четвъртък, 20 май 2010 г.

Когато животът престане да друса

За първи път се качвах в чисто,съвсем чисто нова кола. И то японска- "Тойота"! Качих се отпред до шофьора и зачаках да тръгнем. А то се оказа, че вече сме тръгнали- толкова нежно неусетно. Не бях чул кога двигателят е бил запален, не бях усетил превключване на предавките, нито пък натискане и отпускане на съединителя- колата работеше дискретно и фино, точно като японка, която церемониално поднася чай. Тишината в купето изглеждаше толкова неприкосновена и свята, колкото е тишината в манастирска килия по време на молитва. Дори неравностите и дупките по пътя бяха меко поглъщани от амортисьорите и не бяха допускани до слуха на пътниците. По български мнително, си напрягах всичките сетива, за да доловя някаква нередност в работата на автомобила- някое издайническо шумче от скоростната кутия, потропване от предното или задното окачване, придърпване от съединителя, свирене на спирачните дискове- иначе не можех да се отпусна спокойно. Наум се самонавивах: "Толкова е тиха, защото се движи бавно. Нека вдигне 100, пък да я видя тогава японката!" Този довод временно ме утеши, докато не се качихме на магистралата, където шофьорът натисна безмилостно газта. 90, 100, 120, 130 километра в час...Стрелката се катереше по циферблата на километража, без да издава никакво напрежение. Очаквах двигателят да започне да протестира с дрезгаво ръмжене. Напрягах си неистово слуха- ако бях анимационен герой, ушите ми щяха да станат големи колкото радиолокаторни чинии. Но това, което чух, беше едно фино, будистки монотонно жужене, което само подчертаваше ненарушимата съкровеност на тишината в купето. "Егати!", исках да възкликна, но останах с идиотски отворена уста, защото "Тойотата" вече достигаше 160 км. в час. И нямаше никакво колебание, замисляне, протест.
Продължаваше да няма и друсане. Онова мило, родно друсане на моя стар "Форд", с което бях почти физиологично свикнал. И сякаш не просто "Тойотата", не просто пътят, ами целият кофти български живот беше престанал да друса. Оставаше само да повярвам в това и щях да достигна до състояние на пълен будистки покой на духа- нирвана. Но моето пътуване със служебната "Тойота" свърши и трябваше да си се върна в родния "Форд", който ме очакваше безмилостно шумен, темерудски своенравен, твърдо друсащ...Но пък истински! Мъжки! Мой си...

Няма коментари:

Публикуване на коментар