събота, 31 юли 2010 г.

Люлката на детското щастие

Колко е лесно детското щастие. Лесно и просто. Винаги, когато питам Невичка дали е щастлива, докато я люлям, тя отговаря: "Да-а-а-а!" И крещи: "По- силно-о-о-о-о!" Люлката отива назад- косите на Невичка също. Лицето й се заравя за миг в къдрици. След това люлката се връща напред и лицето й изплува от къдриците- сияещо като утринно слънце. А косите й се развяват назад, разперени като криле на птица, която лети високо в небето. Главата й някак несъзнателно се навежда устремно напред, порейки въздуха. Цялото й тяло се превръща в красив полет на Радостта. А клепките на очите й са най- красиви- те трептят като ветрило от вихъра на въздуха. Миглите докосват за миг лицето с крехка нежност и след това се разтварят като разцъфнало цвете, за да посрещнат играта на слънчевите лъчи, които се усмихват през листата на брезата до люлката...
...Колко е лесно детското щастие. Лесно и просто. Нужна му е само една люлка. Най- обикновена люлка. Останалото е щастие. И вик. "По- силно-о-о-о!"

петък, 30 юли 2010 г.

Морето през детските очи

Невичка, горката, никога не е виждала морето. Затова, дори като види пълна вана с вода или по- голяма локва, вика с всички сили: "Мойетоооооо!" Но само след 3 дни тя ще види истинското море. Щом настъпи лятото, аз й обещах: "Тате ще води Нана на морето!" И тя, милата, пое това обещание като планинско ехо- все си повтаря сама на себе си и на целия околен свят: "Тате води Нана мойето!"(в превод- "Тате ще води Нана на морето"). Сякаш иска да убеди всички, че тате наистина ще я води на морето. Върви си по улиците и говори сама на себе си: "Тате води Нана мойето!" Или пък заговаря непознат със същите думи: "Тате води Нана мойето!" Интонацията й е въпросителна, сякаш изненадано пита: "Ама, нима не знаете, че тате ще ме води на морето?!" Е, вече знаете! Тате, че и Мама ще водят Невичка на морето. Мисля си, че в известен смисъл това ще бъде първото море не само на Невичка, но и на всички нас, които ще сме заедно с нея. Защото...ще видим за първи път морето. През нейните детски очички. Същите тези очички, които се разширяват от възхита и пред едно легенче, пълно с вода. Как ли ще изглеждат те, когато видят морето?! Колко ли ще станат големи?! Колко ли ще станат красиви?! Сигурно толкова, колкото е морето...
...Ще видим. За първи път ще видим след толкова много години!

петък, 23 юли 2010 г.

Усмихнати очи

Посвещава се на Невичка

Реката течеше лениво бавно, сякаш всеки момент щеше да спре, уморена от своя дълъг път през планината. Талазите вода се движеха с тих ромон, подобен на нежен женски шепот. По нищо не личеше, че само преди дни, същата тази спокойна река, се беше превърнала в страховита стихия от излелият се проливен дъжд. Тогава водата завря и закипя, избухна в експлозия, търкаляйки с гръмовно ехо камъни и клони в клисурата. Нищо не можеше да се изправи пред нея, освен старият мост, който стоеше непоклатимо на мястото си от столетия. Той беше издържал толкова много буйни пристъпи на реката, без да понесе никакви щети. Затова и никога досега не беше ремонтиран. Но този път, влачените от реката големи камъни бяха разбили зида на носещата средна колона. Голям къс от нея се беше отцепил и лежеше на дъното като черна сянка. Налагаше се ремонт, за което бяха извикали бригадата на Манол от София. Тя се беше специализирала в изграждането на укрепителни диги по коритата на реките след големите наводнения през 2005 и 2007 година. Момчетата от бригадата бяха виждали какво ли не през тези години- разкъсани диги, отнесени от водата мостове, подкопани и пропаднали улици, разцепени наполовина постройки. Затова нищо не можеше да ги изненада. Но този път останаха изненадани. Пред тях се издигаше един мост, който въпреки столетната си възраст и въпреки примитивно простата си техника на градеж и спойка, беше оцелял в двубоя със стихията. За разлика от много други мостове, които бяха нови, от бетон и желязо, но не издържаха на натиска, този стар мост, съграден от камък и хоросан, устояваше войнски достолепно. Това накара момчетата от бригадата да разпитат за историята на този мост. А неговата история беше, както историята на всички други мостове от тези стари времена- легендарна. Един стар овчар, който си пасеше наблизо стадото, им я разказа така, сякаш сам той е бил свидетел на случилото се. Посочи им с пръст към мястото, където се беше откъснало парчето от носещата колона и със старчески треперещ глас им разказа как там е била вградена красивата невеста Невена. Тя била млада майка, когато я вградили насила в носещата колона на свода. Последната й молба била да оставят малък процеп в зида за очите й, за да може да вижда до сетния си дъх своята рожба. Невена имала толкова красиви очи, че майсторът сърце не му давало тези очи да бъдат зазидани. И така бил оставен малък процеп, през който младата майка до последно гледала рожбата си. Гледала, като очите й се усмихвали, въпреки че сълзите напирали отвътре. Тя не искала да заплаче, за да не се разплаче заедно с нея и детето й. Затова се усмихвала с очи- усмихвало се и детето й. Невена била докрай силна жена и нейната сила останала в моста...Макар да бяха буйни и млади, момчетата от бригадата се смълчаха, след като чуха тази история. Продължиха работата си мълчаливо, всеки заслушан в тихия ромон на реката, подобен на нежен женски шепот. Така смълчани, те забъркаха цимент и укрепиха носещата колона на моста. Накрая обаче Манол им каза да оставят малък процеп в зида и те го разбраха защо. Защото всички усещаха, че някой ги гледа с усмихнати очи и сърце не им даваше тези очи да бъдат зазидани.

вторник, 20 юли 2010 г.

Ако моето семейство беше футболен отбор...

...Щяхме да спрем испанците по пътя им към световната титла. И как?! С такива звезди в отбора...
Тактическата схема щеше да ни е- 1- 2- 1. На вратата ще съм аз. Колко дузпи съм уловил-Невичка, като беше бебе, на два- три пъти щеше да се изтърколи по стълбището, но аз с плонж я хващах, точно преди да пресече голлинията на входната врата. А пък колко пъти съм избивал остри фалцови удари от Сашко, като ми е казвал насред разходка по улицата "Има аки!". Пак с плонж съм го спасявал точно преди акито да пресече голлинията на белите му гащи. Абе, направо съм непробиваем! Само малко на високите топки увисвам- висшето образование, което го изучих, си беше чист гол...Но, както и да е- какво е футболът без вкарани голове- пълна скука! В защита- ще е Сашко. Той е секира! Ще те отсече с една дума, та крака няма да ти останат. Той влиза директно, хвърля се с бутоните напред в краката на противника, за което много често получава червени картони от мен и от Мамето. Но и това не го разколебава- истински Трифон Иванов!...В средата на терена, в халфовата линия, ще е Мамето, за да организира играта на отбора. Защото без нейният организаторски талант, отборът жив е умрял. Тя диктува играта на целия отбор- един истински диспечер в средата на терена. Винаги раздава точни пасове, когато неистово имаш нужда някой да ти подаде топката- "Купи домати!", "Пижамата ти е в третото шкафче на скрина!", "Новите дънки са ти на простора!". Никога не бърка пас- може и със затворени очи да ни намира всички, особено мен- "Пак ли си на компютъра?!" Просто ни усеща с някакво шесто чувство- "Някой пак е ровил в библиотеката и не си е подредил!"...И накрая в нападение- Невичка. Тя е млада надежда. Действа бързо, коварно и изненадващо в памперса. Атакува противника с щипане, хапене и шамари- дори противникът да е по- голям и силен от нея. Има бърз спринт, когато сутрин излиза навънка да си играе. И още по- бърз, когато Сашко я подгони, за да й отмъсти, че му е пипала играчките. Умее да играе и в отбрана- отбранява до смърт чинийката си с пържени картофки!...
...Така щеше да изглежда моето семейство, ако беше футболен отбор. Но, макар и да не е футболен отбор, а едно най- обикновено семейство- то е моят фаворит, моят любим отбор, моят Световен шампион по обич!

понеделник, 19 юли 2010 г.

Бички

Гледайте внимателно! Не блейте, че ще изпуснете една много мъничка, но много съществена подробност. Онази подробност, която прави жената жена. Не я ли виждате?! Е, и аз не я виждах. Но Невичка специално дойде до мен, за да ми я покаже. Отметна си косицата и си показа ушенцето. В очите й беше изписано с големи букви "ВИЖ!" Но какво да видя?!... О-о-о-, какво да видя! Обечки! "Неви има бички!", изчурулика Невичка. Да-а-а, бички! Малки като пъпчици на ушенцата. Едва забележими, но бички. Това е истинска световна новина- как още не са я съобщили по Би Ти Ви или Си Ен Ен?! Затова пък Невичка я съобщи на целият нейн малък детски свят- на Батето, на Баба, на бабите по пейките, на случайни хора по улицата. На всички съобщаваше новината: "Неви има бички!" И, за да подкрепи новината с репортаж от мястото на събитието, показваше едното си ушенце в близък кадър, та да се види бичката. Тази толкова мъничка, но съществена женска подробност... Какъв щеше да бъде светът без нея?!

неделя, 18 юли 2010 г.

Излет в планината

Най- накрая се наканихме да отидем на излет в планината. Стегнахме багажа, качихме се в колата и потеглихме. Мамето седна на предната седалка, с черни очила и горда осанка на египетска царица, която стои начело на своята армия преди решителна битка. Отзад седнаха Сашко, който след кратка, но ожесточена схватка с Невичка,се намуши по средата, между двете седалки, та да гледа пътя. Победена, но не и отказала се от мъст, Невичка си седна на своята седалчица, преглъщайки с тихо хълцане своите сълзички. В другия край се намести и баба Васе, притисната като в менгеме от Сашко...И така- тръгнахме. Скоро навлязохме в дебрите на гората. Пътят стана тесен, минаващ през "тунели" от надвиснали от двете страни вековни клони. "Астрата" започна тежко да ръмжи под товара, който мъкнеше на гърба си, защото започна изкачване. Сашко веднага забеляза и съчувствено коментира: "Опела недоволства!" Аз също недоволствах, защото завоите започнаха да стават все по остри и опасни, без видимост дали някой идва отсреща. А Мамето пак разказваше въодушевено какво си е купила вчера от магазина- направила била голям удар! Когато на един завой пред нас изкочи спускаща се с висока скорост кола. Спирачки! Заковахме и двете коли на място, на сантиметри една от друга. "Мале, тате, щехме да се удариме!", информира ме Сашко, сякаш аз въобще не разбрах, че щяхме да се ударим. "Добре, че караше бавно!", въздъхна с облекчение Мамето, която иначе при всеки друг случай ми се подиграва, че карам бавно като охлюв. Невичка пък се чудеше защо сме спрели музиката: "Тате, пушни мако мужичкаааа!" Но накрая се добрахме до мястото. Свалихме багажа и запалихме огън. Планината се огласи от весело детско чуруликане. Тънък пушек дим се източи към копринено синьото небе. Сашко и Невичка се надпреварваха кой да си предлага помощта за разпалването и поддържането на огъня. Но по- скоро надпреварването беше кой от кой по- бързо ще подпали цялата гора. Сашко обикаляше наоколо с една пръчка горяща като факла и ме питаше как да ми помогне за огъня, стоейки на сантиметри от едно изсъхнало като барут борче, чакащо само една случайна искрица, за да пламне. Невичка пък силно държеше да пипне жарта, за да разбере какво е това, което така весело свети...Леле, майко! А уж дойдохме да намерим мир и покой. Казват- "с деца на море", или- "с деца на баня". Е, същото е и с деца на планина. И за да е класическа картината, за капак Сашко простена: "Тате, ака ми се! Къде е тоалетната?!"..."Зад втория храст вдясно!"...
...Но иначе беше весело, зелено и приключенско- просто един излет в планината!

петък, 16 юли 2010 г.

Детски диалози

Само децата могат да водят толкова непринудени диалози...

На пързалката. Сашко се запознава с непознато дете.
Сашко: "Абе, ти откъде си?"
Детето: "От вкъщи!"
Сашко: "Не бе, питам те от кой град си- от Лондон ли, от Берлин ли?"
Детето гледа втрещено. И то си е за втрещяване- Лондон и Берлин!
Сашко: "Тоя па не знае откъде е!"
Географки объркано, детето всеки момент ще се разреве и затова изхленчва със сетни сили: "От вкъщи съъъъъм!"
Сашко ядосано отсича: "Ходи си вкъщи тогава!"

понеделник, 12 юли 2010 г.

Как щеше да изглежда автобиографията ми, ако бях не човек, а автомобил

Име на модела- Татко Пепи. Година на производство- 1976. Инженер- конструктор, автор на проекта- Господ. Производители- майка и татко. Семеен автомобил от 2001 година. Двигател с вътрешно...емоционално горене. Разход на гориво- 10 на 100 нерви градско и 7 на 100 нерви извънградско. С мекушаво окачване, което създава усещане за нестабилност на завоите на Живота, а на дупките- направо се разлюлява. Сутрин двигателят трудно пали и бавно загрява, но с малко бутане тръгва. Докато загрее, двигателят издава звуци, подобни на мечешко ръмжене, но с повишаване на работната температура, става тих- глас не му се чува. При по- рязко натискане на газта обаче се форсира и пак започва да ръмжи и да харчи много. Автомобилът не е много маневрен поради голямото си тегло. Кормилното му управление е тромаво, без сервоусилвател и изисква усилия. Комфортът на возене е на задоволително ниво- така че всеки с удоволствие иска да го извози.Салонът е широкоскроен- може да побере много души с целият им багаж, колкото и да е тежък. Гумите имат средно висок профил, но пък са с дебел грайфер и стъпват тежко на пътя. Най- чести са повредите по двигателя. В много случаи скоростната кутия не сработва и става трудно превключването на по- висока и бърза предавка. Често дефектира и температурният датчик на емоциите, който при загряване трябва да включи охладителната система. Често не сработва и спирачната система на гнева поради захабени накладки. Екстериорният дизайн не блести с нищо запомнящо се. Дизайнът на предницата граничи със скуката. Линиите на формите са спокойни и заоблени, на места даже доста издути- при предния капак. Задницата също е банална, но пък обемна, което създава усещане за солидна изработка. Интериорният дизайн обаче е по- интересен и нестандартен. Най- вече е уютен за пътниците. Като цяло може да се каже, че автомобилът е надежден и няма да ви предаде на пътя. Гаранция за това е надписът върху двигателя- MADE IN HEAVEN!

п.п. Автомобилът няма аларма...Ама споко- то няма и кой да го открадне!

събота, 10 юли 2010 г.

Неделно училище: Вторият шанс на Стюърт Пиърс

Когато Стюърт Пиърс изпусна дузпата за Англия, всички го обявиха за най- големият неудачник. Човекът, който съсипа Англия и нейните надежди за световна титла. Минаха се 4- ри години, на следващото Световно първенство Англия отново стигна до дузпи на елиминациите. И последната, решителна дузпа, която трябваше да бъде изпълнена за отбора на Англия, бе поверена на...Боже! На Стюърт Пиърс! "Само не Стюърт!", сигурно са възкликнали всички фенове пред екраните и на стадиона. Но треньорът изпрати именно него на тази мъчителна среща с Миналото, с Провала...И Стюърт отиде.
...Няма да забравя този момент. Как целия стадион притихна в очакване. Как коментаторът напомни за неговия провал преди 4 години. Гласът му отекна с тежестта на смъртна присъда: "Преди 4 години той изпусна дузпа!" Но Стюърт се приближи до бялата точка на дузпата със стоманен поглед втренчен в топката, чакаща го там. А след това се засили и...Толкова неистово жестока дузпа не бях виждал. Стюърт щеше да скъса мрежата и да отнесе вратаря. Стадионът изрева: "Гооооооооооооооооооооооол!" Стюърт крещеше като обезумял. В този момент той изкрещя целия си живот, който за 4 години след провала се беше превърнал в самосъжаление...Но най- силният момент беше, когато Стюърт се обърна към треньора, посочи го и изкрещя нещо неразбираемо на нито един език. Но всичко го разбраха- той благодареше по своя мъжки начин за огромното доверие, за втория шанс!
...Как не се разплаках! Защото това не беше като на кино, а беше наистина. И се случва не само на Стюърт, но и на всеки един от нас, защото...Всеки ден, в който се събуждаме още живи, е всъщност жест на доверие, на нов шанс, на още един шанс, втори шанс. От Треньора, Който прекалено много ни обича и вярва в нас, че можем да се справим въпреки миналите ни провали!

Този, който знае неща, които ти дори не знаеш за себе си

Какво знам аз за колата, която карам? Нищо. Просто завъртам ключа и потеглям...А какво знае нейният инженер, който я е конструирал. Който е завъртял всяко едно болтче и гайка по нея. Той сигурно ще ми каже всичко за нея- какво е нейното състояние, само като я чуе как пали. Аз чувам тихо боботене. Той сигурноо ще чуе, че компресията на втори цилиндър е намаляла и влиза в осезаем дисбаланс спрямо останалите три цилиндъра, което нарушава центровката на работа на двигателя...И всичко това той ще ми го каже, без да използва никакви специални уреди за измерване. Направо страхотно! Колко е хубаво да знаеш, че има такъв човек. А дали има такъв човек и за човешката душа? Смея да твърдя, че има...И това е родителят. Да, разбрах го, когато Татко почина. Тогава си дадох сметка, че си отиде не просто баща ми, а човекът, който още отдалече като ме видеше да се прибирам от изпит в Университета, разбираше дали съм го взел, или не. Без думи. Без жестове. Просто познаваше душата ми и разчиташе нейните невидими сигнали. Но как? Нищо свръхестествено- просто ме познаваше от самото ми начало. Дори от преди началото ми. И затова знаеше неща, които дори аз не знаех за себе си. Сега го разбирам, когато и аз съм родител и знам неща, които децата ми няма как да узнаят за себе си, ако аз не им го кажа...
...Например- знам, че Невичка е толкова малка, но носи пълна раница с цели 14 учебника по английски, която е толкова тежка, че тя се изкривява цялата, за да не изгуби равновесие. Въпреки това обаче не се отказва от нито един от учебниците си...Така един ден, като порастне и ми каже, че иска да учи за учителка по английски, аз ще й кажа: "Знам!" Така, както Татко ми казваше "Знам!", когато му казвах, че съм си взел изпита. А, като ми каже, че я боли и кръста, аз пак ще й отговоря същото: "Знам!" И как да не знам- от тежката раница!
...Например- знам и че Сашко има точен удар в баскетболния кош, макар и да е дете, което никога не е тренирало. Затова единн ден, като се изправи пред мен, порастнал цели два метра мъж и ми каже, че ще се записва в баскетболния отбор на училището, също ще му отговоря: "Знам!"...
Защото знам! Или по- точно- защото разбирам. Познавам причините, затова разбирам следствията от тях. Докато всички други познават само следствията. Което понякога е страшно. Защото вратата, която води към разбирането на човека не е в познаването неговите следствия, а на неговите причини. Колко далече са те- най- далечното разстояние. Моите. Твоите. Всички наши причини. Те са на другия край на света. Кой ще си направи труда да отиде чак до там, за да ги види?!...
Докато един човек няма нужда да ходи чак до там. Той от там идва. Мама и Татко!

Рожденият Ден на Мамето, без която не можем



Днес Мамето има Рожден Ден! Боже, добре, че я има на този свят- иначе кой щях да обичам?! Не мога да си представя, че може да има друг, който да обичам така. Милостив е бил Господ, когато я е "пуснал в производство" през 1978 година- точно две години след мен. Сигурен съм, че тези цели две години той се е почесвал по мъдрата си глава и се е чудел каква жена да ми измисли и изчисли точно по моя мярка- така че нейните детайли да паснат напълно с мойте и да заживеем като Едно. Две години е мерил и отмервал, за да направи Мамето човек на реда, за да може да балансира моето хаотично безредие на мислите и действията. Две години е отмервал на електронните теглилки колко грама повече разум да сложи на Мамето в мозъка, за да може тя и там да ме конпенсира. Защото в моята глава има повече емоции, отколкото разум- а домакинство с емоции не се управлява. Две години Господ е писал с пот на челото и съсредоточено свъсени вежди сценария на обстоятелствата и събитията, които ще накарат един ден Мамето, когато се превърне в красива девойка, да се загледа в такъв дебел и пъпчив смотаняк като мен. Горкият мил Господ, две години е напрягал цялото си творческо мислене, за да измисли как това да стане. Как?! Как?! Как?! Сигурно много по лесно му е било, когато е сътворявал светът на клетъчните микроорганизми. Но накрая го е измислил- решил е да направи чудо и да не се занимава повече, че си е имал и друга работа. И така- о, чудо! Мамето взе, че ме хареса и се събрахме. Което си е истинско чудо в един свят, в който "не смъртта разделя хората, а липсата на любов между тях". Истинско чудо е, че в един толкова голям свят, с толкова много хора, милярди анонимни лица- има едно лице, на което познаваш всяка една черта...Знаеш всяка една черта откъде идва и какво означава. И знаеш, че това лице е твоят огледален образ, в който можеш да видиш себе си, както в никое друго огледало- най- достоверният образ. От плът и кръв. Плът от плътта и кръв от кръвта. Макар и не еднакви, но Едно.
...Затова днес празнуваме всички като Едно Рожденият Ден на Мамето, без която не можем!

сряда, 7 юли 2010 г.

10 неща, които доказват, че Животът е като футболен мач

1- во нещо: КРАТКИТЕ МИГОВЕ, ПРЕЗ КОИТО ФУТБОЛИСТИТЕ ИМАТ КОНТАКТ С ТОПКАТА

Математически е изчислено, че за 90 минути мач, един футболист има реално контакт с топката минута- две. Понякога дори секунди. През останалото време се стреми към топката, търси я, бори се за нея, разминава се с нея, губи я...По същия начин е и в живота- колко неистово кратки са миговете, през които се докосваме до нещата. До щастието, до любовта, до мечтите, до всичко, към което се стремим.

2- ро нещо: ВИНАГИ ИМА И ВТОРО ПОЛУВРЕМЕ

Това са правилата на играта- винаги има и второ полувреме, дори през първото полувреме на единия отбор да са му вкарали цели десет гола, които да обезмислят каквато и да е понататъшна съпротива. Но никой не може да отнеме на губещия отбор правото на второ полувреме- правото да излезе и да играе, колкото и да е безнадежден резултатът...
...А толкова често забравяме, или преставаме да вярваме, че и в Живота е така- винаги има и второ полувреме!

3- то нещо: МАЧЪТ СЕ ИГРАЕ ДОКРАЙ

Всички помним гола на Емо Костадинов срещу французите насред Париж, който ни класира за Световното в САЩ! Той беше отбелязан в последните секунди на мача, защото нашите футболисти играха до последно, докрай...Животът също трябва да се играе докрай. Именно по тази причина- понякога победата е точно там, на самия край.

4- то нещо: ПРИ ГРУБ ФАУЛ СЕ ДАВА ЧЕРВЕН КАРТОН

При груб фаул съдията вдига червен картон и гони играча от терена. Така постъпва и Съдията в Живота- вдига червен картон и те гони от терена. Дори направо от Живота!

5- то нещо: СЪДИЯТА ВДИГА НАКАЗАТЕЛЕН КАРТОН ДОРИ САМО ЗА РЕПЛИКА

Съдията може да даде картон дори само за реплика, оспорваща негово решение. Затова си спестете и репликите срещу Съдията в Живота!

6- то нещо: КРАСИВАТА И ЧЕСТНА ИГРА НЕ ВИНАГИ Е НАЙ- РЕЗУЛТАТНА

1982, 1986 година- Бразилия играеше най- красивия футбол в света, но отпадна още на четвъртфиналите. 1998 година Холандия получи приза за Феър плей като отбор с най- малко наказателни картони, но...не получи Световната купа, защото отпадна на полуфиналите...Васил Левски живя и умря честно и красиво, но никой не се опита да го освободи при ескортирането му от Къкринското ханче до София. И бе обесен. И тялото му и до днес не се знае къде лежи. И мечтата му за "чиста и свята република" си остана само една мечта..."Ако загубя, губя само себе си..."

7- мо нещо: В ЕДИНОБОРСТВАТА ПЕЧЕЛИ ТОЗИ, КОЙТО УМЕЕ ДОБРЕ ДА ФИНТИРА (ДА СЕ ЛЪЖЕ)

Тялото се накланя надясно, но топката се повежда наляво- това е финт. Това е лъжливо движение, с което се преодоляват противниковите играчи в единоборствата. Печели този, който "се лъже" най- добре...Жалко, но факт- в Живота, особено в нашия български живот, в единоборствата се печели точно така- с лъжливи движения.

8- мо нещо: МАЧЪТ СЕ ЗАПИСВА

Вкараните и пропуснатите голове, красивите и грозните изпълнения могат да се повторят на забавен кадър, защото мачът се записва...Колко изпаднали в клинична смърт, но върнали се към живота, разказват винаги едно и също- как са видяли целия си живот като на лента. Значи и Животът се записва и могат да бъдат видяни всички използвани и пропуснати мигове, всички красиви и грозни постъпки...

9- то нещо: И НАЙ- СИЛНИЯТ МОЖЕ ДА ЗАГУБИ, КАКТО И НАЙ- СЛАБИЯТ МОЖЕ ПЪК ДА ПОБЕДИ

Във футбола винаги има изненади. Неприятни- когато и най- силният отбор загуби. И приятни- когато и най- слабият отбор победи. Топка е! В Живота е същото...Живот е!

10- то нещо: ВСЕКИ МАЧ, БИЛО ТОЙ НАЙ- ТЕЖКИЯТ ИЛИ НАЙ- ЛЕКИЯТ, ИМА КРАЙ

Последна съдийска свирка и мачът свършва, колкото и да е бил тежък или лек...Просто свършва, защото има край... Последен дъх и Животът свършва. А дали ще се класираме за следващия етап- зависи само от начина, по който сме живяли.

събота, 3 юли 2010 г.

Интервю с Нежността

Татко Пепи: Чакай малко, Нежност, поспри!
Нежността: Не мога. Бързам!
Татко Пепи: Защо толкова бързаш?
Нежността: Защото закъснявам!
Татко Пепи: Закъсняваш?!
Нежността: Ужасно закъснявам!
Татко Пепи: И какво като закъснееш?!
Нежността: Ще закъснея да бъда Нежност.
Татко Пепи: И какво ще стане тогава?
Нежността: Горко ще съжалявам за тази си небрежност.
Татко Пепи: Разбирам. Значи затова тичаш?
Нежността: Да, тренирам 100 метра спринт с препятствия. Искам най- накрая да вляза във форма за следващото състезание...
Татко Пепи: С кого пък толкова се състезаваш?!
Нежността: Със световния шампион на 100 метра спринт- Грубостта!
Татко Пепи: И кой е по- бърз?
Нежността: Нима не знаеш?
Татко Пепи: Може и да знам, но искам ти да ми кажеш.
Нежността: Не, ти трябва да ми кажеш- кога за последно беше нежен?!
Татко Пепи: Вчера.
Нежността: А трябва да си нежен днес, сега!
Татко Пепи: Значи пак си закъсняла!
Нежността: Е, ти още ме занимавай с твоите тъпи въпроси, пък после пак съм закъсняла! Айде, чао! Ще тичам!
Татко Пепи: Тичай, Нежност, тичай!...Тичай да не закъснееш!

Тате, вавей!



Обичам този момент. Когато се връщам след 24- часово дежурство. Когато се връщам оскотял и зъл от недоспиване. С тежък поглед и тежки мисли. С оголени нерви. С цялата неистова лудост на шума и хаоса в София още пред очите...Тогава идва финалът на този безумен маратон. Там ме чака...милата Невичка. Колата приближава оградата на къщата. През отворения прозорец дочувам нейното крехко гласче: "Тате, вавейййййй!" Милото ми мъниче, то дори не може да изговори правилно поздрава, но полага трогателни речеви усилия, за да ме поздрави! "Вавейййй!" Ето това мъничко детско "Вавей!", казано с такава чиста, безкористна радост от моето завръщане ми дава цялата утеха на света. И разбирам, че за това "Вавей!" се завръщам, заради него съм отишъл, за да се завърна и да чуя тишината и простотата му след целия шум и суета на големия град...
...Колата бавно минава по пътя покрай оградата, а Невичка тича редом с нея в двора и очите й са пълни с тревога аз да не отмина, без да спра, без да се завърна. Затова вика още по- силно, за да я чуя: "Тате, вавеййййййй!" Но аз я чувам. Боже, колко ясно я чувам. Чувам я и ще я чувам, където и да съм, колкото и далече да съм. Дори и да няма завръщане...
...Важното е, че отиването ще си е заслужавало. Защото винаги ще има на кого да кажа: "Вавей, мила моя!"