сряда, 29 февруари 2012 г.

Парно в автобуса!?

Вратите на автобуса се отвориха пред мен- отвътре ме лъхна топлина. А!? Качих се, но веднага ме зачовърка съмнението дали не обърках автобуса? Нямаше как, на тази спирка само един автобус спираше- 120! Боже, в 120 за първи път от три зими имаше парно! Седнах плахо на една седалка и пипнах с благоговейно трепереща ръка парното. Нямаше лъжа, нямаше измама- топлеше. "Дали не прекалих с кафето, което пих сутринта?" Обаче- не, хората пътуваха със свалени шапки, шалове и ръкавици, дори един беше блажено задремал, без да го е страх, че може да се вкочени от студ. Но въпреки това не можех да се отпусна- как така не беше студено в рейса бе!? Хитрециииии! Сигурно искаха да ни накарат да се отпуснем, да задремем, за да ни приспят вниманието и на следващата спирка да се качи контрола. "Или пък двигателят нещо прегрява, заврял е антифриза!? Всеки момент може да гръмне, да се запали, а по прозорците никъде няма оставени аварийни чукчета. Всички ще пламнем като живи факли. А за капак на следващата спирка, като се качи контролата, ще каже: "Билетчета и карти, моля!" Направо ще изгорим тогава- какъв билет ще покажа, като от него ще е останала само пепел. Хем ще пострадам с трета степен изгаряния, хем и глоба 10 лева ще отнеса. За капак и за работа ще закъснея- ще ми резнат от надницата! Изгорях, изгорях с половин надница! Даже може да ми праснат и дисциплинарно наказание- забележка и последно предупреждение. И при следващите съкращения да изхвърча пръв на борсата, където единственото предложение за работа ще е по програма за временна заетост, в снегопочистването- в редовете на "Титан"! Там ще се забъркам с разни мургави типове- далавери, дребни кражби... И хайде в затвора- на топло!" А, не! Не искам на топло, искам си на студено- три зими съм изкарал така, та сега...
"Ало, шофьора, изключи това парно, не ни създавай излишни жеги бе!"

петък, 24 февруари 2012 г.

Кога ще умреш?!

"Кога ще умреш?!" Този въпрос ме преследваше като рекламен банер в почти всеки сайт, придружен с картинка на Смъртта, усмихваща се зловещо. Все избягвах да натисна върху банера, накрая любопитството ми надделя и го направих. Цък! Започна дълъг тест със здравни въпроси: Има ли хипертоници в семейството ми? Пия ли кафе? Пуша ли цигари? Злоупотребявам ли с алкохол? Ям ли солено?... И така, докато накрая остана само един бутон "Узнай кога ще умреш!" Леле, майко! По всичко си личеше, че тестът е научно аргументиран и е много вероятно да познае кога ще умра- сърцето ми заби учестено! Щях да взема да умра, преди да разбера кога ще умра! Така де, притесних се- ами ако ми излезеше резултат, че утре ще умра!? Пръстът ми се разтрепера над ентъра. Да го натискам или да не го натискам!? Да разбера ли кога ще умра или да не разбера!? В първия момент се разколебах, но после си казах "Егати, половин час си играх да отговарям на всякакви малоумни въпроси, а накрая да не разбера кога ще умра!" Затворих очи, като че ще скачам в пропаст и натиснах ентъра. Цък! Леееееко, лееееко, едва- едва отворих очи, за да видя жестоката истина. Но Нета още зареждаше страницата- въртеше ли въртеше до болка бавно. Сърцето ми започна вече да бие до пръсване- от тоя бавен Нет човек да си умре от сърдечна недостатъчност! Е, не, не издържах, реших да затворя страницата- цък, цък, цък! Натисках като обезумял червеното кръстче, опитвайки се да изпреваря отварянето на страницата с отговора на теста. Обаче- не! Програмата блокира- не реагираше на команди! Призля ми! Започнах да се задушавам. Кога ще умра ли!? Вече знаех, без да ми го казват- НА МОМЕНТА! Щях да умра от страх да разбера кога ще умра- там, пред компютъра, забивайки глава върху ентъра. И започнах да умирам- все повече ми причерняваше пред очите, едва виждах как Уиндоус, без да му пука, че загивам, ми пише "Уиндоус кен нот оупън дис пейдж!" Проклет пейдж- уби ме, а той не можел да го отвори! Е, това ме съсипа- не солта, не захарта, не кафето, не алкохола, не хипертониците в семейството ми до девето коляно, а Уиндоус!... Е, накрая го отвори! Пишеше, че ще умра след дълги години живот. Шарлатани- те ще ми кажат кога ще умра! Какви дълги години бе, на мен ми се скъси половината живота с тоя тест! Айде Уиндоус шът даун от тука!

четвъртък, 23 февруари 2012 г.

Кецове през зимата

Цяла зима нося дебели и тежки зимни обувки. Писна ми! Макар и още да е зима, днес си обух кецовете. Просто защото с тях обичам да карам...Качих се на колата и завъртях ключа. О, дааа! Отворих прозореца, усетих полъха на вятъра и играта на слънчевите лъчи. Натиснах газта, първа и тръгнах за никъде. Защо винаги трябва да е за някъде, с цел?! Този път беше без цел, заради самото каране, заради кецовете, с които усещах прекрасно педалите- нямаше ги дебелите подметки, които да застават между мен и колата. Усещах колата чрез краката си- нейните импулсивни реакции, трепет и сила. Усещането беше почти лятно. Лято посред зима- толкова беше просто и лесно, само натисках педалите- съединител, газ, спирчака! Радвах се на допира, на играта, на копнежа по далечно пътуване. Колата, макар и да е обективно мъртва материя, само пластмаса и ламарини, изведнъж оживя в ръцете и краката ми. Вървеше леко и непринудено, сякаш е дете, тичащо на воля. Пред нас беше само пътя, ослепително огрян от слънцето. Лятно слънце посред зима и кецове, натискащи педалите. Усещах, че пролетта е близо- само на едни кецове разстояние!

събота, 11 февруари 2012 г.

Една малка- голяма Мария

Бях съвсем близо и видях как малкото момиче бърка в чантата на едрия мъж с побеляла коса. Момичето, разбира се, беше с мургав цвят на кожата- дете на улицата, парцаливо, рошаво, но с големи, красиво изразителни очи. Точно тази изразителност на очите го издадоха, че се опитва да прави нещо нередно. Всички пътници в автобуса го забелязаха и скочиха срещу него, за да го линчуват. В този ранен час, в този кучи студ- всички бяха освирепели, щяха да разкъсат малката гаврошка. Но...Боже, тази история неочаквано стана почти библейска. Мъжът с побелялата коса, който беше жертва на престъпното посегателство, придърпа гаврошката към себе си, бащински постави ръката си на рамото й, казвайки със спокоен глас: "Тя е с мен!" Очевидно не беше с него- той беше чисто и спретнато облечен, достолепен мъж от старата софийска интелектуална аристокрация, а тя- един истински Хъкълбери Фин, но в момичешки вариант. От притеснение, очите й бяха станали още по- големи, но и още по- красиви, едва забележимо, деликатно насълзени. Гледаха с безмълвна благодарност към мъжът, който се беше застъпил толкова незаслужено за нея. А той отново повтори на най- яростните пътници, които не искаха да му повярват: "Мария е с мен!" Мария!? Момичето не се казваше Мария, но мъжът така убедително го каза, че дори то му повярва. Вече се казваше Мария. Имаше ново име. Но сякаш имаше и нещо повече- нов шанс. Защото, когато слезе от автобуса, се разплака с глас пред мъжа с побелялата коса, сякаш повече от вина и срам, отколкото от друго. Непознатият мъж леко разроши косата й с бащинска ръка, каза тихичко нещо и си тръгна. Не чух какво каза. Може би, че момичето не трябва повече така да прави. И бях сигурен, че нямаше повече така да прави, защото то остана на спирката и дълго гледаше след мъжа с големите си, красиво изразителни очи, в които се беше върнала изгубената детска невинност. Когато мъжът се скри от погледа й, Мария си тръгна от спирката, въпреки че пред нея се отвориха вратите на друг автобус. Видях как за миг се поколеба да се качи, но не го направи- отказа се. Тръгна по пътя пеша, макар да й беше трудно да върви в дълбокия неизчистен сняг. Гледах я как се отдалечава, ставайки все по- малка и по- малка. Една малка- голяма Мария!

четвъртък, 9 февруари 2012 г.

На една спирка разстояние от Ада


Егати дилемата екзистенциална! "Да дупча ли билет, или да не дупча?"... За една спирка! Държах билета в ръката си и усещах как тя започва да се изпотява от напрежение. "Ами ако ме хванат за една спирка?" Щеше да е почти толкова нелепо, колкото смъртта на съветски войник, влязъл победоносно в Берлин, но убит минути преди обявяване края на Втората световна война. "Да бе, да - за една спирка ще дупча билет!" Реших се и не го продупчих. Но... Въображението ми заработи. Представям си как един ден умирам и се изправям пред Небесните порти. Свети Петър ме посреща: "Билета?!" Недоумявам: "Кой билет?" Свети Петър свъсва вежди и отговаря: "Същият!" Е, не! За една спирка! Почесвам се, където не ме сърби, след което подавам билета с трепереща ръка. Свети Петър поглежда билета - той не е продупчен. Без да чакам въпроси, гузен- негонен, отговарям: "Ама аз, то, защото, нали само за една спирка, та затова рекох, разбираш ли!?..." Лелеее, потъвам в дън земята. По-точно - в дън небето де, нали съм отишъл там! Свети Петър се изкашля многозначително и каза още по-многозначително: "Ще трябва да слезеш..." Във въздуха остана да виси със страшна сила неизреченото пояснение къде да сляза. Къде? В Ада, къде! Там, доколкото знам, се слиза, не се качва! Изпотявам се и пак през главата ми минава нелепата мисъл "... За една спирка!" Даже ми минава и паричния еквивалент на билета - "За едно левче!" Е, не - за една спирка, още по-зле - за едно левче да отида в Ада и да изпусна Рая. Оглеждам се наоколо за Бог. Той е милостив, какви по-големи грехове е простил, та едно билетче да не ми прости. И слава Богу, ей ти Го Господ точно в този момент минава. Свети Петър Му показва непродупчения билет и изрича класическата катаджийска реплика: "Кво праим саа?!" Господ поглежда билета. Едва преглътвам срама си - да бях убил човек, нямаше толкова да ме е срам, колкото за тая глупост. Пак ми минава през главата "... За една спирка!" Но точно се давя, опитвайки да преглътна "залъка" на срама, когато Господ показва ръцете си на Свети Петър и казва със спокоен глас: "Неговият билет за Рая е вече продупчен!" А, как така!? Обаче поглеждам ръцете Му с прободните рани от Голгота, които още кървят. Изтръпвам! "Тези прободени кървящи ръце щяха ли да бъдат такива, ако Господ си беше казал това, което аз през цялото време си казвах безмълвно - "...За една спирка!"?!" Не! Ако и Той беше решил, че за една спирка не си заслужава да му дупчат ръцете, тази спирка щях да съм аз - моят жалък, малодушен живот, който е готов за едно левче да продаде Рая! Затова накрая, макар автобусът да приближаваше спирката, аз си продупчих билета и си отдъхнах. Вратите на автобуса се отвориха пред мен, сякаш бяха вратите на Рая. Слязох. Вратите се затвориха със звук, подобен на тежка въздишка. Въздъхнах и аз. Имах чувството, че съм бил на една спирка разстояние от АДА!

неделя, 5 февруари 2012 г.

Топли гевреченца

"Заповядайте на топлите гевреченца!" Жената стоеше на последната спирка и приканваше пътниците, слизащи от автобуса да си купят от "топлите гевреченца". Точно тази умалителна форма ме жегна. Погледнах я- трепереше като лист в ледената утрин. Дори и устните й трепереха, докато се усмихваха. И тази усмивка беше искрена, не беше просто служебно лицемерна. В жестокия студ нямаше място за лицемерие, защото всеки е опрян до стената на оцеляването и е такъв, какъвто е- истински. Затова тази жена беше трогателно истинска на фона на отминаващите я с мълчаливо безразличие граждани, на фона на мръсния сняг и бруталния до цинизъм студ. Беше истинска с треперещата си усмивката, която беше като пламък на свещ- до болка уязвима и ранима. Беше истинска и с това толкова нежно умалително "гевреченца", което така драматично контрастираше на грубата словестна и безсловестна действителност. Колко ли изстрадана беше тази мъничка нежност? През колко ли големи невъзможности беше минала, за да разцъфти точно тук- насред леденото безразличие на мръсния град, който отдавна няма нужда от гевреченца и не вярва, че те са топли. Колко ли последно достойнство е било нужно, за да изрече тази мила умалителна форма, вместо да заплаче от горест и отчаяние в тази безизходица. Безизходица, довела всички до тази последна спирка- най- последната спирка човещина, на която, Боже, все още има топли гевреченца нежност. Малко поизстинали в студа, но все още топли...