вторник, 31 юли 2012 г.

Ако Фройд беше разказал "Червената шапчица"

Личностното битие на Червената шапчица било географски ситуирано в близост до екосистема, богата на флора и фауна, насред която се намирала застроена площ на нейна баба по права съребрена майчина линия. Поради силно развито чувство на сантиментална привързаност към баба й, генерирано през ранните години от екзистенциалното оформяне на личността на Червената шапчица, същата предприела решителна крачка към преодоляване на фундаменталния си страх от Непознатото и дислоцирала тялото си в посока местообитанието на скъпата родственица. По пътя си, минавайки през страхогенериращ горист ареал, Червената шапчица се срещнала с Вълка. Той бил биологичен субект, намиращ се в етап на психологическо развитие, в който първосигналните поведенчески характеристики били доминатни в социалните изяви на неговата личност. Това обуславяло известен, както психологически, така и чисто физиологически риск, от реализирането на активно вербално общуване между двата диаметрално противоположни полово, видово и социално- класово субекта. Но контактът- визуален и вербален- бил съдбовно и в крайна сметка- сценарно неизбежен, и се реализирал. Причинно- следствените резултати и отражения върху моментния психологически статус на субектите не закъснял. Червената шапчица преминала през силно емоционално изживяване, протичащо в плавно преливащи се етапни състояния на агресия, регресия и ресигнация, с обща линия на подсъзнателна фрустрационна мотивация. Това била типично женска линия на защитно- механизмено поведение, издаващо общото неустойчиво емоционално състояние на личността, намираща се в състояние на ранен психологически генезис. Вълкът от своя страна развил типично мъжка сексуално контекстуална реакция, насочена изцяло към анатомичните компоненти на Червената шапчица и изразяваща се чрез повече метафорични, отколкото буквални закани, че ще я изяде. Така приключил първият етап от развитието на отношенията между Червената шапчица и Вълка, който поставен на база за сравнение със следващия етап, може да се определи като идеалистичен, дори духовен. Защото следващият етап от развитието на отношенията им е чисто физиологически, консумативен, изключващ всякаква изява на духа като психологическа субстанция. Това е етапът, в който Вълкът с прагматично рационален подход на хищник, стратегически се възползва от сантименталната обремененост на Червената шапчица спрямо баба й, за да подмени автентичността на реалността с виртуална такава.Виртуална реалност, която ловко спекулира с инфантилния сантиментализъм на Червената шапчица при срещата с Вълка, преоблечен като болната й баба. Така Вълкът изяжда не просто буквално, а метафорично Червената шапчица, с което реализира превъзходството на своята, макар и жестока, но прагматично трезва житейска стратегия, използваща симулативното поведение като ефективно средство за оцеляване. Накрая обаче се появява Ловецът, който намира Вълка в безпомощно състояние на емоционално опиянение от постигнатия консуматорски успех. Точно това води до краха на Вълка като екзистенциален архетип и до катарзисно пречистващото завръщане на Червената шапчица към живота...

понеделник, 23 юли 2012 г.

Животът е розов

Не знам какво повече ме измъчваше в Испания- безмилостната горещина
или безмилостната носталгия по дома. И двете бяха еднакво смазващи,
изпепеляващи душата ми. А по жестока ирония, където и да отидех да
работя на строеж или ремонт като бояджия, навсякъде искаха от мен да
боядисвам стените в...розово. Боже, от горещина и мъка по вкъщи ми
беше вече черно пред очите, а те искаха да им правя розови стените!
Особено се заинати една възрастна аристократична испанка, която искаше
да боядисам стените в къщата й с най- нежния нюанс на розовия цвят,
който да създава усещане за топлина и домашен уют. Купих боя и
оцветители, започнах да смесвам бяло с червено и оксидно жълто.
Смесвах, бърках, но испанката все беше недоволна. Все нюансът не й
беше достатъчно нежен и топъл. Докара ме до отчаяние със своите
капризни изисквания. А нямаше как да се откажа, защото спешно ми
трябваха пари- детето ми скоро имаше рожден ден, исках да изпратя
подаръци. Затова стисках зъби и продължавах да смесвам боите. Слънцето
адски напичаше, пот се лееше на едри капки от челото ми и падаше в
кофата с боя, която бърках. Някъде наблизо живееха българи- емигранти
като мен, които на обяд пускаха радио. Винаги избираха български
радиостанции. Така до мен долетя нежният глас на българска народна
певица, която пееше от радиото: "Пуста младост, майко, пуста младост,
милай майко, не се трае". Гласът беше толкова съкровено български и
роден, че душата ми не можа да се страе, започнах да повтарям тихо
думите на песента. "Пуста младост, майко..." Заедно с едрите капки
пот, които падаха в кофата боя, се откъсна и една мъжка сълза. Тя се
смеси с розовия цвят на боята. И когато испанката дойде да види какъв
нюанс съм направил, възкликна доволно. Бях постигнал най- нежният и
човешки топъл нюанс на розовия цвят. Испанката се чудеше как съм го
направил. Аз й посочих не оцветителите, а  песента, която продължваше
да звучи отвън. Песен, която тя поиска да разбере и ме помоли да
преведа. Но как можех да й преведа българската душа!? Затова с горчива
ирония обясних на испански, че това е една песен, в която се пее колко
е...розов животът.

сряда, 4 юли 2012 г.

Три много възможни възможности да умра нелепо

1- ва възможна възможност: Смърт с баничка в ръка

След работа така зверски огладнявам, че първото нещо, което правя, е да вляза в баничарница. Влизам, купувам си баничка и почвам да я ръфам още в движение, докато вървя за гарата. Така пресичам през улици и булеварди, като много често, улисан в ядене, минавам и на червено. Онзи ден замалко да ме блъсне един камион. Веднага си представих най- нелепо сюрреалистичната картина. Лежа в несвяст на асфалта, чува се далечен, тревожен вой на линейка, над мен са се скупчили случайни минувачи, шофьорът на камиона се е хванал за главата. В един момент със сетни сили аз отварям очи, надигам глава и се опитвам нещо да кажа в предсмъртната си агония. Всички притаяват дъх, за да чуят последните ми думи. Очакват да кажа нещо патетично предсмъртно, което да остане за бъдните поколения, но аз тихо, почти нежно промълвявам: "Баничката, къде ми е баничката!" Някой ми я подава. Аз я поемам с треперещи от благоговение ръце и отхапвам, не, откъсвам като звяр парче от нея, което поглъщам с блажено удоволствие. Вече мога да умра с мир! Всички ме гледат втрещени. Някой се провиква: "Дайте му боза на човека да прокара!" Но вече е късно, прекалено късно за боза...Аз падам бездиханен, но ръката ми остава вдигната, с баничката, стисната между пръстите. Жените с по- лабилна нервна система и с по- дълъг стаж в гледането на латиносериали, се разплакват. Линейката пристига, лекарите тичат със система, на която е закачена бутилка боза, но...смъртта е безмилостна! Ръката ми пада, пръстите се разтварят и баничката, сякаш е душата ми, бавно се изплъзва, макар и разкъсана, но завинаги  свободна!"

2- ра възможна възможност: Смърт със слушалки на ушите

Обичам да слушам музика, докато вървя по улиците на София. Слагам си слушалките на ушите и пускам музиката докрай- така се откъсвам от целия хаос на града. Но пресичането на кръстовища със слушалки в ушите крие опасности, защото няма как да чуеш клаксона и свирещите спирачки на доближаващата те със страшна скорост...смърт! Както това ми се случи на мен тези дни. Тъкмо слушах Крис Риа "The road to hell", когато един черен Форд заби спирачки на сантиметри от краката ми. Видях синият овал с надпис Форд в драматично близък план, като че гледах реклама- "Форд- почувствай разликата!" И веднага си представих възможната картина на смъртта ми... Минувачите са ме наобиколили, някой се опитва да ми свали слушалките, но аз, макар и да съм в несвяст, със сетни сили го хващам за ръката и не му позволявам. Всички гледат втрещено неразбиращо какво означава това. Какво ли? Просто искам, преди да умра, да си дослушам песента. Остава ми финалното соло на Крис. Започвам да поклащам глава в ритъм. Хората си мислят, че това са агонизиращи гърчове. Какво да ги правиш, чалгари, не разбират от рок енд рол! За да ги успокоя, им показвам с два пръста Виктори- знакът на хипарите. Мъжете ме разбират и някой се провиква: "Донесете бира на човека!" Тихо промълвявам: "...И цаца!" Лекарите тичат със система, за която е закачена бутилка "Каменица"- мъжете знаят защо. Но смъртта по- добре знае защо и кога...Солото на Крис свършва, а с него и животът ми. Издъхвам, главата ми пада настрани, а ръката ми последна остава да стърчи насред булеварда, показвайки с два пръста знака "Виктори" на фона на синия овал на "Форд- почувствай разликата"...

3- та възможна възможност: Смърт в автобус 120

Видя ли, че идва 120, нещо ми става- готов съм на всичко, за да се кача пръв. Избутвам конкуренцията и се позиционирам възможно най- близо до спиращия автобус. Толкова близо, че много пъти се е случвало за малко да ме сгазят. Представям си каква ще бъде картината...Макар и премазан, със сетни сили продължавам да се бутам, за да бъда пръв. Влачейки се, с ръце, хищно вкопчени за пода, изпълзявам до шофьора и му казвам: "Един билет, моля!" Втрещен, той ми отговаря: "Нямам билети!" Те това е, ще си умра без билет! Как да не си умреш не от премазването, а от яд!? Някой се провиква: "Дайте му билет на човека бе!" Дават ми билет. Опитвам се да го перфорирам, но как да го направя, като краката ми са премазани?! Затова...Перфорирам със зъби! Качил съм се пръв, имам билет, перфорирал съм го- значи вече мога да умра с мир. И умирам. Но в ръката здраво държа билета, защото може да мине контрола. Така и става- още бера душа, когато в автобуса влиза контрола. "Билети и карти, моля!" Контрольорът измъква билета от ръката ми. Броя на дупките не съвпада. Трябва да са четири дупки, а мойте са само три. Е, какво да правя, като на единия зъб, с който съм натиснал, има кариес и той не е пробил билета. "Глоба!", строго изрича присъдата контрольорът. Няма къде да избягам, освен на Онзи свят. Това и правя- умирам с усмивка на уста, с тиха българска радост, че в сетния си миг съм успял да прецакам Системата...Амин!