неделя, 31 октомври 2010 г.

Някой, който знае колко ти е тежко

Изкачвах се по стълбите на излизане от един софийски подлез. Когато чух зад себе си мъжки глас: "Приятелю, май много ти е тежко!?" Обърнах се. Зад мен вървеше някакъв непознат мъж. Усмихваше ми се с разбиране. Отговорих му, че раницата наистина ми тежи. Но той ме погледна, за кратък миг очите ни се срещнаха, след което непознатият ми каза: "Не раницата, друго ти тежи!" И ме отмина. Аз просто останах на място- там, където се бях спрял. Гледах премигващо след непознатия- опитвах се да се сетя как изглеждаше. Не можех да си спомня. Но бях сигурен, че този човек ми беше абсолютно непознат. За първи път се срещахме и виждахме. Откъде този непознат разбра, че наистина не раницата, а нещо друго ми тежеше- много по- тежко. Тежеше ми на душата. Затова изкачвах стълбите бавно и без желание, с умора. Но как този непознат разпозна какво наистина ми тежи, гледайки ме в гръб. Как не успя да се заблуди и от моите думи, че раницата ми тежи. "Не раницата, друго ти тежи!"- отекваха думите му в съзнанието ми. Ха! А аз продължавах да не мога да си спомня лицето на този човек- видях ли го въобще?! Видях го за толкова кратък миг. Ние само се разминахме като непознати на улицата. Кой вижда непознатите на улицата, с които се разминава? Но този човек ме Видя. Не знам защо и как, но изведнъж ми олекна. Даже и раницата ми олекна- стана по- лека, отколкото беше. Може би, защото срещнах, макар и за миг, някой, който знае колко ми е тежко...
...Продължих по стълбите на подлеза. Пред мен вървеше момче с раница на гърба. Видях как не раницата, а нещо друго му тежи. Затова му се усмихнах с разбиране, докато се разминавахме. Защото и аз вече бях някой, който знае колко ти е тежко!

понеделник, 25 октомври 2010 г.

Любовта- ръководство за употреба

Уважаеми клиенти,
Благодарим искрено и Ви поздравяваме за Вашия избор да обичате. Ние сме убедени, че Любовта- този модерен, функционален и практичен уред,ще отговори най-пълно на Вашите потребности.
Моля, преди употребата на уреда за първи път, да прочетете внимателно и детайлно това ръководство за употреба, за да бъдат предотвратени фатални последствия, причинени от невежество .

Ръководство за употреба.

- Любовта е уред, съдържащ изцяло фина механика, която не издържа на силни удари и сътресения.
- Не се препоръчва прекалено дългото държане на уреда в условията на температури под нулата. За оптималното му функциониране е необходимо поддържане на постоянна средна работна температура, без резки амплитуди.
- От съображения за експлоатационна и противопожарна сигурност, уредът не бива да се оставя да работи без наблюдение. Внимание: Уредът е силно запалим и взривоопасен!
- Не се препоръчва докосването на ОСТРИТЕ режещи ръбове на приставките, особено когато уредът е включен в контакта.
- Забранено използването аксесоари или части от други производители, освен ако не са специално оторизирани. Гаранцията на уреда става невалидна, ако такива аксесоари или части са били използвани по нерегламентиран начин, в нерегламентирано време и на нерегламентирано място.
- За избягване на преждевременната и необратима амортизация на елементите на уреда, се изисква тяхното своевременно почиствне и сервизна поддръжка.
- Уредът има изключително сложна конструкция, в чийто състав влизат голям брой невидими с просто око елементи, които остават скрити почти докрая на експлоатационния му живот. Тези елементи могат да бъдат видени само при разглобяване на съставните части, което е силно непрепоръчително, предвид невъзможността след това да бъдат върнати в първоначалните им места на сглобка.
- Елементите на уреда имат високо ниво на антикорозионна защита. Но на места, където емайловата покривка на елементите е наранена от нанесени удари, е възможно възникването на огнища на необратими корозионни процеси.
- Продължителността на експлоатационния живот на уреда зависи изцяло от субективните фактори на неговата употреба.Или злоупотреба.
- Рекламации по отношение на качеството на уреда- само на касата!
- Взет уред може да бъде върнат обратно, но доставката е възможно да се забави поради фактора на ограничена наличност за сметка на неограничено потребителско търсене...

Предварително Ви молим да ни извините за което!

четвъртък, 21 октомври 2010 г.

Когато ръцете ти пречат

Жена ми започна да се разплаща, а на мен ми каза да слагам стоките в найлонови торбички. Взех рулото с торбичките и задърпах да откъсна една. Но още тук проклетите торбички се заинатиха. Не се късаха и не се късаха- найлонът им започна да се разтяга, да се изтънява като макарон, който се впиваше болезнено в кожата на ръцете ми. А опашката ме наблюдаваше с нарстващ интерес. Към десетина чифта очи с хищно злорадство проследяваха борбата ми с рулото найлонови торбички. Купът от наши стоки стоеше непокътнат на плота до касата и блокираше конвейра на търговския процес, който кипеше в магазина. Изведнъж сякаш планетата спря да се върти, стрелките на часовниците също застинаха на едно място и целият свят се втренчи в моите ръце, които най- накрая бяха успели да откъснат една торбичка от рулото. Но сега пръстите ми се опитваха да разтворят слепеният найлон на заветната торбичка. С всяка изминала секунда движенията ми ставаха все по- тромаво непохватни и безпомощни. Придобивах натрапчиво реалното усешане, че имам не ръце, а лапи на родопска мечка. Пръстите ми се пипкаха в трескаво търсене на малка цепнатинка между плътно слепените страни на торбичката. Но бяха мечешки дебели, за да захванат тънките ръбчета на найлона. А купът с нашите продукти стоеше, настръхнал подобно на планински склон преди падането на лавина. Издигаше се и ставаше все по- голям и по- голям- планина от хранителни продукти, които само един трепет във въздуха, причинен от поемането с уста на дъх, би я сринал до основи върху мен. Очите на хората от опашката също сюрреалистично се уголемяваха и ставаха неистово широки, разкъсани до кръв от безмълвен писък. Цялата тишина се нагнетяваше до взрив с ударна вълна на атомна бомба. Беше нужна само една искра, само един миг, за да се освободи барутната енергия на гнева. Когато се чу онзи звук от разтварянето на слепения найлон- нежен като разлистване на пролетен цвят. "Цък!"- ръцете ми отвориха торбичката. Как не се разплаках от силни чувства на бащинско умиление пред вида на разтворената торбичка. Роди се! А жена ми, неразбрала за всичко изживяно от мен, някак вяло попита: "Готов ли си?"...
...Готов съм!

Уличница пред 4- то РПУ!

Не смея да я погледна, защото ще съгреша.
Но знам, че тя е там, на улицата.
Уличница!
Виждам я, без да гледам.
Усещам я с всичките си сетива, дори с кожата си, защото настръхвам.
Тих копнеж минава като вълна през цялото ми тяло – залива ме нежната топлина на талазите кръв, които сърцето ми изтласква.
Искам да я докосна копринено трепетно, с върха на пръстите си.
Да плъзна ръце по нежната линия на нейните извивки.
Да извая скулпторно и най-интимния детайл от релефа на нейните форми.

Да вляза ритуално бавно в нея.
Да я хвана страстно с едната ръка, а с другата да направя контакт.
Да замълча за миг, преди да запаля "огъня" в нея.
И накрая нежно да... завъртя ключа...
А след това – да дам газ до ламарина! Първа, втора, трета, четвърта, пета – докато ù скъсам скоростната кутия! Докато достигна предела на възможности ù – там, където се крие нейната съкровена различност. Която не може да се означи със сериен номер. Защото духът няма номер. Защото духът не е серийно производство. Той е изкуство. А изкуството може да бъде дори една най-обикновена кола, паркирана на улицата...
... Уличница!

п.п. Всеки може да я види, паркирана пред 4- то РПУ в София. Новата "Форд Фиеста"- отровно зелен металик!

сряда, 20 октомври 2010 г.

Отново в първи клас

Да бъдеш родител, е това- отново да изживееш живота си, съпреживявайки този на децата си. Така- два пъти отново се раждах, прохождах, поникваше ми първо зъбче...А сега- отново съм в първи клас и пиша в тетрадка с широки и тесни редове ръкописни букви. И изживявам с треперещата несигурна ръка на Сашко всяка извивка на буквите. Разбирам колко елегантност и грация има във формите на нашата ръкописна кирилица- и колко е мъчително трудно тя да бъде постигната. Колко е крехка- как може да бъде нарушена само от едно трепване на ръката. Например- малката буква "у". Тя е истинска поезия- извива се плавно като нежно милваща ръка, която следва формите на любим човек. Днес със Сашко я писахме точно нея. Колко пъти трябваше да я напишем, за да уловим неуловимият щрих на нейната грация, която се крие точно в последната й извивка, преди да бъде завършена. Сашко, колкото и да го мързеше да пише, в един момент също се зарази от това трескаво търсене на съвършенството, скрито в тази буква. Стана като игра- игра на търсене на най- точния рисунък, който ще разкрие цялата прелест на буквата. Който щеше да шлифова всичко излишно от нея, докато остане само тя, в чиста форма, като излята с един замах, без трепване, в миг на просветление и тишина. И накрая я написахме- "у". Съвършената ръкописна "у", излязла изпод ръката на Сашко, воден от моите наставления. Все едно, че бяхме сътворили склуптора. Седяхме и я гледахме- нашата мила, родна, ръкописна "у", която всеки е забравил как се пише и колко красива може да бъде.

вторник, 19 октомври 2010 г.

Как "Хубава си, татковино" ни разплака фамилията

Хубава си, татковино,
име сладко, земя рай,
сърце младо и невинно
за теб трепка, та играй.

...Вече два мъчително дълги часа учехме тези четири стиха, които Сашко трябваше да научи за домашна. Стотици пъти започвахме отначало и отначало геройски да щурмуваме текста. Но Сашко продължаваше да се оплита като петел в кълчища с тази непонятна нему дума- "татковино". И той упорито започваше с "Хубава си, сладковино"! В началото ми беше смешно, след това по- малко смешно, после- сериозно, накрая- свирепо. "Стига бе, Саше бе, стига с това "сладковино" бе!", ревях над главата му като немски надзирател в концлагер, който иска да изстиска и сетните физически сили от руски военнопленник, пренасящ камъни на кариерата. Но на Сашко пак и пак, някак съвсем естествено му идваше на устата "сладковино", вместо "татковино". Егати! Поетът написал патриотичен текст, възхваляващ татковината, нашият го обръща на пиянски химн с това негово "Хубаво си, сладковино!" Затова му обяснявам: "Името, иметоооо! То е сладко!" А Сашко, вече тотално оплетен, продължава: "Име татко, земя рай!" Е, не! Да намразиш и татковина, и име сладко, и земя рай- и всичко! Направо ни се разплака фамилията. Сашко се разплака от отчаяние, аз от безсилие да обясня на едно дете какво означава тази проклета архаична дума "татковино". Затова издадох макаренковски твърда заповед: "Половин час "татковино"!" И Сашко започна да повтаря: "Татковино, татковино, татковино..." Така- половин час. Белким му влезне в главата!...
...След половин час.

Хубава си, сладковино,
име татко, земя рай,
сърце младо и невинно
за теб трепка, та играй.

Ах, ти, Петко, ах, ти, Славейков, хубаво ти е стихотворението, ама много ти е сладко виното бе!

Най- голямата раница за най- малката ученичка


Тръгна Батето на Училище. Къде с желание- къде с нежелание- тръгна. Свърши му се Свободата. Свободата да си прави, каквото иска. Вече прави, каквото трябва- пише чертички, ченгелчета, камшичета, букви, смята задачи. Животът му вече протича между широки и тесни редове, в квадратчета. И ако малко кривне ивън тях, веднага червеният цвят на Системата го връща в затвора на редовете и квадратчетата. Няма излизане от тях! Затова Батето сумти, скимти, поплаква си, полизва раните на накърнената си Свобода. Но това е- кой някога е искал да ходи на Училище, да е част от Системата, от Матрицата на широките и тесни редове и квадратчета?! Кой?... Невичка! Тя копнее за Училище. Всеки ден плаче и скимти като бито кученце: "Искам на училищееее! Тате, ще ме запишеш ли?" И заляга над учебниците по английски за 8- ми клас на Мамето. Навежда главица на милиметър над тях и започва да се прави, че чете- имитира английска реч...Пише чертички в тетрадката с трепереща от старание ръчица. Рецитира с патетичен глас училищни химни. Брои до десет. И във всеки един момент има бойна готовност да тръгне на Училище- раницата й на е гърба. Пълна е с учебници по английски и тетрадки, тежаща на половината, колкото тежи самата Невичка. Тя направо ще й прекърши гърба, но като един съвременен митичен Сизиф, Невичка не се отказва да носи на крехките си плещи непосилния товар на Знанието! Даже често пада, смазана под тежестта на раницата, но пак става с мъка и продължава, в трепетно очакване да настане и нейния час за Училище!...
..."Тая е откачена!", както казва Сашко, докато пъшка над поредната мъчителна домашна.

петък, 15 октомври 2010 г.

"Всеки е нечие дете" (или как да спасим света само с една фраза)

Отдавна хората се опитват да намерят начин, по който да бъде нравствено спасен света. Колко популярна стана фразата "Предай нататък" от едноименния филм. Но...като че фразата си остана само фраза. Никой не предаде нататък сторената му добрина- егоистично я запази само за себе си, без да я споделя с никого. И светът си продължи да бъде такъв, какъвто е- свят на войни, насилие, измами, порнография, безразличие, корист, завист, злорадство...Непроменен! Може би, защото няма начин той да бъде спасен само с една фраза. Но това не пречи на всеки да опита...
...Аз ще опитам с фразата "Всеки е нечие дете". Простичка фраза, с простичък начин на употреба. Иска се само, преди да нагрубиш някого, да го удариш, да го убиеш, да го излъжеш, да го унижиш, да го отминеш безразлично...- да си спомниш точно това. Че всеки е нечие дете. И зад всеки стоят безкрайно дълги дни и нощи на родителска тревога, на родителски страхове, надежди, упования, грижи, думи, жестове, внимание, усилия, саможертви, лишения, нерви. Стотици дни, часове, минути и секунди- от нечии родителски живот. Стотици нежни думи, мили жестове, радост и усмивки- от нечие родителско сърце и душа. Стотици молитви- от нечия родителска вяра. Стотици сълзи- от нечие родителско отчаяние...Това прави човекът като банкнотите. Както те не са просто къс хартия, а имат номинална стойност. Така и всеки човек. И той има своята номинална стойност. Просто защото всеки човек е...НЕЧИЕ ДЕТЕ.
Затова, когато посягаш над човек, посягаш над НЕЧИЕ ДЕТЕ. И можеш, или да погубиш, или да спасиш всичко, което анонимно стои зад него. Любовта!