петък, 31 декември 2010 г.

Между земята и небето

Шефът се качваше с неохота в "Мерцедеса", защото знаеше как протичат тези коледно- новогодишни бизнес партита, на които ходеше всяка година. Шведски маси, кокетно усмихнати сервитьорки, тиха джас музика за фон, лъскаво костюмирани бизнесмени, които обсъждат фиксинга на долара, изискани дами, прикриващи благоприлично устата си, докато тънко се смеят на снобски шеги...А Шефа си беше народен човек- строител. Разбираше от кофражи, мазилки, зидария, бояджийство, заваряване, но не и от джас музика, фиксинг на долара и снобски шеги. Ходеше всяка година на тези партита, за да не обиди домакините, които настоятелно го канеха. Нали бяха бизнес партньори- етикетът го изискваше. Ех, този бизнес етикет! Като че дядо му някога все по партита беше ходил, пък цяло село си го знаеше и го търсеше за зидария. Но такива бяха времената. Докато сега- бизнес срещи, партита, превземки...Мислейки за тези неща, Шефът седна в "Мерцедеса" и каза на шофьора да тръгва. Но за миг погледна към строителната площадка. Там момчетата от неговата бригада се бяха събрали на инпровизиран новогодишен банкет. Така, под открито небе. Току- що бяха приключили деня и направо с работните дрехи, се бяха наредили около огъня. Бяха запалили буен огън в една огромна джанта от камион "Белаз". Огънят пращеше от стичащата се смола на едрите еловици, които бяха струпали. Към осеяното със звезди нощно небе се издигаха, пърхащи като светулки огнени искри, които се откъсваха от пламъка, политаха за миг и угасваха безследно. Играта на буйните пламъци озаряваше с мек ореол лицата на събралите се работници. Всички се смееха, говореха на висок тон, почти си викаха- компанията беше като клокочещ казан, който ври и кипи. Всеки говореше на всеки и никой не слушаше никой. Но това не им пречеше да си говорят и да се разбират. Беше им весело като на деца в междучасие. Нямаха вратовръзки, които да ги стягат, нямаха етикет, който да ги задължава. Бяха свободни като отвързани коне на зелена ливада- под себе си имаха земята, над себе си небето.Земята лепкаво кална от разстопения сняг, но небето- звездно необятно. А Шефът отиваше на бизнес парти...
...Но точно на портала на обекта "Мерцедесът" спря. Шофьорът очудено гледаше на огледалото как Шефа слиза от колата и отива към работниците, събрали се край огъня. Какво правеше?! Ами бизнес партито?! Ами етикета?! Ами домакините?! Ами шведските маси, кокетно усмихнатите сервитьорки, тихата джас музика за фон, лъскаво костюмираните бизнесмени, изисканите дами?! Какво щеше да стане с тях? Шефът не счете за нужно да отговаря поотделно на всички тези въпроси. Без да каже нищо, той отговори с един замах на всичките наведнъж, като свали вратовръзката си, която толкова го задушаваше и я прибра в джоба. Разкопча горните две копчета на ризата си и нагази в разкаляната от разстопения сняг земя. Под себе си имаше земята, а над себе си- небето! А до него беше цялата бригада.

сряда, 29 декември 2010 г.

Как искам да падна от Марс

Ей, та не си намерих работа на Марс- щях да ставам 15 минути преди работа! Ама, не- на Плутон. На майна си Райна- в най- забития квартал на слънчевата система. Когато е най-близо, от Слънцето го делят 4 425 милиона километра, а когато е най-далеч - 7 375 милиона километра. Като ме заклати 280, та цял час и половина.
Половин час само на Марс се бави. Все му викам на шофьора: "Бате, натисни малко тая светлинна скорост бе, закъснЕхме!" А той надува чалгата и тежко сумти: "Къде ти с това гравитационното ускорение на повърхността от 3,71 m/s2 , бе!" После пък, като започне да заобикаля по околовръстното Юпитер- то не стига, че е планета гигант, в сравнение със Земята 11 пъти пo-гoляма пo диаметър, 1 300 пъти пo-гoляма пo oбем и 318 пъти пo-гoляма пo маса, ами и като се случи някоя Халеева комета на платното пред рейса- отиде още половин час! Те Халеевите все са дизели- димят, та пушек се вдига, ама тяга никаква нямат- влачат се със стотици години от светофар до светофар. А тепърва предстои да се минава някак и на кръговото при пръстените на Сатурн. Дебелината на пръстените е около един колометър. Съставени са от частици с различна големина - от прашинки до големи ледени блокове. Затова шофьорът кара като че е на пътя Царево- Ахтопол- на зиг- заг, заобикаляйки ледените блокове и големите, незапълнени с асфалт черни дупки в космоса. За капак- облаци от ситен прах, наподобяващи спици на колело, кръжат около Сатурн над един от неговите крайни пръстени. Вдига се такъв прахоляк, като че от Чистотата никога не са минали и една метла тука! От прахоляка шофьорът нищо не вижда ни на къси, ни на дълги, та едва се разминава с Уран. А Уран се върти страничнo и oбратнo на пoсoката на въртене на Земята- търкаля се точно в нашто платно, ама с насрещна посока за челен удар. Като как се търкаля пернишко БМВ тройка на автомагистрала "Тракия". Затова и шофьорът всеки път го благославя на висок глас: "Кой ти даде книжка бе, мама ти!?" На следващата планета- Нептун, рейсът задължително спира, защото тя е четвъртият пo гoлемина газoв гигант. Има ли опашка на газстанцията- айде и тука половин час! А опашка винаги има, защото нептунците си карат даже и Мерцедесите само на газ. На Нептун само Голф тройка върви на бензин, защото иначе не може да включи на светлинна, като стартира на зелен светофар... И така стигам на Плутон точно на ръба на закъснението за работа. Ни жив, ни умрял, изпаднал в безтегловност след час и половина блъскане в градския транспорт. А колко щеше да е хубаво да работех на Марс. Тогава на връщане, дори да изпусна 280, винаги мога да се прибера у дома на Земята, като просто...падна от Марс. Туп! И съм си у дома. Така де- по- добре да падна от Марс, отколкото да попадна в градския транспорт!

вторник, 28 декември 2010 г.

И я, че изгрухтим некой ден!

Това сега е най- новата мода на вербална комуникация у нас- грухтене. Разбира се, законодател на тази нова модна тенденция отново е Сашко. А нейн ревностен последовател е Невичка, която се скъсва да грухти. Аз я питам нещо, тя ми отговаря с тихичко погрухване: "Гррррр- гррррр!" Чак го изкарва някак носово басово- точно като прасенце. И се хили, та цвили от удоволствие, че аз стоя и гледам умно, без да разбирам нищо от свински диалекти. Кога ли ще изгрухтя и аз?! Ха, ама! Аз им казвам "Лека нощ!", те ми изгрухтяват дружно в хор: "Грррррррр- гррррррррр!" Като че не съм в детска стая, а в свиневъдна ферма! Но нищо, те щяха да ми паднат...
И скоро ми паднаха. Вчера ме попитаха: "Тате, ще ни заведеш ли у баба?!" Гледаха ме като сомалийчета, чакащи да им хвърлят чувал с хуманитарна помощ от прелитащ над тях хеликоптер на ООН. Неистово очакваха какво ще излезе като отговор от устата ми- толкова искаха да отидат на гости у баба си. А моят отговор не закъсня. Дойде със страшната сила на отдавна жадувано възмездие. "Грррррррррр- грррррррррр!", изгрухтях им звучно като шопар, намиращ се в апогея на размножителния си период. Малките ми "свинчета" изгубиха и ума, и дума от този отговор. По- точно- не изгубиха и дума, а и грухтене. Проговориха ми на чист човешки: "Стига де, татеееееееее!"

понеделник, 27 декември 2010 г.

Да запалиш огън

Сутрин. Стаята е мъртво студена, празна, чужда. Колко щеше да бъде лесно, ако имахме климатик. Просто щях да натисна един бутон и топлината щеше да изпълни стаята. А сега отново съм в ролята на един съвременен Прометей, който сътворява огън. Вземам вестник и го намачквам. Полагам го на дъното на печката. След това върху него нареждам сухите дъбови съчки. Подреждам ги под формата на индиански вигвам, с празни пространства между съчките, за да може огънят да "диша". И паля клечката. Огънят плахо плъзва по грапавите форми на дъба, който започва тежко да пъшка с пукане. Пук- пук- пук! Съчките се понаместват, доближават се една до друга, сякаш за да не са сами в смъртта си. Огънят лакомо ги поглъща и червените му камшичени езици започват лудо да се блъскат в стените на печката. Отварям вратичката, за да хвърля нови дървета в огнената паст. Топлият дъх на дъбова гора и смола изпълва с живот стаята. Играта на огъня се отразява с меко зарево върху тавана, където светлосенки се преливат от една в друга фантастично причудливи форми. Сякаш някой прожектира черно- бял ням филм. А дебелите дървета, които съм хвърлил в пещта започват да набират инерция на горене като парен локомотив: "Пуф- пуф- пуф!" Вече нищо не може да го спре. Студът в стаята отстъпва пред разливащата се на вълни топлина. И стаята вече не е празна. Тя е пълна с уют. Не е и чужда- това вече е нашият дом!...
...А можеше да имаме климатик и да натисна само едно копче. Но тогава дали топлината щеше да бъде сътворена, дали щеше да бъде моя?! Дали изобщо щеше да бъде топлина?!

неделя, 26 декември 2010 г.

Как Господ остана без подарък на рождения си ден

Рождество Христово е! Всеки си получи своя подарък, само рожденикът- не. Май така стана, а?! Защото Коледа не е Коледа, а Рождество. Рожден ден на Господ. И на този Рожден ден се отива като на всеки друг рожден ден- с подарък за рожденика. Обаче кой отиде с подарък- аз, ти, той, ние, вие, те ли?! Май никой! Нека си го признаем. Егати излагацията- да отидем на рожден ден без подарък! А всички бяхме поканени, никой не беше върнат. Дори и тези, които не вярват в Него. Бяхме поканени лично от Началника на Живота и Смъртта. Това е все едно да ни покани шефа на фирмата, в която работим. Сигурно щяхме да си счупим краката да обикаляме по магазините, търсейки подходящ подарък за шефа, за да не се изложим. Как, та това е шефа, от който ни зависи работата и заплатата! Поканил ни е лично- нас, неговите подчинени, като можеше и въобще да не ни кани. Така де- кои сме ние, за да ни кани?! Некви си там анонимни негови служители. Нали?...
Ще си кажете: "Е, чак пък!" Или: "Господ си има всичко, какъв подарък да му дадем?!" Е, то и шефа на фирмата си има всичко, ама...Ама! Нито Господ, нито шефа на фирмата си имат подарък точно от мен, от теб. Нямат си подарък, за който си си счупил краката, за да го намериш, за да го купиш, красиво опаковаш, надпишеш и усмихнато поднесеш. Нямат си точно това- отношението, жеста, ПОДАРЯВАНЕТО. Самото подаряване, а не толкова подаръка...
Не знам дали точно днес има работещи магазини, за да купим подарък за Рожденика, но съм сигурен, че Той ще се зарадва и само на едно "Честит Рожден Ден, Татко! Извинявай, че не ти подарих нищо. Нямам нищо, освен себе си!"....

събота, 25 декември 2010 г.

Да задържиш Рождество Христово

На Рождество се сетих за рождество. За онова рождество, което се изписва с малка буква "р"- човешкото рождество. Сетих се как на изписването на сина ми гледах през стъклото, докато една дебела акушерка го повиваше с такъв смел замах на движенията си, все едно месеше хляб. Раз- раз! Нещо си говореше с колежки и сякаш между другото повиваше дете на броени дни живот- крехко като перце. Аз не смеех да го пипна дори с върха на пръстите си, а тя, като на конвейр в голям завод, го опаковаше в пелени, за да ми го поднесе. Гледах я как накрая го взе под мишница и дойде при мен. Поднесе ми го със съшия рязък жест, с който го повиваше. А на мен краката ми трепереха. Беше ме страх да не го изпусна. Той ме гледаше втренчено с малките си бебешки очички право в очите, сякаш искаше да ми каже: "Дръж ме, да не ме изпуснеш!" Затова го хванах, като че бях вратар, който хваща удар от дузпа- здраво с двете ръце. Същото беше и с дъшеря ми. Уж бях вече баща, но пак ми се разтрепериха краката. Бях свикнал да държа мъжка рожба, но не и женска- тя беше още по- крехко нежна и лека. Тя също ме гледаше втренчено с малките си бебешки очички право в очите, сякаш искаше да ми каже: "Дръж ме, да не ме изпуснеш!"...
...Защо ли се сетих за рождеството на моите деца точно пък на Рождество?! Не знам. Може би, защото Рождество Христово е това- да държиш в ръцете си най- чистата невинност, която ти казва без думи, само с детските си очи: "Дръж ме, да не ме изпуснеш!" ...


п.п. Държа те!

сряда, 22 декември 2010 г.

Няма дупки за отстъпление!

Край! Остана ми само една дупка на колана. Няма дупки за отстъпление! Коремът ми настъпва неудържимо- сантиметър след сантиметър, дупка след дупка. До дупка! А идат празници- демек масиран удар по целия фронт на талията. Тръпки ме побиват. Ще бъда като опълченците на Шипка. "Три деня младите дружини как ДУПКАТА ПОСЛЕДНА НА КОЛАНА бранят." И нататък, някъде към Коледа, вече хептен ще се сгъсти драматизмът: "Пристъпи ужасни! Дванайсетий път гъсти КИЛОГРАМИ лазят по ТАЛИЯТА дива"...А ще наближи и новогодишното плюскане: "МАНДЖИ подир МАНДЖИ! Рояк след рояк! ЛАКОМИЯТА безумнА сочи върха пак и вика: "Търчете! Тамо Е КОРЕМА!" След Нова година пък ще дойде Васильовден, напънът ще продължи: "И МЕЗЕЛЪЦИ тръгват с викове сърдити, и "АПНАХ!" гръмовно въздуха разпра. Върхът отговаря с други вик: ура!"...Обаче набиването ще продължи с нова сила, защото- то са Ивановден, Йорданов. "КОРЕМИТЕ наши, НАПЛЮСКАНИ с МРЪВКИ, пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред, всякой гледа само да бъде НА МАСАТА НАЙ- напред и ЗДРАВЕ геройски на смърт да изложи, и един СУДЖУК повеч мъртъв да положи."...Накрая вече от нямане накъде, ще мина на по- лека храна: "Грабвайте САЛАТА!" - някой си изкряска и САЛАТИ ШОПСКИ фръкнаха завчаска кат демони черни над черний рояк, катурят, струпалят РАКИЯТА пак!"...Но финалът ще е най- тежък, след цял месец празнични трапези: "КОРЕМИТЕ наши като скали твърди, МЕЗЕТАТА срещат с железни си гърди и фърлят се с песни в свирепата сеч, като виждат харно, че ПРЕЯЖДАТ веч"...А най на финала, ще бъде патетично:

..."И днес йощ КОРЕМЪТ, щом ГАЗ зафаща,
спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
славата му дивна като някой ек
от урва на урва и от век на век!"

...И всичко това заради една дупка в колана. Но наистина няма дупки за отстъпление!

п.п. Извинявам се за кощунството с поетичния текст, което си позволих!

За домашна работа- направи добро!

Карах децата на училище и слушах какво си говорят на задната седалка. Мери попита Сашко: "Ти направи ли едно добро?" Сашко се замисли и изпъшка тежко: "Ох, забравих!" Мери, сякаш за да го уязви, подметна чисто статистически: "Аз направих три!" Това още повече съсипа Сашко. Мери три, той нито едно! Аз погледнах на огледалото Сашко- беше добил угрижен израз на лицето. Ха?! Кога пък стана толкова загрижен, че не е сторил нито еднo добрo? На тате добротвореца! Имаше нещо съмнително. Затова попитах Мери: "Ама, защо трябва да направите еднo добрo?!" Мери бодро изчурулика: "Имаме за домашна да направим едно добро!" Егати! Помъчих се да се сетя дали Сашко не е направил поне едно добро. Не можех да се сетя. Бяхме написали домашните по математика, по писане, четене, ама тази- не. Притесних се. Сега детето щеше да отиде без домашна. А имахме десетина минути до началото на часовете. За десет минути прави ли се така лесно добро!? То за десет часа, даже за десет години трудно се прави добро, та за десет минути. Освен Сашко да удари един шамар на Мери и да й каже "Извинявай!". Да се извиниш е добро дело. Ама, къде ти- не става. Направо си отиваше детето без домашна. За десет минути нищо не можеше да се направи. Погледнах в огледалото- Сашко така дълбоко съжаляваше, че е забравил да направи добро...
Ха! Та това не е ли едно добро? Да съжалиш за пропуска да бъдеш добър. И да го направиш не защото го имаш за домашна, а защото просто съжаляваш- най- искрено човешки. Нали?
Хм. Май направихме домашната. Или?! Знам ли?! Може пък да беше добре да шибнем един шамар на Мери и да й се извиним- най- искрено човешки. За по- сигурно. Ама нямаше време- часовете започваха. Звънецът биеше за влизане. Добрият мой Сашко отиде с наведена глава, без да подозира, че беше направил домашната, както никой друг.

Последният отговор

Те са там, на стартовата линия, тръпнещи в напрегнато очакване да изригнат в неистов спринт. Това, което очакват, е стартовият сигнал. И той не закъснява...
..."Как си?" Това не е просто въпрос- това е стартов сигнал, при който два отговора на въпроса се впускат в жесток спринт. Кой ще бъде пръв на финала- "Добре съм!" или "Не съм добре!"?! "Добре съм!" стартира взривно и набира преднина. "Не съм добре!" е само на една крачка след него, но закъснява. Закъснява за финала. Камерите следят в брутално близък план финалните метри на спринта. "Добре съм!" е неудържим- релефът на неговите мускули пулсира от всяка крачка, която го доближава до финала. Излъчва такава сила! Докато "Не съм добре!" излъчва отчаяна обреченост. Всяка негова финална крачка е безпомощно усилие. Сякаш е мъчително тичане насън, когато краката оловно тежат...
...Финал. "Добре съм!" финишира пръв с победно вдигнати ръце. А само на една крачка след него е "Не съм добре!" Само на една крачка Истина. Финишира с крясък на безсилие...
...Но този диалог е толкова делнично рутинен, че никой не дочаква тази крачка. Просто едно "Как си?". И отговор: "Добре съм!" За да си продължи всеки по пътя, без да дочака последния отговор.
..."Как си?" Старт!

п.п. Ще те чакам до последния отговор!

събота, 18 декември 2010 г.

Ошубена история

Зимата знае, ама и аз знам. Навън е минус 10 градуса, но за всеки градус аз съм облякъл съответно по един кат дрехи. Общо 10 ката! Непробиваем съм! С руска тежка картечница да ме стрелят, само ще усетя леко, приятно гъделичкане от куршумите.
Единствено малко ми е затруднено ходенето- пристъпвам като американски космонавт на Луната. Тежат ми 10- те ката дрехи на мен. То са ризи, пуловери, фланели, шуби. Едно 20- тина кила доспехи нося на гърба си. Не е леко да се носи тежко! А не е леко и за околните...
...Днес на път за работа, влязох по диагонал през вратата на купето, питайки пътуващите: "Едно свободно място?" Те ме погледнаха слисано, защото извънгабаритните ми размери очевидно изискваха не едно, а две места. Жална им майка на съседите ми по място! Ама какво да правят нещастните хорица, показаха ми кротко примирени със съдбата си единственото свободно място в купето. Отидох и седнах. Шубата ми скърцаше тежко като амортесьорите на руски самосвал, който е пълен догоре с мокър чакъл. Скръъъъъъц- скръъъъъъц! Някак се паркирах на мястото си, изтласквайки околните съгласно закона на Архимед, според който- "на всяко тяло, потопено във течност (напълно или частично) действа вертикална сила с посока отдолу нагоре и големина, равна на големината на теглото на обема на изместената от него течност. Тази сила се нарича сила на Архимед или Архимедова сила"...В моя случай течността бяха съседите ми по място, а силата ми не знам как се наричаше, но беше смазваща. Нещастната женица до мен се залепи на прозореца, притисната от менгемето на мойта шуба. А аз й се усмихвах плахо, чак мило извинително за създаденото неудобство. Обаче по едно време ми стана топло- парното в купето работеше сериозно. И започнах да се разсъбличам. Шуба, шапка, ръкавици, горен пуловер...Половин час се събличах, произвеждайки богата гама от сложно- абстрактни звуци, сякаш излезли от психедиличен албум на Пинк Флойд. Къде, каквото имаше заспал човек в купето се пробуди да види какво става. А аз им се усмихвах плахо, чак мило извинително за неудобството. Докато се събличах- половината път кажи- речи мина, настана време да се обличам, че гарата ми наближаваше. Хорицата бяха току, леко- меко пак позадремали, когато аз отново започнах да шумоля с шубата. Скръъъъъц- скръъъъъц! Егати, чак на мен ми стана жал за тезии клети същества! Ама, какво да се прави- усмихвах им се плахо, чак мило извинително. А на излизане им пожелах лек ден. Не чух никой да ми отговаря..Шубата беше много шумна. Но може и да са ми отговорили ...по някакъв мил начин.

петък, 17 декември 2010 г.

3 в 1- рецепта за коледно настроение!

Необходими продукти:

- Сняг на парцали, довят от средиземноморски циклон;

- Стар и патологично мързелив, лоено дебел котарак;

- Печка на дърва ( за предпочитане турска, или- циганска, ихтиманска изработка).

Начин на приготовление:

Печката се разпалва със сухи дъбови дървета, докато страните й румено почервенеят от развитата температура, а съчките започнат леко- меко да пукат от огъня. Взема се котарака и се полага върху гърдите. Започва да се милва по главата, докато той примижи очи от блажено разстапящо котешко удоволствие. Целта е да се накара тази мързелива лоена топка, колкото и да е мързелива, все пак да намери морално- волеви сили в себе си, за да започне да мърка: "Мрррр- мррррррр- мрррррррррр!" През това време средиземноморският циклон трябва вече да си е довлякъл задника от Средиземно море до въздушното пространство на България и да сипе щедро сняг на едри парцали.

Начин на консумация:

Задължително в легнало положение и с коледно настроение! За фон може да се пусне "Тиха нощ, свята нощ", в изпълнение на Франк Синатра. Но тихичко, че котарака ще вземе съвсем да се размекне и да откърти, забравяйки, че има задача да стои полубуден, за да мърка...

вторник, 14 декември 2010 г.

Кратки диалози с Господ

- Къде си, Господи?
- Нито пред теб, нито след теб, а винаги до теб.

- Как звучи смехът Ти?
- Както звучи първият смях на всяко дете.

- Как изглеждат ръцете Ти?
- Както изглеждат ръцете на всеки баща, прегърнал за първи път детето си.

- Колко е дълбока любовта Ти?
- Колкото са дълбоки прободните ми рани.

- Колко е дълго търпението Ти?
- Колкото е дълъг пътят до Голгота.

- Колко е тежко огорчението Ти?
- Колкото е тежък кръста ми.

- Колко е тежък кръста Ти?
- Колкото е тежка съвестта ти.

- Колко е лесна прошката Ти?
- Колкото е трудно покаянието ти.

- Кога се усмихваш?
- Когато чувам плановете ти.

-
Кога плачеш?
- Когато виждам резултатът от плановете ти.

-
Кога спираш да говориш?
- Когато ти не спираш да говориш.

-
Кога говориш?
- Когато искаш да ме чуеш.

-
Колко си верен?
- Колкото ти си неверен.

- От какво те боли?
- От Любовта Ми.

- От какво се страхуваш?
- Че няма да прекарам Вечността с теб.

-
От какво не се страхуваш?
- Че рано или късно, но навреме- ще поискаш да прекараш Вечността с мен.

-
Къде е Раят?
- Там, където има кой да те обича, колкото и да не го заслужаваш.

- Къде е Адът?
- Там, където няма кой да те обича, колкото и да го заслужаваш.

- Какво заслужавам?
- Каквото вярваш!

неделя, 12 декември 2010 г.

На Коледа ще се скъсаме от чудеса




Някой хора очакват с нетърпение да дойде Коледа, за да им се случат чудеса. Аз обратно- чакам с нетърпение да дойде Коледа и да отмине, за да престанат да ми се случват чудеса...Защото аз се скъсах от чудеса. Вече не смея да си отворя електронната поща. Първо получих мейл от една Британска компания за производство на психотропни лекарства, която ме поздравяваше, че печеля един милиард паунда. Само ми искаха да си напиша в отговор фамилията, пола и държавата. Егати?! Нали не ми искаха банковата сметка- значи не се опитваха нещо да ме избудалкат. Дали пък вярно не бях станал милиардер?! Мамето бързо ме отрезви: "Не им вЕрвай, шарлатани са!" Щом Мамето казваше- тя ги разбира тези неща. Нея с една стотинка не могат да я минат в кварталния магазин, та с един милиард паунда! Така си останах без един милиард паунда. Обаче- след това получих мейл от някаква Руска компания за производство на гранатомети, която искаше да ми метне една награтка от нек'ъв си един милион рубли! Егати?! Но Мамето пак беше непреклонна- "Не им вЕрвай, шарлатани са!" Та си останах и без един милиона рубли. След това получих мейл с арабски йероглифи, от които само се разбираше сумата- сто хиляди долара. Колко и да не разбирах арабски, то си беше ясно, че печеля сто хиляди долара- я от нефт, я от камили. Ама Мамето отказа и тази сума. Играчка й беше- тя един милиард отказа, та сто хиляди! Аре, бегайте, бе- сто хиляди! Не ги беше срам да ми подхвърлят тези жълти стотинки! Мамето хем не им вЕрваше, хем и вече цифра с по- малко от шест нули въобще не коментираше. А иначе ми се обадиха и от Глобул, че имали за мен коледна оферта и апарат без оскъпяване. Мина ми от едното ухо през другото. Аз за един милиард не бях, та за някакво телефонно апаратче...Шарлатани! Накрая обаче...Шефа каза, че няма да има 13- та заплата. Нямаше да ми даде една стотинка за Коледа. И аз...приех. Един милиард, един милион, сто хиляди, един телефон отказах, а нито една стотинка- приех. Егати! Не се ли случват чудеса на Коледа, а!? Направо се скъсват да се случват. Само трябва човек да вярва в тях...Защото те са толкова до болка реални!

четвъртък, 9 декември 2010 г.

Когато Дивият Запад беше на Изток

Наближаването на Коледа винаги ми навява спомени за...клане на прасета. Някога татко гледаше прасета и винаги организираше сложният ритуал на тяхното умъртвяване точно в дните преди Коледа, за да има прясно свинско месо на празничната трапеза. Бяха славни дни! Времена, в които Дивият Запад беше на Изток. Сещам се за една истинска уестърн история от онези времена...Това е историята на Бодо Илгнер! Така се наричаше прасето на татко. Беше кръстено на западногерманския футболен вратар- Бодо Илгнер. Бодо беше 200 килограма прасе. Истински тевтонски внушителен колос, с рунтаво гъсти руси вежди. Но Бодо беше една нежна свинска душа в груба обвивка. Той кротко си грухтеше, докато се разхождаше в двора, гледайки изпод русите си вежди с влажен поглед на текезесарско теле. Който и да се доближеше до него, той веднага лягаше в краката му с умоляващ поглед да получи нежна ласка по челото. Докато получаваше погалване, Бодо тихичко скимтеше от блажено удоволствие и очите му бяха преизпълнени с дълбока благодарност и признание за човешкото разбиране. Душица! Как да я убиеш?! Как да забиеш нож в гърба на приятел?! Татко очакваше със свито сърце Коледа. А времето безмилостно отброяваше последните часове живот на Бодо. Затова татко реши да не използва нож. Реши, че ще бъде по- хуманно Бодо да бъде застрелян. Така смъртта му щеше да бъде мигновена. Имаше броени дни до Коледа- татко рече и отсече: "ЩЕ ЗАСТРЕЛЯМ ПРАСЕТО!" Гласът му прозвуча твърдо непоколебимо като в уестърн с Клинт Истуд. Всички бяхме заразени от твърдата решимост на татко и приехме неговата иновативна идея. В уречения ден дойде стрелец...
...Той се доближи до Бодо, изправен лице в лице с него, и стреля. Бум! Последва миг космическа тишина, в който се чуваше само как всички присъстващи преглъщат стаеното напрежение. Но Бодо не падаше- стоеше прав. Стрелецът погледна към татко с очи, разширени от мистичен ужас, в които беше изписано с едър шрифт "ЕГАТИ ПРАСЕТО БЕЗСМЪРТНО!" Той отстъпи назад разколебан от чутовната морално- волева сила на животното. Не смееше и да произведе нов изстрел, защото Бодо вече напълно оправдаваше германското си име- гледаше като старши надзирател в немски концентрационен лагер. Свиреп, готов да минава през трупове! Но изстреляният куршум най- накрая задейства смъртоносния си ефект върху Бодо и когато всички очаквахме Денят на страшния съд, краката му се подгънаха и той се свлече с глухо тупване на земята. Легна по същия начин, по който лягаше, когато очакваше да получи ласка по челото си. Татко се разплака, защото Бодо го гледаше право в очите. Но го гледаше не с укор, а с мило очакване да бъде погален за последно по челцето. Татко плачеше и го галеше, докато Бодо издъхваше. Още чувам гласа му, треперещ от плач: "Боде, Боде, боли ли го момчето?!"...
...Очакванията на татко не се сбъднаха- смъртта на Бодо не беше по- лека. Но пък беше героична и поетична. Красива като в уестърн!
...Това се случи толкова отдавна. Преди много години- когато Дивия Запад беше на Изток.

вторник, 7 декември 2010 г.

Ако и в Ада имаше Фейсбук...

Ако и в Ада имаше Фейсбук, какви ли постинги на "стената" щеше да има?...

...Например:

"...А аз си мислех, че през август е горещо!"

" Когато ме посрещнаха на Небето, Господ ми говореше на "Вие", а Дяволът на "Ти" . Мислех си, че "Вие" и "Ти" са просто форма на обръщение, а те се оказаха...присъда"


" Днес видях Адолф Хитлер. Мислех си, че ври в казан на бавен огън, а той просто беше поставен в една стая с цигани и евреи..."


" Брррррррр! Страхувам се да не ми наложат най- мъчителното наказание тук- затваряне в стая, в която звучат песни на Веско Маринов!"


"Казват, че зад всеки успял мъж стои една жена- това обяснява защо Ада е пренаселен с успели мъже"


"Всички пътища водят до Ада- особено българските!"

"В Рая всички са еднакво щастливи, а в Ада- различно нещастни...Затова на вратата на Ада не пише "Всякаква надежда тука оставете!, а "Бъди различен!"..."

"Някой беше написал, че "Адът- това са останалите хора!". Този някой сега е в Ада съвсем сам. Останалите хора са в Рая."

"Колко е дълга Вечността, зависи от това дали си в Рая, или в Ада."



събота, 4 декември 2010 г.

5 подробности, в които можем да открием Господ

Казват, че Дяволът е в подробностите. Мисля, че същото може да се каже и за Господ. Той също е в подробностите. Но с тази разлика, че ако Дяволът е в онези подробности, които не можем да отминем, то Господ е в тези, които с лекота отминаваме всеки ден...В тези толкова лесни за отминавване подробности, в които можем да открием присъствието на Господ...

Първа подробност: СЪБУЖДАНЕТО СУТРИН ЖИВ ОТ СЪН

Всеки отминава тази подробност- че се е събудил сутрин. Че продължава да го има. Просто защото всичко си е на мястото му- животът му, домът му, светът му, планетата му, вселената му. Нищо не е мръднало на микромилиметър от точното си място- всички биологични, физични, кинетични, химични, гравитационни и всякакви закони си стоят на своето закономерно положение и функционират...А само един закон да се беше объркал с една идея от замисъла и действието си. Само една дребна подробност да се беше случила или неслучила и ...край с всички останали подробности, между които и аз, ти, той, ние, вие, те. Всички!

Втора подробност:ВСИЧКО ОНОВА, КОЕТО БИОЛОГИЧНО СМЕ

... Има около 100 000 мили кръвоносни съдове в мозъка. Ако те се разпънат, биха обиколили земята повече от четири пъти.
Човешката ДHК съдържа около 80 000 гени.
Човешкият мозък за 1 ден генерира повече електрически импулси от всички телефони по света, взети заедно.
В главния мозък на човека за 1 секунда протичат около 100 000 химически реакции.
В човешкия мозък има около 100 000 000 000 (100 млрд.) неврони.
Човешкото око различава около 10 000 000 нюанса на цветовете.
Когато човек се усмихва, "работят" 17 мускула.
36 800 000 - толкова са ударите на сърцето на човек за 1 година.
Нервните импулси в човешкото тяло се движат със скорост около 90 метра в секунда.
В тялото на възрастен човек има около 75 километра нерви...

...И всичко това просто го отминаваме. А то е в нас- само на един епидермис разстояние!

Трета подробност: УСМИВКАТА НА НОВОРОДЕНО ДЕТЕ

Няма толкова трогателна усмивка като усмивката на новородено дете. Толкова безкористна, толкова мила, толкова крехко мимолетна...Може да е просто спазъм на лицевите мускули. Напълно неосъзнат...Но, кажете ми, може ли да има такава усмивка и да няма Господ?! И най- гениалните архитекти, инженери, програмисти, склуптори, художници, писатели не могат да проектират, изчислят, програмират, нарисуват и измислят тази усмивка!

Четвърта подробност: СЛИЗАНЕТО ОТ КОЛАТА ЖИВ СЛЕД ПЪТ

Понякога, когато човек кара кола, животът му най- нелепо тривиално се държи само на един шарнирен болт, който не се е разхлабил. Или само на един спирачен маркуч, който не се е скъсал. Или само на една кормилна рейка,на един лагер...Как да не възкликнеш само при мисълта какво може да се случи: "Боже, Господи!"...

Пета подробност: МРАВКАТА, НОСЕЩА СЕМЕНЦЕ НА ГЪРБА СИ

Колко ли микроскопично малка е една мравешка глава?! Но в нея има някаква форма на сетивност, която кара мравката да събира семенца за прехрана през зимата, които донася на гръб до специални "складове", изкопании под земята...Боже, и ако този микроскопичен разум е плод на еволюцията, така от само себе си здраве му кажи!...Някак неусетно пак споменах Господ, докато възкликвах. Защо ли?...

...Защото и в тази дребна мравешка подробност, която ние толкова лесно отминаваме, че даже и често настъпваме по невнимание, присъства Господ. Същият Господ, който само след броени дни ще има Рожден ден и всички ще се сетят за Него. Ще се сетят и ще го потърсят на празничните литургии, на празничните маси, на празничния ден...А той е в съвсем делничните и понякога скучни подробности. Точно там, където най- малко Го търсим- във всяка една от нашите дочакани утрини, във всяка една от 100- те хиляди химически реакции за секунда, протичащи в мозъка ни, във всяка една усмивка на децата ни, във всяко едно наше завръщане от дълъг път с колата, във всяка една мравешка стъпчица, понесла на гърба си непосилен товар...Във всяка една подробност, която отминаваме!

четвъртък, 2 декември 2010 г.

Детски диалози 2

Татко Пепи: Невичка, ти като пораснеш, каква ще станеш?
Невичка: Голяма!
Сашко: Тая па! Каква ще си- полицайка ли, пенсионерка ли?!...
Невичка: Пенсионерка!
Сашко: Тая па, ще става пенсионерка!

Толкова много молитви, а колко малко разговори

"Тате, моля ти се, купи ми сладолед!", "Тате, моля ти се, прочети ми приказка!", "Тате, моля ти се, скарай се на бате, че ме бие!" "Тате, моля ти се, моля ти се, моля ти се..."
...Аз съм един най- обикновен баща и чувам всеки ден толкова много спешни молби от децата ми. А колко ли молби на ден чува Господ?! Сигурно милиарди...Милиарди "Моля те, моля те, моля те..."
...Снощи сънувах Господ. В съня ми Той ми каза: "Толкова много молитви, а колко малко разговори!" Каза ми го с някаква лека тъга в гласа. В първия момент не разбрах тези думи. Но после се сетих за себе си. Толкова се радвам, когато децата дойдат при мен, за да си поговорим. Просто, за да си поговорим как им е минал денят. За да ми споделят весели или тъжни случки, мисли, чувства. Нищо повече. Съвсем неангажиращо и безобидно. Безкористно. Но това е толкова рядко. По- често те идват само за да ме помолят за нещо. Изстрелват си набързо молбите и си отиват. Дори не ме чакат и да им отговоря. Да си поговоря с тях. Нали са си казали молбите- от мен се иска само да ги изслушам и да действам...
...Затова си мисля: "Наистина- толкова много молитви, а колко малко разговори!" И ставам, за да отида просто да си поговоря с Господ. Ще Му разкажа как ми е минал денят. И няма да го помоля за нищо...

Нашата самотна пейка на морето

Това е нашата пейка на морето. Колко ли е самотна сега?! Сама срещу студените пориви на оловно посивялото зимно море...Но и сама по още една причина- защото я няма Невичка, каквато е на снимката- по детки съзерцателно замечтана, нежно притихнала, мило подпряла се на ръчичките си...
...Това е нашата самотна пейка на морето. Най- самотната пейка на морето! Защото самотата винаги е най- голяма, когато липсват синия цвят на морето, лазурният отблясък на слънцето и детската игра на вятъра, разрошил косите на малко момиченце...

понеделник, 29 ноември 2010 г.

Най- красивата бреза, която познавам

Обичам брезите. Толкова са руски, толкова са приказни! Толкова са невинно бели сред цялата заобикаляща ни мърсотия...Обичам да се спирам под тях в тих час и да слушам как вятъра поклаща с кристален звън листата им. Обичам да ги гледам как протягат грациозни клони към синия цвят на небето, сякаш са разтворени ръце на красива жена. Обичам да долавям свенливия трепет на листата им, докоснати от меката длан на южния вятър...
...Навсякъде си имам брезички. И когато минавам покрай тях, им се усмихвам. А те сякаш ми махат за поздрав с клони. Усмихнати в бяло...
...Но онзи ден една от моите приятелки не ми помаха за поздрав. Беше се изправила самотно зъзнеща, но решителна срещу тонове ревящо желязо. Сам- сама срещу един огромен багер, който копаеше до нея...
...Ех, ама беше красива! Дръзко красива в своята неумолимо приближаваща жестока смърт. Багерът посягаше с хищни железни нокти към нейните корени. А брезичката беше още по- невинно бяла. Клоните й, сякаш се разтваряха, за да полетят. Но корените й, вкопани дълбоко в земята, я държаха робски зависима от гравитацията. Нямаше никакъв шанс за полет. Никакъв шанс за бягство! За живот! Имаше само шанс за една последна усмивка. Усмивка в бяло. И последен поздрав с махащи клони- ръце на красива жена...

Виждам чудната Жар птица и Снежанка хубавица

Както всяко дете на света, така и Невичка, когато я е страх от тъмното, си пее за кураж песен. Вчера тя, минавайки през тъмното стълбище, си пееше с бодър глас: "Виждам чудната Жар птица и Снежанка хубавица!" Вървях след нея и гледах как смело крачи в полумрака- така, сякаш наистина не виждаше сенките около себе си, а чудната Жар птица и Снежанка хубавица. Вървеше напред, както се казва- като кон с капаци. Гледаше само напред- право в Жар птица и Снежанка хубавица. И си цепеше през тъмното неуязвима и недосегаема. Не знам защо, но докато я гледах, се сетих за апостол Петър- как е вървял по вода сред бурната, осветявана от страховити светкавици, нощ. Вървял е, гледайки право в Исус. По същия начин като Невичка. Като кон с капаци- гледайки само и единствено напред, където го е очаквал Исус. Виждайки само неговата подканваща го усмивка и нищо друго. Но за момент той поглежда настрани, отмества погледа си към бурята, вилнееща под краката му и около него. Обзема го страх и потъва...
...Но Невичка не потъна в мрака. Продължаваше да си пее: "Виждам чудната Жар птица и Снежанка хубавица!" И настина ги виждаше, защото погледът й приказно сияеше, втренчен в една точка. Тя просто гледаше напред. Само напред. Нито в страни, нито назад. Само напред- към своята светла вяра и надежда. Като кон с капаци!

петък, 26 ноември 2010 г.

Чувам гласовете им...

Тест за психологическа пригодност..."Ехеее, колко съм ги решавал такива тестове!", мисля си, вземайки теста от "Човешки ресурси". Ноооо...
Първи въпрос: Сутрин, когато станете от сън, чувате ли гласове?
Ако напиша, че чувам, ще ме вземат за луд и ще си изгубя работата. А аз чувам. Даже не гласове, а викове- "Татееееее, па бате ми слага легена на главата и чука по него!" Но отговарям "Не!"
Втори въпрос: Какво точно ви казват гласовете?
Егати! Как да напиша- "Татееееее, па бате ми слага легена на главата и чука по него!"?! Да не съм луд! Затова написвам "Не!"
Трети въпрос: Вярвате ли в това, което ви казват гласовете?
Е, не! Оставаше да не вярвам! Нали виждам, че дъщеря ми вика с леген на главата- даже чак ехо има: "Татееееееееееееее!" Но пак отговарям "Не!"
Четвърти въпрос: Когато отидете на работа, продължавате ли да чувате гласовете?
Продължавам! Обаждат ми се по телефона: ""Татееееее, па бате..." Но, разбира се, отговарям "Не!"
Пети въпрос: Разговаряте ли с гласовете?
Не, направо ги бия наред!Обаче отново отговарям с "Не!" Иначе ще ме изкарат и агресивен.
Шести въпрос: Пиете ли алкохол, след като чуете и разговаряте с гласовете?
Не, пия успокоителни! Но отговарям с твърдо "Не!" Че веднага ще ме пишат наркозависим.
Седми въпрос: Вечер, когато се върнете от работа, чувате ли отново гласовете?
Тогава най- много ги чувам- цялата къща огласят...Обаче, стискайки зъби да не надраскам на целия лист едно огромно "ДА!", пиша мъничко и кротко "Не!"
Осми въпрос: Значи все пак чувате гласове?...
Ще се разплача...Но пиша "Не!"
Това е последният въпрос. Предавам теста на психолога от "Човешки ресурси". Въздъхвам с облекчение и се обръщам да си тръгна. Но преди да изляза от кабинета, питам: "Кой е авторът на този тест?" "Аз!", отговаря ми с нотка на гордост психологът...Поглеждам го със странен, паранормален блясък в очите. Защото точно в този момент наистина чувам ГЛАСОВЕТЕ. Чувам ги как ясно ми казват: "Удари му един шамар!"


сряда, 24 ноември 2010 г.

Един милион неща, които искат жените

Задължително предварително уточнение: Жените никога не знаят какво точно искат, но го искат на момента! Тик- так- тик- так- времето започва да тече. А вие имате да изчетете най- малко един милион неща, които искат жените. Затова четете бързо...

1- во нещо: Внимание

Жена лишена от достатъчно внимание е като ръчна противопехотна граната с изваден предпазен щифт- взривоопасна! Тя всеки момент ще избухне с въпроса "Кога ще ми обърнеш малко внимание?!", който има радиус на смъртоносно действие най- малко един дерби мач от Шампионската лига, гледан от мъжа.

2- ро нещо: И пак внимание

Мъже, нима си мислите, че ще минете само с едно леко обръщане на главата и отклоняване на взора за миг от екрана, докато Кристиано Роналдо си наглася топката за изпълнение на пряксвободния удар?! Това не е малко, а никакво внимание. Така че- очаквайте пряксвободен удар...Но изпълнен не от Кристиано Роналдо, а от жена ви. Право в десетката!

3- то нещо: И пак, и пак внимание!

...Последен съдийски сигнал. Мачът свършва, но вниманието- не! То продължава...

4- то нещо: И пак...внимание!

Стига де! Колко внимание?!

5- то нещо: Цялото внимание!

На всека един език по света, женският въпрос "Кога ще ми обърнеш малко внимание?!", в контекстуален превод означава винаги едно- цялото внимание. Нещо, което някога за мъжа се е наричало...автобиография. Ама някога.

6- то нещо: Пари

Ако за мъжът е "Моят дом- моята крепост!, то за Жената е- "Моите пари- моя крепост!" И колкото по- дебел е женският портфейл- толкова по- дебел е крепостният вал.

7- мо нещо: Много пари!

...Защото онова, което не се купува с пари, жените го купуват с много пари...

8- мо нещо: Магазини

Това е екзистенциалната драма на всяка Жена- "КОЛКО МНОГО МАГАЗИНИ, А КОЛКО МАЛКО ВРЕМЕ!"

9- то нещо: И още магазини!

Една Жена не би се очудила толкова , ако астрономите открият края на Вселената, колкото, ако тя открие края на магазините по главната улица. А?????

10- то нещо: Разбиране

Разбирането на Жената за Разбиране е много трудно за разбиране! Защото не изисква разбиране, а ирационално мислене.Така, ако Жената попита: "Разбираш ли ме?!" С удивителен знак след въпросителния. То тогава този въпрос трябва да се разбира като упрек- "Ти не ме разбираш!" И обратното- упрекът "Ти не ме разбираш!", е въпросът "Разбираш ли ме?!"...

...Разбрахте ли нещо?! Не? Е, няма време да ви обяснявам, защото...Тик- так- тик- так- времето изтича. А има цели един милион неща, които искат жените. Затова направете поне едно нещо от всички един милион неща. Обърнете им поне малко внимание, вместо да ги пренебрегвате, четейки този текст.

Да им имаме фалита на ирландците!

Ирландия била пред фалит!?...Е, не мога да го разбера това! Ако Ирландия е пред фалит, то тогава пък какво да кажем ние...Можем само да им кажем: "Да ви имаме фалита!" Били ПРЕД фалит! Ние сме ПРЕД, та дори и ЗАД фалит, но пак си траем, а те вече горко реват. И откога са пред фалит? От вчера. Ако ние бяхме от вчера пред фалит, сигурно щяхме да тънем в блажен разкош, а тези чак помощи искат. Вчерашни ирландци! Знаят ли те какво е да си от 681- ва година във фалит?! Знаят ли те какво е от 681- ва година да ти казват само едно- "Пари нема, действайте!"?! Знаят ли те, че ако времето е пари, то ние още не сме се родили, защото нямаме никакви пари?! Знаят ли те, че ако парите са мръсни, то ние сме най- чистата нация в света, защото няма как да се изцапаме от нещо, до което не се докосваме?! Знаят ли те, че ние сме толкова фалирали, че повече няма какво да губим, защото нямаме нищо за губене, което да ни е останало- дори и себе си?! Знаят ли те, че ние сме толкова фалирали, че повече от това не можем да фалираме и така, макар да е криза и всички да фалират, ние- не?! Знаят ли те какво е да не знаеш как да обясниш на децата си, че си пред фалит и затова не можеш да ги заведеш на море?! А знаят ли те какво е, въпреки това да ги заведеш на море и да се чувстваш като най- щастливия фалирал човек на света?!...
...Няма как да знаят! Защото са ирландци, а не българи. Защото са вчерашни! Защото едва от вчера са пред фалит. И не знаят, че когато фалираш, тогава губиш всичко. А когато изгубиш всичко, тогава вече нямаш нищо за губене и можеш да бъдеш свободен. Можеш да бъдеш истински българин. Можеш да бъдеш истински мечтател...Мечтаейки да им имаш фалита на ирландците!

вторник, 23 ноември 2010 г.

Вратарят на моя живот

Превключвах безцелно телевизионните канали, без да знам какво точно искам да гледам. Спрях се на мач от испанското първенство. Играеха Реал Мадрид. Загледах ей така, защото вече не ми се търсеше друг канал. От скука! Толкова ми беше скучно, че започнах да наблюдавам единствено играта на вратаря- Икер Касиас. Колко ли трябва да му е скучно на човек, че да гледа играта на един вратар?! Вместо да гледам играта на халфовете и нападателите, головете, изпуснатите положения, аз бях като кон с капаци- гледах само вратаря на Реал. Той следеше топката с напрегнат поглед, крещеше нещо на защитниците пред себе си, ръкомахаше, заставаше ту в средата на голлинията, ту вдясно или вляво. Опитаваше се да предположи посоката на удара, да покрие най- уязвимите места на своята врата... А топката оставаше далече от него. Но той дерзаеше, бдеше, целият превърнал се в обтегната до скъсване пружина, която всеки един момент е готова да се изстреля напред, настрани или нагоре. На няколко пъти топката профучаваше към вратата. Икер задържаше до последния миг експлозията на инстинкта си, импулса на реакцията си. Сякаш беше стрелец, който е сложил пръста си на хладния спусък, изчаквайки точния момент, в който да го натисне. Но една топка беше неспасяема. Летеше със страшна скорост. Наближаваше вратата- ставаше все по- голяма и по- голяма. Икер се хвърли, протегна неистово ръка. Очите му бяха конпресирали в себе си целият безмълвен крясък на предусещането за неспасяем гол. И наистина- топката мина на някакви си милиметри от пръстите на Икер. Само на един жесток малшанс разстояние! Мрежата се опъна до скъсване зад гърба на още летящият в плонж вратар. Край! Миг празнина. Пустиня в мъртвите очи на вратаря, гледащи в безмислието на Нищото. Безпомощно отпуснати ръце, с тъжно големи ръкавици...
...Камерите показаха лудата радост на голмайстора, а след това за миг самосъжалението на вратаря. Камерите бяха цинично хищни, жадни за болка- показаха в безмилостно близък план лицето на Икер. Очите му, блестящи като след сълзи. Вгледах се в тях и сякаш видях не телевизионен, а огледален образ на себе си. Това не бяха просто очите на Икер- бяха и моите очи. Бяха очите на всеки, който някога в живота си е фатално закъснявал, непростимо пропускал, жестоко разминавал се с шанса си. Защото всеки понякога играе на този скучен пост в Живота- вратарският. Когато трябва да опази вратата на своята душа, на своята нежност и невинност, любов и вяра. Когато трябва да се хвърля с плонж за тях, за да ги спаси, за да ги улови точно на голлинията. Но ги е изпускал за някакви си милиметри. Гол след гол! Грешка след грешка...
...Изгасих телевизора. И заспах. А на сутринта отново бях там, където и Икер. На голлинията на Живота!

неделя, 21 ноември 2010 г.

Как детски чистата вяра лекува

Невичка винаги, когато я заболи нещо- идва първо при мен. Ако е паднала и се е ударила, ми показва къде я боли, за да целуна мястото. "Е тука боли!", казва тя и подава главица, ако си е паднала на главата, или ръчичка, ако си е паднала на ръката. Аз я целувам. И...О, чудо! Веднага й минава. Понякога я боли коремчето. Тогава лечението отново е простичко- само си вкарвам показалецът в пъпчето й, като го завъртам по посока на часовниковата стрелка. Веднъж- два пъти...И, хоп! Готови сме- болката изчезва безследно! А аз съм един най- обикновен татко. Нямам никакви свръхестествени сили, с които да лекувам. Имам само едната простичка бащина обич, а Невичка пък има само едната простичка детска вяра. И това е всичко. И това е достатъчно, за да се случват тези малки- големи чудеса. А те са си чудеса, защото съм виждал как Невичка претърпява сериозни удари, от които със сигурност много я боли. Но една моя целувка винаги побеждава болката. И не знам какво точно е това. Може да се нарече самовнушение. Но аз го наричам Вяра. Това е онази детски чиста вяра, за която Господ в Библията казва, че ако я имаме, ще можем да вършим чудеса...И може би тази вяра я имат вече само децата. Защото само те продължават да вярват, че за техния татко няма невъзможни неща. Само те продължават да вярват, че една целувка лекува всичко. И тази вяра е толкова силна, толкова детски чиста, че ме кара и аз да вярвам. Заразява ме. И когато целувам Невичка по ударената главица или ръчица- аз знам, че това е достатъчно. Защото, когато вярваш и обичаш- една най- обикновена бащинска целувка е по- силна от всичко. От цялата болка на света! И може би това е така, защото цялата болка на света е,...когато няма никой до теб, за да те целуне.

понеделник, 15 ноември 2010 г.

Когато Смъртта излезе в годишен отпуск

Намерих кога да умирам! Точно когато Смъртта си беше взела годишния отпуск. И така- тръгнах да умирам, но не умирах. Стигнах до Смъртта, а тя оставила бележка на вратата на кабинета си "В ГОДИШЕН ОТПУСК СЪМ! АКО НЯМА КОЙ ДА ВИ ДОВЪРШИ, ОБЪРНЕТЕ СЕ КЪМ ЖИВОТА В СЪСЕДНИЯ КАБИНЕТ". И аз, какво да правя, почуках на съседния кабинет. "Извинете, ще ме довършите ли вие, че Смъртта отсъства!?" А Животът отегчено ми отговори: "Та аз теб те довърших. Даже и досието ти изтрих. Писах те умрял. Не ми се водиш на отчет вече" "И?!", попитах. "Ами, ни жив, ни умрял си!", отговори ми той и излезе обедна почивка. Егати! Позачесах се, пък ни жив, ни умрял, почуках на вратата на Бюро информация. Така и така- всичко обясних. "Отидете при домакинката да ви върне обратно душата." Най- накрая да ми кажат къде да отида. Обаче...Домакинката: "Душатата ти е на химическо чистене, момче! След употреба, всички души ги даваме на химическо." "И?!", за кой ли път изричах въпросителен знак след буквата "и". "Искай от Арахангела да ти даде някоя душа втора употреба, докато стане готова твойта." Та така се срещнах отново с Арахангела, който само преди часове ми беше извадил душата. Даде ми една случайно попаднала му в ръцете душа от рафта- беше на някакъв самоубиец сигурно. Защото изведнъж ми се прииска да се самоубия. Но как, като Смъртта беше в годишен отпуск?! Затова попитах Арахангела- така и така, обясних му как няма кой да ме довърши. А той ми се тросна: "Абе, ти жена и деца нямаш ли?!" "Имам!", отговорих плахо. "Е, те ще те довършат!" Направо се зарадвах на този категоричен отговор- най- накрая имах яснота по въпроса. "Благодаря ви, господин Арахангел!" А той ми се усмихна тънко и каза някак нееднозначно: "До скоро!"...
...Събудих се. Децата се гонеха с викове. Жена ми веднага ми даваше задачи за изпълнение, които не търпят отлагане...Егати! А колко щеше да е просто, ако Смъртта не беше решила точно сега да излиза в годишен отпуск!

неделя, 14 ноември 2010 г.

Той е дебел, той не е дебел!

Мамето държеше покъртителна реч на тема "Да спасим детската стая от глобално замърсяване". Точно беше стигнала до частта- изброяване на нанесените щети върху материалната база, вследствие на немарливото отношение на нейните обитатели. Изкъртен клавиш на буква Ю от клавиатурата на лаптопа, изгоряла нощна лампа, надраскани с молив стени...Мамето изброяваше, сякаш рецитираше имената на падналите във войните за национално обединение по време на тържествена заря. Когато изведнъж спря и затаи дъх. Опита се да преглътне нещо, което беше трудноо за преглъщане. Погледът й беше напрегнато втренчен. Гледаше в една точка. Къде?! Проследихме траекторията на погледа й. Попадаше върху купа с плюшени играчки. Недоумявахме. Отговорът скоро дойде, но под формата на риторичен въпрос. "СЛОНА!?", изстена Мамето. Ние продължавахме да гледаме умно. Мамето взе огромния плюшен слон и пак повтори, но с още по- покъртителна интонация на шекспирова драматична героиня: "СЛОНА!?" Този път обаче вече ставаше ясно- тя показваше разпрания хобот на слона. Някой го беше разпрал най- варварски по шева. Слона ни гледаше с пластмасови очи почти толкова умно, колкото ние него. Даже с повече мелодраматично въображение, в погледът му можеше да се прочете човешка болка и страдание. Макар да беше само една плюшена играчка. Само един слон! Сашко и Невичка наведоха глави виновно. Аз взех да видя слона. Хм! Абе, беше се сцепил по шева, вярно, ама си беше и много дебел- пукаше се по шевовете. Сетих се за онзаи реклама: "Той е дебел, той не е дебел!" Ама си беше дебел.Като дебел човек, който е облякъл тесен панталон. Пълнежът му напираше със страшна сила отвътре. Да го пипнеш с пръст, щеше да се пръсне. Направо да гръмне! Така че, не бях много сигурен дали беше жертва на покушение. Но...Край! Мамето беше съкрушена- това подтвърждаваше нейната теза, че всичко е тръгнало на разпад в детската стая. В заключение тя каза с покруса: "Ето, и слона!", държейки го с две ръце, сякаш беше мъртъв труп. Демек- "посегнахте на всичко свято, накрая и на СЛОНА"!Гледах внимателно слона...Е, не можех да го възприема като мъченик на "вярата". Защото мъчениците са все едни такива...изтерзани, изнемощели, слаби, бледи. А това си беше слон..."Той е дебееееел!"

петък, 12 ноември 2010 г.

Тъпачка!


Невичка стоеше до мен и ме гледаше право в очите като гладно, бездомно кутре. Очите й, пълни с лирична тъга, изглеждаха по- големи, отколкото са. В тях се четеше безмълвния зов "ПОМОГНИ МИ!"...Милата, вече се беше уморила да ми повтаря, че Сашко я е нарекъл "Тъпачка", затова само вървеше след мен и ме гледаше. Шляпаше с боси крачета по пода. Сигурно Сашко й ги беше свалил, докато е упражнявал тормоз над нея. Обърнах се и я погледнах. Приличаше на пленен немски войник край Сталинград- изпаднал германец! Но очите й, очите й ме пронизваха с цялата тревога на света. Устните й бяха нацупенки, аха да ревнат в безутешен плач. Сашко я беше нарекъл тъпачка. А някъде по света...Ставаха убийства, изнасилвания, грабежи, измами, военни конфликти, природни катаклизми, атентати. А Невичка беше готова да заплаче, че Сашко я е нарекъл "тъпачка". Сякаш нямаше друга обида на света. Нямаше друга тъга на света. Очите й, големи колкото тъгата й, ме гледаха, търсейки поне разбиране и съчувствие. Трябваше да взема отношение, въпреки че тъгата на Невичка беше една прашинка тъга на фона на световната. Но трябваше да спра тази тъга още тук, на първата защитна линия, докато "тъпачка" е само "тъпачка"- една невинна детска обида, една невинна детска закачка. Утре може би щеше да бъде късно...

четвъртък, 11 ноември 2010 г.

Всяка вечер- литературна вечер!

Вече всяка вечер е литературна вечер! Звучи като крилат лозунг от времето на Комунизма, но как да го кажа по друг начин, като си е точно така- всяка вечер е литературна вечер. Лягаме си и започваме да четем. Сашко и Невичка притихват, спотаяват се под завивките и слушат. Горките малки, беззащитни жертви на моята културна революция, целяща тяхното литературно култивиране още от ранна детска възраст! Сигурно им се гледа серия от "Всички обичат Реймънд" или "Шоуто на Слави", с което Мамето ги приспива...Но при мен е друго- всяка вечер е литературна вечер. Аз съм строг, но справедлив литературен ментор. Караме по план- тезисен график- днеска сме на руска класическа литература, утре на немски екзистенциализъм, други ден- на съветски социалистически реализъм, после на френски романтизъм, испански неореализъм...И так- докато тотално заспят от скука, горките ми слушатели! Ноооо...Аз знам, че някъде там, дълбоко в съзнанието им, се утаяват литературните образи. Сънуват ги...Да! Онази вечер Сашко се събуди посред нощ и каза, че го преследвал Дългия Джон Силвър, еднокракият пират от "Островът на съкровищата". А пък Невичка все я гони индианеца Джо от "Приключенията на Том Сойер"...Но аз не съм доволен. Не, не, слаба работа, слаба! Очакавах да ги гони насън Разколников от "Престъпление и наказание"със секира в ръка, или Наполеон на кон от "Война и мир". Слабо, слабо се чете, затова...Аз защо държа да увелича времетраенето на литературните вечери на три часа, без почивка. Та да можем до края на годината поне руската класика да минем!...
...Затова, да знаете- при нас вече всяка вечер е литературна вечер! И всеки ден ще е така до По- бе- да- та!

сряда, 10 ноември 2010 г.

Човешките души като двигатели с вътрешно горене

Забелязвам, че душите са като двигателите с вътрешно горене...
- Колкото е по- голяма душата, толкова по- голям разход има тя...Е, не на бензин, а на емоции!
- И обратно- колкото по- малка е душата, толкова по- малък разход има. Направо нищо не харчи. Толкова е скъпернически икономична на...Е, не на бензин, а на емоции.
- Една душа започне ли да вдига разхода на емоции, значи има нещо за сменяване. Я филтър, я някое оплътнение, сегмент...
- Колкото по- сложна е душата, толкова по- лесно чуплива е тя, и съответно по- трудна за отремонтиране. Не можеш я разбра! А и частите скъпи!
- И обратно- колкото по- проста душа, толкова по- здрава! Няма чупене- като "Голф" Двойка! Това сравнение ми дойде някак естествено, не знам защо...
- Една душа започне ли да похлопва- не е на добре. Нещо й хлопа! Може да блокира насред път. По- точно- насред живот.
- Всяка душа започва да губи компресия с времето...Душа не й остава!
- Всяка душа трябва да минава поне веднъж в годината на технически преглед.
- И душите са скрити под капаци- не се виждат.А капаците много често заяждат, защото рядко някой ги отваря.
- Някои души работят тихо- като бензинов двигател, други шумно- като дизелов. По шума се познава. И по палено при минусови температури.
- Всяка душа, като я настъпиш по газта, се форсира и ръмжи.
- Когато някоя душа е угаснала, трябва малко да се побутне от други хора, които са наблизо.
- И за душите токът е много важен- без искра не могат да работят. Затова трябва винаги да са заредени...
Е, не с ток!...С щастие!
- За всяка душа има ключ...
Ами...запалете де, какво чакате!

вторник, 9 ноември 2010 г.

Интервю с Лъжата

Татко Пепи: Откога искам да направя интервю с теб, но ти все ме лъжеш за часа и мястото на срещата!
Лъжата: Не аз те лъжа, а ти се лъжеш!
Татко Пепи: Точно това искам да те попитам. Кога Лъжата успява да излъже?
Лъжата: Винаги, когато не искаш да чуеш истината!
Татко Пепи: Излъжи ме нещо.
Лъжата: Един ден ще умреш!
Татко Пепи: Това лъжа ли е?!
Лъжата: Най- голямата лъжа! Защото не е един ден, а всеки ден...
Татко Пепи: Интересно. Между другото- много си красива!
Лъжата: Да, аз държа на външния си вид. За разлика от Истината!
Татко Пепи: Какво й е на Истината?
Лъжата: Ами тя е много стара и грозна!
Татко Пепи: Затова ли никой не иска да я погледне право в очите?
Лъжата: Затова! Хората имат чувство за естетика...Това е моето друго име!
Татко Пепи: Кажи ми за финал поне една истина!
Лъжата: Един ден ще умреш!
Татко Пепи: Е, това нали беше лъжа!?
Лъжата: Истина- Лъжа! Двете сме сестри- близначки- толкова си приличаме, че винаги ни бъркат. Така че- едно и също нещо може да мине хем за лъжа, хем за истина.
Татко Пепи: Сестри- близначки, пък Истината е грозна, а ти красива! Нещо ме ментиш!
Лъжата: Изненадваш ли се?! Един ден ще умреш и ще разбереш кое е Истина и кое Лъжа...
Очаквай изненади!
Татко Пепи: Един ден...
Лъжата: Всеки ден!
Татко Пепи: И все пак- много си красива!
Лъжата: Но по- добре да не ме гледаш в очите...
Татко Пепи: Какво пък ти е на очите?!
Лъжата: Имам най- честните очи...А най- честните очи винаги лъжат!

събота, 6 ноември 2010 г.

Да изгладиш ръбовете на душата си

"О-о-о, така ли?! Искаш война?!"...
...Докъде я докарах- говорех си на панталона! Шепнех му злобно закани, но той си оставаше с двоен ръб. С някакъв си милиметър, нищожен милиметър само бях кривнал с ютията от правата линия и бях направил втори ръб. Как щях да отида на работа с два, разминаващи се ръбове на панталоните? То пък кой щеше да ме види, едва се забелязваше....Но нееее! Аз се виждах. Вадеше ми очите този втори, кривнал от правия път, ръб. Обаче- упорито добиче излезе, ей! Гладех го от половин час- той си стоеше непокътнат. Натисках го, обливах го с вода, атакувах го с гореща пара. Не, не и не! Държеше се!
"О-о-о, така ли?! Искаш война?!"- съсках едновременно със съскащата от парата ютия. Присвих злобно очи, стиснах стоманено челюсти- приличах на Арнолд Шварценегер в "Хищникът". Същата тевтонски изсечена физиономия, от която струеше желание за мъст. И бях готов на всичко. Дори да отида до пътното и да помоля шофьора на валяка да мине през ръба на панталона! Но преди това исках аз да се саморазправя жестоко с него, с голи ръце...Затова- завъртях копчето на парата докрай. Вдигна се облак пара като от парен локомотив. Ютията забуча и зафуча. Цялата се препоти. Настана Апокалипсиса! Натиснах я със сетни сили върху панталона. Маменцето щях да му разплача сега! Обаче....
Мамка му и упорит ръб! Като се разсея парата, лъсна жестоката истина- ръбът си стоеше неизгладен! Като че беше ръб не върху панталон, а върху човешка душа. Сякаш беше непоправим грях. Идеше ми да се разплача. Как щях да ходя така? Всеки щеше да се вторачва в двата ми ръба. Всеки щеше да ме сочи с назидателен пръст. В очите на хорското безмълвие щеше да се чете изписано с едър шрифт- "ТОЗИ ИМА ДВОЕН РЪБ!" "ТОЗИ Е НЕПОРЪБЕН, НЕИЗГЛАДЕН!"...
Какво щях да правя, какво?! Тогава влезе Мамето и попита: "Още ли се гладиш?!" И пита! Щях да си отворя устата и да ревна колко съм безнадеждно непоръбен. Но тя каза някак двузначно: "Ох, като се загладиш- с часове! Кой те гледа толкова?!" Звучеше така, сякаш искаше да ми каже, че кой ме гледа толкова- тя си ме харесва и такъв. Непоръбен! Душевно и панталонно!

вторник, 2 ноември 2010 г.

На родителска среща като на родителска среща

Все си мислех, че на родителска среща на първокласник се стои прав. Така де- на тези малки чинчета кой възрастен може да се побере да седне?! Но, когато влязох в класната стая на Сашко, вече всички родители бяха седнали по чинчетата и слушаха в захлас Госпожата. Никой не забеляза, че бях закъснял и че положих неимоверни усилия на волята да напъхам всеки един килограм от анатомията си във възтясното пространство на чинчето, пригодено за размерите на един средностатистически първолак. Образно казано- това си беше все едно тежкотоварен руски камион да се побере в гараж за лек западен автомобил. Направо се заглавих. Запецнах! Ама, не ставаше всички да са седнали, само аз да стърча прав като притка за зелен фасул. И така- Госпожата говореше ли говореше, родителите задаваха въпроси, интересуваха се за децата си, а аз си мислех как ще се измъкна с чест и достойнство от проклетото чинче, което вече се впиваше в месата ми като тясна обувка. Представих си как Госпожата обявява края на срещата и всички родители стават. Аз също ставам, но заедно с чинчето на мен като спасителен пояс. Като балерина от Болшой театър- само че, вместо с рокленце, с чинченце. Срааааам! Как не можах да преценя, че другите родители са седнали, но те бяха все вталени като фиданки дами, а не тромави мечки като мене. Представих си как всички родители се стичат да ми помогнат- хващат ме да ме дърпат като в приказката "Дядо ряпа вади". Начело с Госпожата! Лилииииии! Студена пот ми изби. А въображението продължаваше да ми рисува апокалиптични картини- как екипи на "Гражданска защита" и Пожарната са дошли и режат с оксижен чинчето, за да ме освободи от него.Е, не! Как пък не! Ако трябваше, щях да избягам с чинчето на мен, ама нямаше да позволя този резил. Само че как щях да изляза през вратата?! Вратата беше по- тясна от чинчето. И по диагонал не можеше да се мине през нея с чин на кръста. Тогава щях да скачам през прозореца. Вместо с парашут, с чинчето на мен...Фъъъър!
...Обаче, като чух от Госпожата, че Сашко се справя отлично...Ехххх! Стана ми едно леко на душата. Тялото ми родителско политна, ефирно като перце. Въобще не усетих как съм се измъкнал от капана на чинчето. Просто станах и си тръгнах. Но за всеки случай минах по диагонал през вратата- с лека, елегантна стъпка, като на балерина от Болшой театър.

понеделник, 1 ноември 2010 г.

Наполовина стар

Говорехме си за Опела- нашата кола. Аз изнасях нравствено- възпитателна лекция на тема "Опазването на високо ниво на хигиена в колата, белег за добро възпитание на пътниците". Обяснявах, че Опела е заприличал на кочина в резултат на занижената хигиена на пътуване на Сашко и Невичка. С покъртително назидателен тон на съветски политкомисар, аз обяснявах на гледащата ме премигващо на парцали аудитория: "Деца, не искате ли нашия Опел да бъде чист, да изглежда като нов!?" Невичка угоднически се съгласи, усещайки, че тонът ми загрубява: "Той е нов!" Думичката "нов", излязла с такава по детски чиста убеденост от устата на Невичка, ми падна като капка мед на сърцето- така, така, може да е 1998 година, ама коленцето си ми е като ново! Обаче Сашко ме съсече като със самурайски меч. Контрира изказването на Невичка с безцеремонна контратеза: "Да бе нов, вече не е нов! Наполовина стар е!" Невичка го гледаше с мистичен страх- Батето беше за нея институция на Мъдростта... А аз се замислих върху неговия оригинален израз- "наполовина стар". Дали и аз не бях вече наполовина стар?! Или наполовина млад?! Егати въпроса! Едно беше сигурно- стар или млад, наполовина съм. Едната половина вече е изживяна- остава другата. Дааааа! Накахърих се екзистенциално. Обаче една светлинка на крехка надежда проблясна в тунела- Невичка плахо проплака: "Неееее, той е ноооов!" Говореше за Опела, ама аз го приех за себе си. И ми поолекна, макар и да осъзнавах, че вече съм...НАПОЛОВИНА нов!...
...Наполовина нов- стар, след подобни мисли със сигурност бях не наполовина, а нацяло ЗЪЛ. Затова изревах към Сашко: "Момченце, само да те видя да ядеш солети на задната седалка!"...А, ама! Не наполовината, целия Опел ше го мете, та песен ше пее!

неделя, 31 октомври 2010 г.

Някой, който знае колко ти е тежко

Изкачвах се по стълбите на излизане от един софийски подлез. Когато чух зад себе си мъжки глас: "Приятелю, май много ти е тежко!?" Обърнах се. Зад мен вървеше някакъв непознат мъж. Усмихваше ми се с разбиране. Отговорих му, че раницата наистина ми тежи. Но той ме погледна, за кратък миг очите ни се срещнаха, след което непознатият ми каза: "Не раницата, друго ти тежи!" И ме отмина. Аз просто останах на място- там, където се бях спрял. Гледах премигващо след непознатия- опитвах се да се сетя как изглеждаше. Не можех да си спомня. Но бях сигурен, че този човек ми беше абсолютно непознат. За първи път се срещахме и виждахме. Откъде този непознат разбра, че наистина не раницата, а нещо друго ми тежеше- много по- тежко. Тежеше ми на душата. Затова изкачвах стълбите бавно и без желание, с умора. Но как този непознат разпозна какво наистина ми тежи, гледайки ме в гръб. Как не успя да се заблуди и от моите думи, че раницата ми тежи. "Не раницата, друго ти тежи!"- отекваха думите му в съзнанието ми. Ха! А аз продължавах да не мога да си спомня лицето на този човек- видях ли го въобще?! Видях го за толкова кратък миг. Ние само се разминахме като непознати на улицата. Кой вижда непознатите на улицата, с които се разминава? Но този човек ме Видя. Не знам защо и как, но изведнъж ми олекна. Даже и раницата ми олекна- стана по- лека, отколкото беше. Може би, защото срещнах, макар и за миг, някой, който знае колко ми е тежко...
...Продължих по стълбите на подлеза. Пред мен вървеше момче с раница на гърба. Видях как не раницата, а нещо друго му тежи. Затова му се усмихнах с разбиране, докато се разминавахме. Защото и аз вече бях някой, който знае колко ти е тежко!

понеделник, 25 октомври 2010 г.

Любовта- ръководство за употреба

Уважаеми клиенти,
Благодарим искрено и Ви поздравяваме за Вашия избор да обичате. Ние сме убедени, че Любовта- този модерен, функционален и практичен уред,ще отговори най-пълно на Вашите потребности.
Моля, преди употребата на уреда за първи път, да прочетете внимателно и детайлно това ръководство за употреба, за да бъдат предотвратени фатални последствия, причинени от невежество .

Ръководство за употреба.

- Любовта е уред, съдържащ изцяло фина механика, която не издържа на силни удари и сътресения.
- Не се препоръчва прекалено дългото държане на уреда в условията на температури под нулата. За оптималното му функциониране е необходимо поддържане на постоянна средна работна температура, без резки амплитуди.
- От съображения за експлоатационна и противопожарна сигурност, уредът не бива да се оставя да работи без наблюдение. Внимание: Уредът е силно запалим и взривоопасен!
- Не се препоръчва докосването на ОСТРИТЕ режещи ръбове на приставките, особено когато уредът е включен в контакта.
- Забранено използването аксесоари или части от други производители, освен ако не са специално оторизирани. Гаранцията на уреда става невалидна, ако такива аксесоари или части са били използвани по нерегламентиран начин, в нерегламентирано време и на нерегламентирано място.
- За избягване на преждевременната и необратима амортизация на елементите на уреда, се изисква тяхното своевременно почиствне и сервизна поддръжка.
- Уредът има изключително сложна конструкция, в чийто състав влизат голям брой невидими с просто око елементи, които остават скрити почти докрая на експлоатационния му живот. Тези елементи могат да бъдат видени само при разглобяване на съставните части, което е силно непрепоръчително, предвид невъзможността след това да бъдат върнати в първоначалните им места на сглобка.
- Елементите на уреда имат високо ниво на антикорозионна защита. Но на места, където емайловата покривка на елементите е наранена от нанесени удари, е възможно възникването на огнища на необратими корозионни процеси.
- Продължителността на експлоатационния живот на уреда зависи изцяло от субективните фактори на неговата употреба.Или злоупотреба.
- Рекламации по отношение на качеството на уреда- само на касата!
- Взет уред може да бъде върнат обратно, но доставката е възможно да се забави поради фактора на ограничена наличност за сметка на неограничено потребителско търсене...

Предварително Ви молим да ни извините за което!

четвъртък, 21 октомври 2010 г.

Когато ръцете ти пречат

Жена ми започна да се разплаща, а на мен ми каза да слагам стоките в найлонови торбички. Взех рулото с торбичките и задърпах да откъсна една. Но още тук проклетите торбички се заинатиха. Не се късаха и не се късаха- найлонът им започна да се разтяга, да се изтънява като макарон, който се впиваше болезнено в кожата на ръцете ми. А опашката ме наблюдаваше с нарстващ интерес. Към десетина чифта очи с хищно злорадство проследяваха борбата ми с рулото найлонови торбички. Купът от наши стоки стоеше непокътнат на плота до касата и блокираше конвейра на търговския процес, който кипеше в магазина. Изведнъж сякаш планетата спря да се върти, стрелките на часовниците също застинаха на едно място и целият свят се втренчи в моите ръце, които най- накрая бяха успели да откъснат една торбичка от рулото. Но сега пръстите ми се опитваха да разтворят слепеният найлон на заветната торбичка. С всяка изминала секунда движенията ми ставаха все по- тромаво непохватни и безпомощни. Придобивах натрапчиво реалното усешане, че имам не ръце, а лапи на родопска мечка. Пръстите ми се пипкаха в трескаво търсене на малка цепнатинка между плътно слепените страни на торбичката. Но бяха мечешки дебели, за да захванат тънките ръбчета на найлона. А купът с нашите продукти стоеше, настръхнал подобно на планински склон преди падането на лавина. Издигаше се и ставаше все по- голям и по- голям- планина от хранителни продукти, които само един трепет във въздуха, причинен от поемането с уста на дъх, би я сринал до основи върху мен. Очите на хората от опашката също сюрреалистично се уголемяваха и ставаха неистово широки, разкъсани до кръв от безмълвен писък. Цялата тишина се нагнетяваше до взрив с ударна вълна на атомна бомба. Беше нужна само една искра, само един миг, за да се освободи барутната енергия на гнева. Когато се чу онзи звук от разтварянето на слепения найлон- нежен като разлистване на пролетен цвят. "Цък!"- ръцете ми отвориха торбичката. Как не се разплаках от силни чувства на бащинско умиление пред вида на разтворената торбичка. Роди се! А жена ми, неразбрала за всичко изживяно от мен, някак вяло попита: "Готов ли си?"...
...Готов съм!

Уличница пред 4- то РПУ!

Не смея да я погледна, защото ще съгреша.
Но знам, че тя е там, на улицата.
Уличница!
Виждам я, без да гледам.
Усещам я с всичките си сетива, дори с кожата си, защото настръхвам.
Тих копнеж минава като вълна през цялото ми тяло – залива ме нежната топлина на талазите кръв, които сърцето ми изтласква.
Искам да я докосна копринено трепетно, с върха на пръстите си.
Да плъзна ръце по нежната линия на нейните извивки.
Да извая скулпторно и най-интимния детайл от релефа на нейните форми.

Да вляза ритуално бавно в нея.
Да я хвана страстно с едната ръка, а с другата да направя контакт.
Да замълча за миг, преди да запаля "огъня" в нея.
И накрая нежно да... завъртя ключа...
А след това – да дам газ до ламарина! Първа, втора, трета, четвърта, пета – докато ù скъсам скоростната кутия! Докато достигна предела на възможности ù – там, където се крие нейната съкровена различност. Която не може да се означи със сериен номер. Защото духът няма номер. Защото духът не е серийно производство. Той е изкуство. А изкуството може да бъде дори една най-обикновена кола, паркирана на улицата...
... Уличница!

п.п. Всеки може да я види, паркирана пред 4- то РПУ в София. Новата "Форд Фиеста"- отровно зелен металик!

сряда, 20 октомври 2010 г.

Отново в първи клас

Да бъдеш родител, е това- отново да изживееш живота си, съпреживявайки този на децата си. Така- два пъти отново се раждах, прохождах, поникваше ми първо зъбче...А сега- отново съм в първи клас и пиша в тетрадка с широки и тесни редове ръкописни букви. И изживявам с треперещата несигурна ръка на Сашко всяка извивка на буквите. Разбирам колко елегантност и грация има във формите на нашата ръкописна кирилица- и колко е мъчително трудно тя да бъде постигната. Колко е крехка- как може да бъде нарушена само от едно трепване на ръката. Например- малката буква "у". Тя е истинска поезия- извива се плавно като нежно милваща ръка, която следва формите на любим човек. Днес със Сашко я писахме точно нея. Колко пъти трябваше да я напишем, за да уловим неуловимият щрих на нейната грация, която се крие точно в последната й извивка, преди да бъде завършена. Сашко, колкото и да го мързеше да пише, в един момент също се зарази от това трескаво търсене на съвършенството, скрито в тази буква. Стана като игра- игра на търсене на най- точния рисунък, който ще разкрие цялата прелест на буквата. Който щеше да шлифова всичко излишно от нея, докато остане само тя, в чиста форма, като излята с един замах, без трепване, в миг на просветление и тишина. И накрая я написахме- "у". Съвършената ръкописна "у", излязла изпод ръката на Сашко, воден от моите наставления. Все едно, че бяхме сътворили склуптора. Седяхме и я гледахме- нашата мила, родна, ръкописна "у", която всеки е забравил как се пише и колко красива може да бъде.

вторник, 19 октомври 2010 г.

Как "Хубава си, татковино" ни разплака фамилията

Хубава си, татковино,
име сладко, земя рай,
сърце младо и невинно
за теб трепка, та играй.

...Вече два мъчително дълги часа учехме тези четири стиха, които Сашко трябваше да научи за домашна. Стотици пъти започвахме отначало и отначало геройски да щурмуваме текста. Но Сашко продължаваше да се оплита като петел в кълчища с тази непонятна нему дума- "татковино". И той упорито започваше с "Хубава си, сладковино"! В началото ми беше смешно, след това по- малко смешно, после- сериозно, накрая- свирепо. "Стига бе, Саше бе, стига с това "сладковино" бе!", ревях над главата му като немски надзирател в концлагер, който иска да изстиска и сетните физически сили от руски военнопленник, пренасящ камъни на кариерата. Но на Сашко пак и пак, някак съвсем естествено му идваше на устата "сладковино", вместо "татковино". Егати! Поетът написал патриотичен текст, възхваляващ татковината, нашият го обръща на пиянски химн с това негово "Хубаво си, сладковино!" Затова му обяснявам: "Името, иметоооо! То е сладко!" А Сашко, вече тотално оплетен, продължава: "Име татко, земя рай!" Е, не! Да намразиш и татковина, и име сладко, и земя рай- и всичко! Направо ни се разплака фамилията. Сашко се разплака от отчаяние, аз от безсилие да обясня на едно дете какво означава тази проклета архаична дума "татковино". Затова издадох макаренковски твърда заповед: "Половин час "татковино"!" И Сашко започна да повтаря: "Татковино, татковино, татковино..." Така- половин час. Белким му влезне в главата!...
...След половин час.

Хубава си, сладковино,
име татко, земя рай,
сърце младо и невинно
за теб трепка, та играй.

Ах, ти, Петко, ах, ти, Славейков, хубаво ти е стихотворението, ама много ти е сладко виното бе!

Най- голямата раница за най- малката ученичка


Тръгна Батето на Училище. Къде с желание- къде с нежелание- тръгна. Свърши му се Свободата. Свободата да си прави, каквото иска. Вече прави, каквото трябва- пише чертички, ченгелчета, камшичета, букви, смята задачи. Животът му вече протича между широки и тесни редове, в квадратчета. И ако малко кривне ивън тях, веднага червеният цвят на Системата го връща в затвора на редовете и квадратчетата. Няма излизане от тях! Затова Батето сумти, скимти, поплаква си, полизва раните на накърнената си Свобода. Но това е- кой някога е искал да ходи на Училище, да е част от Системата, от Матрицата на широките и тесни редове и квадратчета?! Кой?... Невичка! Тя копнее за Училище. Всеки ден плаче и скимти като бито кученце: "Искам на училищееее! Тате, ще ме запишеш ли?" И заляга над учебниците по английски за 8- ми клас на Мамето. Навежда главица на милиметър над тях и започва да се прави, че чете- имитира английска реч...Пише чертички в тетрадката с трепереща от старание ръчица. Рецитира с патетичен глас училищни химни. Брои до десет. И във всеки един момент има бойна готовност да тръгне на Училище- раницата й на е гърба. Пълна е с учебници по английски и тетрадки, тежаща на половината, колкото тежи самата Невичка. Тя направо ще й прекърши гърба, но като един съвременен митичен Сизиф, Невичка не се отказва да носи на крехките си плещи непосилния товар на Знанието! Даже често пада, смазана под тежестта на раницата, но пак става с мъка и продължава, в трепетно очакване да настане и нейния час за Училище!...
..."Тая е откачена!", както казва Сашко, докато пъшка над поредната мъчителна домашна.

петък, 15 октомври 2010 г.

"Всеки е нечие дете" (или как да спасим света само с една фраза)

Отдавна хората се опитват да намерят начин, по който да бъде нравствено спасен света. Колко популярна стана фразата "Предай нататък" от едноименния филм. Но...като че фразата си остана само фраза. Никой не предаде нататък сторената му добрина- егоистично я запази само за себе си, без да я споделя с никого. И светът си продължи да бъде такъв, какъвто е- свят на войни, насилие, измами, порнография, безразличие, корист, завист, злорадство...Непроменен! Може би, защото няма начин той да бъде спасен само с една фраза. Но това не пречи на всеки да опита...
...Аз ще опитам с фразата "Всеки е нечие дете". Простичка фраза, с простичък начин на употреба. Иска се само, преди да нагрубиш някого, да го удариш, да го убиеш, да го излъжеш, да го унижиш, да го отминеш безразлично...- да си спомниш точно това. Че всеки е нечие дете. И зад всеки стоят безкрайно дълги дни и нощи на родителска тревога, на родителски страхове, надежди, упования, грижи, думи, жестове, внимание, усилия, саможертви, лишения, нерви. Стотици дни, часове, минути и секунди- от нечии родителски живот. Стотици нежни думи, мили жестове, радост и усмивки- от нечие родителско сърце и душа. Стотици молитви- от нечия родителска вяра. Стотици сълзи- от нечие родителско отчаяние...Това прави човекът като банкнотите. Както те не са просто къс хартия, а имат номинална стойност. Така и всеки човек. И той има своята номинална стойност. Просто защото всеки човек е...НЕЧИЕ ДЕТЕ.
Затова, когато посягаш над човек, посягаш над НЕЧИЕ ДЕТЕ. И можеш, или да погубиш, или да спасиш всичко, което анонимно стои зад него. Любовта!

четвъртък, 2 септември 2010 г.

Неделно училище: Симон Киринееца- герой по неволя

Симон Киринееца. Той се връщал от нивата си, когато видял шумната тълпа, натрупала се покрай пътя за Голгота. Дали е решил просто да погледне какво става. Така- от любопитство. Или пък потокът на прииждащото множество го е повлякъл като буйно придошла река. Един го е бутнал отзад, друг отляво, трети отдясно, докато накрая са го изтласкали на пътя. Точно пред краката на смазания под тежестта на кръста Исус. Сигурно за миг погледите са им се срещнали. Исус го е погледнал с мътно безизразни от жестоката болка очи. Симон сигурно не е могъл да издържи на този поглед и е свел смутено очи. Смущението го е объркало и вцепенило, затова не е могъл бързо да се махне от пътя на Исус. Така е влязъл в полезрението на римските войници. Те вече били изнервени да гледат как Исус едва се влачи по пътя и пада под тежестта на кръста. Така им хрумнало да накарат изпречилият се на пътя Му случаен мъж да вземе кръста...
...И от този момент Симон Киринееца става герой. Герой по неволя. Неговото име влиза в Библията като името на човека, който помага на Исус да занесе кръста на разпятието си до Голгота. Как ли се е чувствал Симон? В началото сигурно много нелепо- точно пък на него да му се случи подобно нещо! Сигурно е съжалил, че се е отбил от пътя си на връщане от нивата- ако не беше, щеше да си отиде вкъщи и да си почине от работата. А сега, не стига, че цял ден е копал на нивата, трябвало да носи и кръста на този Исус! Сигурно е изпитал и гняв към Него. Помислис си е- "Ама, че нещастник- нали разправяше, че е Бог, а сега няма сили да си носи кръста, та аз му го нося!" Но след всяка крачка Симон се е променял. Първо е забелязал с крайчеца на погледа си как лицето на ходещият до него Исус изразява облекчение и смирена благодарност за помощта. Това сигурно е трогнало Симон. Може би за миг си е дал сметка, че едва ли дотогава е правел нещо по- благородно от това- да облекчи страданията на непознат. Може би дори се е зарадвал, че се е отбил от пътя си- иначе кога би се срещнал с Исус, за когото всички толкова са говорели от 3 години. Кога би се запознал с него...А той наистина се запознава- без думи, без обяснения. Само с един поглед на благодарност, само с една плаха полусмивка на насърчение, само с една протегната ръка за помощ...И само с един кръст- груб и непосилно тежък...
...Колко ли години след тази случка Симон Киринееца е продължавал още да усеща тежестта на кръста върху раменете си?! Колко ли години е виждал тези очи, помътнели от болка, в които за миг проблясва усмивка на благодарност?! Очи, които се втренчват дълбоко в душата му, където виждат, че там се крие един герой...макар и по неволя.

понеделник, 30 август 2010 г.

Солен, бременен, илюзорен или...просто щастлив

Неусетно станах забележителен. До вчера- я ме забелязал някой, я не Но сега всеки ме забелязва. По- точно- не мен, а...коремчето ми. Което по форма и размери прилича на класическо бирено коремче. Ама държа веднага да уточня, че то не е такова, защото аз бира почти не вкусвам. Моето коремче има друг, още недоказан исторически произход. По който въпрос мненията са диаметрално противоположни. Според жена ми- коремчето ми, както и всичко останало в моя живот, е резултат от солта. Защото съм бил ял много солено, та от солта се задържало вода в организма ми и това едва ли не било по- скоро воден мехур, отколкото корем. Но жена ми просто прекалено задълбочено и убедено чете вестник "Доктор", та ако слушам нея, досега десет пъти да съм умрял от десет различни болести- коя от коя по- тежки. А според синът ми- щом имам корем, значи съм...бременен! Завалията, той пък на бебе се надява- на братче или ново сестриче! Детски му акъл- бременен! Обаче, като се погледнах в профил на голямото огледало, видях, че вярно съм някъде в деветия месец...И то- с близнаци! Леле, майко! Добре, че майка си е майка- само тя ме утеши, че на мъжете в нашия род такава им била стойката. Просто коремът изпъквал напред от стойката, не от друго. Демек- коремът ми е зрителна илюзия. Иначе съм си втален като фиданка. "Ще вървиш по- изпънат и коремът ще се скрие!", посъветва ме тя. И аз веднага пробвах- тръгнах изпънат като струна. Май вярно беше от стойката- коремът се глътна, та изчезна безследно. Зрителна илюзия! Обаче илюзия, илюзия, ама ме видя един познат и направо ми разби всичките илюзии..."Как си?, попита ме. "Добре съм!", отговорих му. "Личи ти!", закопа ме той. Веднага разбрах по какво ми личи- гледаше ме в корема. Как само не родих преждевремено...близнаците! Обаче после се замислих върху тези думи- "Личи ти!" Коремчето всъщност беше моя отличителен белег за добруване и щастие. Така де, щом не беше мехур с вода, близнаци или зрителна илюзия, значи тогава оставаше да е щастие. И наистина беше щастие. Щастие, че не ми пука дали съм с корем, или без корем, защото и в двата случая има кой да ме обича! Останалото е зрителна илюзия...

петък, 27 август 2010 г.

Ако Господ имаше профил във Фейсбук

Ако днес Господ имаше профил във Фейсбук, нещата нямаше да бъдат по- различни от библейско време. Той пак щеше да има тълпи от приятели, които щяха да натискат бутона "Харесва ми" на всяка Негова публикувана притча или проповед на планината. Но, когато стане време да Го разпъват на Голгота, нито един от тези приятели няма да бъде до Него. Даже много от тях тихомълком ще Го блокират и изтрият от списъка си с приятели в мрежата. А други пък, които доскоро са натискали бутона "Харесва ми", ще коментират статуса на изправения пред съда на фарисеите Исус с думите "Разпни го, разпни го!". Дори някой веднага ще създаде група под надслов "Да подобрим рекорда на апостол Петър за най- бързо отричане от Господа до трети петли?". В полето пък за реклама във Фейсбук ще излезе рекламен слоган- "Промоционални цени на чукове и пирони за деня на Разпятието". И така до Възкресението...
...След Възкресението Господ ще се яви отново на своите приятели в мрежата, както някога на апостолите. Всички ще видят, че Той отново е на линия. Тези, които са Го изтрили от списъка си на приятели, изненадващо ще получат покана за приятелство от Исус. Дори и тези, които са писали на стената на Неговия профил "Разпни го, разпни го!"- те също ще получат покана за приятелство. Така Фейсбук ще докаже, че Господ е, колкото виртуален, толкова и реален, защото само Той може да бъде толкова истински твой приятел в Интернет, че да те потърси отново за приятелство, след като веднъж си се отрекъл от Него. И само Той може да ти изпрати такова лично съобщение, че да разбереш колко е невъзможно да изтриеш Господ от списъка на своите приятели:"Понеже съм уверен, че нито смърт, нито живот, нито ангели, нито власти, нито сегашното, нито бъдещето, нито сили, нито височина, нито дълбочина, нито кое да било друго създание ще може да ни отлъчи от Божията любов, която е в Христос Исус, нашия Господ." (Римляни 8 глава, 38- 39 стих)...
...Ако днес Господ имаше профил във Фейсбук, нещата нямаше да бъдат по- различни от библейско време- Той отново щеше да ни изпрати покана за приятелство, колкото и да сме се отрекли от Него. Затова не знам дали Той има профил във Фейсбук, но знам, че използва всички мрежи, за да "лови човеци". Така че- все пак си проверете пощата във Фейсбук. За Господ и Фейсбук всичко е възможно!

четвъртък, 26 август 2010 г.

Почти библейска история

Бях се навел в коридора и си приготвях парите за работа. Броех колко пари имам в портмонето. Покрай мен мина Невичка и ме погледна. Може би си беше помислила, че ме тревожи липсата на достатъчно пари- лицето ми имаше сериозно изражение. Затова тя се наведе над мен, сложи си едната ръчичка на моето рамото, а другата поднесе към лицето ми. На дъното на разтворената като цвете детска лапичка блестеше една стотинка. Малка, жълта монета от една стотинка. "Искаши паички?!"- попита ме Невичка. Разбира се, че не исках. Но, трогнат от милия жест, приех паричката. Просто така- за спомен. Взех паричката- тя беше още топла от стискането в ръчичката на Невичка. Тази топлина издаваше колко мило трогателни усилия беше положила тя, за да не си изгуби паричката. А накрая ми я даде, без да се замисли- от сърце. Даде ми не малко от многото, а много от малкото, което имаше- всичко! Цялата си една стотинка! Затова сега, като си отворя портмонето и видя стотинката на Невичка, дори това да ми е последната стотинка, знам, че тя ми е достатъчна, за да съм богат. Защото тя е всичко- последната стотинка човещина, последната стотинка обич и съчувствие, последната стотинка надежда, че още не съм изгубил всичко...

вторник, 24 август 2010 г.

Една тъжна българо- немска история

Това е една истинска история...
През 1944 година един взвод на немската армия бил настанен в селото на майка. По- скоро- на бъдещата ми майка, защото тогава тя била...още пеленаче. В къщата на баба и дядо дошъл на квартира млад офицер от Вермахта. Младежът, още с идването си, започнал да се радва на бебето в къщата- тоест на майка. Все повтарял: "Гуд, гуд!" Искал да я гуши и да си играе с нея. Баба, отрудена селска жена, какво по- напред да прави- да готви ли, да пере ли, градини ли да копае, дете ли да гледа- зарадвала се, че немецът иска да се занимава с бебето и му го давала с охота. Това облекчавало отруденото й ежедневие. Така немският офицер прекарвал много време с майка, обикнал я по бащински, и накрая, когато трябвало вече да замине за фронта, помолил баба и дядо да му дадат бебето да го осинови.Обяснил, че не можел да си има дете с неговата жена. Дядо взел, че се съгласил- защо му било женско чедо, което не може да му помага в тежката селска работа!? Баба обаче ревнала горко и се изправила със страшен поглед на ранена тигрица пред дядо и пред немеца. Била готова да се бие с цялата немска армия, но да си запази чедото. Немският офицер, който разбирал от военно дело, усетил, че няма шансове срещу такъв свиреп противник и се отказал. Натъжен, си тръгнал. Заминал за фронта, където може би в сетния си миг, покосен от вражески куршум, е виждал пред очите си бебешката усмивка на майка- неговият неосъществен бащински блян. И , умирайки, се е усмихнал за последно, за да каже на своята несбъдната дъщеря: "Гуд, гуд!"...
...Тъжна история. Тъжна заради немеца, който толкова е искал да си има своя дъщеря, че се е решил на такъв отчаян ход- да моли баба и дядо да му дадат детето си. Тъжно заради дядо, който е бил толкова беден, че е бил готов да се лиши от собственото си чедо, за да оцелее в гладните военни години. Тъжна заради баба, която е преживяла ужаса на реалната възможност да си изгуби любимото дете- какво ли й е струвало да се изправи срещу волята на двама силни мъже...Не на последно място- тъжна и заради майка...Защото животът й не беше лек в България. Цял живот работи редом до татко, редом в неговата мъжка работа- при строенето на къщата, при обзавеждането й...А как ли щеше да живее в Германия, ако беше взета за дете от немския офицер? Сигурно малко или много по- добре, по- лесно и по- безгрижно...И сега, вместо да се гърби по градините, щеше да е една безгрижна немска пенсионерка и да кара своя стар, достолепен Мерцедес, возейки Сашко и Невичка- нейните немски внучета, без дори да подозира за своя друг възможен, но щастливо неосъществен български живот...

петък, 20 август 2010 г.

Когато мъжете плачат...

Казват, че мъжете не плачат. Аз пък познавам трима мъже, които плачат. Единият е Исус. Бог. Нямаше да повярвам, че Той е Бог, ако не беше заплакал съвсем искрено, по човешки пред гроба на своя приятел Лазар. Той се разплаква за него, макар че само след броени минути ще го върне от Смъртта, ще го възкреси. И сякаш това е по- голяма сила от силата да възкресяваш- силата да заплачеш за човека, когото обичаш...Вторият е Левски. Апостолът на Свободата. Нямаше да повярвам, че той е Апостол на Свободата, ако не беше заплакал съвсем искрено, по човешки пред бесилото. Той се разплаква, докато се изповядва пред поп Тодор Митов. Разплаква се, споделяйки, че съжалява за смъртта на невинно момче, което е застрелял, без да иска. И сякаш това е по- голяма сила от силата да се жертваш за Отечеството- силата да заплачеш за човека, когото си наранил...Третият е Татко. Просто Татко. Нямаше да повярвам, че той е Татко, ако не беше заплакал съвсем искрено, по човешки пред телевизора, гледайки "Дързост и красота". Той се разплака, защото вече плачеше на всичко, след като получи инсулт. И сякаш това е по- голяма сила от силата да бъдеш мъж и да не плачеш- силата да заплачеш, когато ти си плаче...
...Затова не вярвам, когато казват, че мъжете не плачат. Защото мъжете плачат. А когато мъжете плачат, тогава са най- силни. Тогава те обичат, разкайват се и са уязвими. Съвсем искрено и по човешки.

вторник, 17 август 2010 г.

Очите на тъгата


Познаваш ли очите на тъгата?
Виждал ли си блясъка в тях?
Онзи нежен блясък на сълзата,
скрита неумело зад безгрижен смях...

петък, 13 август 2010 г.

На опашка за вода...с дракон

Ако някой психолог- фройдист чуе какъв сън сънувах, сигурно ще констатира, че съм имал тежко детство...Не, господин Фройд, имам тежко бащинство! Всеки ден децата ми говорят за дракони. За Синеокия бял дракон, за Слайфър небесния дракон, за Хикс и Гледзет драконово оръдие...Гледам ги на карти, на филмчета- навсякъде. А вече и насън...
...Какъв сън! Толкова истински...Жега е! В някаква градска градинка има опашка за вода на обществена чешма. Аз съм последен. По едно време зад мен се нарежда един...дракон. А драконите и насън са си страшни, но аз не се трогвам. Кимвам учтиво на животинката все едно ми е комшията. Даже го заговарям: "Жега, а?!" Драконът ме поглежда с влажен поглед на текезесарско теле, с който ми показва колко много ме разбира. Чак ми се усмихва приятелски, с широка блага усмивка, при което му се виждат огромните, страховити драконовски зъби...Тук, най- накрая инстинктът ми за самосъхранение сработва и се стряскам...
...Събуждам се. Децата спят до мен, всяко гушнало своите карти...с дракони. Почти до главата ми е картата на Слайфър небесния дракон. Боже, откъде ли ми е познат толкова!?

четвъртък, 12 август 2010 г.

С деца на море: Една самотна чашка от кафе се носи в морето

Това го могат само децата- да превръщат и най- незначимите неща в значими. Като една пластмасова чашка от кафе. Да беше скъпа играчка, а то една най- обикновена чашка от кафе. Такава, каквато всяка една улична кафемашина пуска. Но...Невичка си обикна чашката, която аз й дадох, след като си изпих кафето. Поиска ми я- дадох й я. Въобще не предполагах, че такава екзистенциална драма ще последва с тази чашка. Но това го могат само децата- да се трогнат от съдбата на нещо толкова незначително като една чашка от кафе, която отгоре на всичко беше и спукана. Невичка толкова силно я стискаше в ръчичките си, за да не я изпусне в морето, че тя се спука. Това обаче, като че ли повдигна още повече нейната сантиментална стойност- придаваше й някакъв мъченически ореол. Обаче. Невичка изпусна чашката в морето. Стана като на драматично забавен кадър в холивудски филм. Двамата стоехме на кея и гледахме как чашката лети с валсова грация надолу към морето. Чак се чу- "Шлюппппп!", когато падна във водата. Гледахме, вцепенени, как чашката се понесе към далечния хоризонт на морето пред нас. Издигаше се на върха на вълните, след което потъваше. И пак се издигаше. И се отдалечаваше ли, отдалечаваше. Една самотна чашка от кафе, която Невичка изпрати с насълзени очи и поглед, пълен с горест по изгубената любов...Така че, ако някъде в Равда, Бургас, Варна...Или- Истанбул, Ротердам, Генуа, Барселона, Ню Йорк...видите една чашка от кафе да акостира...Дайте си ни чашката бе, ей! Какво като е спукана- това не е боклук,хвърлен във водата! Това не е и просто чашка. Това е чашката на Невичка и тя стои на брега, чакайки я, вперила тревожен взор в далечния, безкраен хоризонт...
...Нали ви казах- това само децата го могат!

С деца на море: Снимка на живот и смърт...

Тази снимка щеше да е последната във фотографската ми кариера. За нея се дупих, кляках, лазих цял час- само за да уловя момента. А и само за да прелъжа фотомодела да погледне в обектива, да се усмихне въпреки адската жега, както и да застане на едно място, без да мърда, че при една крачка по- назад може да падне в морето от 5- 6 метра височина...Леле, Мамето, ако ме беше видяла какви ги върша в името на фотографското дело! Какви ги върша с Невичка, горката, която се изпържи като рак, докато седеше като препарирана в очакване на заветния фотос. А и какви ги вършех със самия себе си...
За да хвана по- далечна перспектива на кадъра, се налагаше да отида на шосето...И така, всеки шофьор, минаващ по пътя, се изправяше пред изненадващата гледка на залегнал или надупил се насред шосето мъж. Нооооо! Убеден, че истинското изкуство иска саможертви, обективът ми не трепваше пред свирещите спирачни дискове на колите. Още повече, че иначе отегчено нацупената Невичка, започна да се усмихва, развеселена от тази игра- беше й забавно да ме гледа как подскачам между колите. За да стигна накрая до търсения кадър- тази светла усмивка...
...Ех, колко ми струваше да уловя тази усмивка! Но тези дни разбрах колко са важни снимките. Разбрах, че един ден те ще останат последният оцелял мост, по който човек може да се върне назад във времето при любимия си човек. Последният мост между двата бряга на вчера и утре- по който винаги можеш да се върнеш на отсрешния бряг, за да намериш отново изгубената си усмивка.