събота, 1 май 2010 г.

Дневникът на един Интернет зависим

Първи ден:
... Чисто е! Няма никой на компютъра. Приближавам се до него. Гледам го право в монитора - виждам отражението си върху тъмния екран. Изправям се очи в очи със собствените си очи - хипнотично втренчени, неистово жадни. Ако можеха да говорят, щяха да ми прошепнат: "Направи го, направи го!..." Ще се разплача, защото нямам сили да не го направя - ще включа компютъра!
Ръцете ми трепват от невидимия импулс на изкушението. Оглеждам се виновно. Казвам си наум: "Само за малко!" Почти убеждавам съвестта си с това негласно обещание, затова ставам още по-конкретен: "Само една минута!" Съвестта ми прави малка драматична пауза, преди да се съгласи с мен: "Но само за една минута!" Да бе, само да видя какво става в блога - една минутчица, 60 секундички!... Цък!

Включвам компютъра. Обаче старата барака се замисля нещо - започва да зарежда със скоростта на костенурка. Брадясвам! Започва да ме сърби навсякъде! "По-бързо, бе-е-е-е!", шепна, макар да ми се крещи. Вече чувам приближаващите стъпки на Мамето, която е твърдо убедена, че съм Интернет наркоман, а аз се опитвам да я убедя в обратното...

Изключвам! И бягам. Компютъра даже не съм го виждал...

Втори ден:
Почти е чисто - само Сашко е на компютъра. Идвам с мир. Кротко и благо го моля да стане от компютъра за една минута. Надявам се, че и той ще склони на тази оферта. Но той е по-непреклонен и от съвестта ми - отказва ми категорично: "Не мога да стана, ще ме убият!" Играе на някаква военна игра - отвсякъде е заобиколен от врагове. Наистина ще го убият, маниакът му с маниак! Запазвам самообладание и пак го моля: "Само за една минутка!" Същият отговор: "Ще ме убият!" "А искаш ли аз да те убия! "Вече го избутвам насила от стола. Започва схватка - той с едната ръка стреля срещу виртуалните си врагове, а с другата се бори срещу реалния си враг - родния му баща. Маниак, нали ви казвам...

Трети ден:
Ставам по първи петли, докато всички спят. Сядам пред компютъра. Сега е само мой. МОЙ!!! Ще го изяммммм! Набирам страницата на блога и тя се отваря. Леко, нежно и грациозно се отваря пред очите ми. "А-а-а-а-а!", ще ми прималее от удоволствие. Обаче някой става, за да отиде до тоалетната. Притихвам, снишавам се по-ниско от конците на килима. Става тихо като в средновековна катедрала. Чувам дъха си. И леко натискам мишката върху последните коментари - не ме сдържа от любопитство. "Цък!", щракането от мишката отеква с ехо в тишината на нощта... Край!

Четвърти ден:
Разкриха ме. И сега съм на лечение - пълно въздържание от Интернет. Лутам се като призрак из къщата. Не ме свърта на едно място. И се чеша, където не ме сърби. А компютъра не смея да го погледна - гледам го на разстояние от една стая и един коридор. Но пак чувам безмълвния му зов: "Направи го, направи го!"

Пети ден:
Направих го! Написах тази статия. Само не казвайте на Мамето!...

Послепис: "Компютъра даже не съм го виждал!"

1 коментар:

  1. :)))) Смях се с глас!
    Сори, ама Мамето може и да ме е чула! :Р

    ОтговорИзтриване