петък, 21 май 2010 г.

How are you, България?

Той не ме познава. Просто е англосаксонски учтив. И затова винаги, когато минава покрай мен, ми се усмихва, подава ми ръка и казва: "How are you?" Аз си отварям устата, езикът ми се подготвя да артикулира звука на първата буква от моя отговор на неговия въпрос и...

И?! И нищо! Той ме отминава, без да дочака моя отговор. Без да дочака моето "Благодаря, добре съм!" или "Благодаря, не съм добре!"
И?! И устата ми остава идиотски отворена. А езикът ми, който вече е стартирал процедурата по артикулиране на речеви звук, спира някъде по средата на процеса. Но от внезапното спиране звукът рязко поднася на завоя при излизане от устната кухина и се получава един почти истеричен фалцет, подобен на свиренето на дискови спирачки на BMW тройка: "Ъ-ъ-ъ-ъ-ъ-ъ-ъ-ъ!"

Пфу! Винаги забравям, че англичанинът просто ми казва едно най-обикновено, безпристрастно "Здравей!". Не ме пита как съм. Нито пък го интересува. Така е възпитан - ръкостиска се, казва си дежурното "How are you?" и отминава. А аз оставам да блея след него с широко отворената си уста, недоизказала каквото има за казване.

Тъпо! Много тъпо даже! Стоя като препариран с отворена уста. И в този миг народопсихологически се самоиндентифицирам и разбирам до болка... Разбирам, че съм човек, българин, който не иска да пусне подадената за ръкостискане десница на европееца, докато не отговори на учтивото, вечно отминаващо и загърбващо го "How are you?"...Защото за мен "How are you?" означава "Как си?". И много държа да отговоря: "Добре съм, но ще се оправя!"

1 коментар:

  1. Много хубаво пишете, господине!Харесвам да чета ваши материали, когато имам свободно време.

    ОтговорИзтриване