Неделно училище: Интервю със Смъртта

Татко Пепи: Честно да ти кажа, малко ме е страх да вземам интервю от теб, че ако ти задам някой по- неудобен въпрос и те подразня, не знам какви ще бъдат последствията!...
Смъртта: ...Смъртоносни!
Татко Пепи: Именно!
Смъртта: Е, не съм чак толкова докачлива! Няма да те убия, просто ще ти съкратя живота!
Татко Пепи: Имаш чувство за хумор!
Смъртта: Да, оставаше да нямам- тогава как щях да си върша работата?! Аз не съм като Живота!
Татко Пепи: Искаш да кажеш, че Животът няма чувство за хумор ли?!
Смъртта: Да, казвам го! Животът няма никакво чувство за хумор и се взема много на сериозно- така пропуска да живее и умира.
Татко Пепи: Интересно!
Смъртта: Не, не е интересно, безинтересно е. И трагично!
Татко Пепи: Не се бях замислял...
Смъртта: А, ти и за мен не се замисляш много!
Татко Пепи: Е, не, сещам се отвреме- навреме.
Смъртта: Защото нямаш време!
Татко Пепи: Ами, нямам!
Смъртта: Аз нали ти казах, че ще ти съкратя живота! Първо правя това- вземам ти времето...
Татко Пепи: Ти?!
Смъртта: А кой!?
Татко Пепи: Работата, грижи, проблеми, задължения...
Смъртта: Е, това съм аз де!
Татко Пепи: Не се бях замислял!
Смъртта: И това пак съм аз!
Татко Пепи: Кое?!
Смъртта:...Че не се замисляш!
Татко Пепи: Е, ако постоянно мисля за теб, нали ще откача!?
Смъртта: Няма да откачиш, просто ще ме помниш, че съм навсякъде и всякога...Във всеки миг, във всеки жест, във всяка крачка...Всичко те доближава до мен!
Татко Пепи: Не мога да понеса тази мисъл!
Смъртта: А можеш да понасяш Живота!?
Татко Пепи: Но Животът е Живот!
Смъртта: Не, Животът е умиране!
Татко Пепи: Е, не! Отчайваш ме!
Смъртта: Не, само ти напомням!
Татко Пепи: Добре, ще помня!
Смъртта: И какво запомни?!
Татко Пепи: Е, нали аз задавам въпросите?!
Смъртта: Не, не си разбрал- само аз задавам въпросите!
Татко Пепи: А отговорите?!
Смъртта: Отговорите не са ти нужни, те само ще ти съкратят живота, затова ще ти ги спестя...Засега! Ще бъда милостива...

Ако Смъртта беше пътуване с двупосочен билет

Понякога си мисля просто така- хипотетично, какво ли щеше да бъде, ако Смъртта беше пътуване с двупосочен билет?! Ако умреш, отидеш до там- отвъд, а след това се върнеш обратно, в Живота. Често си мисля за татко, ако би се върнал- какво ще види, какво ще чуе, какво ще почувства?...
...Първо би видял Мечо, който ще го посрешне с лай на вратата. Татко със сигурност ще го погали, защото беше голям кучкар. Ще го погали по главата и ще му каже: "Гоше, Гоше, какво прави момчето?!" Той на всяко непознато куче казваше "Гоше!" И странно, но всяко куче се умиляваше, като чуеше да го наричат с това име. Но може би не името, а интонацията ги затрогваше- по кучешки инстинктивно всички усещаха, че този човек ги обича, дори без да ги познава. Затова всяко куче с радост приемаше да го наричат "Гоше" и идваше да се погали...
...После татко би видял "Астрата", която заема мястото на "Фиестата" под навеса на двора. Ще я хареса, защото "Астрата" има стойка- "гледа" с тевтонски намръщени фарове, окачена на гуми 15 цола, едра и яка като мечка гризли. Не дава да я пипнеш! Татко ще възкликне, както винаги възкликваше, виждайки мощна кола- "Биковита е!" С този израз той на своя си измислен език, изказваше възхищението си пред научно- техническия прогрес...
...А след това ще отвори вратата на къщата. Ще влезе деликатно тихо, както винаги влизаше. И тогава ще спре на място и ще се заслуша в гласовете, които ще чуе. В гласа на Невичка, която той не доживя да види. Ще чуе как тя звънко се смее и цвили от радост, докато се гони със Сашко. Тогава ще разбере, че чудото се е случило- най- накрая в неговия дом се е появило на бял свят момиче. Момиче! Сигурно няма да посмее да мръдне, за да не наруши крехката мимолетност на този миг. Ще слуша и ще се усмихва пред сълзи. И ще си даде сметка, че си е заслужавало да се върне от толкова далече- чак от Смъртта само за да чуе този смях. Ще си даде сметка и защо Смъртта понякога е пътуване с двупосочен билет. Защото няма разстояние, няма толкова далечно и толкова невъзможно място, от което да не можеш да се завърнеш, за да видиш дори за миг, за един- единствен миг своите любими хора...

Сбогом, Тимчи!

Тази нощ е починал Тимчи- нашето куче! От старост. Той беше на...Никой не помнеше на колко. Откакто се помним, той винаги е бил с нас, винаги е бил нашето куче. По- точно- кучето на Татко, с когото имаха особено силна сърдечна връзка. Татко го хранеше и извеждаше на разходка до площада. Даже му пееше песен, измислена за него- "Тимчето, добро момче!" Затова, когато Татко си отиде, Тимчи плака за него по своя си кучешки начин. Плака по- дълго и от нас, хората. Нашите сълзи вече бяха пресъхнали, но Тимчи виеше нощем с месеци. Търсеше своя стар приятел. Е, сега вече го е намерил. Дотичал е до него, както винаги правеше приживе- махайки с опашка. А той сигурно пак му пее "Тимчето, добро момче!"...
...Невичка също много обичаше Тимчи- беше едва проходила, а се опитваше да го настигне, за да го погали. И той й позволяваше с голямо удоволствие, защото, предполагам, че е усещал със своя остър животински инстинкт силната прилика на Невичка с нейния починал дядо...
...Днес Невичка каза само "Бау няма!". Да, Тимчи вече го няма. Няма го "Тимчето, добро момче"!
Сбогом!

Четвърто писмо

Здравейте, мили меломани!

Знам колко много обичате песните на Майкъл Джексън- винаги изпадате в екстаз, когато ви ги пусна. Но него вече го няма...По този повод Саши ме попита с недоумение:"И сега дискът повече няма да свири ли?!" Не, дискът ще свири, но как да ви обясня необяснимото- Смъртта!? Тя продължава да е необяснима дори за нас, възрастните, та какво остава за вас, децата. Може би Смъртта означава точно това- да те няма. Но Майкъл продължава да го има. Когато по телевизията съобщиха за смъртта му, пуснаха "Били Джийн". Неви слушаше нищо неразбираща и се усмихваше, поклащайки главата си в такт с песента. Колко пъти съм й пускал тази песен- позна я. Позна гласът на Майкъл. И не знам дали защото е мъничка и още нищо не разбира, но тя продължаваше да се усмихва. Сякаш Майкъл не е умрял, още го има и шоуто продължава! Само трябва да сложа диска в уредбата, да натисна "play" и да извикам децата, за да потанцуваме...