петък, 26 февруари 2010 г.

Сам- самички

Тази вечер Невичка и Сашко заспаха за първи път сами, без да ги приспива някой. Първо се разплакаха, горко се разридаха и заскимтяха като бити кученца...Но ние с Мамето бяхме твърди- бяхме решили, че вече са големи и е време да заспиват сами в детската си стая. Настанало бе време разделно! Загасихме лампите и ги оставихме...Сам- самички в тъмното! По молба на Сашко,само леко открехнахме вратата, за да им влиза мъничко светлинка за кураж и надежда. Точно през процепа на открехнатата врата, останах да ги гледам със свито сърце...
...Невичка прошепна в полумрака: "Бате, ляй тука Нана!" Сашко веднага прие поканата и се гушна при нея, на нейното легло. Настана тишина. Невичка придърпа Сашко още по- близо до себе си. Двамата се вкопчиха един в друг като удавници, захвърлени насред бурно море. "Заспивай, мила!", прошепна Сашко с нежна интонация, която за първи път чувах от него. И така, гушнати, двамата се унесоха. Бяха успели да превъзмогнат страха от тъмното и самотата- като всеки беше потърсил опора в другия. Братска и сестринска опора...
...След като заспаха, влязох, за да ги завия. Телата им бяха вплетени в едно, в неразривна връзка. С една мила детска прегръдчица, която изглеждаше толкова крехка, но всъщност беше толкова силна и несломима. Защото това беше прегръдката на братството и сестринството. И може би, от тази вечер те станаха малко повече брат и сестра от преди. Вече ги свързваше не само кръвта, но и упованието един в друг в труден момент. И всъщност те не бяха сам- самички- не и тази вечер. Защото тази вечер всеки имаше неистово другия. Сашко си имаше Невичка. Невичка си имаше Сашко. Можеха да спят спокойни и сигурни!

четвъртък, 25 февруари 2010 г.

Пролетта е неизбежна

Пролетта е неизбежна! Вече я виждам. Слънцето вплете сияйни лъчи в златните коси на Невичка. И те светнаха с нежен ореол около лицето й, бяло като първи сняг. Толкова бяло, че прасковеното мъхче по бузките й се разкри с цялата си деликатна прелест...
...Най- накрая истинско слънце! Толкова истинско, че Невичка си присвива очите, докато гледа към него заслепена. Гледам и аз заслепен. Затварям клепачи и виждам как сиянието на слънцето превръща в розов цвят всичко пред очите ми. Мълчим с Невичка, защото всички думи са излишни. Някъде в далечината съзираме силуета на Мамето, която се прибира от работа. Усмихва ни се отдалече и ни маха. Прибира се у дома. А заедно с нея идва и Пролетта. Носи я със себе си, с целия си млад живот, пулсиращ в гърдите й, с цялото си задъхано нетърпение да ни види и разкаже как й е минал деня...
...Повярвайте ми, Пролетта е неизбежна!

четвъртък, 18 февруари 2010 г.

Писмо до Слънчо

Здравей, Слънчо!

Някога, когато бях малък и времето навън беше студено, моите родители ми казваха, че на Слънчо майка му не го пуска. Затова и те не ме пускаха да излизам...Заради теб! Защото те нямаше никакъв да огрееш. Малеее, как съм те мразил теб и твойта майкааа! Стоех до прозореца като затворник с доживотна присъда и гледах как нехранимайковците от махалата си играеха в студа и не им пукаше, че Слънчо не го пуска майка му. Деряха си гърлата да ме викат: "Пепииииии!" А аз: "На Слънчо майка му не го пускааааа!" Не знам защо ме гледаха толкова странно тогава- казвах им самата истина. На Слънчо майка му не го пуска! И теб вярно майка ти не те пускаше! Така си беше. Само теб и мен майките ни не ни пускаха. А останалите се скъсваха да си играят в снега, да се пързалят, да се замерят със снежни топки, да си правят снежни човеци и крепости- пък нищо, че им беше студено без слънце. Скъсваха се да си живеят на воля, докато аз чаках теб да те пусне майка ти, за да изляза навън. Очаквах да изляза навън при снега, пързалките и снежните човеци. Но, когато теб майка ти те пускаше напролет и огряваше- тогава се стопяваха всики пързалки и снежни човеци. Егати! Зимата си беше отишла, а аз я бях изпуснал в чакане на теб да огрееш. Е, огря, Слънчо, огря, ама беше късно! Огря, но не ме сгря! Какво ме грееше, че майка ти те е пуснала и че ми носиш пролет- можех ли да знам какво е пролетта, след като не знаех какво е зимата, можех ли да знам какво е топлината, след като не знаех какво е студа?!...
Затова сега ти пиша това писмо. Защото и моите деца чакат да те пусне майката ти. Чакат и изпускат цялата зима. Но не си заслужава. Затова сега ги извеждам навън, пък ти ако щеш изгрявай...Много здраве на майка ти!!!

сряда, 17 февруари 2010 г.

Чук- чук, кой живее тук?!

Обичам да правя това. Когато се връщам от работа, тихичко се доближавам до вратата, за да не ме чуят децата и чукам. "Чук- чук"- чукам тежко на вратата, издавайки мечешко ръмжене. Сашко и Невичка, както си говорят, изведнъж притихват и започват да се ослушват. Сашко знае, че това съм аз, защото този номер му го правех и на него, когато той беше малък. Но Невичка не знае кой е. Леко отварям вратата и пак почуквам, ръмжейки: "Ммммммммммм!" Виждам как Невичка върти големите си очи наляво- надясно. От страха те са й станали още по- големи. Сашко се прави, че го е страх и нали си е артист, гуши Невичка уж за кураж. Прави се, че трепери цял. Невичка започва да го гали, за да го утеши и събрала кураж заради брат си, се обръща в посока на вратата, зад която се крия. Очите й са пълни с решителност. Аз продължавам да ръмжа, но и тя ми отговаря със същото- изръмжава с детското си гласче. Аз ръмжа- тя ръмжи! Аз се шегувам, но тя е сериозна- гледа намръщено към невидимата заплаха, надвиснала над нейното любимо братче. А в началото се страхуваше. Но сега любовта й бе победила страха и тя се доближи до вратата, решена да се изправи лице в лице със заплахата. Крачетата й доближават вратата с тежки стъпки- "туп- туп- туп"...
Чукам за последно. "Чук- чук, кой живее тук?!" Невичка отваря със замах...
...Тук живее тя и от нищо не я е страх!

неделя, 14 февруари 2010 г.

Неделно училище: Най- кратката молитва

Беше към 3 часа през нощта. Събуди ме плачът на Невичка: "Татеее!" Странно нещо е родителският слух- може да не чуя будилника сутрин за работа, може да не чуя и как крадец влиза в къщата- но когато някое от децата плаче и вика насън, винаги чувам и ставам. Така беше и тази вечер. Невичка ме викаше, плачейки насън. Сашко се беше разбудил и викаше също: "Татеее!" Знаех, че за кой ли път Невичка просто сънува някакъв кошмар и има нужда да се гушне в мен, за да се успокои. Влязох в детската стая и видях познатата от много други подобни вечери картинка- Сашко и Невичка бяха седнали в леглата си и се лутаха в тъмното в полусън. "Тука съм, тука съм!", побързах да им кажа, каквото и да е само за да чуят гласа ми. Това ги успокои. Легнах до Невичка и тя се гушна в мен. След миг вече и двамата спеха спокойно. А аз се бях разсънил, но не се бях раздразнил от това, напротив- радвах се, че децата са ме повикали и съм могъл да им дам покой...
...Мисля си- щом при мен, най- обикновеният татко, е така, че чувам винаги, когато ме викат децата ми, та било то и посред нощ. Щом и при мен е достатъчно само един вик "Татко!", без повече други думи, обяснения и причини...То какво остава за Бог- нашият необикновен небесен Отец?! За Него също е повече от достатъчно само едно кратко, но искрено "Татко!", за да се отзове, когато и да е и където и да е. Дори и в най- тъмната ни нощ. Дори и в най- големият ни кошмар. За да ни даде бащинска си утеха...
...И вярвам, че когато Той прави това, радостта Му е голяма. Защото децата Му са Го извикали с най-кратката, но искрена молитва- "Татко!".

четвъртък, 11 февруари 2010 г.

Кучешки живот

Тази сутрин реших да закуся в градинката на театър "София". Седнах на една пейка и извадих ароматно топлия тутманик. Отворих устата си и още не съм отхапал залък, пред мен се спря една немска овчарка. Гледаше ме типично по кучешки - право в очите, опитвайки се да ми се усмихне с изплезен до земята език. "Мая, Мая, не притеснявай баткото!", викаше по кучето си някаква млада дама, която най- накрая реши да се намеси, когато вече Мая правеше опити да се покатери с огромните си лапи върху мен, за да дегустира тутманика ми. Имах сили само да извикам някъде изпод туловището на Мая, която всеки момент очаквах да ме изнасили: "Не, не, няма проблем, не ме притеснява!" Нали съм кавалер, запазих вежливия тон... Дамата започна да дърпа Мая, за да я откъсне от мен, но то куче ли беше като куче - цяло добиче! Наложи се да хвърля парче от тутманика, за да накарам Мая да се махне. Дамата смутено се извини, че Мая още не била закусвала тази сутрин, та затова... едва не закуси с мен! Минути след като се отървах от Мая, пред мен се спря някакъв нисък, клепоух дакел с остра муцуна, който започна да души и ръмжи срещу моя тутманик. "Антоан, тук! Антоан, тук!", викаше господарката му. Ма къде ти да я чуе Антоан с тия клепнали до земята уши. Беше като кон с капаци - виждаше само моя тутманик и се спускаше да ми ръфа панталона. Инстинктивно го подритнах, а той, завалията, нали беше дребен, изхвърча на метри от мен, летейки с разперени уши. Приземи се с тежко тупване на земята, готов да се оплаче със скимтене на господарката си. За да купя мълчанието му, хвърлих голямо парче тутманик и всички бяха доволни. Както се казва - и Антоан сит, и аз цял. А господарката му, трогната от моята безгранична щедрост, се опита да ми направи комплимент, като обясни, че по принцип Антоан не приемал от непознати храна. Съгласих се - Антоан наистина не приемаше, а направо си вземаше от непознати храна...
... И те така половината тутманик ми отиде! Накрая към мен се запъти един стар, кривокрак булдог с тежък поглед, в който ясно се четеше безмълвното послание "Дай ми тутманика!". Вече без никаква съпротива, някак безразлично и унило, му хвърлих парче от тутманика - само да има мир, то се виждаше, че няма да закусвам тази сутрин. Но булдогът не удостои и с грам внимание моя тутманик. Отмина ме с аристократично пренебрежение. Тоя па!? Как не го беше срам!? Кучешка работа...
... Потърсих с поглед господаря му, за да се оплача!

сряда, 10 февруари 2010 г.

Целувка за добро утро


В полусън поглеждам и виждам, че се е съмнало. Невичка е седнала по пижамка в леглото до мен и ме съзерцава с големите си черни очи. На другото легло Сашко още спи. Пак се унасям. Но усещам как някаква сянка надвисва над мен. А след това нещо ме парва по бузата за миг. Сигурно е някакъв сън. Но отново се повтаря- пак едно леко парване по бузата. Нещо малко, меко и топло се докосва до бузата ми за миг. Отварям очи и виждам, че Невичка ми се усмихва с очите си- утринното слънце блести в ирисите й. Пак притварям клепачите си, натежали от съня, когато Сашко, мъчейки се да шепне, всъщност започва да крещи: "Невена, ще събудиш татето с твойте целувки!!!" Точно в този момент, стреснат от Сашковото викане, се събуждам и виждам ясно и осъзнато какво ме е парело толкова пъти по бузата досега- устничките на Невичка. Тя ме е целувала за добро утро, както го правеше и в този момент. Наведена над мен, докосваше малките си, топли устни за една мъничка целувчица. Загрижен за моя сън, Сашко вече започна да се надига да я удри с тежката си момчешка лапа...Но успявам да му хвана ръката навреме. Вече съм буден и гледам светът около мен- Сашко с наежена като на петел преди атака коса, Невичка със стиснати инстинктивно очи в очакване да бъде ударена от батето, слънцето очертава силуета на котка, качила се на прозореца, комшията пали дизеловата си кола с гръм и трясък...Денят започва- с вик, с гръм и трясък...Но и с една мъничка целувка за добро утро!

вторник, 9 февруари 2010 г.

В съня си ще ми подадеш ръце...



Затвори си нежно очите,
аз ще те чакам в твоя сън,
ще те чакам тихо под звездите,
самотен под дъжда навън.

В съня си ще ми подадеш ръце
и под дъжда с тебе ще танцуваме,
красиво прегърнати- лице в лице,
плачейки, насън ще се сбогуваме...

понеделник, 8 февруари 2010 г.

Сбогом, Тимчи!

Тази нощ е починал Тимчи- нашето куче! От старост. Той беше на...Никой не помнеше на колко. Откакто се помним, той винаги е бил с нас, винаги е бил нашето куче. По- точно- кучето на Татко, с когото имаха особено силна сърдечна връзка. Татко го хранеше и извеждаше на разходка до площада. Даже му пееше песен, измислена за него- "Тимчето, добро момче!" Затова, когато Татко си отиде, Тимчи плака за него по своя си кучешки начин. Плака по- дълго и от нас, хората. Нашите сълзи вече бяха пресъхнали, но Тимчи виеше нощем с месеци. Търсеше своя стар приятел. Е, сега вече го е намерил. Дотичал е до него, както винаги правеше приживе- махайки с опашка. А той сигурно пак му пее "Тимчето, добро момче!"...
...Невичка също много обичаше Тимчи- беше едва проходила, а се опитваше да го настигне, за да го погали. И той й позволяваше с голямо удоволствие, защото, предполагам, че е усещал със своя остър животински инстинкт силната прилика на Невичка с нейния починал дядо...
...Днес Невичка каза само "Бау няма!". Да, Тимчи вече го няма. Няма го "Тимчето, добро момче"!
Сбогом!

петък, 5 февруари 2010 г.

Точкова система

Въведох точковата система на оценяване- червена точка за добро поведение, черна за лошо. При натрупване на три червени точки- награда. При три черни- наказание. Това е положението. Взех един голям бял лист, написах на него имената на оценяваните педагогически субекти- Сашко и Невичка, и го залепих на хладилника. Нещо като стената на гордостта и на позора едновременно. При нас щеше да е хладилника на гордостта и на позора! След това събрах народа и направих разяснения за новата методика на оценяване на поведението в нашето семейство. Сашко и Невичка ме слушаха и гледаха, мигайки на парцали. Невичка не знам дали разбра нещо от моите сложни за нейната възраст методико- педагогически обяснения, но Сашко разбра и започна да се държи така, както очаквах- покорно! Без да го карам, ми носеше чаша с вода. Събираше разхвърляните по пода играчки. Даже си сгъна дрехите преди лягане. Скъсваше се от натягане за червени точки! Невичка по всичко личеше, че нищо не беше разбрала за новата методика, защото си разхвърля куклите и не пожела да ги събере. Сашко ме гледаше с влажни очи на покорно куче и ми шепнеше: "Тате, аз мога да ги събера!" Но аз исках Невичка да си ги събере. Тя обаче отказваше най- демонстративно, викайки: "Пука, пукааа!" (преведено от нейния език, това означаваше- Не ми пука!). Така Невичка получи първата си черна точка, а Сашко, след като събра куклите й, бе награден за вярната си служба на новата Методика с поредна червена точка. Двамата ме гледаха как нанасям строго, но справедливо точките върху листа на хладилника. Сашко наблюдаваше с тихо злорад блясък в очите- беше блаженно доволен не толкова от своите червени точки, колкото от черната точка на Невичка. Даже услужливо ме посъветва: "Тате, напиши я по- голяма!" А Невичка гледаше и се усмихваше, радвайки се на голямата си точка, без да разбира символното значение на нейния черен цвят. Така Сашко натрупа цели три червени точки и заслужи награда- 1 час на компютъра и подарък колички. От този момент нататък обаче новата методика започна да се срива стремглаво. Сашко си постигна своето и обяви, че отказва да участва. Не му пукало вече за точките. Пък и не бил съгласен, че съм писал червена точка на Невичка само затова, че казала "Има аки!" Хвърлих се да си спасявам методиката и заобяснявах, че за Невичка това е постижение- да предупреди, макар и със закъснение за аки в памперса. Сашко не приемаше обясненията ми. Рече и отсече: "Да бе, за едно лайно червена точка!" Ей, като се хвана за това и като се заинати- лайното, та лайното. Той се скъсвал да носи вода, да събира играчки, да си сгъва дрехите, да учи букви, а Невичка "Има аки!" и айде- червена точка...
И така- това беше краят на точковата система. Беше гениална, всичко бях предвидил, освен едно- че накрая ще има аки!

вторник, 2 февруари 2010 г.

Тишината на Невичка


"Слепи са стъклата,
за всяка светлина,
не чувам сам шума на листата,
без твойта тишина"
Дони, "Твойта тишина"

Никой не носи такава тишина, както Невичка. Сутрин тя сяда на пода и започва да си разглежда любимите учебници по английски. Съзерцава ги и нещо тихичко си шепне на себе си. Коментира си картинките, които разглежда. Големите й очи греят, разширени от непринудена, детски простодушна радост. И някак в стаята става толкова тихо, че се чуват и най- деликатните звуци- тиктакането на стрелките на стенния часовник, горенето на огъня в печката и нежното разлистване на страниците, които Невичка разгръща бавно. Този звук на бавно разгръщане на страниците на учебника очертава с най- нежен щрих релефа на тишината в стаята. На тишината, която Невичка носи със себе си, със своите кротки жестове и мило съзерцание на света. Това е тишината на нейната детска душа...
...Утре, когато отида на работа в големия, мръсен и шумен град, тази тишина до болка ще ми липсва. И няма да чувам шума на листата без тишината на Невичка.