Заплата моя, моя цяла заплата

Заплата моя, моя цяла заплата,
още непреведена, непразнувана,
само в розови сънища сънувана,
как минaваш близо покрай портмонето,
но не спираш нито бруто, нито нето.

Заплата моя, моя цяла заплата -
знам, ще дойдеш като буря метежна,
европейска, безкрайно платежна
да възвърнеш хилядите заеми
и платиш кървавите наеми.


Как ще пеят банкоматите!
Весели ще тракат във простора..
Ще живеят като бели хората,
забравили грижите, умората


Заплата моя, моя цяла заплата
Нека видя първия ти превод,
дал живот на дебитната карта,
нека видя само как те броя
и - умра на „черен“ петък в боя!

Любовното обяснение на един адвокат

О, по- съвършена от Римско право!

...Изражението ви, достолепно като Американска конституция; лицето ви, нежно като оправдателна присъда; очите ви, черни като съдийска тога, гърдите ви, овални като адвокатска банка; косите ви, дълги като престой в следствен арест... Когато ви видях за първи път, занемях от благоговение като пред конституционен съдия и се оставих на съкратеното и бързо производство на Любовта. Изправен пред обвинителния акт, че досега не съм знаел какво е истинска любов, се отказах от възраженията и защитната си пледоария, готов да приема любовта като доживотна присъда без право на обжалване. Та нима можех да обжалвам пред Арбитражния съд на Съдбата възможността да срещна Любовта като справедливо възмездие за всичките ми години, прекарани в строгия затвор на Самотата?! Та нима можех да обжалвам предсрочното ми освобождаване от следствения арест на Отчуждението?! Можех да го направя и да се скрия от следствието на собствената си съвест, търсеща ми правна отговорност, че още не съм обичал през живота си. Но аз се предадох доброволно и направих пълни самопризнания в Любов. Признах, че съм извършил тежко, углавно престъпление спрямо себе си, ограбвайки с взлом правото си на щастие и взаимна обич. Признах, че нямам алиби, оправдаващо ме за извършеното с особена жестокост предумишлено убийство на всичките си мечти за споделена Любов. Признах, че имам двойно счетоводство на чувствата, укриващо нежността ми от данъчно облагане с процент, нужен за раздаване на нуждаещите се от нея хора...Признах си всичко като пред дознател! И този дознател на душата ми бяхте вие с вашия строг, съдия – изпълнителски поглед, който разкри, че в душата ми има още неунищожени улики, доказващи, че съм способен да обичам силно - доживотно и до смърт!

Конституционно и антиконституционно ваш: Пледоар Донкин

IT поезия

О, любима, прекрасна моя дама,

как да опиша чувствата си 

с текстобработваща програма?

Щом те съзра, Уиндоус ми забива,

а да говоря с живи хора не ме бива.

Чуваш ли на сърцето ми нежния зов?!

Погледът ми гасне - търн оф,

дъхът ми аварийно спира,

и не може да се рестартира,

всяка наша среща, макар и кратка,

ме докосва дълбоко, до дънната платка,

душа ми се вълнува като кораб на рейд,

любовта ми плаче за нежен ъпгрейд,

потя се, антивирусната ми се включва,

но и тя не знае какво в душа ми се случва.

Душата ми е зов, душата ми е стон,

сякаш заразена е с Троянски кон,

копнея ръката за здравей да ти стисна,

и ентър за сърцето, ако мога да натисна,

вляза ли там, знам как да те хакна,

но не става и само очите си плакна,

Затова всеки ден на Господ се мола,

да ми даде за сърцето ти парола,

или поне свише да получа 

за Уай Фая ти ключа...

Обаче ситуацията е шах и мат,
Господ отдавна е извън обхват...

Бог високо, сървър далеко,

само Гугъл знае, че ни ми е леко!

Но и той не знае къде в интернетната безбрежност

можеш още да намериш килобайти нежност.

Назад, назад, юзъре Калино

Назад, назад, юзъре Калино, не мой да следиш профил ми,
че у назе има заплата висока, неке можеш да я поарчиш,
че у назе има заплата висока, неке можеш да я поарчиш...
Ке се престорам с чужд профил и пак при тебе ке дойдам,
Фейсбук ке прелитам, пак на твоя стена ке дойдам, френдка твоя ке бида!
Фейсбук ке прелитам, пак на твоя стена ке дойдам, френдка твоя ке бида! 
Назад, назад, юзъре Калино, не мой да следиш профил ми,
че у назе има банкова сметка длибока, неке можеш да я изтеглиш
че у назе има банкова сметка длибока, неке можеш да я изтеглиш.
Ке се престорам на счетоводител и пак при тебе ке дойдам,
пари ке изпирам,пак при тебе ке дойдам, френдка твоя ке бида
пари ке изпирам, пак при тебе ке дойдам, френдка твоя ке бида.
Назад, назад, юзъре Калино, не мой да следиш профил ми,
че у назе има хубава жена и две - три дребни дечиня
че у назе има хубава жена и две - три дребни дечиня.
Ке се престорам на църна Златка и пак при тебе ке дойдам,
жена от Фейсбук ке изтрия, дечиня с GPS ке гледам, френдка твоя ке бида,
жена от Фейсбук ке изтрия, дечиня с GPS ке гледам, френдка твоя ке бида.

На Изток от Рая, на реалността в края

Далече, на Изток от Рая, 

на реалността в края, 

повярвай, си струва, 

да видиш картините, 

които Бог рисува...

житни поля - разлюляно безбрежни,

безкрайна синева с облаци - снежни,

вятър в листата - шепотно тих,

рекичка, лееща се като нежен стих,

старица, скръстила треперещи ръце,

ливада, огласяна от блеещи овце,

прашен път, виещ се на хоризонта в безкрая,

пеперуди, нежно пърхащи в ефирната омая,

небе, разсечено с щрих от самолетна следа,

изсушени чушки, висящи на пирон в греда...

И някъде там, с изгрева на лъчите,

Бог се усмихва на дете през очите!

Отвори очи и виж тази красива изложба

сътворена с любовта, на която си рожба.

Мома на хорото се хвана да играе

Мома на хорото се хвана да играе,

с крака лекокрили, нестъпващи земята,

лети в танца, сърце й не трае,

коса й във въздуха красиво се мята.

Стъпките й поезия по дансинга пишат,

ръцете й въздуха галят

гърдите й с нежен трепет дишат,

очите й огньове палят.

Лицето й от музиката озарено,

живее всяка нота, в танца гори,

тялото й от Бога надарено,

танцува с мимика и жест дори.

Така танцува, сякаш утре ще умре,

сякаш всичко от себе си раздава,

дори и гравитацията не може да я спре,

душата й в танца запечатана остава.

Животът ми е футболен мач

Животът ми е футболен мач,

безкрайно тичане по терена

в него аз съм самотен играч,

с душа от ритане наранена.

Съдията ми вдига картон,

постоянно съм в засада,

ритат ме, боли ме до стон,

животът ми на финала отпада.

На голлинията на живота, сам,

смъртта дузпата ми бие,

посоката на топката не знам,

но знам, че този удар ще ме убие!

Вратарят ми се хвърля свободно

в избрана хазартно посока

със сърце, ранено прободно,

лети красиво с крилете на скока.

Писмо до моето Утре

Здравей, мило мое Утре!

Дали ще се случиш?

Дали писмото ми ще получиш?

Кажи ми, мое утро тревожно,

дали си изобщо възможно?

Досега все ми се изплъзваш,

на игра тенекия ми връзваш...

И всяко утре в днес се превръща,

а вчера никога не се завръща,

и докато чакам Утре да се случи,

поредното ми днес е на път да приключи.

А само днес всъщност го имам,

но и него за себе си не взимам - 

оставам само с Утрото си, беден,

сякаш съм стрелец с патрон последен,

дулото е насочено в моето слепоочие,

но утрото ми предлага само многоточие...

...Ех, мое Утро, философски относително,

защо е толкова трудно твоето въпросително,

което все се опитвам от ума си да пропъда,

но пак ме пита "Да бъда или да не бъда?!"

Затова държа писмото ми да получиш,

за да те накарам на инат да се случиш,

за да те предизвикам и аз с въпросително:

ВЪЗМОЖНО ЛИ Е УТРОТО ДА БЪДЕ ВЪЗХИТИТЕЛНО?

п.п. Какъв е отговорът подозирам,

красотата на изгрева съзирам....

Понякога болката се казва любов

Понякога болката е дълъг маратон,

понякога е непоносимо тежка - тон!

Понякога болката гори като пламък,

стои непоклатимо подобно камък.

Понякога болката е хоризонт далечен,

непреодолимо чувство, че си обречен.

Понякога болката е остър кинжал,

който се забива в душата без жал.

Понякога болката е червей подмолен,

понякога е великан самодоволен...

Понякога болката се казва любов,

болка, за която никога не си готов -

по- дълга от маратон, непоносим тон,

по- изгаряща от пламък, непоклатим камък,

по- остра от кинжал, пронизваща без жал,

болка, стигаща отвъд хоризонта далечен,

на която до живот да те боли си обречен.

Кажи ми, дядо, как баба си обичал?

"Кажи ми, дядо, как баба си обичал,

с какви мили имена си я наричал?!

Колко силно си я прегръщал,

когато от далече си се връщал?!

Гледал ли си я тайно и копнежно,

целувал ли си устните й нежно?!

Чел ли си й стихове в лунен час,

слушал ли си гласа й със захлас?!

Любувал ли си се на косата, която заплита,

подавал ли си й ръка, когато залита?!

Подарявал ли си й букети с цветя,

крещял ли си, че на света е само Тя?!

Кажи ми, дядо, научи ме как да любя,

как голямата любов да не изгубя?!"...

"Какви ги плещиш, синко, да не си пиян,

с баба ти съм цял живот, аман!

Защо си мислиш, че цигари пуша,

от нея ми е дошло до гуша!

За какви думи ми говориш мили,

тя цял живот ми на главата пили!

Колко пъти ме гони с бастуна,

а ти искаш да я цуна!

Вече няма какво с нея да се каже,

не ми е интересно и да я напсувам даже.

Ала, любов ли е това, не знам,

не искам за нищо да я дам.

Та кой ще ме ядосва, ако я няма,

без нея скуката ще е голяма!

Кой ще ме така нахока,

че да чуят всички в блока?!

Кой ще ми държи нервите във форма,

кой ще ме следи да пия в норма?!

С кого ще псувам политиците по новините,

с кого ще си мълча, когато са ми тъпи дните?!

С кого ще се карам, когато ми се кара,

като това го мога само с бабичката стара!?

С кого ще пия вечер по чаша ракия с домат,

като тя ми е всичко - жена, сестра и брат?!

Тя ми е първата и последната

и съм богат с нея, бедната.

Защото макар и бедна,

тя ми е едничка топлина,

когато нощта е ледна...

И когато случайно насън я прегръщам,

това е, защото винаги при нея ще се връщам!

Така, синко, сърцето ми баба ти люби,

с нежност, облечена в дрехи груби!"

Душа не ми достига

Повярвайте ми, не е поза,

нито пък си внушавам,

душевна недостатъчност е диагноза,

от която се влошавам.

Искам да закупя душа на старо,

че за нова нямам средства,

готов съм да внеса капаро, 

спешно, че сегашната ми бедства.

Може и душа за скрап, ръждива

взимам, без да я подбирам

стига само да е жива,

даже и да не я разбирам.

Бързо, че душа не ми достига,

карам на душевни пари,

душата на червено мига,

всеки ми я вади, както свари!

Картичка от село

Вчера получих картичка от Прага,

с поздрави от внучката ми драга,

снимала се пред старинен замък,

с крепостни стени от камък..

А днес пък внукът ми в Париж,

пише: "В Сорбоната съм, виж!",

около него паркове, алеи за разходка,

снимал се на Сена с лодка.

Друго внуче от Венеция, на карнавал,

праща снимки с маскен бал...

А в наше село пълна скука,

как да пратя картичка оттука.

Да им пратя снимка с пръча

и аз до него как се пъча!?

Или да снимам Шаро псето,

как захапал е ухото на прасето?!

Или старата върба в двора,

с овцете, блеещи в обора?

Дали пък да не снимам къра,

как нивата ора с катъра?!

Или петелът как скача на кокошките

и за фон - ливадата с овошките...

Или магарето, което реве на кръгъл час,

как дреме на дувара котаракът Спас.

Това е...

на телефона камера имам,

ала няма какво да снимам.

Наше село не само е незабележително,

а и по- страшно - вече е безжително!

Затова едното селфи ми остава,

баба сама пред камера застава. 

Ще се снимам смело,

сама, насред село,

с поздрав най- сърдечен,

от абонат на самота обречен!

Какво пък,

пак не е като без хич,

по- добре на Париж

от аристократичния му кич!

СПРИ, ОБИЧАМ ТЕ!!!

 Спри, обичам те! Спри, защото аз не мога да спра...

...Срещнах те пред един търговски център и ти направо ми разби сърцето, пардон - двигателя, който е след основен ремонт! Само като видях изкусително страстния дизайн на купето ти, ми завря антифриза в охладителната система, светнаха ми фаровете на дълги и се почувствах отново млад, сякаш вчера съм слязъл от конвейра в Германия. Повярвай ми, изминал съм стотици хиляди километри, но такава красавица като теб фаровете ми не са виждали. Така се развълнувах, че вдигнах оборотите на празен ход до червената линия на оборотомера, изгоряха ми всички температурни датчици и накрая скъсах водно съединение, та целия се разтекох. Хората на това му казват - "изтекоха ми лигите"! Е, на мен не лигите, а антифризът ми изтече! А ти дори и с един мигач внимание не ме удостои. Но аз те разбирам, доколкото ми позволява бордовия компютър - все пак ти си Ферари, а аз стар, прогнил Опел! Затова сега се чувствам скапан! Защото не само че ми се скапва ламарината, но и клетата ми душа. Но какво знаеш ти за измъчената ми опелска душа!? Знаеш ли, че след като ме продадоха втора ръка в България, вече душа не ми остана, нито пък амортисьори, шарнири и накладки. Карам на магия. И тази магия си ти - по-светлият от дълги фарове спомен за теб, който ме крепи като болт гума! Да, кълна се в името на инженер - конструктора ми, ти, а не бензинът е това, което гори дълбоко в цилиндрите на четиритактовия ми двигател. И всеки оборот на коляновия ми вал е насочен към теб - към нова случайна среща с теб по пътищата и паркингите на Живота. Но фаровете ми вече тъжно гаснат, помътнели от влага, търсейки да те зърнат за един светофар време на някое кръстовище. Миг, в който бих разкрил като при годишен технически преглед цялото си състояние пред теб, бих ти споделил като на стенд в сервиз всяко свое скърцане и хлопане на клапаните, бих ти изповядал цялата си компресия на буталата, бих ти изпял нежна фалцетна песен с разхлабения ми ангренажен ремък. Бих ти доказал, че съм готов да мина и на червен светофар заради теб, че съм готов да пресека и на кръстовище с регулировчик, който е вдигнал стоп палка в моята посока. Бих ти доказал, че съм готов да участвам и в ПТП заради теб, само и само за да ти разкрия колко е уязвима привидно грубата ми предна броня. Бих, но... ти си просто образ от рекламен билборд. Изкусителен образ на бленувана кола, заснета някъде в Италия. Докато аз съм един стар Опел в България. Ти си блян, а съм реалност. Ти си лъжа, аз съм истина. А от истината винаги боли. И тя е, че аз ще умра в България, а ти ще живееш в Италия. Ще умираме и ще живеем в нашия щастливо общ европейски дом, без да се срещнем никога! Без да се спрем, за да си кажем „Обичам те!“, макар и разделени от хиляди мантинели ...

...Накрая отнови викам към теб: „Спри, обичам те! Спри, защото аз не мога да спра да те обичам - спирачките не ми работят! И ще умра не от катастрофа, а от изгаряща като бензин А98 любов!“...

Попитах Господ

Попитах Господ:
"Къде се намира Ада?"
А Той ми отговори:
"На Голгота, където
Синът ми пострада!"

Попитах Господ:
"Къде се намира Рая?"
А Той ми отговори:
"Където Любовта ми
среща се с безкрая!"


Попитах Господ:
"Колко кръста Ти тежи?"
А Той ми отговори:
"Колкото греха 
и твоите лъжи!"


Попитах Господ:
"Колко е голяма твоята любов?"
А Той ми отговори:
"Колкото саможертвата,
на която съм готов!"

Попитах Господ:
"Как да видя твоето лице?"
А Той ми отговори:
"Като скръстиш за молитва 
двете си ръце!"

Попитах Господ:
"В коя посока е Небето?"
А Той ми отговори:
"Отляво, където те 
боли сърцето!"


Попитах Господ:
"Как гласа Ти звучи?"
А Той ми отговори:
"Така, както залезът мълчи!"


Попитах Господ:
"Кога на земята ще се върнеш?"
А Той ми отговори:
"Когато омразата в любов превърнеш!"...