неделя, 18 март 2012 г.

Кокиче на пътя

Излизах за обяд, когато видях тази невероятна картина- фадромата беше
спряла така, че дясната й гума леко огъваше стеблото на току- що
поникнало на пътя кокиче. Изглеждаше така, сякаш именно крехкото
стебло на кокичето беше спряло хода на огромната машина. А истината
беше, че просто по една сляпа случайност шофьорът е спрял точно в
мига, преди да прегази цветето, изпречило се на пътя на фадромата.
Спрях и се огледах- шофьорът сигурно щеше да дойде чак след час,
обедната почивка току- що беше започнала. Но ако пък дойдеше по- рано
и подкара тежката машина!? Не знаех какво да направя- почувствах се
неловко. Можех да отмина- така де, за едно кокиче да си изпусна обяда.
Обаче- не, вече бях по някаккъв начин морално замесен. Сърце не ми
даваше да оставя това храбро кокиче да бъде премазано. От друга
страна- какво ли щяха да кажат момчетата от бригадата?! Каквито бяха
груби шегаджии, щяха да ме скъсат от подигравки- "Спасителят на
кокичета!"... Обаче не познах- те се трогнаха повече от мен, когато
видяха цветето. Може би, защото и на тях им се искаше този толкова
крехък, едва пробил коравата земя първи стрък, тази едва раззеленила
се надежда за пролет, да не бъде премазана по толкова нелеп начин,
след като беше оцеляла по чудо. Затова момчетата от бригадата се
разтичаха да търсят шофьора на фадромата. Той дойде, гледайки ни с
очи, в които се четеше изписаният с едър шрифт безмълвен въпрос "ВИЕ
НОРМАЛНИ ЛИ СТЕ!?" Обаче, като видя как стеблото на кокичето е огънато
под гумата на фадромата и само за някакви си микрони не е било
премазано, се хвана за главата. Спечелихме го за животоспасителната
кауза, но сега въпросът беше как машината ще даде назад. Дори само от
паленето на двигателя беше възможно гумата да резонира пулса на
вибрациите и да смачка крехкото стебло. Както каза бригадира-
"Работата е на кантар!" Нямаше друг начин, освен с бутане, но можеше
ли да се избута назад това "чудовище"!? Така че- шофьорът запретна
ръкави и се качи в кабината. Настана тишина, в която паленето на
фадромата отекна с ехо на строителната площадка. Притаихме дъх- гумите
трепереха, а заедно с тях и стеблото, но то сякаш от страх. Шофьорът
включи на задна и започна да отпуска съединителя. Беше фина игра на
търпение и нерви, защото изпуснеше ли се точния момент, машината щеше
да даде леко напред и тогава назад. Някой тихо наставляваше: "Дръж,
дръж, дръж..." И шофьорът удържа баланса. Усети, когато съединителят
пое, отпусна спирачката и даде пълен назад. Кокичето се изправи
невредимо и потрепна, като че се отърсваше от тежестта. Не бяхме
виждали по- красиво цвете. Чисто бяло като детска невинност, то грееше
на черния разкалян път и се поклащаше от поривите на вятъра, сякаш ни
махаше за поздрав.

събота, 10 март 2012 г.

Чудото на 8- ми март

Мария беше мъжко момиче. Толкова мъжко, че никой от бригадата не я
възприемаше за жена. Тя беше като всички нас- завършила строителен
техникум, с работни панталони, куртка и каска на главата. Дори да
имаше нещо женско в нея, нямаше как да се види, защото тя работеше
високо- високо над всички- на крана. Виждахме я само сутрин, преди да
се качи на крана и вечер, когато слизаше от него. Винаги беше с
нахлупена на главата каска- въобще не й се виждаше косата, все едно е
мъж. Но дали случайно, или не- точно на 8- ми март се случи чудо.
Преди да се качи на крана, Мария си свали каската, защото й се беше
разхлабила... Боже, каква коса! Огнено червена, буйно къдрава- тя
"избухна" пред очите ни като експлозия от багри. Стъписахме се! Мария
не забелязваше, че всички я гледаме с отворени от прехласване уста.
Вятърът започна да си играе като палаво дете с къдриците й. Един
самотен кичур коса очертаваше нежната линия на профила й, следвайки
като щрих на художник всяка извивка. Но всичко това стана за един
кратък миг, след което тя съвсем непринудено, по женски сви косата си
на кок и я скри под каската. Да беше паднала от крана нямаше толкова
да се шокираме, отколкото от това, което видяхме. А ние видяхме една
жена, която беше разцъфнала като пъпка на красива роза пред очите ни.
Не знаехме какво да направим- тя вече се качваше по стълбите на крана,
без да сме я поздравили за женския празник. Ама, че дръвници бяхме-
една жена да имаме в бригадата и едно цветенце да не й поднесем! Но
бригадирът беше от старата школа кавалери- измисли романтичен план, за
който и Шекспир нямаше да се сети. Купи букет рози и го постави на
бетонния панел, който подготвяхме за вдигане с крана. Дадохме знак на
Мария да вдига панела и той започна бавно да се приближава към
кабината й. В един момент кранът спря. Видяла розите, Мария се показа
от прозорчето на кабината усмихната. За да я накараме да си свали
каската и да видим отново косата й, всички свалихме каските и ги
размахахме отдолу за поздрав. Тя отговори на жеста ни със същия жест-
свали си каската, за да ни помаха с ръка и разпилени от вятъра
къдрици. Така чудото се повтори- чудото, наречено Жена!