сряда, 30 септември 2009 г.

Дръж ме!


"Дръж ме!", казваше ми без думи тази крехка детска ръчичка. "Държа те - сега и за цял живот!", обещавах без думи. И разбирах, че думите са невъзможни, защото и двамата сме безсловестни. Невичка просто още не можеше да говори - тя беше на броени дни живот. А аз нямах и не исках да имам думи! Защото беше прекалено красиво мълчанието на това, което се случваше - раждането на едно доверие, на едно чувство...Обич и посвещение за цял живот!

вторник, 29 септември 2009 г.

Новата гатанка на Сашко

Просто оставам без думи пред гениалността на гатанкотвореца...

"6 крака, една опашка, 2 глави...Що е то?!"...

Човек и магареееее!

понеделник, 28 септември 2009 г.

Гатанките на Сашко

Тази вечер Сашко нямаше търпение да си легнем и да започнем да се приспиваме. Едва дочакал загасването на лампата, шепнейки, ме попита:"Тате, искаш ли да си казваме гатанки?!" Какво пък! "Искам!", отговорих му, очаквайки, че той сигурно е научил някоя гатанка от Детската и умира да ни я зададе на нас с Невичка. Макар че тя вече тихичко скимтеше, унасяйки се в блажен сън. Но аз бях готов да чуя гатанките на Сашко. И така, те не закъсняха. Сашко, хитричко подхилвайки се какво ми е приготвил, започна с тържествена интонация: "МРАВКА ПО ПЪТЕКА, ПРЕЗ ГОРА ВЪРВИ...И СРЕЩНАЛА НЕЩО! ЩО Е ТО?!" Егати гатанката! Започнах да се смея с глас. Сашко също. Предадох се без всякаква съпротива. "Дърво-о-о-о!", извика Сашко победоносно. И изстреля следващата си гатанка: "КРЪГЛО, РАДВАТ МУ СЕ И ГО БОЦКАТ С ВИЛИЦА! ЩО Е ТО?!" Откъде- накъде пък реших, че е чипс..."Не, чинияяяяя!" Уби ме! Но още не знаех какво ме чака на финала! Гатанка. "НЯМА НОС, НЯМА КОСА, НЯМА КРАКА, НЯМА РЪЦЕ, НЯМА ПРЪСТИ НА КРАКАТА И НА РЪЦЕТЕ, НЯМА ОЧИ, НЯМА УСТА, НЯМА НОС!ЩО Е ТО?!" Това беше вече пълен нокаут- какво ли пък можеше да е?! Предадох се, горейки от търпение да науча отговора. Сашко се замисли дълбоко, въздъхна тежко, подхилна се по своя хитър начин на лисиче и каза: "И аз не знам какво е!"...
Как можех да заспя след такава главоблъсканица?! А накрая, когато вече заспах, сънувах мравки, чинии и не знам още какво!

вторник, 22 септември 2009 г.

Братче и сестриче

Те са вече братче и сестриче. Не само биологично, но и емоционално. Виждам как се търсят. Как Невичка вика Сашко:"То-о-о, То-о-о-о!" Което означава "Сашко-о-о, Сашко-о-о!" на нейния бебешки език. И трепери от радост, когато той се прибира от Детска. Виждам и Сашко как я утешава, когато тя заплаче:"Не плачи, милата ми!" Даже толкова му харесва да я утешава, че снощи нарочно показваше на Невичка една картинка на Баба Яга, та тя да се разреве и той да й каже "Не плачи, милата ми!" 10 пъти я разреваваше, само и само, за да й даде утеха след това...Като брат на сестра. А тя пък се гушкаше в него, оплаквайки му се, без да го упреква за жестоката настоятелност, с която той продължаваше да й показва образът на Баба Яга. Сякаш разбираше благородно му желание да бъде нейна морална опора в труден момент. В израз на разбиране, накрая и тя го стисна силно за ушите, докато го разреве, а после го утеши с най- голямо удоволствие:"То-о-о, То-о-о!"...

петък, 18 септември 2009 г.

Очите й, пълни със замечтана нежност

Това е Невичка. Точно това! Душата й е уловена на кадър. Тя е там в погледа й, в очите й. В очите й, пълни със замечтана нежност. С женска, майчинска доброта...
Това е кадър- един на хиляда. Портрет. Изповед. Всички останали 999 кадъра ще бъдат просто снимки. А това е просто Невичка!

четвъртък, 17 септември 2009 г.

На какъв език да ти кажа, че те обичам?!

На майката на моите деца, която малко остава пренебрегната от внимание в този блог...

На какъв език да ти кажа, че те обичам?! На български? Така много лесно ще ме разбереш. И няма да се замислиш какво ти казвам. А трябва! Иначе това мое толкова лесно разбираемо, обикновено до тривиалност, мило българско "Обичам те!" ще мине покрай теб, без да те докосне. Затова ще ти го кажа на чужд език, за да се изненадаш от идиотското ми хрумване и да ме чуеш. А след това да се опиташ да си го преведеш, за да го разбереш...

Първо ще ти го кажа на френски. Разбира се, че първо на френски! Нима има друг език, който да е по-достоен за това?! Чуй само как звучи. "Je t'aime!" Чуваш ли шепота на есенните листа, които се откъсват от клоните и политат над улиците на Париж? Летят грациозно и влизат в полезрението на уличните художници, които ги рисуват в своите картини по-красиви, отколкото са. Защо ли? Защото са влюбени. А когато си влюбен можеш да видиш красотата навсякъде - дори в смъртта на есенните листа... Сега разбираш ли колко е красиво и силно това "Je t'aime!"? По-силно и от смъртта!

Ще ти го кажа и на испански - "Te quiero!". Звучи красиво, нали? Среднощно красиво, наситено с музика, със звън на самотна китара, която търси утеха под лунно озареният прозорец на испанка с тъжни очи. Тишината танцува фламенко, нежно трепереща във въздуха, а любовта е лека като докосването на струните от пръстите на влюбеният мъж... ега разбираш ли защо се лее толкова леко това испанско "Te quiero!"? Защото то е музика, родена от очите на тъгата и ръцете на копнежа.

Ще ти го кажа и на руски - "Я люблю тебя!"... Много е руско, нали? Необятно и зелено като тайгата, дълбоко като река, разляла се в степта и неистово като вик на полудял от славянско щастие руснак, който с широко разтворени ръце гали безкрайните житни поля. Опияняващо! И влюбено в живота, в свободата и в жените чувство.

Накрая ще ти го кажа и без думи. Само с очите си. Те единствени могат да съберат всичко, което искам да ти кажа, но не мога - "Обичам те!"... Обичам те с очите си - с тях те виждам дори когато не те гледам. И те виждам отвъд видимото, където си най-красива и единствена...

Ако все пак не си ме разбрала какво ти казвам на френски, испански, руски и без думи - ще се опитам да ти го кажа пак на български. Ще го кажа съвсем родно и провинциално, без суета, с прости думи, стари като красотата и тъгата на България - "Обичам те!" И вече съм сигурен, че ме разбираш. Това са най-хубавите български думи!

вторник, 15 септември 2009 г.

Шефа на бандата



Сашко вече си има банда. От няколко дни го виждам как тича в двора на Детската, а подир него като сянка плътно го следва малка групичка от деца. Той тръгва надясно- те след него. Тръгва наляво- те също. Спира- спират. Все едно е Мадона в България- неотлъчно с бодигарди. Извиках го на оградата- все едно извиках и групичката. Дойдоха заедно с него. Те някакви такива дребни дечица, Сашко стърчи с цяла глава над тях- сякаш е учител със своя клас. Досмеша ме, но запазих нужната сериозност към личността на...Шефа. Дори попитах с нотка на страхопочит кой е шефа на бандата. Всички в един глас извикаха "Сашко, Сашко!" А Шефа отмести поглед настрани- хем му кеф, хем малко се свени. Скромничи! А един от дребните, без да го питам, извика: "Аз съм му лявата ръка!" Може би искаше да каже, че е дясната, ама разбрал- недоразбрал, изказа се неподготвен. Друг, още по- дребен, да не остане по- назад, допълни: "И аз съм му лява ръка!" Егати, излизаше, че Шефа е с две леви ръце! Сашко се намръщи, усещайки неприятното двусмислие, но точно в този момент Госпожата ги извика да се прибират. Сашко обърна гръб и се затича, а бандата му го последва. Тичайки, той завъртя главата си назад, за да види още ли съм на оградата, и ми помаха за чао. Бандата последва светлия пример на Шефа и ми помаха също, като по команда, в синхрон, с...левите си ръце!...
...Това беше Сашко и неговата банда!

Голямото денонощно "четене"...

Всеки ден из стаите на къщата се чува тих стържещ звук от триене по пода...Източникът на този звук е Невичка, която влачи своите детски книжки от едно място до друго. Картинката е трогателно сюрреалистична, защото книгите са голям формат и са почти наполовината на ръста на Невичка. А, както са с твърди корици и от по стотина страници, може би и тежат, колкото половината от килограмите на малката читателка...Която, горката, още не може да говори, пък какво остава да чете. Но влачи постоянно книгите. Разтваря кориците им. Забива малкото си показалче там, където нещо силно я е впечатлило и коментира картинките на своя непонятен бебешко- детски език. Смее им се, или се плаши от тях- дори плаче и бяга от една картинка на Баба Яга. А вечер полага главица на възглавничката и съвсем като възрастен разтваря кориците на книгата, държейки я изправена пред очите си, сякаш наистина чете...
И може би наистина чете...По някакъв детски интуитивен начин, който разчита онова, което остава скрито зад буквите, или е отвъд тях. А именно-завладяващото вълшебство на детските приказки!
Накрая Невичка заспива, мило гушнала книгите. Но клепачите и миглите й нежно потрепват, сякаш продължава да "чете" и насън. В къщата става среднощно тихо...до сутринта, когато денят отново ще започне с онзи вече толкова обичаен тих, стържещ звук от триене по пода...

Forever Ford! (открито писмо до г- н Карл- Хайнц Пфое, управител на "Форд Мото Пфое"- България)

Здравейте, Г-н Пфое!

Пише ви таткото на това момченце, което ви се усмихва от снимката. Сигурно вече забелязахте шапката му? На Ford е...Тази шапка той много си я обича- понякога даже спи с нея. Толкова много я носи, че тя избеля, а на върха се скъса. Но той не я сваля. Направо си е една ходеща реклама на Ford. С шапката ходи и на Детската, макар че му се караме да не върви с нея, защото е срамота колко е избеляла. Децата ще му се смеят. Но той не се отказва от нея. Един вид, разбирате ли, не се отказва от Ford. Като един същ апостол на вярата фордска преминава през всякакви гонения и устоява. Шапката продължава да му е на главата. И в сърцето! Готов е и да отнесе, както казваме ние българите, "бой по капата", но не и да я свали. Та по тоя повод аз питам:"Виждали ли сте такава преданост на Ford, Г- н Пфое?! Такава мъченическа жертвоготовност?!" Предполагам, че все нещо ще трепне в гърдите ви тевтонски, когато прочетете написаното и видите тази мила детска усмивка. Тя е специално за вас. От Сашко. А в очите на горкото фордско мъчениче може да прочетете и неговото безмълвно послание към вас. О, забравих, че сте немец и може би не разбирате добре български език. Затова веднага ви превеждам посланието- "Чичо Пфое, прати едно ново Фордче на татето, че ще изхвърля капата!"...Сашко

понеделник, 14 септември 2009 г.

Баща на знаменосец!!!


Сашко се издигна! До днес киснеше с часове, наказан на пейката до Госпожата, за да не търчи като луд из двора на Детската. А утре...О, миг поспри! От утре Сашко ще е знаменосец на церенонията по откриването на учебната година в Детската. На тате знаменосеца! А само преди три дни с майка му преживяхме национален траур по повод решението на Госпожата да не даде стихотворение на Сашко за тържеството по откриването на учебната година. "Да не е дебил, та да не може да научи едно стихотворение!", възмущавахме се до дъното на родителските си души. "Не, аз ще се поинтересувам само моето ли дете не е получило стихотворение!?", надъхваше се за саморазправа Мамичка. Докато Сашко не скриваше радостта си, че няма да черви бузи от срам да рецитира стихотворение на тържеството. А то какво било- Госпожата не му дала стихотворение, защото съзряла в него друг талант, много по възвишен от лигавото рецитиране. Талантът на Знаменосец! "Ми той е най- висок и...хубав, само е за знаменосец!", коментира скромно Мамичка, великодушно простила всичко на Госпожата. А на мен сърце ми се свива, като го знам как го е срам да си каже на лелките в Детската, че му се ходи до тоалетната, та знаме да носи...Малиии! Колкото е срамежлив, толкова е и сляпо свиреп- прикипи ли му, може и да хвърли знамето по Госпожата или майка му, която ще ходи да го снима за Историята. Само знамето да не е от онези с остър копиен връх, че тогава ще има свидни жертви, паднали в боя...
Ама дори и да се стигне дотам, аз пак ще бъда най- гордият баща на 15 септември- баща на знаменосец!

На пазар с мъж

... Една обикновена белина, едно руло-ягода на "Роял Кейк" и един пилешки бульон - "Галина Бланка"! Вървях и си повтарях наум тези три неща, които трябваше да купя от магазина. Имах цели 200 метра път, което беше прекалено дълго разстояние за моята патологична разсеяност. За 200 метра можех 200 пъти да забравя какво точно трябва да купя.
Затова вървях и повтарях до умопомрачение, решил веднъж завинаги да опровергая тежкото съмнение на жена ми и майка ми, които задължително, когато ме изпращаха на покупки, ме питаха: "Ще запомниш ли?!" Или: "Да ти запишем ли какво трябва да купиш?!"... Не, благодаря! Този път бях решил да се оправя сам, без да използвам помощта на листче със списък на заръчаните покупки.
Щях да разчитам само на паметта си... Все пак съм магистър по история. За да стана такъв, ми се е налагало да помня стотици исторически дати. Та сега една обикновена белина, едно руло-ягода на "Роял Кейк" и един пилешки бульон - "Галина Бланка"...

Всъщност, дали беше пилешки?! Или телешки?! Почвах да се съмнявам. А бях по средата на пътя. А вече се съмнявах и за рулото - дали беше ягода, или малина?! На "Роял..."?! А сега де! "Уиндоус кен нот оупън дис пейдж!"...

Поне за "Галина Бланка" бях сигурен. Имам братовчедка, която се казва Галя. И едно време всички я наричахме Галина Бланка.
Така че - тази информация ми беше стабилно "вързана" в паметта със здрава асоциативна връзка...

Магистър съм аз - разбирам от асоциативни връзки!

Но съм много разсеян. Заплеснах се по една "Фиеста"... Ама "Фиеста" - веднъж! Красавица! Фаровете ù блестяха, сякаш са очи на изкусителна жена... А как мъркаше двигателят ù - тихо, като стар котарак, който дреме, препичайки се на слънце!... Ох, майко, да ми паднеш - ще ти скъсам скоростната кутия!

И така, забравих всичко! Даже забравих накъде съм тръгнал и въобще, кой съм!...
И в това състояние на пълна амнезия, влязох в магазина. Фанатично хипнотизиран, като камикадзе преди сблъсък с вражески кораб в Тихия океан - 1945 година!

Разчитах единствено на магазинерката, която спрямо мен, беше развила почти телепатични възможности да разгадава за какво са ме пратили да купя. От мен се искаше да задам поне една дума или буква дори.
Поне някакъв нищожен жокер, като при решаване на кръстословица, който да подскаже какво означава това "Ъ-ъ-ъ-ъ!", излизащо от устата ми, подобно на кравешко мучене.

И така - тъп, но упорит, се изправих пред магазинерката. Започнах с вече споменатото встъпление-"Ъ-ъ-ъ-ъ!" След което се усмихнах идиотски тъпо и казах единственото нещо, което още помнех: "Галина бланка руло роял белина!"... Звучеше несвързано като на арабски.
Но магазинерката, понеже много го разбира моя арабски, веднага ми даде една обикновена белина, един бульон - "Галина Бланка" и руло-ягода на "Роял Кейк". Та чак ме попита: "Нещо друго?!"

Опазил ме Господ от още "нещо друго"! Аз съм магистър по история, а не по хранително-вкусова промишленост!

И накрая ще ви кажа, че друг път вече само с листче ще ходя на пазар.
Защото, както е казал народът: "Глупавият помни, умният записва!" То така е възникнала Историята. И Херодот, "бащата на Историята", е записвал. За да се помни, за да остане за поколенията... За да се знае, че трябва да се купят...

... Една обикновена белина, един бульон "Галина Бланка" и едно руло-ягода на "Роял Кейк".

Само не помня къде си оставих листчето със списъка за покупките!? Няма ми го в джоба! А имам цели 200 метра до магазина...

Случайно да говорите арабски?!

неделя, 13 септември 2009 г.

Ford - feel the difference

Мамичка го купи отнякъде. Помня как с усилие отвори вратата с лакът, защото двете й ръце бяха заети да не изпуснат "Форда". Той беше толкова голям, че закриваше половината глава на Мамето, която го носеше по майчински на ръце като новородено, току- що изписано от родилния дом. Беше играчка- джип "Форд Маверик"! Сияеща, Мамето се освободи с облекчение от тежкия си товар и го остави на масата пред благоговеещите очи на Саши, в чиито зеници се отразяваше емблемата на "Форд". Това беше играчката- мечта, която никой нямаше. Мамето много добре знаеше това и се гордееше с поредния си търговски удар. А Саши пък предусещаше фурорът от възхищение и завист, които щеше да предизвика "Форда", когато го занесе на децата в Детската. Въображението му рисуваше картината, в която той влиза в Детската като човек, който току- що е превзел Римската империя- с гордо вдигната глава, държейки "Форда" в ръцете си, пред смаяните погледи на всички деца. Затова и първият му въпрос беше:"Мамо, може ли да го занеса в Детската?!" Мамичка поклати великодушно глава и настъпи всенародно щастие в нашия дом. Имахме си джип "Форд Маверик" и всички му се радвахме, сякаш беше истински, а не играчка. От този ден Саши заживя с "Форда"- с него ядеше, с него лягаше, с него ставаше, дори с него си говореше. Което в един момент започна да предизвиква известен дискомфорт, който най- директно се усещаше при лягане за сън. Защото леглото на Саши неимоверно отесня с "Форда", положен до главата му. Едва намирах място, за да легам и аз до него, докато му разказвам приказка за лека нощ. Лягах съвсем близо до фаровете и предната решетка на "Форда". Така веднъж и заспах, унесен от тихото похъркване на Саши...А когато се събудих, бях прегърнал вместо Саши, "Форда"! Пред очите ми се издигаше с цялото си достолепно величие синият овал на емблемата на "Форд". И някъде в съзнанието ми отекваше с драматично ехо рекламният девиз на марката- "Ford - feel the difference" (Форд- почувствай разликата")...Е, почувствах я, но само как не паднах на пода от изненада- бях спал с "Форд Маверик" в обятията си!

събота, 12 септември 2009 г.

Голямото криминално четене



Аз не съм крадец и никога няма да бъда. Макар че понякога си мисля, така съвсем хипотетично - ако бях крадец, какво ли щях да крада?! Мисля, мисля и само за едно нещо се сещам - за книги. Да, бих бил крадец на книги! Защото много обичам да чета. И понякога съм бил на ръба на кражбата - искало ми се е да открадна някоя по-стара и рядка книга, която вече я няма по книжарниците. Но са ме възпирали морални съображения, за да прекрача границата на позволеното. В такива случаи всичко се случва само във въображението ми - представям си как отивам в селската библиотека и я обирам...

Обирът протича по всички познати клишета на американските уестърни. Влизам по сред бял ден в библиотеката. Нося черен женски чорап на главата, в едната ръка държа чувал, а в другата голям кухненски нож. Крещя: "Това е обир!" Изплашените библиотекарки ми подават парите от събрания членски внос. Обаче аз крещя с една идея по-свирепо: "Не искам пари, искам всички романи на Достоевски, Шолохов, Ремарк, Уортън, Твен... И на Астрид Линдгрен!" Дали заради ножа, който размахвам, или заради Астрид Линдгрен - библиотекарките са вцепенени, гледат ме с отворена уста. Но аз имам готово клише: "Бързо, че губя търпение!" Подавам им чувала и казвам най-любимото ми уестърн клише за обир: "Движение, движение!" Жените започват да тичат напред-назад и бързо пълнят чувала с желаните книги. Дават ми го пълен - най-отгоре върху всички останали книги виждам корицата на "Престъпление и наказание"... Изтръпвам! Но вземам чувала и бягам. На другия ден вестниците излизат със заглавие на първа страница - "Пладнешки обир в библиотека!"

Следващият ми удар е в градската библиотека - там обирам само поезията. Ботев, Вапцаров, Смирненски, Яворов - цял чувал! "Лягайте на пода!", крещя и излизам с чувала. Този път заглавията във вестниците са още по-драматични - "Сериен крадец върлува из библиотеките в страната - не останаха книги за четене!" Журналистите даже ми измислят криминален псевдоним - "Черният библиотекар"!Защо пък черен ли? Заради черния женски чорап, който си слагам на главата по време на обир.

Лебедовата песен на криминалната ми кариера е, разбира се, Народната библиотека в София. Там отивам само заради една книга - "Приключенията на Хъкълбери Фин", издание от 1884 година. След този обир започват да ме наричат "Черният народен библиотекар" и ме обявяват за общонационално издирване...
Тръпки ме побиват като си представям тези неща. Какъв злодей можех да бъда! И то само заради едното четене на книги. Заради поезията и Хък Фин. Заради изкуството. Заради него, когато накрая ме заловят в този мой въображаем криминален живот, бих се изправил, завързан като Антъни Хопкинс в ролята на д-р Ханибал Лектър, за да отговоря на въпроса "Защо?"... Отговорът ми ще бъде: "Защото исках да чета и да живея като в роман!" И този отговор ще отекне с могъщо ехо в народното съзнание. Всички ще бъдат заразени от лошия ми пример, защото в България само лошите примери са епидемично заразни... Така ще настане едно четене. Голямо криминално четене на книги.

Какво ще кажете, а? Може пък точно по този начин да се получи националното просветно пробуждане. Да го направим тогава...
"Горе ръцете! Това е обир!"...

петък, 11 септември 2009 г.

Не плачи за мен, Барселона!

Това е истинска история. Истинска, защото е човешка. А и защото наистина се е случила. В Барселона. Когато я чух, се почувствах странно. Защото главният герой в тази история съм аз, без дори да подозирам. И как мога да подозирам, че по една телевизия в Барселона излъчват испански сапунен сериал, чийто главен герой удивително прилича на мен!?..." Да, удивително прилича на теб! Едно към едно!", убеждаваше ме моята позната, докато ми разказваше историята. А историята е до болка банална. И до болка българска. Една от стотиците хиляди истории на българи, емигрирали в Испания.

Моята позната беше отишла в Барселона. Без да има предварително намерена работа, без да знае езика. Заедно с децата си. На принципа "пък каквото сабя покаже". Една вечер, докато търсели какво да гледат по кабелните програми, ме видели мен. По телевизията! Дъщеря й радостно извикала: "Мамо, това е бате Пепи от България! "Излъчвали някакъв сериал. Героите говорели на непонятният им, чужд испански език, а изпълнителят на главната роля приличал на мен. Гледали ме и ми се радвали, умилени до... сълзи. Почти до сълзи. "Щяхме да се разплачем!" Толкова им станало мило да видят познато лице сред океана от анонимни лица. И то по телевизията. Испанската телевизия! Давали техният бате Пепи от България. Как само не се почувствали горди с мен. И започнали да следят редовно сериала. Само заради главния герой. Без да разбират и една дума испански - достатъчно им било да виждат родното лица на един... Разбира се, на един непознат испанец. Актьор, който добре си играел ролята. Трогателно дори. Как не ги разплакал с играта си...

Докато слушах историята на завърналата се вече моя позната, се почувствах странно. Защото, без дори да съм подозирал, в продължение на месеци, моята прилика със случаен испански актьор от сапунен сериал, е била единствената визуално жива връзка на едни българи с Родината. Дори нещо повече... Смея да подозирам, че всъщност съм бил точно това - Родината. Персонифицирана с едно лице - моето. Което тук, в България, е било просто едно познато лице. А там, в Барселона - едно родно лице. И сякаш наистина Родината е не само в България, а навсякъде, където има българи...

Иначе не знам какво им е говорел от екрана този мой испански телевизионен двойник. Нещо на непонятния испански език. Жалко, че и аз не го говоря и разбирам. Защото бих им казал точно това - "НЕ ПЛАЧИ ЗА МЕН, БАРСЕЛОНА!"

Роден 1919 година

Като се сетя за него, винаги се усмихвам. Защото така си го представям - усмихнат. Усмихнат с очите си. Въпреки че е на цели 90 години. Въпреки че се е изправял пред лицето на Смъртта, когато е бил на фронта по време на Втората световна война. Въпреки че е живял бедно през Комунизма. И още по-бедно през Демокрацията. Въпреки че е на възраст, в която всеки ден очаква да е последен. Всичко, което се е случвало през дългия му живот, е вземало по нещо от него. Защото Животът е търговец - нищо не дава, без да вземе нещо в замяна. Но усмивката в очите му не е успял да вземе. Може би, защото това е душата му. И нея може да я вземе само Господ. Той вярва силно в Него.

Повярвал е по време на Войната, когато веднъж решава, че трябва да излезе от окопа. Нещо го кара да го напусне. Само миг, след като излиза, в окопа пада немски снаряд. Точно там, където е бил той. Разказва, че преди атака винаги си е казвал стиховете от Псалм 23: "Господ е пастир мой, няма да остана в лишение. На зелени пасища ме разполага, при тихи води ме завежда... Дори да ходя през долината на смъртната сянка, няма да се уплаша от зло". Вярата му е по детски искрена, простодушна, мила - като на герой от разказ на Елин Пелин. Той вярва, че именно Господ му е намерил жената на неговия живот. С която се обичат и до днес. Макар че, както казва той за нея: "Тя е с двойно предаване! Все бърза!" И наистина - виждал съм я как ходи - почти тича. Въпреки че е на почти 90 години. Но като "включи" двойното предаване, става неудържима и той върви по нея, викайки: "Чакай бе, жена!" И добавя с нежна усмивка: "Нали ти казвам, че е с двойно предаване!" Казва го с непринудена радост от живота - така, както се радва на всичко.

Той винаги ми отговаря "Добре съм!", когато го питам как е. И наистина изглежда добре. Върви с изправена стойка, чист и спретнат, мило елегантен и скромен в своята кафява шаячна дреха, която прилича на военна униформа. И може би е именно военна униформа от едно време. А той пък е войн. Последният войн! Преминал през Живота и Смъртта, през библейски дългите 90 години, за да ми подари накрая една стара зелена папка. На мен. Подаде ми я и ми каза: "Пази я ти, защото моите деца сигурно ще я изхвърлят! "И си тръгна, догонвайки своята възлюбена баба, която пак беше "включила" двойното предаване. В папката имаше десетина листа, пожълтели от времето, върху които със старателен почерк моят стар приятел беше написал поезията на своя живот. Трогателно мили стихове, посветени на неговата баба, куче, градина, Войната, река Дунав - целият му живот. Писани през годините. Жива история - едно мъничко парченце от пъзела на голямата История, без което тя нямаше да бъде човешка... Човешка като това негово стихотворение:
Моята градина
Ой,градино,ти,градино!
Ти, мила земьо, мое кърмило!
Пръв път зората тук ме е огряла
и люлчица мила тук ме е люляла.
Тишина безкрайна тук ми е шептяла.
Над мен майка мила песничка ми пяла.
И сега в живота с тебе се гордея,
с меден кавал свиря и песен си пея...

...Скоро не съм го виждал - пътищата ни се разделиха. Но аз свидно пазя неговата папка. И неговите неизменни думи, които винаги казваше, когато си тръгваше: "Без Бога и до вратата не мога!"

Загинал за Родината 1912 година

Паметниците на загиналите за Родината във войните - те са навсякъде. Във всеки град - малък или голям. Във всяко село. На някои от тях има увехнали цветя на признателност, на други няма. Някои са поддържани, други са занемарени, обрасли в трева, надраскани с неприлични надписи - дори изпочупени. Всеки ги е виждал, но рядко някой е чел какво пише на тях. И то пък какво толкова има за четене - списък с имена на непознати. Чин в армията, трите имена, година на раждане, година и място на смъртта. Нищо интересно. Дори и аз не бях се зачитал досега. Ако дъщеря ми не беше отишла да тича при паметника, нямаше да му обърна особено внимание. Но докато тя си играеше, аз се зачетох в списъка на загиналите.

Имена, имена, имена - хора, за които не знам нищо. Например - редник Петър Радев. Роден 1890 година. Загинал 1912 година при Булаир. На 22 години. Само на 22. Какво може да види човек от живота за 22 години?! Почти нищо - на 22 години животът едва започва. А редник Петър Радев е трябвало вече да умре - далече от вкъщи, далече от майка си, от баща си, далече от приятелката си, с която сигурно още не са се били и целунали, която е била пред очите му, нежно усмихваща се, докато той е издъхвал. Как ли е умрял? Как може да умре едно момче на 22 години, когато неистово иска да живее, защото целият живот е пред него.?! Може би героично или малодушно, може би мъчително или неусетно - както и да е умрял, той е бил само едно момче на 22. И когато е паднал на бойното поле, завинаги е останал на 22-в паметта на майка му, на баща му, на приятелката му. Млад и красив. Усмихнат. Завръщащ се от фронта всеки ден в отчаяната им надежда. И всяка нощ в сънищата им. За да им прошепне: "Обичам ви!" Той, който на 22 години е знаел само как да обича, но не и как да мрази. Как да живее, но не и как да умира. Нито пък и как да убива. Той пада убит, за да се превърне просто в едно име от списък, издълбан върху каменна плоча. Напълно анонимен. Незнаен. Просто редник Петър Радев. Загинал за Родината...

...Нищо интересно, нали?! А дъщеря ми тича около паметника, слънчево усмихната, сякаш се радва, че този паметник го има.

Очите на Хулия и най- синьото лято


Сигурно няма по-безцелно нещо от седенето пред телевизора с дистанционно в ръка и прехвърлянето на канал след канал, без да знаеш какво точно търсиш. Но понякога, когато най-малко търсиш нещо, го намираш. Така случайно намерих канал, по който излъчваха серия от популярния в миналото испански детски сериал "Синьо лято". Серията, в която Чанкете - възрастният приятел на децата, беше починал. Цялата тайфа, начело с Хулия - русокосата художничка, седеше на брега на морето и тъгуваше. Сцената беше трогателно красива. Камерата бавно премина през всяко едно от тъжните лица на децата и накрая се спря на големите сини очи на Хулия, които сякаш търсеха да видят нещо далече, далече, там, където линията на хоризонта трептеше искрящо от играта на слънчевите лъчи с морските вълни. За миг дадоха морето, след което обективът на камерата се съсредоточи отново върху очите на Хулия. Тя беше затворила очите си и се усмихваше, казвайки: "Деца, виждам Чанкете!" Всички я погледнаха изненадано. А тя ги подкани: "Затворете си очите и ще го видите!" Децата си затвориха очите и всички го видяха - старият им приятел се усмихваше, свирейки с акордеон в ръце. На фона на искрящо синьо море, жив в спомените им, откъдето смъртта не беше успяла да им го отнеме. Всички му се усмихваха и не искаха да отворят очите си. Първа ги отвори Хулия и това бяха най-красивите разплакани без сълзи очи...

Защо ви разказвам тази сцена? Защото е много истинска. Ако не вярвате, опитайте и вие - затворете си очите и ще видите невидимото, където е любимият човек, когото сте изгубили. Ще видите, че никой не може да си отиде от вас завинаги, докато имате смелостта да затворите очите си, за да погледнете без тях през тъмнината на клепачите, отвъд която ви очаква светлината на най-синьото лято. Онова усмихнато най-синьо лято, което всеки е имал през живота си, защото до него е бил любимият човек...

...И вие го виждате, нали?!Не е нужно да си отваряте очите - очите са излишни. Поне за миг.

Професиите, за които мечтаеха децата

Полицай, лекар, певец, дизайнер, модел- това са професиите, за които мечтаят децата днес.А някога децата бяха други- друго беше времето, други бяха и мечтите им. Други бяха професиите, за които мечтаеха те...

1. КОСМОНАВТ:
Нямаше дете, което да не е гледало трилогията "Междузвездни войни" и да не е пожелало в мечтите си един ден, когато порасне, да стане космонавт...като Люк Скайуокър. Това беше изключително атрактивна професия- летиш си с космически кораб от планета до планета, срещаш симпатични извънземни, излъчват те по телевизията, когато политаш и те посрещат като герой на социалистическия труд, когато се връщаш на Земята... Ех, та не станах космонавт- сега щях да си живея живота на Марс и хич нямаше да ми пука, че на Земята има световна финансова криза!
2. ШОФЬОР НА ТЕЖКОТОВАРЕН КАМИОН "РОМАН ДИЗЕЛ":
"Роман Дизел" не беше камион, а свиреп звяр.Чудовище! Двигателят му ревеше толкова силно, че прозорците на къщите започваха да треперят, мазилката се пукаше, кучетата виеха на умряло, кокошките снасяха преждевременно...Настъпваше истински Апокалипсис! Шофьорът на "Роман"-а имаше не по-малко апокалиптичен вид- с мазно рошава коса, набола брада и горилски космато шкембе, изкочило над колана, разкъсвайки две от копчетата на ризата...И едно от копчетата на панталона. Ехххххх! Гледхме го и копнеехме да му имаме камиона и...шкембето. Днес имам само второто! Пак е нещо...
3.БАГЕРИСТ:
Гледахме как кофата на багера се забива в земята и започва да дълбае с железните си зъби, стържейки скалите. Предните гуми се повдигаха от тягата, двигателят се напрягаше с дрезгав рев, а багеристът пушеше невъзмутимо своята цигара без филтър, която догаряше със син облак дим, висейки залепена за долната му устна... Всеки се прибираше вкъщи и вече знаеше какво иска от живота- багер и една цигара "Арда" качак- убиец!
4.КАРУЦАР НА ТЕКЕЗЕСАРСКА КАРУЦА:
Текезесарските коне!Те бяха истински левенти, с горда стойка, релефни мускули, дълга, буйна грива и войнски достолепно излъчване. Да държиш юздите на тези хали, които не трепваха дори когато дърпаха каруца, пълна с 60 чувала картофи- това беше мечта!
5.ЛОКОМОТИВЕН МАШИНИСТ:
..."Бързият влак от София за Пловдив пристига на втори коловоз.На втори коловоз пристига Бързият влак от София за Пловдив". Кое дете не настръхваше, когато чуеше обявяването на пристигащия влак?! Кое дете не си протягаше главата в опасна близост до линията само и само за да види влизащия в гарата влак?! Кой дете не мечтаеше да бъде на мястото на машиниста, който натиска свирката на локомотива?!Нямаше такова дете.Нещо повече- и днес йощ влакът, щом скорост зафаща,
спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
славата му дивна като някой ек
от урва на урва и от век на век!
...Ще ме прощава Вазов, че така кощунствено го перифразирам, но само неговото гениално перо е способно да опише поетичната възвишеност на този светъл блян. И на всички тези професии, за които мечтаеха децата.

Там горе някой ви обича!
















Саши и Невичка, улисани в игра на двора. Невичка, мило клекнала като патенце. А Саши, клекнал, за да й обясни сюжета на момчешката си игра. Невичка обаче не внимава много какво се опитва да й обясни бати. Ту поглежда загрижено към разкопчаното си сандалче, ту по женски клюкарски хвърля едно око настрани, където минава комшийската котка. Саши си кара количката, бръмчейки с уста:"Брррррррр!" Невичка тихо призовава котката:"Мияууууу!" А аз съм някъде над тях, на терасата, гледайки ги отгоре колко са мънички в своята детска игра. И съм сигурен, че освен аз, там горе още някой ги обича, докато ги гледа как се забавляват...

Радио "Гласът на Москва"

От три вечери насам малките заспиват, слушайки...радио "Гласът на Москва". Открихме го случайно. Просто една вечер, след като се уморих цял час да им разказвам приказки за лека нощ, накрая пуснах радиото. С леко пращене, жена, говореща на руски, започна да чете новините по радио "Гласът на Москва". Саши и Невичка, както се въртеха в леглата си неспокойни, изведнъж притихнаха, заслушани в този глас. Гласът беше толкова руски приказен. Така си бях представял, че звучи гласът на Василиса Прекрасна от руските вълшебни приказки. Глас, необятен като руската степ. Глас, топъл като пламъка в онези старинни руски печки, върху които зимата се спи. Глас, уютен като руските къщички от дърво с брезички в двора. Глас, който те отвежда дълбоко, дълбоко в поезията на руската душа...
...И така радиоводещата четеше новините от света- новини за икономическа криза, политика, войни, катастрофи, природни бедствия. Но ние не ги чувахме. Чувахме само "музиката" на руския език. И заспивахме в пълен мир. Толкова далече от световните новини и толкова човешки близо един до друг- аз, Саши и Невичка.
.

четвъртък, 10 септември 2009 г.

"Ти пъ ше каешшшшш!"

Сашко винаги е имал таланта да превръща съвсем обикновени фрази в сентенции. Първостепенно значение за постигането на това има чисто количественият показател на използване на въпросната фраза в ежедневния речеви процес. Или казано с по- прости думи- повтарянето на фразата след всяка втора дума по време на диалог. Следващ по значение фактор, е качественият. Фразата се изговаря по уникален интонационен и лицево пластичен, жестомимичен начин. Така тя се натоварва с допълнителна асоциативно- образна сила на въздействие върху сетивата на слушателите. И фразата се превръща необратимо в сентенция...
Пример: "Ти пъ ше каешшшш!"(превод: "Ти пък ще кажеш!")
Един ден Сашко си дойде от Детска и започна на всяка втора дума да казва "Ти пъ ше каешшшш!" По повод, и най- вече без повод- за всичко ни отговаряше с "Ти пъ ше каешшшш!" Явно беше някаква особено популярна фраза от речниковия фонд на децата от Детската. Може би това беше тяхната фраза- отрицание на реда и дисциплината там. В началото ние много се дразнехме и борехме срещу тази фраза. Но се получаваше ефектът на плевела- колкото повече се опитвахме да изкореним тази фраза, толкова повече тя избуяваше с нова сила. Нещо повече- някак неусетно тя покълна и в нашата родителска реч. Първо започнах да я сънувам. Чувах на сън гръмовното ехо от гласа на Сашко: "Ти пъ ше каешшшшш!" Събуждах се и в съзнанието ми продължаваше да отеква "Ти пъ ше каешшшшш!" След това започнах наум да отговарям на хората, с които си говорех в ежедневието "Ти пъ ше каешшшш!" На устата ми беше веднъж да го кажа и на шефа, когато ми поставяше служебна задача за изпълнение - "Ти пъ ше каешшшш!" Накрая с Мамичка не издържахме и както си говорехме за някакви сериозни семейни неща, изведнъж изревахме: "Ти пъ ше каешшшшш!" С тази фраза избухна цялото ни стаено напрежение от ежедневието. Тя действаше някак облекчаващо, приятно отричащо системата. И епидемично заразно! Започнахме и ние по повод и без повод да си отговаряме по този начин. Заразиха се и баджанака с балдъзата. "Ти пъ ше каешшш!" започна да циркулира по ефира на Интернет, докато си пишехме на Скайпа. Или, докато си говорехме по телефоните. Дори си мисля, че ако покрай изборите бяхме основали национално движение "ТПШК", с предизборен лозунг и платформа "Ти пъ ше каешшшшш!", щяхме да влезем и в Парламента като водеща политическа сила. Тогава познайте какво щяхме да кажем на наблюдаващите еврокомисари за България- "Ти пъ ше каешшшшш!"...
...А вече съм сигурен какво ще ми кажете и всички вие, които ще прочетете написаното. Можем да го кажем заедно, в един глас:"Ти пъ ше каешшшшшшшшшшшшшшшшшшшшшшшшшшшшшш!"

понеделник, 7 септември 2009 г.

Днес къде ти е усмивката?!

Имах една позната, която винаги успяваше да накара хората да се усмихнат. Просто ги питаше: "Днес къде ти е усмивката?" Задаваше този въпрос с толкова мила загриженост, че всеки реагираше със спонтанна усмивка...
А сега имам дъщеря, която е в още безсловестна възраст, но и тя винаги успява да разсмее хората по същия начин, с тази разлика, че не използва думи. Вместо това, се навежда насред стаята и поглежда въпросително през разтворените си крачета с хитричка усмивка, която пита същото- "Днес къде ти е усмивката?!"...
Гарантирам ви, че където и да е, ще си я намерите...

Златните къдрички на Невичка

Те не са злато, но са златни- без цена. Те не са море, но са вълни- без бряг. Те не са слънце, но са светлина- без сянка. Те не са смях, но са усмивка- без корист. Те не са стих, но са поезия- без думи. Те не са песен, но са музика- без ноти. Те не са съкровище, но са богатство...А аз съм най- богатият човек на света! Защото съм бащата на тези къдрички!

неделя, 6 септември 2009 г.

Я да видим зъбките!

"А-а-а-а-а-а!", крещи Сашко. А Невичка тихо и спокойно си мърмори нещо на своя непонятен бебешки език. Което , преведено, със сигурност означава- "Я да видим зъбките!...И не мърдай, че ще ти скъсам бузите!"

събота, 5 септември 2009 г.

Диви коне

Сън ли е това или не?!
Край мене тичат диви коне,
с красиво развяти гриви,
неуловими като вик,
тичат безумно щастливи
към своя първи и последен миг.

Дон Хуан Де...Сашко!

...Аз си го мислех още за дете. За Сашко. А той вече станал Дон Хуан Де Сашко. Да, да! Изтече информация. И то от Калинчето, която е нещо като Гугъл сред децата на нашата улица- знае всичко за всеки. С тази разлика, че Гугъл трябва да го попиташ, а Калинчето информира, без да си я попитал. Така онзи ден тя се изправи пред мен с дяволит блясък в очите и каза:"Бате Пепи, а пък Сашко върти любов с Роси в детската градина!" Погледнах я с недоверие- Сашко да върти любов!? Прочела недоверието ми в очите, Калинчето допълни информацията с нов потресаващ факт:"Двамата са се целували зад едно дърво в детската!" Малииии! Оставаше да ми каже, че вече са се и сгодили с благословията на Госпожата в детската и утре отиват на меден масец. Имах сили само да попитам откъде Калинчето е събрала тази информация. "От самата Роси!", гордо ми отговори тя. "Ама Роси може да каже, че се е целувала и с Брад Пит!", попитах аз, подлагайки под тежко съмнение източника на информация. Но Калинчето ми отговори по детски категорично:"Не с Брад Пит, а със Сашко се е целувала!" И си отиде така неочаквано, както беше дошла. А аз останах със своите объркани родителски мисли. Защото, колкото и информацията да беше ненадеждна по отношение на пълната й достоверност, сигурно в нея имаше и зрънце истина. Което означаваше, че Сашко неусетно беше порастнал и момичетата вече се заглеждат по него- особено Роси от неговата група в Детската...И все пак, да ме извинява Калинчето, но това за целувката зад дървото не го повярвах, а точно то остана да ми човърка любопитството. Затова, удобно- неудобно, попитах Сашко дали наистина се е целувал зад дървото. Той се озъби като свиреп звяр и отрече това да е истина. Избяга засрамен, крещейки:"Не беше зад дървото-о-о-о-о-о-о!!!"...

90 дойче марки!

Това е нашата любима мама Петя. Или, както я нарече Сашко- Мамичка! Просто Мамичка. А това е една от малкото снимки, на които тя не "спи" и гледа с оворени очи. Иначе фотоапаратите винаги я хващат в мигът, в който клепачите й се затварят. И тя излиза "спяща" на снимките. Дори на снимките от сватбата, по повод на което тя многозначително коментира, че когато се е омъжвала, е...спала! Там на една снимка и аз съм излязал със затворени очи, та затова може да се каже, че в този ден и двамата сме спали...Или пък сме били заслепени от любов!? Именно- любов ще да е било! Защото Мамичка е много обична- няма начин да не я обикнеш за каквото и да е. На нея, каквото и да й се случва, е толкова мило, че ще те накара да я обикнеш. Например веднъж си намери една булфон карта, забравена в уличен телефон. Тя си умря от щастие, че ще може да си говори с мен на аванта. Картата беше пълна с неизговорени минути. Но друг булфон взе, че я глътна, без да я върне. Което Мамичка коментира почти библейски мъдро:"Булфон дал- Булфон взел!" Онзи ден пък си купи чисто ново яке от магазин за дрехи втора употреба. Влезе у дома, сияеща, че е направила такъв страхотен удар- да купи чисто ново яке още с етикета си, и то на реномирана марка, за някакви смешни 4 лева. Показваше ми якето и повтаряше развълнувана "Чисто ново е, с етикета!" А след това изведнъж утихна, като разгледа по- подробно етикета...На него пишеше цената на якето- 90 дойче марки! И плахо ме попита в Германия от коя година е въведено еврото. Гугъл отговори с най- голяма точност- от 2002 година. Та излизаше, че чисто новото яке на Мамичка е на 7 години в най- добрия случай...
Но това не беше важно. По- важното беше, че няма начин как да не обикнеш Мамичка дори само заради това, че беше направила такъв голям удар- да купи чисто ново яке на 7 години! Толкова мило нелепо нещо може само на нея да се случи- на нашата любима мама Петя. Или, както я нарече Сашко- Мамичка. Просто Мамичка!

сряда, 2 септември 2009 г.

Are you ready for a war?!

"Are you ready for a war?!" ("Готови ли сте за война?!") - това е реплика от филма "Смело сърце". Мел Гибсън със своя дрезгав мъжки глас, крещи: "Are you ready for a war?!" И неговата бунтовническа армия от яки, дългокоси шотландски мъжаги, реве еуфорично: "Йе-е-е-е!" Защото е дошъл денят на разплатата с подтисниците...
...Този ден дойде със страшна сила и за Саши. Той дълго време угнетяваше Невичка и тя търпеше безропотно. Отговаряше му с мила, разбираща и по детски всепрощаваща усмивка. Усмихваше му се, когато й крадеше от сладоледа, който изяждаше наполовината, за да не си яде от своя. Усмихваше му се, когато й изтръгваше със сила бонбонките, стиснати в ръчичката. Усмихваше му се, когато, минавайки покрай нея, уж неволно я блъскаше, за да падне на пода...
...Усмихваше му се и когато един ден се протегна към него, за да го прегърне по сестрински. Той я прие в обятията си, без да подозира какво го очаква. Тя започна да го гали с ръцете си по главата. Гледаше го право в очите с някаква особена решителност. В един момент очите й се присвиха като на снайперист, който се прицелва. Някакъв злорад блясък премина през тях. Устните й се изкривиха от мила усмивка в злобна гримаса на озъбен звяр. И ръцете й, които бяха обгърнали главата на Саши, се вкопчиха с хищна сила за двете му уши. Щрак! Капанът се затвори. Невичка стискаше ушите му с нечовешка сила. "А-а-а-а-а-а!!!", Саши крещеше от болка, без да може да се освободи от менгемето на стискащите го ръце. Притекох се на помощ, полагайки неимоверни усилия да откъсна пръст по пръст от ръцете на Невичка. Едва спасих положението. Ушите на Саши бяха пламнали от болезнено зачервяване. А лицето на Невичка не приличаше на нейното- в този момент тя беше Мел Гибсън в ролята на шотландския борец за свобода Уилям Уолъс, който крещи на своята армия:"Are you ready for a waaaaaaaaaaaaaaaaaaaaaaaaaaaaaar!"