на процеса. Но от внезапното спиране звукът рязко поднася на завоя при излизане от устната кухина и се получава един почти истеричен фалцет, подобен на свиренето на дискови спирачки на BMW тройка: "Ъ-ъ-ъ-ъ-ъ-ъ-ъ-ъ!"

Пфу! Винаги забравям, че англичанинът просто ми казва едно най-обикновено, безпристрастно "Здравей!". Не ме пита как съм. Нито пък го интересува. Така е възпитан - ръкостиска се, казва си дежурното "How are you?" и отминава. А аз оставам да блея след него с широко отворената си уста, недоизказала каквото има за казване.

Тъпо! Много тъпо даже! Стоя като препариран с отворена уста. И в този миг народопсихологически се самоиндентифицирам и разбирам до болка... Разбирам, че съм човек, българин, който не иска да пусне подадената за ръкостискане десница на европееца, докато не отговори на учтивото, вечно отминаващо и загърбващо го "How are you?"...Защото за мен "How are you?" означава "Как си?". И много държа да отговоря: "Добре съм, но ще се оправя!"

четвъртък, 20 май 2010 г.

Уестърн


И това, ако не е уестърн!...
"Апа, тате, вчера си седим в Детската и Владо стана, взе стола и каза: "Саа ше те удара със стола!" А той е един егати дребния! Ше ме удри със стола! Аз само станах и той каза: "А, нема да те удра със стола!" Като ме видя колко съм по- висок от него, си седна!"
Малииии! Класическа уестърн сюжетна схема- дребен каубой в пристъп на умопомрачителен гняв става и взема стола, за да го счупи от главата на главния герой, който си седи кротко на бара. Обаче той става мълчаливо и се изправя с целия си ръст- две глави над побойника. Това е достатъчно, за да бъдат охладени страстите- сред гъстия мрак на умопомрачителния си гняв, дребния побойник получава просветление. Светва му, че противникът има количествено превъзходство в размер на цели две глави дължина...Музиката в бара, която за миг е спряла, за да изчака да мине боя, продължава, след като става ясно, че бой няма да има...Излиза финален надпис- THE END...
В ролите: Клинт Истууд, Сашко, Владо и така нататък...

Когато животът престане да друса

За първи път се качвах в чисто,съвсем чисто нова кола. И то японска- "Тойота"! Качих се отпред до шофьора и зачаках да тръгнем. А то се оказа, че вече сме тръгнали- толкова нежно неусетно. Не бях чул кога двигателят е бил запален, не бях усетил превключване на предавките, нито пък натискане и отпускане на съединителя- колата работеше дискретно и фино, точно като японка, която церемониално поднася чай. Тишината в купето изглеждаше толкова неприкосновена и свята, колкото е тишината в манастирска килия по време на молитва. Дори неравностите и дупките по пътя бяха меко поглъщани от амортисьорите и не бяха допускани до слуха на пътниците. По български мнително, си напрягах всичките сетива, за да доловя някаква нередност в работата на автомобила- някое издайническо шумче от скоростната кутия, потропване от предното или задното окачване, придърпване от съединителя, свирене на спирачните дискове- иначе не можех да се отпусна спокойно. Наум се самонавивах: "Толкова е тиха, защото се движи бавно. Нека вдигне 100, пък да я видя тогава японката!" Този довод временно ме утеши, докато не се качихме на магистралата, където шофьорът натисна безмилостно газта. 90, 100, 120, 130 километра в час...Стрелката се катереше по циферблата на километража, без да издава никакво напрежение. Очаквах двигателят да започне да протестира с дрезгаво ръмжене. Напрягах си неистово слуха- ако бях анимационен герой, ушите ми щяха да станат големи колкото радиолокаторни чинии. Но това, което чух, беше едно фино, будистки монотонно жужене, което само подчертаваше ненарушимата съкровеност на тишината в купето. "Егати!", исках да възкликна, но останах с идиотски отворена уста, защото "Тойотата" вече достигаше 160 км. в час. И нямаше никакво колебание, замисляне, протест.
Продължаваше да няма и друсане. Онова мило, родно друсане на моя стар "Форд", с което бях почти физиологично свикнал. И сякаш не просто "Тойотата", не просто пътят, ами целият кофти български живот беше престанал да друса. Оставаше само да повярвам в това и щях да достигна до състояние на пълен будистки покой на духа- нирвана. Но моето пътуване със служебната "Тойота" свърши и трябваше да си се върна в родния "Форд", който ме очакваше безмилостно шумен, темерудски своенравен, твърдо друсащ...Но пък истински! Мъжки! Мой си...

Когато локомотивът влиза в гарата


Обичам този момент. Когато се чува тихото тракане на релсите и фаровете на локомотива разсичат със сноповете си светлина черния цвят на нощта. Влакът се показва от завоя и влиза в гарата. Дава предупредителен сигнал, който отеква с дрезгаво ехо. Локомотивът минава покрай мен заедно с вихъра на въздуха, раздвижен от скоростта на влака. Това е добрата стара "Шкода" 45, с двойката кръгли фарове, които й придават някакво кротко, но уморено излъчване. Тя минава покрай мен с пулсиращ някъде в търбуха си двигател. Всичко наоколо за миг започва да трепти от резонанса на двигателя. Бученето е дълбоко и гърлено, сякаш излиза от озъбената паст на могъщ звяр. Спирачките свирят с пронизително стържене в желязото на колелата и влакът спира. Преди да се кача в него, поглеждам към локолотива. Той стои там, най- отпред...стар, с олющена и напукана боя, но готов да продължи напред- до следващата и следващата гара. До следващия и следващия километър. До следващия и следващия пътник. До края! А началото е било толкова отдавна- преди толкова много години, преди толкова много километри, преди толкова много пътници. Началото е било в Пилзен, в завода на "Шкода". Където някога е работил и татко като заварчик. Работил е всеки ден, дори извънредно в събота и неделя- само и само да изкара някой лев повече, че е имал къща да строи, семейство да храни. Заварявал е до преумора по локомотивите. До такава преумора, при която ти става черно пред очите. Затова той винаги казваше: "Бях ги намразил тези локомотиви!" Но въпреки това, като ги видеше, не можеше да остане равнодушен: "Големи машини са!" Искаше да ги мрази, но ги обичаше. Така, както и аз ги обичам- нищо, че са стари, нищо, че са бавни, че са амортизирани, че са опасни дори...Защото, когато "Шкода" влиза в гарата, с нея влиза и Миналото. Но не Миналото като абстрактно общо понятие, а съвсем конкретно и лично- в лицето от желязо на локомотива. По което има от заварките на татко- следи от неговата младост, от неговите трудни мечти, от неговите ръце, сърце и душа...
...Затова обичам този момент- когато локомотивът влиза в гарата. Тогава след него влизат, закачени заедно с вагоните и спомените за човека, който продължавам да обичам.

сряда, 19 май 2010 г.

"Послушен или палав?"- това е въпросът


"Синът ви е много палав!" Вече кой ли не ми го казва- учители, познати, непознати, приятели, неприятели, сульовци и пульовци. Всеки! Независимо дали го питам, или изобщо не го питам по този въпрос- по повод и без повод. Всеки свъсва вежди, поклаща отчаяно глава и ми съобщава с прискърбие: "Синът ви е много палав!" Във въздуха остава да витае незреченото на глас съжаление към нас, неговите родители- "Тежко ви и горко ви с такова дете!"...Да, тежко ми е, наистина. А сигурно ми е и горко. Но съм сигурен, че същото им е било и на родителите на най- лудите глави, които Историята познава. Ще ме извините, ама съм историк и професионално деформирано разсъждавам за всяко нещо в контекста на Историята. Та си мисля, че тежко и горко им е било и на родителите на Бенковски, Хаджи Димитър, Караджата, Панайот Хитов, че даже и Левски, нищо, че изглежда толкова сериозен по снимките. Представяте ли си ги всички тези свободни духове, всички тези бунтовни мечтатели, които не са скланяли глави пред нищо- те да са били послушни деца?! А?! Да, да, послушни, ама друг път. Послушните си се раждат послушни, живеят послушни и накрая- още по- послушни умират. Раждат се, живеят и умират удобно послушни за всички. Никой не се възмущава и не се оплаква от тях, защото послушно правят всичко, каквото се очаква и дори не се очаква от тях- без да създават дилеми, препятствия, реплики, въпроси, съпротиви, откази и така нататък различности от монотоннно очакваното. Те са толкова лесни, а палавите- толкова трудни. Но дори "палавият" Вазов го е прозрял в "Под игото"- "Лудите, лудите - те да са живи!" Защото тежко и горко на родители с деца "луди глави", но още по- тежко и горко на История без "луди глави", без бунтари, без мечтатели, без свободомислещи, без НЕПОСЛУШНИ!...
"Синът ви е много палав!" Отговарям ви на всички: "Да, защото е НЕпослушен!" Пък както искате го разбирайте, подскачайте, куткудякайте от възмущение...Няма да ви слушам!

Чиба, кон такъв!

Седнал насред зелената полянка, съзерцавах как слънцето гали с лъчите си прасковено нежното мъхче по бузките на Невичка. Лъчите се отразяваха с игра от искрящи отблясъци в очите ù, които разширени от детско очарование, наблюдаваха коня, пасящ трева на метри от нас. Тишината се разливаше заедно със сиянието на лъчите. Чуваше само тихото хрупане на тревата, която конят с наслада пасеше. Невичка гледаше лирично прехласната по коня, похапвайки фъстъци, а аз си сложих слушалките, за да пусна музика, която още повече да подсили идилията. В ушите ми зазвучаха нежни цигулки... "О, даааа!", въздъхнах и си затворих очите, откъсвайки се от действителността. Агрегатното състояние на тялото ми се променяше почти физически осезаемо - разтапях се от блаженство и се изпарявах, политайки към синьото небе, сред безкрайността на простора... Когато до мен, до широко отворените ми ноздри, дишащи свободно, достигна ухание на... КОН! А? Отворих очи и се срещнах очи в очи с коня, който преди малко пасеше на метри от нас. В очите му се четеше онова, което се опитваше да ми каже, но не можеше: "ДАЙ МАЛКО ФЪСТЪЦИ!" Замръзнах на място и не знаех какво да направя - главата на коня беше на сантиметри от мен. Никога не бях предполагал, че една конска глава може да бъде толкова голяма! Нито пък, че един кон може да гледа толкова умно - почти колкото умно гледах аз. Докато се гледахме по този начин един друг, аз се опитвах да се сетя какво се казваше на кон, за да бъде изгонен. Първото, което ми дойде на ум, беше: "Чиба!" Конят ме погледна някак въпросително, с леко подозрение, сякаш искаше да каже: "На мен ли говориш?!" Което ми беше достатъчно, за да загрея, че "чиба" е команда за куче. Майкоооо, досрамя ме чак от животинчето. Но пак по-добре, че не му казах "къш" - тогава можеше и да отнеса някой ритник с копито. През главата ми трескаво преминаха всички животински команди, които знаех - "псът", "ррррррр", тца- тца"... Обаче никоя от тях не беше предназначена за кон. Затова повторих "Чиба!". Но прибавих и "бе" за благозвучност - "Чиба, бе!" Конят само как не свъси вежди, докато размишляваше върху моите думи. Опитваше се да анализира инплицитната семантика на емоционално-контекстуалният нюанс, който привнасяше употребата на "бе" във вече използвания императивен израз "чиба!" Размислите върху този литературен казус така го бяха погълнали, че той дори престана да преживя тревата в устата си и ушите му се наостриха от интелектуална превъзбуда. Използвах този момент на пълно мисловно вцепенение и леееко, леееко се измъкнах от опасната близост на коня, бутайки количката на Невичка пред себе си. Вече се бяхме отдалечили на 200- 300 метра от коня, а той продължаваше да стои в същата поза на самовглъбен размисъл. Сигурно бях объркал чувството за личностна идентификация на горкото животинче и то продължаваше да си блъска главата пред голямата екзистенциална дилема - "Аз кон ли съм или куче?!"...
... Следващият път обезателно ще му кажа "Дий!" - стига да не ме посрещне, лаейки като куче!

вторник, 18 май 2010 г.

Зелена карта за Диърборн, щата Мичиган...след 3 години

2007 година...
''Не ми се ходи в Америка!''... Казвах го така, сякаш всичко зависи само от това дали искам, или не искам да ходя в Америка, а другите неща са просто дребни подробности. Сякаш американските емиграционни власти само чакат да изявим желание. Гризат си нервно ноктите от нетърпение. Ще си счупят клавиатурите да проверяват всеки ден в Интернет дали най-накрая сме благоволили да вземем участие в лотарията за Зелена карта. Президентът Буш вече е взел печата и дори го е вдигнал, в очакване да го удари със свирепа сила върху нашата Зелена карта, за да ни разреши постоянно пребиваване в Съединените щати. Самолетът ни чака на летището с работещи двигатели. А Статуята на Свободата върти очи като стрелян лалугер наляво-надясно, за да види кога ще прелетим покрай нея...
Само трябваше да кажа заветното ''Искам!''
Мамето вече три месеца ме навиваше за Америка. Говореше ми за наши познати, отишли със Зелена карта - как си оправили живота, а ние още сме си на село. А те с къща и кола - ''Тойота'', с автоматични скорости... ''Да, с автоматични скорости!'' - повтаряше тя, без да си има никакво понятие какво точно означава това. И били от някакви си месеци там. И жената още не работела. Обаче ето - имат ''Тойота''... ''С автоматични скорости!'' А ние още не можем да изплатим нашия стар 15-годишен ''Форд''... И то с механични скорости! Който едва пали сутрин! На село!
Мамето неслучайно засягаше автомобилната тема. Тя знаеше, че точно ''Форда'' беше една от фундаменталните причини да се дърпам за Америка...
И наистина - как можех да го продам, като бащиното ми сърце щеше да се скъса, когато го видя как бавно се отдалечава от родния гараж, с кротко тъжни фарове, със скръбно ридаещ двигател и избелял надпис ''Форд'', който става все по-малък и по-малък... Далечен, безвъзвратен и безутешен. Превръща се в една малка, мила, родна точица на хоризонта, която тихо угасва като пламък на свещичка в ръцете на бедно дете...
Мъка, мъка!
''И в Америка ще си купим ''Форд!'' - съвсем случайно подхвърли Мамето. Макар че в очите ù се четеше друга мечтана марка коли - ''Тойота'', разбира се! С автоматични скорости! Но въпреки това се замислих, замечтах се. Във въображението ми се роди моята Американска мечта - как карам ''Форд Мустанг'' на фона на дрезгавия рокаджийски глас на Бон Джоуви някъде в Диърборн, щата Мичиган, близо до фермата на Хенри Форд!
О, даааааа!...
...Тръгваме! В колко часа е самолетът?! Жена, обличай детето, аз ще правя сандвичи за из път!
Имахме само една седмица до крайния срок за подаване на документи по Интернет за Зелена карта.
Бързо се избръснах и отидох да се снимам. Докато обяснявах на фотографката какви снимки ми трябват, тя ме гледаше точно като северноамерикански индианец, който за първи път вижда парен локомотив - с отворена уста и анимационно разширени очи. Оказа се, че тя е само от три дни на тази работа, а преди това е работила на телефонна централа в Пощата. Но все пак щяла да се пробва... За целта извади фотоапарат, който изглеждаше така, сякаш не работи на батерии, а на чукуровски въглища. Очаквах светкавицата да излезе с гръм и облак дим, както е било някога в Дивия Запад... ''Изправете раменете. Главата напред!'' Щрак! Готово. Следващият, моля! Мамето и Сашко също се снимаха...
И ето ни и тримата - идиотски изцъклени, с лека, съмнителна светлосянка, Мамето враждебно рошава от есенния вятър, аз - кърваво порязан от бързото бръснене, Сашко - отчаян от наложеното му наказание да не яде сладолед един ден, имаше вид на дете, лишено от родителски грижи... Семейство duffmckagan кандидатства за Зелена карта! И снимките им отговарят на всички изисквания какви НЕ трябва да бъдат изпратените снимки за Зелена карта. Липсваше само надписът ''Търси се!'' под всяка от снимките. Добре, че Баджанака е компютърен специалист, та направи някакви ''магии'' с нашите снимки. Добави допълнителни пиксели, светъл фон - направи ни да заприличаме на човекоподобни. И така документите ни бяха приети!
Та другата година по това време трябваше да пътуваме за Америка...
2010 година...
Да, ама не! Останахме си на село, където сега бутам моята Американска мечта до най- близкия сервиз, за да й оправят проклетото запалване, че ме чака много, много дълъг път...


понеделник, 17 май 2010 г.

Не малка, а гАлЕма!



Тя се доближи до мен и с назидателно вдигнат показалец заяви: "Нана не малка- Нана гАлЕма!" Казваше го с такава философски поучителна интонация, все едно казва "Ти не знаеш ли, че Нана вече не е малка, а е голяма!?" След което се сви и пъшкайки, продължи съвсем сама, защото, разбира се, е вече галема, да си обува чорапките. Ясно! Превантивно ме предупреждава да не се опитвам да й помагам в обуването на чорапите. И как?! Та тя е вече голяма- нищо, че още не може правилно да я изговаря тази дума и казва- "гАлЕма". Но май наистина беше станала галема- щом се сещаше да го каже това. Стоех и я гледах. Пред очите ми беше станала от малка- галема. И си помислих, че е невероятно изживяване да виждаш как един човек се превръща в човек пред очите ти. Подобно на картина, която в началото е само отделни контурни щрихи, а след това платното се запълва с цветове и линиии. Така и човекът, така и Нана- в началото бе просто две чертички върху теста за бременност, след това тъмно петно с размер и форма на бобено зърно върху снимката на видеозона, след това ревящ къс месо с полуотворени очи и издрано лице, бебе, дете и сега- гАлЕма! Удивително е как неусетно върви времето и как утре ще дойде денят, в който ще изпратя Нана по пътя й до олтара...
...Тогава не тя, а аз ще кажа повече на себе си, отколкото на нея: "Нана не малка- Нана гАлЕма!" И ще разбера колко права е била Нана, когато някога ми го е казвала това.

Не думи, а куршуми




Сашко е опасен! Да не му заставаш в периметъра на словоохтливостта- това е все едно да застанеш пред дулото на "Калашников", със свален предпазител и зареден патрон в цевта. Трябва да бягаш по- далече, защото от устата му излизат не думи, а куршуми, които застрелват на място...
...Например: Среща го малко момиченце в Пловдив и го пита с лигаво мек пловдивски акцент: "Ти на колко си годинки?!" Сашко я поглежда със стоманен поглед, в който се чете, написаното с едър шрифт "ТАЯ ПА!", след което не просто отговаря, а изстрелва: "На 100!" Изстреляният куршум нацелва невинното детенце право в челото- то остава вкаменено с втрещен поглед и висяща като откачена от шока долна челюст...
...Друг пример: Сашко е тръгнал за сладолед до кварталния магазин, но по пътя го среща неговия приятел Крисчо, който мило го пита: "Сашко, къде?!" Сашко присвива очи като за прицел и изстрелва отсечено своя отговор: "Ти па все трЕбва да знаеш къде!" След това прави кратка драматична пауза и довършва Крисчо с втори изстрел: "На Германия!" Крисчо, горкият, си няма и най- малка идея къде е Германия, затова софтуерът му блокира тотално- остава да гледа с поглед, в който е изписано стандартното за такива случаи съобщение "Уиндоус кен нот оупън дис пейдж"...
И така- примери много, както и жертви. По непредпазливост! И по незнание, че всъщност, дори и в най- убийствения куршум, изстрелян от устата на Сашко, се крие просто неговата момчешка срамежливост да отговаря на неудобни въпроси...Наистина!

Крисчо!

Няма начин да не пиша за Крисчо- нашето комшийче, защото той е култува фигура. Крисчо е малък, но голям образ- винаги чист и спретнат, с ококорено големи, умно гледащи сини очи и къса руса косица, сресана по комсомолски на път. Това е просто Крисчо- новият верен поданик на Сашко. Той следва Сашко верноподанически навсякъде и във всичко- особено в пакостите. Така Крисчо имаше честта да се научи да псува на майка именно от своя мъдър духовен учител и водач- Сашко. Но за да демонстрира усвоеният фундамент от знания пред своите родители, Крисчо ги напсувал на майка, което му коства 3 дни домашен арест. Достатъчно тежка присъда, за да накара всеки, но не и Крисчо да се откаже от убежденията си. Крисчо издържа стоически като комунист на разпит и когато излезе пак на улицата- около малката му сресана главица сякаш имаше ореол на мъченик на вярата. Той беше извоювал с достойнство изконното си човешко право да псува на воля! Това особено го издигна в очите на Сашко, но той продължи да бъде строг учител и наставник. Сашко не трепна дори когато Крисчо, залисан да следи с раболепен поглед своя наставник в живота, се удари в кофа за боклук на улицата и падна от колелото. Макар и не човек, а желязо в морално- волево отношение, Крисчо се разплака горко, търсейки утеха в Сашко. Но от него той получи само строго мъмрене за проявената слабост: "Стига си ревал, нЕма ти нищо!" И, о, чудо! В тоз миг Крисчо стана, отупа се, преглътна болката и сълзите, и продължи, все едно наистина му нЕмаше нищо...
...Но поетът най- добре го е написал- "Не човек, а желязо!" Или просто- Крисчо. Най- добрият Крисчо, когото познавам!

четвъртък, 13 май 2010 г.

Всичко е поезия

Повярвайте ми, всичко е поезия. Няма начин да не е поезия. Ще си скъсам подметките, но ще бъде поезия. Дори и да не става за поезия- ще стане. Иначе ще бъде ежедневие. А това разбирате ли колко е страшно? Това е серийно производство- всеки ден, излят по един калъп, пакетиран, с печат за годност от дата еди- коя си до дата еди- коя си, готов за консумация, за смилателна стомашна обработка и отделяне, за да бъде направено място за следващият. И следващият. И следващият след него. До края.
Точно този ден обаче няма да бъде серийно производство. Ще бъде изключение. Едно поетично изключение от правилото, от матрицата. В този ден всичко ще бъде поезия...
Как?
Така!
Ще стана сутринта и ще започна да си оправям леглото. Ще прокарам нежна длан по още топлата от съня повърхност на чаршафа. С търпеливо внимание, предпазливо, за да не ги нараня- ще изправя всяка неравност и гънка, причинени от неспокойните движения на тялото ми. Върхът на пръстите ми ще почувства изстиналата следа на отминалия тревожен сън и ще му донесе закъсняла утеха и разбиране. След това ще пусна една прахосмукачка. Ще изпъна крак с грацията на руска балерина, за да натисна, без да се навеждам стартовия бутон и ще започна да... танцувам. Кавалерски поклон и покана, изречена без думи, с очи: "Може ли един танц?!"..."Фиуууууууууууууу!", ще ми отговори положително, с 1500 оборота в минута, моята въображаема дама- прахосмукачката. Разбира се, ще танцуваме валс- плавно елегантно като във виенски салон. А прашинките ще летят около нас крехко трепетни, сякаш са красиви пеперуди и доброволно- самопожертвователно ще влизат в тръбата на прахосмукачката. Запленени! След като почистя, ще вдигна синът ми от компютъра. Ще му обясня с тих, психотерапевтичен глас: "Малък си и дори не подозираш какви тежки поражения, с дългосрочни нравственно-естетически последствия, нанася върху твоята крехка детска психика агресивната баталност на игрите, които играеш. Затова днес ще се потопим в чистите, животворящи води на приказния свят, сътворен от братя Грим- един свят, в който доброто побеждава злото точно както в последната версия на "Кънтър Страйк", но без да използва пистолети и картечници! А с доблест, окрилена от силата на Любовта, нежно пулсираща в гърдите на красива принцеса." После ще отида да си изгладя работния панталон. На пара. За да омекне плата и ютията да мине плавно по ръба, сякаш се движи по тънката линия между живота и смъртта- едновременно изгаряща и меко милваща. Жестока и нежна, огън и вода, живот и смърт. В края на деня ще приспя дъщеря ми, милвайки я по челцето и малките "охлювчета" на къдравата й косаще целуна жена ми за лека нощ и ще си легна. Ще затворя очи и на сутринта, когато ги отворя- светът ще бъде различен. Всичко ще бъде поезия!

Чудовищата на Сашко


"Тате, подръж ми за малко картите!" Сашко ми остави тестето с карти и отиде на пързалката. В ръцете си държех неговите любими карти с чудовища. Тестето беше още топло от ръката на Сашко, която го беше стискала по мечешки силно. Все едно държех комат пресен, топъл хляб. Погледнах тестето- беше леко огънато, следвайки формата на ръката на Сашко. Толкова го беше стискал, за да не го изпусне случайно. Милият Сашко, за него тези Чудовища са толкова важни- с тях ляга, с тях става. Носи ги и в Детската, макар че е строго забранено да се внасят карти. Обаче той ги внася по таен контрабанден канал- крие ги в чорапите си, в гащите си. Само и само, за да спи и в Детската с тях. Само и само, за да може да се изхвали на всички деца с любимият си Синеок бял дракон. Същият, с когото тайно си говори като с човек. Понякога си мисля, че трябва да е доста самотен и неразбран, за да си говори с един Синеок бял дракон. Чак пък и синеок!? Дали наистина беше такъв? Започнах да разглеждам картите- повечето бяха станали на парцали от разглеждане и мушене по разни тайни скривалища в Детската. Минах през Секача, Пазителят на мъртвите, Кораг, Мортикон и...Ето го- Синеокият бял дракон. Наистина му пишеше името- Синеок бял дракон! Макар че, от картинката не личеше нито дали е бял, нито дали е синеок- беше единствено зловещо озъбен. Но това беше чудовището на Сашко, което на мен се зъбеше, а него сигурно го гледаше с нежно разбиращ синеок поглед...И сигурно това беше така, защото аз гледах на Дракона като на чудовище, а Сашко гледаше на него като на приятел. Аз виждах само неговите остри зъби, Сашко- само неговите сини очи...
...Скоро Сашко се върна от пързалката и си взе тестето с карти- сложи го внимателно в джоба си. Преди това обаче се увери, че Синеокият бял дракон е сред останалите карти. Потърси го сред цялото тесте от стотина карти и като го намери, му се усмихна с любов. Такава любов, която би превърнала и най- голямото чудовище в приятел!

Ще ме прочетете ли, или просто ще ме отминете?!

Аз съм просто една най- обикновена статия. Не съм гръмка и атрактивна, жълта и сензационна.Съжалявам, ако сте очаквали да бъда такава. Знам, че ако съм такава, със сигурност ще ме прочетете. Но не съм- затова просто можете да ме отминете, без да ме дочетете докрай. Няма да ви се обидя- аз съм свикнала да не ме дочитат докрай. Свикнала съм да прочитат първото ми изречение и да се отказват от мен. Но какво да направя, след като Авторът ми е решил първото ми изречение да бъде толкова непретенциозно. Кой би прочел докрай статия, която започва по този начин- "Аз съм една най-обикновена статия"?! Читателите отдавна не четат най- обикновени статии. Всички искат да четат необикновени статии. Такива, на които първото им изречение е бляскаво и красиво, интересно и ангажиращо, дори шокиращо, обещаващо зрелищен финал. Докато моето първо изречение не е нито бляскаво и красиво, нито интересно и ангажиращо, още по- малко пък шокиращо и обещаващо зрелищен финал. То е само прямо. Честно до глупост. И ви казва още в началото цялата истина за мен- аз съм една най- обикновена статия. Която иска да ви каже нещо най- обикновено на финала: "Благодаря ви, че останахте търпеливо с мен до това финално изречение- можехте да ме отминете, а вие ме прочетохте такава, каквато съм, защото сте не просто моите читатели- вие сте моите приятели!"...

сряда, 12 май 2010 г.

Любими песни: Timbaland - Too Late To Apologize

Тате, къде бате?!



Само за миг да изчезне Сашко и Невичка веднага забелязва: "Тате, къде бате?!" Пита колкото с думи, толкова и без думи- с тревожен поглед! Затова пак повтаря: "Тате, къде бате?!" Знам- не знам къде е бате, аз не бързам да отговарям, защото ми е приятно да слушам поезията на "Тате, къде бате?!". Тя е не само в римата "тате- бате". Тя е в цялата сплав от загрижен израз на очите, треперещ тембър на гласа и стегнато динамична постройка на изречението, в което се изпуска формата на глагола "съм"- "е". Така се получава една кратка, но толкова непринудена, органична и концентрирана поезия. Поезия на любовта, конпресирана до взрив с цялата си ударна сила само в един- единствен, но достатъчен въпрос: "Тате, къде бате?!"...
...Отговорът може да бъде само един. Където и да е бате, той никога няма да бъде толкова далече и сам, когато има близо до себе си цялата обич на света, следваща го неотлъчно само на един въпрос разстояние- "Тате, къде бате?!"

Българките - най-красивите жени!



Българките - най-красивите жени!"... Разбирам, че това е много трудна за защитаване теза. Но няма начин, вече го написах като заглавие и сега ще го защитавам. Очаквам масиран удар по целия фронт на атаката - отляво, отдясно, в центъра, в гръб. Затова се подготвям за кръгова отбрана.
Окопавам се дълбоко. Зареждам патрон в цевта. Свалям предпазителя. Присвивам око, за да проверя мерника. И започвам да чакам. Напрягам очите си - втренчвам се в хоризонта, откъдето очаквам да се появят вражеските сили. Сърцето ми пулсира в слепоочията. Ръцете ми се изпотяват. Обзема ме страх и започвам да се деморализирам. В ума ми се прокрадват първите предателски мисли - "Защо ми трябваше да изказвам това крайно мнение?! Защо не си оставих вратичка за отстъпление - да бях написал, че българките са едни от най-красивите, а не най-красивите жени!?

"Защо, защо, защо?! Толкова много "Защо?" разкъсват душата ми и ме побеждават, преди да бъда победен. Критиците ще ме изядат с парцалите, само като подушат, че не съм убеден в позицията си. Ама нека - защото ще се правя и аз на много мъж! Татко Пепи - кавалерът, ще прави той комплимент на българките... Глупак! Ами какво да кажат скандинавките, а?! С тези руси коси и сини очи. А италианките? Те да не са грозни?! София Лорен например. Майко, каква жена! Стара, ама още хубава. Вечна! Ами французойките? Боже, пък за тях не ми се мисли! С лопата да ги ринеш колко са красиви. Испанките и те - като те погледнат с онези черни очи - черни въглени, изгарят ти душата... Къде съм тръгнал срещу всички тези армии от красиви скандинавки, италианки, французойки, испанки и всякакви други чужденки!? Нямам никакви шансове, ще ме отнесат като Цунами японско крайбрежие. Затова, какво пък - ще поправя заглавието. Ще го направя - "Българките - едни от най-красивите жени!". И нека има мир. Или още по-компромисен вариант - "Българките - хубавки са, стават!"... И най-безсрамно компромисен вариант на заглавие - "Българките - е, не са чак толкова грозни горките!". Ще го измисля някак, ще се измъкна от положението.

Затова хвърлям пушката и излизам от окопите на първоначалната си теза. Вдигам ръце, за да се предам и крещя: "Не стреляйте, не стреляйте!". Но срещу мен няма никой. Нито критици, нито скандинавки, нито италианки, нито французойки, нито испанки... Има само една жена и тя е до мен. И е българка. И е моя. Мамето. За нея пък чак сега се сетих. А тя през цялото време е била до мен - по български родно, скромно красива. Ха! Сега разбирам откъде ми е дошъл куража да напиша статия с толкова дръзко заглавие - "Българките - най-красивите жени на света!" Те наистина са най-красивите, защото са си нашите жени. Жените, които се раждат, живеят и умират до нас - техните мъже. Затова в крайна сметка заглавието ще си остане непокътнато - "Българките - най-красивите жени на света!". И никога няма да се откажа от него.

Али вънка!


С това ставаме, с това лягаме- "Али вънка!" Сутрин слънцето едва е изгряло, но една малка ръчичка вече подръпва завивката ми и тихо шепне на ухото ми: "Али вънка, тате!" Това е Невичка! Аз още спя и това нейно "Али вънка, тате!" идва до мен със сюрреалистично хиперболизирано ехо- прокънтява като в дълбок кладенец. Полусънен ставам и се чудя какво става, а малката ръчичка услужливо ме води навънка макар и още да съм по пижама. Тогава разбирам в полусън значението на този зов от отвъдното-"Али вънка, тате!" е равно на "Айде да излезем на вънка, тате!" Ама къде навънка, преди да закусим, да се поизмием, да оправим леглата?! Обаче- не! Започва масиран артилерийски огън по целия фронт на атаката- "Али вънка!", "Али вънка!", "Али вънка!", "Али вънка!"...До дупка! "Али вънка!" е навсякъде- върви плътно по петите ми и ми вади душата като как зъболекар изважда зъб- мъдрец- с големи клещи! Влизам в тоалетната- "Али вънка!" Оправям леглата- "Али вънка!" Закусвам- "Али вънка!" "Али вънка!" стои до мен като куче и не ме изпуска нито за миг. Докато накрая не вдигна бяло знаме и не излезем на вънка. Но и там Невичка продължава: "Али вънка!" Все едно има по- навънка от навънка!? Има, има! На люлките! Иначе всичко друго навънка не се признава за навънка. Егати! Добре, добре, само да спре това "Али вънка!" И наистина, там на люлките- спира! Вече сме навънка. Но...Вечерта, преди сън, сред тишината на нощта, един глас тихо, но все така решително промълвява: "Али вънка!"...В такива моменти, на война- се хвърля оръжието и се вдигат ръцете горе! Защото няма друго спасение, освен- предаването в плен...

А Нана?!

Ако има някого, за когото е създаден изразът "Във всяка манджа мерудия!", то това със сигурност е Невичка. Защото тя, каквото и да става, разбрала- неразбрала, винаги, за да не остане по- назад, казва: "А Нана?!" Което го казва с такава интонация, все едно иска да каже:"Ей, къде така без мен?!" Милата, все гледа да не се прецака- затова си казва дежурното "А Нана?!" и по този начин се присъединява към всяка кауза, независимо колко нелепа може да бъде тя. Например- с Мамето обсъждаме на глас какво наказание да наложим на Сашко за извършена от него пакост, Невичка ни слуша с отворена уста и за всеки случай си казва своето: "А Нана?!" Демек- "А наказание за мен?!" Друг път пък вижда да приготвям храна за кучето и пак се включва- "А Нана?!" Или- пия аналгин, защото ме боли главата- тя ме вижда и изхленчва: "А Нана?!" За щяло и нещяло- "А Нана?!" Направо този израз се превърна в нарицателен и дори Невичка да я няма, докато говорим за нещо, включваме и Невичка в сметките, като казваме: "А Нана?!"...Къде без Нана?! В добро и лошо- и Нана! Нашето мило, малко, неизменно присъствие- Нана!

вторник, 11 май 2010 г.

Когато Господ се усмихне

Тази вечер молитвата ни преди сън завърши по неочакван начин. Чу се едно мъничко, крехко и ранимо "Амин!", което излезе тихо от устата на Невичка. Ха!? Това "Амин!" не ме касаеше пряко, защото беше адресирано да стигне до Господ, но ми стана мило да го чуя и се усмихнах. Усещах, че и Сашко също се усмихва в тъмното. Нямаше начин как да не се усмихне всеки на това мъничко "Амин!". Затова бях сигурен- в този момент Господ се усмихва! Защото някак стана усмихнато навсякъде- в стаята ни, в целия свят сякаш. Никога не съм виждал лицето на Господ- виждал съм само Неговите творения. Но този път видях усмивката Му. Не знам как, но я видях. Макар и в тъмното- когато очите нищо не могат да видят. Но и когато не могат да попречат, като ограничават само с очевидното. Тогава в едно мъничко "Амин!" видях невидимото- простотата на нещата, които карат Господ да се усмихва. А именно- по детски искрената вяра!

Автоджамбазки митове и легенди

Искате да си купите кола втора употреба, нов внос от чужбина - Австрия, Италия... Пригответе се да чуете митовете и легендите, сътворени от творческия гений на българския автоджамбазин.

Легенда N 1: КОЛАТА Е КАРАНА ОТ БАБА, КОЯТО Е ХОДИЛА С НЕЯ САМО НА ЧЕРКВА
Съдейки по състоянието на гумите, волана и скоростния лост, които са сериозно изтъркани - въпросната австрийска или италианска баба е била пламенно религиозна и не е пропускала нито една църковна служба. А освен пламенно религиозна, ще да е била и още по-пламенно темпераментна на пътя. Да не кажа - екстремна! Защото по протектора на гумите има такива дълбоки белези, че няма съмнение те да са се получили в резултат на тръгване от светофар със свирещо превъртане на гумите или при минаване през остър завой на ръчна спирачка, с поднасяне на цялата кола... Направо си представям картинката. Малко, китно австрийско селце, което се събужда в неделната утрин от биещите черковни камбани. Звънът на камбаните отеква в кристално чистия планински въздух на Алпите и достига до слуха и сърцата на вярващите. Призовава ги да дойдат на неделна служба. И те идват - от близо и далече, тихо и кротко, по австрийски достолепно. Вярващите прииждат, всеки стаил в себе си трепетното очакване да чуе Божието слово. Но вместо Словото, всички чуват гръмотевичното приближаване на автомобил, който набива свирепо спирачки и спира само на милиметри от входа на черквата, където пасторът посреща гостите. Сред облака от прах, вдигнал се от десетметровия спирачен път на колата, нейната врата се отваря и слиза... БАБАТА! Ухилена до уши, тя кимва за поздрав на вцепенения от ужас пастор и влиза в черквата...

Легенда N 2: КОЛАТА Е САМО НА 60 ХИЛЯДИ КИЛОМЕТРА, ДВИГАТЕЛЯТ Й ОЩЕ НЕ Е РАЗРАБОТЕН
Как пък почти всички коли, внесени от чужбина, са на по 60 хиляди километра?! Интересно! Една кола на 60 хиляди километра - случайност. Втора кола на 60 хиляди километра - втора случайност. Трета кола на същите километри... Стига бе! Трета случайност. Цяла верига от случайности. Но, както казва Блага Димитрова: "Много случайности една след друга не са случайни."

Легенда N 3: ВЕЧЕ 10 ЧОВЕКА СА ГЛЕДАЛИ КОЛАТА И ИСКАТ ДА Я КУПЯТ. ОТИШЛИ СА ДА СИ ВЗЕМАТ ПАРИТЕ И ДО БРОЕНИ МИНУТИ ЩЕ ДОЙДАТ... НЯМА ВРЕМЕ ЗА МИСЛЕНЕ!
Какъв шанс! Да прецакаш 10 човека, като им отмъкнеш изпод носа колата, която искат да купят. Само заради това си заслужава да купиш и най-голямата таратайка. Някак си по-сладко ще вози колата, като знаеш, че си извъртял такъв номер... на самия себе си!

Легенда N 4: НИЩО НЕ Е СМЕНЯВАНО ПО КОЛАТА - ТЯ СИ Е ОЩЕ С ОРИГИНАЛНИТЕ ЗАВОДСКИ ЧАСТИ.
Да бе, така е, съмнение няма! Но нали OPEL или VOLKSWAGEN са немски коли? Защо тогава на половината от частите им, вместо Мade in Germany, пише - Мade in China?!...

Легенда N 5: Цитат: "С ТАЗИ КОЛА МОЖЕШ ДА ОТИДЕШ НАВСЯКЪДЕ. И ДО ЧУЖБИНА ЩЕ ТЕ ЗАКАРА!"
А дали ще ме докара обратно, или ще трябва да се връщам с влака? Просто питам, така между другото, докато ме бутат, за да запаля...

Легенда N 6: Още един цитат: "КОЛАТА Е НА ШЕСТ! БЕЗ ЗАБЕЛЕЖКИ!"
Човек трябва да е "на шест"... ракии, за да повярва, че наистина има кола втора употреба "без забележки". Блажени вярващите, но такава кола няма. Има само автоджамбазки митове и легенди, продавачи на красиви илюзии и наивни купувачи...

Пет неща, от които разбира всеки българин

Българинът разбира от всичко! От това, за което е учил и което му е работа. И най-ама най-вече разбира от това, за което никога не е учил и въобще не му е работа.
Толкова много разбира, че и без да го питаш за съвет и мнение по някой въпрос, от която и да е област на човешкото познание, той ще те образова, ще те "светне" по темата. Особено пък ако темата е свързана пряко или косвено с едно от 5-те неща, от които разбира всеки българин...

Първо нещо: ФУТБОЛ

Пфу, отдавна да сме ги задминали! Всички накуп - Бразилия, Аржентина, Италия, Германия... Да сме ги задминали всички световни футболни сили и да ни дишат прахта по брой на спечелени световни, европейски, олимпийски, балкански, клубни, мъжки, женски, юношески, детски и всякакви титли. Ама никой не слуша целокупния български народ, който хубаво му казваше на Димитър Пенев, после на Христо Бонев, на Пламен Марков, на Христо Стоичков и на всички треньори - да направят не така, а иначе отбора. Схема 4-4-2!? "Къде си тръгнал с тая схема бе, гипс?! Пусни ги 3-5-2-с наситена полузащитна линия, с атаки от дълбочина, през центъра и по крилата. Мартин Петров го сложи по-близо до Бербатов, за да няма луфт между халфова линия и нападение... Е, толкова ли е трудно да се сетиш?! Всички хора, даже и жените, виждат как трябва да се подреди отбора, а оня дръвник - треньорът, блее!"...

Виждате ли колко много разбирам от футбол? А дочувам и как целият български народ заедно с мен крещи пред телевизора на 2-3 ракии, възмущавайки се: "У-у-у, боклуци, така ли се играе футбол, бе?!"

Второ нещо: ПОЛИТИКА

Всеки българин може от нищо друго да не разбира, но от политика разбира. И най-много я разбира, когато е вкъщи, на масата, пак на 2-3 ракии пред телевизора, където много лесно сваля правителството, сменя министри, бори се с корупцията, с инфлацията и обяснява на жената и децата: "Те така трябва да се управлява!"

Трето нещо: ИСТОРИЯ

Веднъж проявих неблагоразумието да извадя учебник по История на България, докато пътувах във влака за София. Исках да преговоря някои неща преди изпита, който имах в Университета... Груба грешка! Още щом извадих учебника, привлякох като с магнит погледите на цялото купе. И неусетно мълчаливите ми спътници, които бяха затворени в себе си или дремеха, сега отвориха устата си. Разбрали, че съм студент по история, всички се надпреварваха да ми задават въпроси. Превърнах се в епицентър на научен спор, който постепенно преминаваше в махленско надвикване с използване на всички характерни за този жанр нечленоразделни изразни средства, граничещи с истерията и физическата саморазправа. На всеки един зададен въпрос имах само времето да си отворя устата и да изскимтя първата гласна или съгласна на отговора, който съм подготвил. Останалата част от отговора се вземаше с взлом от устата ми и се разкъсваше на парчета от хищната глутница самозвани историци. Те имаха готов отговор на всеки въпрос и не пропускаха да ми обясняват, че "В Университета не преподават Историята такава, каквато е!" И говореха така убедено за събития, случили се преди векове, сякаш те лично са присъствали на тях... Пили са по чаша вино с хан Крум след победата му над император Никифор! Та какво разбирам аз?! Някакво си студентче по История!

Четвърто нещо: АВТОМОБИЛИ

Да не ви се случва някога да ви изгасне колата насред кръстовище и да не иска да запали. Кибиците веднага се събират. И всеки започва да дава компетентно мнение... "От карбуратора е!", "От водната помпа е!", "От стартера е!", "От свещите е!", "Запушена дюза!", "Дефектирал стъпков мотор на моноинжекциона!", "От акумулатора, от генератора, от ангренажния ремък..." Валят от сложни по-сложни автомонтьорски термини, които са от убедително по-убедително аргументирани, че точно те са повредата. Но колата не пали и не пали! Стои насред кръстовището, предала Богу двигател! И никой от всичките насъбрали се автомобилни капацитети не се сеща да бутне малко и да ви помогне да мръднете колата от кръстовището, докато дойде "Пътна помощ".

Пето нещо: МЕДИЦИНА

Българинът все повече боледува и все повече умира. Една от причините за този печален факт е именно, че българинът разбира много от медицина и вместо да ходи на лекар, се самолекува. Логиката на самолекуването е желязна: "Лекарят ще ми каже, че имам грип, което си го знам и без да ми го казва той! Само ще си изгубя времето да вися пред кабинета му, да платя потребителска такса и накрая той да ми предпише някой безбожно скъп антибиотик!" И тази логика на самолекуването непрекъснато разширява диапазона на своята валидност и действие, превръщайки се в манталитет и здравна култура на цялата нация. Така последствията от това отношение към личното здраве все по-често са фатални... Но това е много трудно за разбиране!

понеделник, 10 май 2010 г.

Неделно училище: Кой ни е виновен на нас, българите?!

Кой? Кой ни е виновен на нас българите? Питам! Все някой трябва да има виновен - макар и "без вина виновен"... Нали? Замислям се и веднага се сещам за няколко виновни...

Първи виновен: Бог

Да, ама не! Бог не е българин, въпреки че вкарахме гол в последната минута на Франция, класирахме се за Световно и станахме четвърта футболна сила в света през 1994 година. Защо обаче не станахме световни, а?! Хайде, ако не през 94-а, то можеше да станем през 98 година - на следващото първенство. Или пък 2002, 2006... А ние не можахме даже и да се класираме за тези първенства. Защото Бог не е българин. За което ние не сме виновни въобще - виновен е Той! Значи може да бъде германец, бразилец, италианец, французин и всякакъв, само не може да бъде българин. Или пък, ако е българин, такъв е най-много до полуфиналите. Не е достатъчно българин - това Му е вината!

Втори виновен: хан Аспарух

Абе, хане! Абе, Аспарух, къде си тръгнал точно в България да правиш България бе, човек?! Толкова ли не можа да избереш друг полуостров - Пиренейския например!? Испания! Сега българите нямаше да чакат да получат легални документи за пребиваване и работа. И вместо да гледат испански баби, щяха да гледат български, ама в Испания, за евро. Хане, хане, язък, че си ювиги! Ромите се ориентираха, избягаха в Испания - ти си останал в България...

Трети виновен: Византийците

Хубави хора са били прабългарите и славяните - честни, работливи, смели! Обаче тия комшии, тия византийци! Не е ден, не е два, не е месец, а цяло Средновековие ни развращават с лошия си пример. Хитри, подмолни, коварни - направиха ни по-византийци от тях...

Четвърти виновен: Бабата с магарето, която предава всички български крепости на османците.

Почти всички легенди за превземането на крепостите в България от османците разказват как една баба с магаре е извършила предателство. Каква е схемата на предателството? Османците настъпват. Всички се скриват в крепостта. В къщата си остава само една баба с нейното магаре, която е много стара и болна, за да милее за живота си. Османците я залавят, слагат й ятагана на гърлото и крещят обезумели: "Пенсийо, казвай как да превземем крепостта, че ей сега ще ти прережем гърлото!" На бабето бързо й става мил животецът, усещайки хладното острие, опряно на гърлото. Съветва завоевателите да вземат нейното магаре и три дни да го хранят само със сол, без да му дават вода. На третия ден да го пуснат - то ще ги заведе до водоснабдителната канализация на крепостта. Така и става - магарето, умряло за вода, забравя за род и за родина, бързо надушва водоизточника и съучаства в предателството на бабата. Османците спират притока на вода към крепостта и скоро тя се предава. Пък цар Йоан Шишман нека си се бие храбро...

Пети виновен: Османското владичество

Робство, владичество или присъствие - както и да го наречеш, все си е 5 века! 5 века рахат - шербет кафенце, локум, баклава, шарена сянка, хубави гяурки. А светът през това време революции прави, Ренесанси, научни открития, култура... Но така е - поробителите ни мързеливи. Не им се правят нито революции, нито Ренесанси, нито научни открития, нито култура. Е, как да ни се правят на нас пък въстания?!

Шести виновен: Руснаците

Къде по воля, къде по неволя - осинови ни Матушка Русия. Станахме братушки с руснаците. Но както кръвта вода не става, така е и обратното - водата кръв не става. Затова си останахме осиновеният, доведен, по-малък брат на Иванушка Глупака, който дали по тази, или по друга причина, но започна да се държи наистина като глупак. А по-малкият брат винаги подражава на по-големия и...

Седми виновен:Комунизма

Комунизмът беше обещаващ строй. Обещаваше необещавани неща - земния рай. 45 години ни води до "обетованата земя" и накрая ни заведе в нея - напълно обетонена, опанелена, сива, тясна, едностайна, с кухненски бокс и изглед към комините на съседната фабрика... Добре, че 45 години стигнаха и времето вече беше наше!

Осми виновен: Демокрацията

Самият Уинстън Чърчил признава, че "Демокрацията не е най-добрият обществен строй, но по-добър още не е измислен."... Е, много хубаво, Уинстън! Пробутаха ни Демокрацията, пък после тя не била най-добрият обществен строй! Как да просперираме тогава с такъв строй? Питам!

... Спирам да пиша, че накрая от толкова много виновни не останаха никакви невинни, освен ние - българите!

Имало едно време: Абсурдите на българската именна традиция

"Приятно ми е, казвам се Комбайн Василев! А вие сигурно сте Трактор Георгиев? Търся г- жа Мотика Петрова"...
Това не е виц! Това са имена на българи, родени в апогея на социалистическия пролетарски ентусиазъм, когато в израз на
умопомрачителен идеологически фетишизъм, тоталитарната власт - къде доброволно, къде - принудително, налага на много български семейства да кръстят новородените си деца с имената на най-заслужилите оръдия на работническо- селския труд. А за да се
заздрави во веки българо- съветската дружба, в офертата от предлагани имена за новородени властта включва и имена от пантеона на тогавашната съветска държавна митология - Чапаев, Ленин, Сталин, Брежнев...

Представяте ли си? Мъничката ви, крехка рожба да носи име с толкова сурово, сибирско звучене - Сталин!!! Но... Имате нещо против?! О, значи сте враг на властта! Добре дошли в Белене!

Така се написва първата страница от историята на абсурдите на българската именна традиция.

Избухването на "нежната революция" в България през 1989 година отваря нова страница в историята на българските именни абсурди. Отприщеният изведнъж, потискан 45 години, нагон за свобода, превръща реалността в гротеска - примитивна свободия, в условията на която се раждат новите абсурди на българската именна традиция. В така наречената демократична епоха българинът, освободен от държавната власт като фактор, строго
цензуриращ възможностите за избор на име, залита от единия към другия полюс на абсурда. С тази разлика, че този път именният абсурд, вместо политически, има лигаво- артистичен контекст. Извор на вдъхновение за именнотворческия процес на българина стават безкрайните латиноамерикански сериали, които заливат телевизионния ефир. Така се появяват - Изаура Петрова, Есмералда Георгиева и други подобни, традиционни български имена. Латиноамериканската линия на именния абсурд се подсилва и от успехите на бразилските футболни звезди, играещи в Шампионската лига - Роналдо, Роналдиньо, Роберто Карлуш... Е, как да не си кръстиш сина на тях! И после гордо да разказваш, че си баща на Роналдиньо... Нали?!

Постепенно обаче латиносериалите отстъпват по количествен показател на американските сериали и филми.Обществото ни, съзнателно и подсъзнателно се американизира, което неизбежно рефлектира върху тънката чувствителност на българския именнотворчески процес. Плод на тази рефлексия са използваните при кръщаване на новородени българчета американски имена- Майкъл, Робърт, Силвестър и други, които вкарват нова сюжетна линия в историята на българските именни абсурди.

В наши дни абсурдите на българският именнотворчески процес сякаш престанаха. Но опасността от ново развихряне остава да тлее като неизгасен въглен дълбоко във въображението на българина, което не искам да прогнозирам на какво би било способно под напора на могъщото медийно въздействие на Цунамито от турски сериали, заляло България днес. Не искам да съм лош пророк, но няма да се изненадам, ако възродителният процес от миналото се приповтори с пълна сила по отношение на имената...Обаче в обратна посока- с подмяна на българските с турски имена. И то под формата на напълно доброволно приемане на имената Мехмед и Инджи като достойни имена за всяко българско отроче...
Времето ще покаже!

неделя, 9 май 2010 г.

Самота

Тези дни за първи път оставихме едновременно и двете деца на баба им за една нощ. Мислехме си, че за първи път ще намерим тихо време изцяло за себе си. Но...Отворихме входната врата и на прага ни посрещна единствено тишината на пустия дом. В началото не я забелязахме, но много скоро тя започна да ни гнети. Говорехме си, обаче ни липсваше Сашко да се намесва в разговора ни, за да заеме своята активна гражданска позиция. Гледахме телевизия, обаче ни липсваше Невичка, която винаги на най- интересния момент спешно заявява, че има аки. Целувахме се, обаче ни липсваше Сашко, който винаги в подобен случай коментира: "Е-е-е-е, тия се обичат!" Обядвахме, обаче ни липсваше Невичка да обикаля от човек на човек, за да дегустира лакомо на всеки от чинията...
Това беше Самотата, която винаги е най- голяма там, където трябва да бъдат децата, където е тяхното място- на двата стола до масата, на двете легла в детската стая, на канапето пред телевизора.
"Дали да не им звъннем да ги чуем каво правят?!", издаде се първа Мамето...

събота, 8 май 2010 г.

Имало едно време в детството: Киносалонът

Киносалонът- там живеехме! Независимо какъв филм щяха да дават- съветски или американски- ние отивахме с последните си стотинки в салона. За да изживеем онзи вълшебен миг, когато лампите угасваха и екранът светваше с началните надписи на "Мосфилм" или "Туенти сенчъри фокс". Тогава светлината меко се разливаше из салона, озарявайки лицата ни с ореола на всички цветови нюанси, трепкащи от смяната на отделните кадри. Музиката на Енио Мориконе, Нино Рота, Джон Уилямс трептеше във въздуха, ваейки релефа на стаилата дъх тишина на салона. Ние седяхме, там, на първия ред седалки, потопени в уюта на салона- с неговата нежно трептяща светлина, интимно докосваща музика и мирис на слънчогледови семки. Да, този мирис беше част от уюта на салона. Всички звучно чоплеха семки, макар чистачката да обикаляше между редовете и да шепнеше със зловещо съскащ глас: "После вие ще метете!" А само ако знаеше още колко храна носехме със себе си- портокали, ябълки, фъстъци, тиквени семки...Защото нямаше по- голямо кулинарно блаженство от това да ядеш в салона. Там всичко беше по- вкусно, обвито в някакво свещено тайнство, което превръщаше храненето в ритуален акт на удоволствие. Всичко това беше така, защото там, в салона, се чувствахме като у дома си. А домът е винаги там, където искаш да се завърнеш...
...Там, в киносалонът от моето детство научих Азбуката на киното:
А
Ал Пачино в "Усещане за жена" - ролята, донесла му награда "Оскар". Сърцато, на един дъх, играещ сякаш за последно (както живее и неговият герой от филма), самовглъбен в "зрящата" си слепота, която чувства неистовата поезия на живота, събрана в стъпките на едно последно танго с красива жена, трепереща от вълнение в мъжките ръце.
Б
"Баскетболни дневници" - филмът, който по брутално безпощаден начин разкри и най-интимните детайли от Ада на наркотичната зависимост, разкъсваща на кървящи парченца болка човешкото съзнание.
В
"Взвод"! Войната във Виетнам, видяна през очите на участвалият в нея Оливър Стоун... Джунгла. Мръсен дъжд. Лепкава кал. Блата. Отчайваща преумора. Низък страх. Разширени от ужас очи. Пулсираща, разкъсана плът, от която бликат гъсти талази кръв. Гняв и истерия, удавени в сълзи на безсилие. И накрая - вертолетът, който се издига над апокалиптичния пейзаж на свършилата битка. На фона на изгряващото слънце...
Г
Горан Брегович - човекът, който изсвири и изпя поезията на циганската душа във филмите на Костурица.
Д
Дани Бойл - алтернативният англичанин, режисирал "Плажът", за да ни убеди, че "Раят не е място, а усещане"... Мястото, колкото и да изглежда райско, накрая се превръща в Ад, когато липсват истинската свобода и приятелство.
Е
Енио Мориконе - композиторът, вдъхнал душа на всеки филм, до който неговата музика се е докоснала. Музика, която доразказва неразказаното с нежност и разбиране, с тъга и тишина.
Ж
"Жега" - могъщият гангстерски епос, срещнал в смъртоносен двубой двамата велики на Холивуд - Пачино и Де Ниро. На финала и двамата разбират, че са еднакво силни и слаби, достойни да живеят и умрат като мъже, гледайки се в очите с мълчалива прошка за това, че единият трябва да бъде убит.
З
"Зорба гъркът" - филмираният роман на Никос Казандзакис с онази болезнено красива финална сцена, в която Антъни Куин танцува сиртаки на брега на морето. С плавно бавни движения, с широко разтворени ръце, със замечтани очи и голяма усмивка - по-голяма и от живота. И по-силна от отчаянието на пълния провал, на фона, на който Зорба танцува.
И
"Имало едно време на Запад"... Мъжът с хармониката и присвитите очи, които гледат в интимно близък план от широкия екран. Бавното движение на камерата, която "рисува" с любов всеки детайл от кинокартината. Музиката на Мориконе, която следи всяка промяна в чувствата и я съпреживява. Ехо от изстрел сред тишината на прерията... Това е уестърн!
Й
Йода - мъдрият малък-голям учител на джедаите от "Междузвездни войни", които по ръст и значение се изправя редом до всички останали духовни учители на света.
К
"Криле на желанието" - кинопритчата на Вим Вендерс, разказваща с поетично съзерцание за силата на безсмъртната и смъртна любов,които са способни да преодолеят законите на гравитацията и неизбежността на Смъртта.
Л
Леонардо Ди Каприо. Той можеше да си остане Лео-барби лигавият комерсиален продукт на Холивуд. Изкушението беше особено голямо след "Титаник", когато всички жени припадаха в несвяст по него. Но той излезе от клишето на самият себе си и продължи напред със сериозни роли, които изигра дръзко и автентично. Като голям актьор.
М
Мел Гибсън - еднакво убедителен като актьор и режисьор. Особено в "Смело сърце". Особено в онзи епизод, в който идва, за да отмъсти за любимата си. В него играе само с очи, които са събрали толкова много - гневът, болката, отчаяната смелост, наранената нежност, скъсването с всичко човешко, за да запази последното човешко в себе си.
Н
Нино Рота - той винаги остава в сянката на своя сънародник Мориконе, а не го заслужава. Защото е прекрасен филмов композитор - негова е музиката към всички филми на Фелини. А най-силен е с музиката си в "Кръстникът", без която този филм нямаше да бъде това, което е - класика.
О
Оливър Стоун - режисьорът, който превръща всеки свой филм в кървяща рана, трудно зарастваща в съзнанието и съвестта на зрителя. Режисьорът, който разкрива лицето на Истината - колкото и да е уродливо то. Брутално откровен, шокиращо визуален, философски обобщаващ - той е себе си. Без компромис.
П
"Писмо до Америка" - българският филм на Иглика Трифонова, който трогна със своята самобитна непринуденост на разказа и вярата си, че чувството за Родина спасява. Така той стигна не само до Америка, но и отвъд нея - до всяко човешко сърце.
Р
Робърт Де Ниро. Той не просто играе, а живее ролите си - физиологично. Овладяно, с пълен контрол над жестове и поведение по време на игра. С ангажиране на цялата пластичност на лицевите мускули при изразяване на екранни емоции. С чувство за ритъм и присъствие - той изпълва с плът и кръв всеки свой образ и го прави жив. И незабравим!
С
София Лорен - благородно красива, изящно изразителна, интелигентно присъстваща. Тя е мечта!
Т
Тенеси Уилямс - много от неговите театрални пиеси се оказват благодатни и за кинематографиране. Така "Трамвай "Желание", "Стъклената менажерия", "Котка на горещ ламаринен покрив" са превърнати в сценарии за филми, които, благодарение на силната си драматургична основа, се превръщат в кинокласики.
У
"Умирай трудно" - Брус Уилис наистина умира трудно и чаровно цели 4-ри серии, избивайки куп терористи, за да спаси света. И след целия този екшън, той пали цигара, смуква от нея, присвивайки очи и се хваща за главата, която през цялото време го е боляла, а сега му е минала. Най-накрая побеждава и главоболието си!... На Брус му отива този образ - играе го леко и забавно. Направо може да му се прости, че все той спасява света.
Ф
Федерико Фелини. За себе си той казва "Аз съм лъжец, но честен!" И наистина той прави толкова честни филми - никога не си позволява да лъже в тях. За което е велик.
Х
Ханс Цимер е от новото поколение филмови композитори, който със своята музика изследва най-интимните движения на човешката мисъл и чувства. Незвисимо дали е с епично оркестрирано или камерно изповедно звучене - неговата музика следва пластично формите на филмовия сюжет, изпълвайки го с допълнителен контекст и предчувствие.
Ц
"Цветът на парите" - лебедовата песен на Пол Нюмън. За тази роля той получава единствения си "Оскар". Вече е на зряла възраст и играе мъдро, с обаяние и интуиция. А очите му са все така проницателно сини, малко натежали от умората на годините, но силни и казващи повече от думите.
Ч
Чарли Чаплин... Дори само една роля да беше изиграл - тази на просяка от "Светлините на града" - пак щеше да бъде най-великият. Онази сцена, в която купува цвете от сляпото момиче - с цялата мимика на лицето, изразът на очите, движението на ръцете - всичко е толкова трогателно и истинско, черно-бяло, красиво безмълвно, човешки разбиращо, гениално...
Ш
"Шофьор на такси" на Мартин Скорсезе. Филм за самотата на малкия човек в големия град. Филм, концентриран в само една реплика: "Ти на мен ли говориш?!" Главният герой пита себе си, гледайки се в огледалото с насочен пистолет. Самотен до лудост и самоунищожение.
Щ
Щирлиц - героят, с който изживяхме най-вълнуващите "17 мига от пролетта"...
Ю
Юл Бринър - един от най-великолепните от "Великолепната седморка".
Я
Японските филми - "Тигър и дракон", "Герой", "Летящи кинжали"... Те възраждат естетиката на бароковата изящност - цветове, чувственост, поезия на движенията в любовните и бойните сцени, философия...

Ако Смъртта беше пътуване с двупосочен билет

Понякога си мисля просто така- хипотетично, какво ли щеше да бъде, ако Смъртта беше пътуване с двупосочен билет?! Ако умреш, отидеш до там- отвъд, а след това се върнеш обратно, в Живота. Често си мисля за татко, ако би се върнал- какво ще види, какво ще чуе, какво ще почувства?...
...Първо би видял Мечо, който ще го посрешне с лай на вратата. Татко със сигурност ще го погали, защото беше голям кучкар. Ще го погали по главата и ще му каже: "Гоше, Гоше, какво прави момчето?!" Той на всяко непознато куче казваше "Гоше!" И странно, но всяко куче се умиляваше, като чуеше да го наричат с това име. Но може би не името, а интонацията ги затрогваше- по кучешки инстинктивно всички усещаха, че този човек ги обича, дори без да ги познава. Затова всяко куче с радост приемаше да го наричат "Гоше" и идваше да се погали...
...После татко би видял "Астрата", която заема мястото на "Фиестата" под навеса на двора. Ще я хареса, защото "Астрата" има стойка- "гледа" с тевтонски намръщени фарове, окачена на гуми 15 цола, едра и яка като мечка гризли. Не дава да я пипнеш! Татко ще възкликне, както винаги възкликваше, виждайки мощна кола- "Биковита е!" С този израз той на своя си измислен език, изказваше възхищението си пред научно- техническия прогрес...
...А след това ще отвори вратата на къщата. Ще влезе деликатно тихо, както винаги влизаше. И тогава ще спре на място и ще се заслуша в гласовете, които ще чуе. В гласа на Невичка, която той не доживя да види. Ще чуе как тя звънко се смее и цвили от радост, докато се гони със Сашко. Тогава ще разбере, че чудото се е случило- най- накрая в неговия дом се е появило на бял свят момиче. Момиче! Сигурно няма да посмее да мръдне, за да не наруши крехката мимолетност на този миг. Ще слуша и ще се усмихва пред сълзи. И ще си даде сметка, че си е заслужавало да се върне от толкова далече- чак от Смъртта само за да чуе този смях. Ще си даде сметка и защо Смъртта понякога е пътуване с двупосочен билет. Защото няма разстояние, няма толкова далечно и толкова невъзможно място, от което да не можеш да се завърнеш, за да видиш дори за миг, за един- единствен миг своите любими хора...

Чашата е наполовина пълна...

Сещам се за онзи анекдот - за песимиста и оптимиста. За чашата, която е наполовина празна и в същото време - наполовина пълна. Звучи приятно, забавно, удобно... Но как ще ви прозвучи, ако става въпрос за отрязана човешка ръка. За човек, който е останал само с една ръка, а другата му е била отрязана, за да се отстрани туморно образование...
Тогава вече няма да е анекдот, а човешка драма. И ще бъде много тежко да се разсъждава в контекста на полупразната и полупълна чаша. Защото дори чашата да е наполовина празна, животът ще продължи както обикновено. Но без една ръка животът никога няма да бъде същият. За щастие, не го казвам от личен опит. Само предполагам.

Става въпрос за друг човек. За една млада жена от ромски произход. Преди 2-3 месеца я видях и останах шокиран! Бяха й отрязали цялата лява ръка, до рамото! А никога не беше изглеждала болнава. Видимо винаги изглеждаше здрава и права. Толкова права, че бях я забелязал точно по изправената й стойка. Винаги ходеше много изправена, с вдигната глава, с грация. Сякаш не беше от тази действителност.

Имаше някакво замечтано, деликатно усмихнато изражение на лицето. Никога не бързаше за никъде. Ходенето при нея изглеждаше като красив ритуал, като стъпки от елегантен валс. Не знаех нищо за нея. Абсолютно нищо, дори името й. Но ми беше приятно да я виждам как ходи.

Нейната походка беше едно приятно изключение от всички забързани, припряни, сприхави, прегърбени походки на останалите хора. Това беше походка от друго време. Сигурно така са ходели хората през Ренесанса... И сега виждах тази жена осакатена. Сърцето ми се скъса!

Не можех да я гледам. Не издържах, отместих поглед и я отминах. Но нещо ме накара да се обърна след нея. Сякаш нещо ме дръпна за ръката. Нещото беше нейната походка. Беше си останала същата - непокътната от жестоката драма... Пак си ходеше изправена, с вдигната глава, бавно, грациозно, ренесансово! Сякаш нищо не се е случило. Сякаш си е с две ръце. Сякаш животът продължава и с една ръка... Продължава и то с такава походка, че странно, но изглеждаше по-красив от всякога...

Затова си мисля, че всъщност чашата е наполовина пълна. И трябва да се изпие докрай!

четвъртък, 6 май 2010 г.

Неделно училище: Паметни български битки и победи

Имало едно време България. Имало едно време българска доблест, която побеждавала и непобедимите...

Одрин,14 април 1205 година:
Напрегната тишина. Въздухът не помръдва, сякаш е затаил дъх заедно с бойците на цар Калоян. Само тревките крехко потрепват от тежестта на нещо страшно приближаващо. Вече се чува тътенът от конски копита. Чува се и дрънченето на рицарските доспехи. Първо се появява куманската конница, която е отишла да предизвика латинските рицари, за да тръгнат да ги преследват и така да бъдат насочени към труднопроходимата местност, където е разположена българската засада. Появяват се и рицарите, начело с граф дьо Блуа. Изглеждат страховито - лицата им са скрити зад зловещи шлемове, телата са им защитени от тежки брони с инкрустирани кръстове, носят дълги копия и масивни мечове. Неудържима лавина от желязо! Но доспехите им са колкото внушителни, толкова и смешно безпомощни пред ловките, леко и удобно въоръжени българи. Въпросът е само да влязат в засадата. Текат напрегнати минути. Сърцата пулсират в гърдите. Ръцете стискат до болка дръжките на мечовете и щитовете. В гърлата напира вик. Остава само миг до сблъсъка. Някой крещи: "Сега!" И настава сеч. Хаос от викове, пръски кръв, отсечени и тъпи удари, предсмъртни стонове. Няма милост! Калоян е свиреп и увлича бойците след себе си до пълната победа. Загива "цветът" на кръстоносната армия, както пишат всички съвременници на това събитие. Пленен е и самият латински император - Балдуин.

Дряновския манастир, април-май 1876 година:
Невъобразима, хищна глъч. Обезумели, кървясали очи. Блясък на ятагани. Вой на зурни и тътен от тъпани. Ехиден смях... 3-хиляден башибозук приближава стените на Дряновския манастир. След тях настъпват 5 батальона редовна турска армия начело с Фазлъ паша. Около манастира почернява от хора. Но най-зловещ е черният цвят на зейналите дула на двете оръдия, които са насочени срещу манастирските стени. Фазлъ паша крещи - предлага на въстаниците да се предадат. Башибозукът се облизва, преглъщайки слюнката, отделила се от предчувствието за кървава сеч. Въстаниците са гладни, жадни, уморени, ранени.
Особено тежко е ранен и водачът им - поп Харитон. Фазлъ паша очаква манастирските врати да се отворят. Но отговорът на въстаниците е повече от категоричен - залп от пушечни изстрели. Което преведено от турски на български, означава "Мамка ви, няма да се предадем!". И наистина не се предават - до последния патрон, до последния дъх.

София, януари 1873 година:
Спокойни сини очи, натежали от умора. Сплъстена руса коса. Набола брада. И ясен глас, който не трепери: "Занятието ми е да облекчавам положението на българите и обикалях да им давам упование." Съдиите слушат и вече леко се дразнят, че гяурът не хленчи, не се оправдава, не моли за милост, не подсмърча, въпреки че го очаква смъртна присъда. Питат го: "Много хора те познават и са се срещали с теб, защо не ги изкажеш!?" Мъжът им отговаря без колебание: "Никого не познавам." Съдиите вдигат очи и го разглеждат по-подробно. Вдигат очи не защото са седнали, а той стои изправен пред тях. Просто те са много по-малки от него. Малки и анонимни за Историята. А той е голям. Той е Васил Левски. И сините му очи гледат не в турските съдии, а в бъдещето, където виждат Свободна България. Това са най-красиво замечтаните очи, които не трепват пред смъртта, защото просто не я виждат. Виждат животът, който се усмихва свободен през очите на дете.

Шипченския проход, август 1877 година:
"Три деня младите дружини
как прохода бранят. Горските долини
трепетно повтарят на боя ревът.
Пристъпи ужасни! Дванайсетий път
гъсти орди лазят по урвата дива
и тела я стелят, и кръв я залива.
Бури подир бури! Рояк след рояк!
Сюлейман безумний сочи върха пак
и вика: "Търчете! Тамо са раите!"
И ордите тръгват с викове сърдити,
и "Аллах!" гръмовно въздуха разпра.
Върхът отговаря с други вик: ура."
Иван Вазов

Одрин, март 1913 година:
Небето е необятно синьо. Турските войници от гарнизона на крепостта в Одрин почиват след поредната атака на българите. Някои от тях гледат към небето, което е толкова спокойно, пълно с мир и любов. Сякаш на земята няма война. Но някъде там сред облаците нещо бръмчи и приближава. Нещо, което прилича на самолет. И носи бомби! За първи път във военната история авиация се използва за бомбардиране. Самолетът вече е над крепостта. Турските войници гледат умно. Почти виждат как единият от българските пилоти се изправя с тежка бомба в ръце и я хвърля над главите им. "Аллах!", крещят и се крият, където намерят. Буммммм! Поздрав от българската армия.

"Писма до моите деца", 6 май 2010 година:
Защо ви разказах всичко това? За да го предадете нататък, мили мои! Предайте го някой ден на своите деца, а и на самите себе си. Това ще бъде най-голямата битка и победа!

Неделно училище: Старата гвардия

...Наполеонова Франция е притисната отвсякъде. Френската армия търпи поражение след поражение. Противникът има смазващо числено превъзходство. Срещу армиите на англичани, прусаци, австрийци и руснаци остава само изтощената френска гвардия. Съюзниците изпращат делегация, която предлага на Гвардията да се предаде. Но командващият гвардейците отговаря: "Глупаци, Гвардията умира, но не се предава!" И старата, славна, изтощена, мръсна, гладна, но желязна френска гвардия влиза в бой!...
Винаги се сещам за този епизод от световната история, когато видя опашките от пенсионери пред гишетата и вратите на Пощата и нашата Банка. Те ми приличат на старата Гвардия на Наполеон, която влиза в последна битка. Последна битка на честта!

Старата гвардия на пенсионерите "атакува" на всяко седмо число в месеца, когато започва изплащането на пенсиите. Те идват изтощени, почти победени и унизени от живота, от държавата. Облечени в стари, закърпени дрехи, болни, едва ходещи, едва стоящи прави, с бастуни, с патерици, с очила, със зъби, без зъби... Истински Наполеонови гвардейци, които умират, но не се предават! И не само, че не се предават, но дори имат чувство за хумор. Един от тях често, смеейки се, ми казва: "Ние сме стипендианти на Свети Петър!" А други имат и още вяра. Какъвто е дядо Асен Билкарят, който е на цели 90 години и е бил на фронтовете на Втората световна война - лице в лице със смъртта. Той винаги ми се усмихва благо и ми шепне с треперещ глас: "Без Бога и до вратата не мога!" И тихо излиза през вратата, със сигурна, уверена крачка, воден от...Бога, в когото вярва, защото веднъж напуска за малко окопа и след миг там пада немски снаряд!

...Изпитвам безкрайна симпатия и умиление към тази малко (всъщност много!) тъжна, стара гвардия, която влиза в своята последна битка. Битка за още един ден живот, подарен като "стипендия" от Свети Петър. Битка за вяра, че има Някой до теб в самотата на старостта. Битка за честта и достойнството, които животът е отнел. Битка за мен и за теб, за нас-младото, бъдещото поколение, което го има точно защото Старата гвардия "умира, но не се предава!"... Поклон!

сряда, 5 май 2010 г.

Дългият път на човешката усмивка

Усмивката - ражда се, живее и умира. А понякога и не умира - остава да грее от някоя стара, пожълтяла от времето снимка, от някой незабравим спомен... Колко дълъг и труден път изминава тя?! Дълъг, колкото цял един човешки живот. Колкото цяла една вечност. И труден, колкото е невъзможно да върнеш една усмивка, която си е отишла
Но аз ще се опитам да направя невъзможното. Ще се опитам да върна усмивката, която си е отишла. Ще върна назад "лентата", за да видим как тя се ражда, живее и умира. За да проследим дългият път на човешката усмивка.
1.БЕБЕТО РИТА В КОРЕМА НА МАЙКАТА: Толкова му е весело, че рита от "смях", защото усеща гъдел от видеозона, който го наблюдава и снима. Ако можеше да говори, щеше да изкрещи: "Не ме разсмивайте, ще се родя преждевременно от смях!"...
С повече въображение, всеки родител може да си представи нещата по този начин. И той си ги представя точно по този начин. Но това е обяснимо, защото все пак хората виждат това, което искат да видят - особено пък родителите, при които тази способност е развита до патология!
2.БЕБЕТО ХЪЛЦА: Доказано е, че хълцането развива рефлекса за смях у новороденото. Това обяснява защо смехът на някои възрастни прилича на хълцане. Или издава, че въпросните възрастни още не са пораснали...
3.БЕБЕТО СИ ИЗКРИВЯВА УСТНИТЕ ПОД ФОРМАТА НА НЕЩО, КОЕТО ЛЕКО ПРИЛИЧА НА УСМИВКА: Учените обясняват, че това още не е истинска, осъзната усмивка, каквато е усмивката на възрастните. Но това не пречи на мама, тате, баба, дядо, прабаба, прадядо, стринка, чичо, леля, калеко, вуйчо, вуйна, на брата на зетя леля му от Америка - всички дружно да се разплачат от умиление и агрегатното им състояние да се промени от твърдо в течно, от течно в слузесто...Спирам!
4.БЕБЕТО СЕ УСМИХВА НА ВСЕКИ ПОЗНАТ ГЛАС - УСМИВКАТА МУ Е ПРИДРУЖЕНА С МАХАНЕ НА РЪЧИЧКИ И ПОКЛАЩАНЕ НА ТЯЛОТО В РИТЪМ, ПОДОБЕН НА ТУИСТ: Няма грешка! Това вече е напълно съзнателна усмивка. И може би е първата и последна истинска усмивка - абсолютно безкористна и чиста! Усмивка заради самата усмивка - без цел и задна мисъл. Усмивка, която носи еднозначно послание: "Животът е прекрасен..., когато си на два месеца!"
5.УСМИВКАТА НА 4-5 ГОДИШНОТО ДЕТЕ: Сбогом, невинност! Усмивката започва да се превръща бавно, но сигурно в инструмент на лицемерието. Превръща се в тънко манипулативно средство. Тя вече стратегически целенасочено предхожда въпроса "Тате, ще ми купиш ли сладолед?" или "Мамо, ще ми купиш ли шоколад?" А родителят още наивно вярва в невинността на детската усмивка и купува ли купува сладолед и шоколад на бедното дете, което се усмихва мило, с големи, влажни очи на бездомно куче! И не забелязва, че в едно от ъгълчетата на тези очи и на тази усмивка се крие блясъкът на лукавото лицемерие...
6.УСМИВКАТА НА ТИЙНЕЙДЖЪРА: При тийнейджъра усмивката от тънка става дебелашки манипулативна, нахална и нагла. Тя вече е форма на протест и противопоставяне на родителите и въобще на по-старото поколение, което гледа намръщено из под веждите на своя тесногръд морал.
7.УСМИВКАТА НА СТУДЕНТА: Усмивката на студента е предназначена и насочена главно към противоположния пол. Тя става като усмивката на Мона Лиза - фина и загадъчна, подканваща към флирт, сякаш казва: "Ела с мен в квартирата да напишем заедно домашното!"...
8.УСМИВКАТА НА АБСОЛВЕНТА: Тази усмивка е по-скоро озъбване, отколкото усмивка. Защото това е усмивка пред лицето на Живота, който чака поредната си жертва, потривайки доволно ръце, преди да натисне лоста на гилотината!
9.УСМИВКАТА НА СВАТБЕНИЯ ДЕН: Камбанен звън, свистене на тапи от отворени бутилки шампанско, викове "Горчиво!" и сред цялата тази суматоха - усмивката на бракосъчетаните. Тя е вече механична, превърнала се почти в спазъм след толкова много снимки и камери, пред които трябва задължително да се усмихваш. В тази усмивка, през тънкия процеп между зъбите, се прокрадва, неизказаният на глас въпрос "Къде попаднах?!" Отговорът е категоричен - в брака!
10.УСМИВКАТА СЛЕД БРАКА: Тази усмивка е някак гузна и извиняваща се за стореното, смесена с оптимизма на изпитото шампанско, което още се разтваря в кръвта.
11.УСМИВКАТА СЛЕД НЯКОЛКО ГОДИНИ БРАК: Това е усмивка, която плахо предполага, че всъщност бракът не е чак толкова страшно нещо. И уверява без думи: "Вижте ме, жив съм!"
12.УСМИВКАТА НА ЧОВЕК НА СРЕДНА ВЪЗРАСТ: Тя е нещо средно между умора и отегчение от всичко. И най-вече от самото усмихване!
13.УСМИВКАТА НА ЧОВЕК В НАПРЕДНАЛА ВЪЗРАСТ: Тя е или много тънка, за да прикрие липсата на зъби. Или обратното - е много широка, както се казва 24 каратова, за да демонстрира колко хубава работа е свършил зъботехника и как ченето пасва идеално на венците.
14.УСМИВКАТА НА ПЕНСИОНЕРА: Това вече не е усмивка, а по-скоро нервен тик, причинно-следствено обусловен от живяният "прекрасен" живот. Това не е усмивка, а почти злорадо, застинало движение на лицевите мускули, релефно очертано от дълбоко врязалите се в лицето бръчки.
15.УСМИВКАТА НА ПЕНСИОНЕРА В НАПРЕДНАЛА ФАЗА НА СКЛЕРОЗА: Цикълът се затваря. Усмивката отново е по детски чиста и безкористна. Но всъщност отчайващо неадекватна! Това е усмивка пред лицето на Смъртта, която зловещо мълчи в ъгъла на болничната стая, където изчаква настъпването на сетния час...
16.УСМИВКАТА ПРИ ПРЕКРАЧВАНЕТО НА ГРАНИЦАТА МЕЖДУ ЖИВОТА И СМЪРТТА: Това е последната усмивка. Усмивката, когато виждаш, че пътят продължава и отвъд тази граница на невъзможното, където те очаква Някой, Който те обича!
17.УСМИВКИТЕ ОТ СНИМКИТЕ И СПОМЕНИТЕ: Тези усмивки са навсякъде. Усмихват ни се от стари снимки, от портрети, от клипове, от спомени. Това са усмивките на хората, които са си отишли завинаги, но са ни оставили най-ценното-дългият път на човешката усмивка. Пътят, който трябва да извървим, за да се върнем при самите себе си и при хората, които обичаме. Завинаги!

Под прозореца на Мамето

Обичаме да минаваме от там- покрай училището на Мамето. Винаги, когато се разхождаме, се спираме за минутки близо до училището и поглеждаме нагоре- към 4- ти етаж, където преподава нашата мила Маме. Ама не смеем да я викаме, че ще стане страшно- целия й клас ще се вдигне на крак, за да се залепи на прозорците. Затова стоим и безмълвно я съзерцаваме как преподава- размахва плавно ръце, сякаш дирижира Лондонската филохармония. Лицето й сияе от някакъв възрожденски даскалски ентусиазъм, който вече само се вижда от портретите на народните будители в учебниците по История. А очите й са красиви, защото се усмихват на децата...Това е точно тя- Мамето, нашата мила, родна даскалица. Много често тя ни съзрява как я гледаме, но не смее да се издаде пред децата, че ни е видяла. Тогава тя просто случайно се доближава до прозореца, поглежда за миг към нас с деликатна усмивка и продължава пътя си между чиновете. И никой не разбира, че докато тя обяснява сегашно време в английския език, си мисли за нас- за това колко много я обичаме и ни обича. Сега и завинаги!