събота, 19 юли 2014 г.

Дневникът на един Опел, попаднал в Ада

Ден първи:

Скъсах ангренажен ремък, избиха ми буталата и бързо предадох Богу двигател! В първия момент, като започнах да се възнасям на Небето, помислих, че ме вдигат на крик в някой сервиз, но монтьорите около мен имаха някак подозрително чистобели работни гащеризони и не псуваха на майка, докато ми вадеха двигателя от коша...Оказа се, че това са  ангели, които ме вдигаха за Оня свят. Видях само как купето ми остава там, долу на земята да гние в моргата, а двигателят ми се понесе към Небето. На Небесната порта ме посрещна Свети Петър с ключове в ръка и строго изпитателен поглед. Така някога с ключове в ръка и строго изпитателен поглед ме посрещна и първия ми собственик, след като ме купи от магазина. Е, това със сигурност беше не първият, а последният ми собственик! Тръпки ме побиха - първият собственик ми взе здравето, последният щеше да ми вземе душата! Той само попита съпровождащите ме ангели: "Марка!?" Отговориха му в един глас: "Опел!" Присъдата последва мигновено: "Щом е Опел, значи е за Ада - в Рая не влиза нищо гнило!"...

Ден втори:

И ето ме в Ада. Последните години от живота си прекарах в България, така че Ада ми се видя като Рай пред нея. Вярно, и тук пътищата бяха като българските - целите в дупки, но поне нямаше катаджии, а дяволи, които бяха много по- малко алчни и нагли от тях...Първите дяволи, които ме посрещнаха, ми се заканиха: "Ще те смажем!" Отговорих им:"А дано ме смажете, карам с едно масло от сто хиляди километра!" Други пък ми се заканиха, че ще ме горят в огън - тези типове знаеха ли един Опел в България колко пъти му завира антифриза и прегрява двигателя!? Други се провикваха: "Ще ти отровим душата!" Но скоро и те се отказаха, като разбраха, че фабрично двигателят ми е без катализатор за отработените газове...

Ден трети:

Днес присъствах на жестоко наказание, което се извърши за назидание пред всички - сложиха ограничител на педала на газта за намаляване скоростта на едно BMW! Всички насъбрали се баварци в публиката заплакаха горко за мъченика. Да им имам проблемите баварски!

Ден четвърти:

Дяволите още се чудеха с какво могат да накажат един Опел, след като той си е наказан по дифолт! Най- накрая решиха - щяха да ме накажат с италиански шофьор. Дадоха ме на един млад италианец, работил на земята като разносвач на пици в Милано. Италианецът ме форсираше, дрифтеше, не ми сменяше маслото и филтрите с години, но не ме сломи. Дяволите ме гледаха и се чувстваха по- наказани те от мен, отколкото аз от тях! Този поглед ми беше много познат - всеки, който ме караше досега, гледаше така...

Ден пети:

Днес присъствах на още едно публично наказание - накараха един Форд Ескорт да запали и да заработи през зимата. О, чудо, той успя да запали от първия път! Така вместо назидание, наказанието предизвика всеобщо удивление пред този чутовен подвиг - гледахме на Форда като на възкръсналия Лазар. Дяволите се ядосаха и обрекоха клетата му фордска скоростна кутия на вечни мъки и издевателства - пратиха го на едно многодетно ромско семейство пазарджиклии!

Ден шести:

Днес пристигна един Фиат от България. Вкарали го в Ада, защото се беше възнесал на Небето...без винетка!  Мислил си, че тука е като в България и може да мине метър. Е, успя да мине...Адът е на един метър разстояние от Рая!

Ден седми:

Все повече се убеждавам, че Адът е място, сякаш създадено в завод на Опел - обречено на вечно гниене, клетви, подигравки и отрицание. Докато Раят сигурно е произведен от Мерцедес - всички разказват, че там е просторно, комфортно и уютно като в S класа, направо съвършено! Но дали един Опел би се чувствал на мястото си там!? Едва ли! А не е ли Раят точно това - място, на което да се чувстваш на мястото си!? Затова се чувствам райски в Ада - защото знам, че е по- добре, отколкото да се чувствам адски в Рая!

Ден осми:

Днес в Ада пристигна един Мерцедес S класа. Когато се видя заобиколен от тълпа Опели, цитира Жан Пол Сартр: "Адът - това са останалите хора!" Не го разбрахме какво искаше да ни каже, та ние не бяхме хора, а Опели...Най- райски щастливите Опели в Ада!


понеделник, 14 юли 2014 г.

Ако Фройд коментира мача Бразилия - Германия

Началният съдийски сигнал инициира тази колкото физическа, толкова и психологическа колизия между еманацията на два контрапунктно различни типа народопсихология. Бразилските футболисти като типични латиносубекти, обременени от етногенериран синдром на крайна емоционалност, граничеща с детска наивност, започват  мача с хаотични атаки, издаващи тежки форми на личностен психологически инфантилизъм у техните нападатели. Германските футболисти отразяват атаките чрез рационално - прагматично осмисляне на кризисните ситуации пред тяхната врата. Сработва и друг, типично арийски защитен психомеханизъм - исторически обусловената проява на безкруполно отношение към противниците. В резултат на това в тези начални минути на мача в поведението на бразилците започват да се проявяват и първите издайнически индикации за изчерпване на морално - съпротивителните и атакуващи сили. Бразилските играчи чисто жестомимично не успяват да инплицират своята психологическа лабилност - хващат се за главата, поглеждат с отчаяние към Небето над Бело Оризонте, търсейки теологично обяснение за своите игрови неудачи. Тези прояви на емоционална уязвимост изпращат леснодоловими сигнали на подсъзнателно ниво до първичните инстинкти на агресия, заложени в немските нападатели. Германското нападение използва игровата реалност, за да прояви морално регламентирано агресията на своя исторически потискан комплекс за свръхчовешко ницшеанско превъзходство спрямо по нисшите раси. За броени минути резултатът става катастрофален за бразилците, чийто морални фундаменти рухват под непоносимия товар на генериращото им с в хода на провала чувство за вина. Тежестта на тяхната почти библейски контекстуална виновност, респективно - греховност пред свръхочакванията на Бога и Нацията, ги смазва тотално и превръща в още по- лесна жертва на хищнически разгръщащия се немски футболен реваншизъм. Така резултатът става не просто катастрофален, а апокалиптичен за бразилските футболни, социални и религиозни устои. Те рухват, защото са бутафорно - симулативно генерирани, за да прикрият Истината за реалното личностно и национално състояние. Мачът се превръща в почти цинична саморазправа на немския реализъм със сапунения латиносериален инфантилизъм на бразилците. Но краят на мача остава отворен с вечната дилема на човешкия морален избор между удобната бразилска Илюзия и непоносимата немска Истина.  

неделя, 6 юли 2014 г.

.Като Марадона

Това се случи преди много години, през едно футболно лято. Тогава на световното първенство по футбол Диего Марадона твореше феерия от зашеметяващи финтове по терените на Мексико. Децата от махалата гледахме мачовете през деня и вечер излизахме да играем на улицата, вдъхновени от Марадона. Всеки се опитваше точно като него да вземе топката и да се понесе с нея неудържимо напред, сам срещу целия противников отбор. Но на улицата, където играехме, живееше един невротизиран старец, който не издържаше на нашите викове след вкаран гол и излизаше да ни гони със секира в ръка. Всички се страхувахме от него, защото изглеждаше така свиреп в яростта си, че може би наистина беше готов да ни съсече със секирата, ако ни хванеше. Една вечер той изскочи изневиделица, когато най- малко го очаквахме. В последния момент го видяхме как се приближава с разпенена от злоба уста, размахвайки голямата секира. Всички го видяхме, без едно от момчетата, което в този момент водеше топката. Викахме му да бяга, но то не ни чуваше. Водеше топката в хипнотичен унес, все едно беше в друга, по- красива реалност. Приближаваше се право срещу стареца. Сблъсъкът между реалност и илюзия беше неизбежен. Притаихме дъх, нямахме сили да викаме. Настана тишина, макар старецът да крещеше. Времето спря, макар секундите да летяха неумолимо, приближавайки момента на сблъсъка. Оставаше само един миг, една крачка. Нашето момче водеше топката с десния крак, направи лъжливо движение с левия, накланяйки тялото в тази посока, но продължи точно в обратната и преодоля стареца. Направо му скри топката! Преминавайки покрай него, отскочи с красив полет встрани - главата му беше устремена напред, ръцете разперени широко, косата развята, краката свити грациозно в коленете. Приличаше на елен, подгонен от ловци, който бяга неистово за живота си, надскачайки всичко и себе си дори. При стъпването на земята за миг се наклони и щеше да изгуби равновесие, залитна напред, но в последния момент овладя тялото си и продължи да води топката към опразнената противникова врата, където вкара гол...След като вкара гола, се обърна назад и тогава се събуди от този сън наяве. Тогава осъзна, че не беше преминал през противников играч, а през стареца със секирата. Разбирайки какво беше направил в действителност, момчето се вцепени от ужас. Този път приземяването от полета на бляна върху твърдата земя на реалността беше по- опасно от стъпването накриво след скока. Добре, че някой силно му извика да бяга и това го изкара от вцепенението на ужаса. Иначе този път, когато погледна реалността с очите на страха, нямаше да може отново да я финтира и да полети над нея...