сряда, 17 октомври 2012 г.

Ако Животът беше ресторант

Ако Животът беше ресторант, как ли щеше да протече един обяд в него?...

...Може би така.

Клиент: Добър ден!

Сервитьор: Добър ден! Добре дошли в живота, заповядайте нашето меню.

Клиент: Какво ще ми предложите за пиене?

Сервитьор:...Една студена вода!

Клиент: А какви вина предлагате?

Сервитьор: Само горчиви.

Клиент: А сладки?

Сервитьор: Сладки са ни само турските сериали, но накрая и те горчат!

Клиент: Добре, ще пия една студена вода, а за  обяд искам Нежност.

Сервитьор: Съжалявам, нежността отдавна свърши!

Клиент: Тогава- една порция Любов!

Сервитьор: Ще почакате да я претоплим, че е много изстинала...

Клиент: Как така изстинала?!

Сервитьор: Ами вече никой не поръчва Любов и тя изстина.

Клиент: А какво най- много се поръчва?

Сервитьор: Омраза- фламбе, люта Жлъч и Болка на бавен огън!

Клиент: Не, не, благодаря, претоплете ми порция Любов

Сервитьор: А за десерт?

Клиент: За десерт едно щастие.

Сервитьор: Голямо или малко?

Клиент: Нека да е малко.

Сервитьор: Ние голямо нямаме, та малко!

Клиент: Тогава какво щастие имате?

Сервитьор: Рядко!

Клиент: Май черният хумор ви е в повече?!

Сервитьор: Ами поръчайте си Черен хумор тогава!

Клиент: Да, разбира се, може ли да не опитам от Черния ви хумор?!...

Сервитьор:...Не може!

Клиент: Ами, значи- това ще бъде: Една студена вода, претоплена Любов и Черен хумор.

Сервитьор: И накрая ще ви предложа специалитетът на заведението- порция Смърт. Съвсем безплатно- само защото сте избрали нашия ресторант.

Клиент: Бързо ли ще ми я поднесете?

Сервитьор: Неусетно дори! Още няма да сте пили и една студена вода, когато ще ви я поднесем.

Клиент: Ама аз не бързам, може да ми я поднесете и накрая...

Сервитьор: Ма моля ви се, накрая ще остане само черният хумор! И сметката!

Клиент: Мога ли да си видя сметката?

Сервитьор: Ние вече сме ви я видели!

Клиент: И? Скъпо ли ще ми излезе?

Сервитьор: Не, не, съвсем евтино- само един живот!

петък, 12 октомври 2012 г.

Есенно листо



Някак неусетно дойде есента. Сигурно нямаше да забележа, ако вятърът не беше довял отнякъде едно самотно пожълтяло листо. Точно изливахме бетона на плочата, когато над нея долетя листото. То летеше с красивата и меланхолична грация на балерина, която танцува на тъжна мелодия. Листото сякаш се колебаеше къде да кацне- вятърът си играеше с него, като го въртеше в различни посоки. Но по всичко изглеждаше, че щеше да падне в бетона. Бетонът беше тъмно сив, гъст и лепкав като кал. Докато листото беше толкова ярко цветно- един букет от преливащи се нюанси на жълтия цвят, които сякаш френски художник беше нарисувал със своята четка. Цветно и трепетно нежно- листото беше пълният контраст на сивия, груб бетон. Посегнах да го уловя с ръка, за да не падне и затъне в бетона. Но вятърът духна и отнесе листото далече от мен- там, където бетонът вече беше идеално изгладен и оставен да съхне. Затова не можех да го доближа. Можех само да гледам безучастно как листото падна върху бетона и яркият му жълт цвят се изцапа със сиви пръски. Единият му край затъна в още незасъхналия бетон, а другият остана да трепти на вятъра като протегната за помощ ръка. А беше само на сантиметри от ръба на плочата- отвъд него зееше височината на десететажната кооперация, която бяхме издигнали. Само за някакви си сантиметри листото можеше да продължи свободния си, макар и последен полет надолу. Но така сигурно нямаше да забележа, че е дошла есента. Нямаше да разбера изстраданата красота и смисъл на този сезон...

неделя, 7 октомври 2012 г.

Здравноосигурителният дневник на планетата Земя

Ден първи, ранна утрин:

Днес се събудих с висока температура. Чувствах се глобално затоплена, течеше ми пот и от двата полюса, втрисаше ме по скалата на Рихтер в Перник, обливаха ме студени вълни по американското крайбрежие, чувствах главоболие и нервно напрежение някъде по турско- сирийската граница....Реших да отида на лекар! 

Ден първи,късен следобед, на опашката пред кабинета на личния лекар:

Уф, вече цял час вися на опашка пред кабинета на лекаря- изкриви ми се земната ос от стоене права! Но дадох ред на Слънцето, че то гореше от висока температура- някакъв вирус и него го е хванал, та изригна три пъти лава в тоалетната. Съжалих го, нали ми е център на галактиката..Обаче, след него пък дойде Луната. Дадох ред и на нея- беше й причерняло от затъмнение, две не виждаше, влезе по спешност, че щеше да припадне и след това американците нямаше къде да правят "една малка крачка за човека - един голям скок за човечеството". После пък една нахална халеева комета се вмъкна пред мен- била само за направление от лекаря, че не знаела къде да се блъсне! Пуснах я да мине покрай мен, че както се беше засилила, аха, да се блъсне в мен. Не стига, че ме болеше главата, ами и апокалипсис да си навлека- не!

Ден първи, мнооооого късен следобед, в кабинета на личния лекар:

Най- накрая влязох при лекаря. Щом ме видя, веднага ме пипна с длан по челото на Северния полюс- по ръката му потече разтопена лед. "Лошо, лошо, имаш висока глобална температура!", каза той и извади слушалките. "Съблечи се гола до екватора!" Срам- не срам- съблякох се! "Дишай дълбоко, с пълни гърди!" Започнах да дишам, но се задавих от България- гъстия смог над София ми заседна в гърлото и се изкашлях с 6- та степен по Скалата на Рихтер. Цялата се разтърсих, с епицентър Перник. Лекарят ми подвикна: "Опитай се отхрачиш тази България, че не мога да ти чуя дишането!" Да бе, да, така се отхрачва България! То Византия, Османската империя, СССР, Европейският съюз, Световната икономическа криза не могат да я отхрачат, та аз! Само я преглътнах и продължих да дишам. Но България не можеш и да я преглътнеш, затова пак се задавих и закашлях. Лекарят се отказа да ме слуша. "Много са ти запушени Балканите и развиваш белодробна недостатъчност! Я да ти премеря и кръвното...." Започна да ми го мери и да цъка с устни: "Събрала си двете граници при Сирия и Турция! Имаш ли световъртежи, докато обикаляш около Слънцето?" Подразних се. Що за въпрос- обикаляй ти ден и нощ около Слънцето, пък да те видя дали няма свят да ти се завърти!? Ама му спестих яда си и кротко отговорих: "Да, целият свят ми се върти- превърта вече!" Този отговор май прозвуча двусмислено, защото лекарят ми даде направление за психиатър...

Ден втори, при психиатъра:

Къде попаднах!? Пред кабинета на психиатъра беше пълно с неадекватни астероиди, които се мислеха за планети, с невротизирани комети, които си блъскаха главата в стените, с черни дупки, големи взривове, Юри Гагарин, Дарт Вейдър, Алена...Влязох плахо и седнах. Психиатърът се взря в мен с психоаналитичен поглед: "Разкажете ми за вашето детство!" Започнах с думите от глава Битие на Библията: "В началото Бог създаде небето и земята. А земята беше пуста и неустроена, и тъмнина покриваше бездната, и Божият Дух се носеше над водата. И Бог каза: Да бъде светлина. И стана светлина..." Психиатърът ме прекъсна: "Разбирам, страдате от страхов синдром от тъмнина с елементи на остра религиозно- еуфорична психоза! Сестра, двойна доза диазепам за пациентката и да влезе следващия!" Докато се опомня, ме натъпкаха с ударна доза диазепам и...

Ден трети:

...Въртя се без път и без посока около Слънцето. Чувствам се замаяна, ни жива- ни умряла, направо съм парцал.Но се усмихвам тъпо, макар и да ме боли глава, макар и да се задушавам и да ме тресе. Погледът ми е замъглен, спи ми се, едва гледам, няколко пъти влязох в насрещното платно, където хвърчат халееви комети с бясна скорост. Кога ли ще се блъсна в някоя? Или просто ще спра на едно място, за да си...почина..." 

петък, 5 октомври 2012 г.

Дневникът на един паднал ангел

Ден първи:

Паднах!...Ама не морално- просто стъпих накриво и паднах на земята, докато си вървях по улицата. При падането счупих шарнир от окачването на лявото ми крило. Обадих се на Архангела от "Пътна помощ" на Небесното царство, но той ми каза, че доставка на шарнир за ляво ангелско крило щяло да има чак след един месец..."Дотогава какво да правя, как да се прибера на Небето?!", попитах притеснен. "Става и шарнир от Лада Нива!", отговори ми Архангела и затвори телефона.

Ден втори:

Купих шарнир от Лада Нива. Вярно, че ставаше за крилото ми. Само където с него крилото ми започна много да тропа при летене. Как щях да вляза в Небесното царство, та там цари тишина и пълен покой!?...

Ден трети:

Отидох в магазин за авточасти и помолих да ми препоръчат по- комфортно окачване. Предложиха ми шарнир за Мерцедес S класа. Ей, немска работа- към него имаше и бордови компютър за регулиране режима на окачването. Крилото ми, дет се вика, "заспа"- не се чуваше, че лети. Стана толкова тихо, че другото ми, оригинално ангелско крило, вече беше по- шумно и друсаше на всяка въздушна яма. Получи се дисбаланс. Бордовият компютър, нали е немска машина, усети, че  има дисбаланс в показателите на окачването и блокира. Паднах обратно на земята...

Ден четвърти:

Отидох на български майстор- автомонтьор. Той дълго гледа окачването на крилото ми, спомена някаква майка, рови из някакви части, докато накрая извади парче тел и ми завърза крилото за тялото...

Ден пети:

Брей! Опитах с руски, с немски шарнир- накрая една българска тел ми оправи крилото. Литнах и запърхах във висините, като че вчера са ми поникнали криле. Наистина усещането за полет беше много по- вълнуващо, като знаех, че всичко се крепи на само едно парче тел. Това беше вече истински полет- на ръба на невъзможното и свръхестественото. Чувствах се истински ангел, защото за първи път летях не толкова с крилете си, колкото с вярата си, че само Бог ми е на помощ да не падна. За първи път летях ангелски красиво, защото осъзнавах, че всеки замах на крилете ми може да бъде последен, ако крехката тел се скъса. За първи път усещах мъчителното преодоляване и освобождаване от гравитацията. За първи път ставах, след като бях паднал. За първи път се завръщах на Небето не защото трябва, а защото исках. Защото Небето не е там, където винаги можеш необятно да летиш, а където винаги можеш необятно да се завръщаш!  

сряда, 3 октомври 2012 г.

2 стотинки на пътя

Разтоварвахме торби с цимент. Камионът с цимента не можеше да влезе по- близо до входа на строителната площадка, защото багерите копаеха канали за водопровода. Затова носехме торбите по една тясна и дълга пътека между изкопите. Още при първото минаване по пътеката забелязах до крака си монета от 2 стотинки. Отминах я. Та кой днес си прави труда да спре и да се наведе за 2 стотинки!? И то с торба цимент на гърба! Но монетата така силно блестеше на слънцето, че макар и с неохота, след няколко крачки се спрях. Върнах се назад при монетата. Погледнах я отвисоко- изглеждаше толкова мъничка и незначителна. Монета, която нямаше почти никаква стойност. С 2 стотинки не можеш да си купиш нищо. Но си спомних как веднъж ми се случи да не ми достигат точно 2 стотинки, за да си купя кафе от лафката. И така и не си купих, защото ме беше срам хората да не си кажат "Този пък няма 2 стотинки!" А беше ранна утрин и умирах за кафе! Затова 2 стотинки за миг станаха всичко. Всичко, което не ми достигаше. Всичко, което нямах и исках да имам. 2- те стотинки, които нямаха никаква стойност, бяха добили цялата стойност на света...Хм! Докато гледах монетата отвисоко и разсъждавах за нейната стойност, изведнъж се сетих за Господ. Дали пък сега и Той не стои над мен, гледайки на живота ми по същия начин, както аз на тези 2 стотинки. Изтръпнах! Та какво за него е един човешки живот!? Същото- 2 стотинки, изпречили се на пътя Му. 2 стотинки, които изглеждат в очите Му толкова мънички и незначителни, че Той може с лекота да не ги забележи и да ги отмине. Или просто да си помисли това, което и аз си помислих: "Та кой днес си прави труда да спре и да се наведе за 2 стотинки!?" Но Бог го прави- Той се спира, навежда се от висините на Небесата и Светостта си само за да вземе в ръцете си изпречилите се на пътя Му 2 стотинки човешки живот. И сега разбирах защо го прави. Защото понякога 2 стотинки могат да бъдат нищо, но и всичко. А за Господ те винаги са всичко, защото Той знае каква е номиналната стойност на тези 2 стотинки- Голгота!...
...Монетата от 2 стотинки продължаваше да блести като детска усмивка на слънцето. Наведох се и я взех. В този момент чух как колегите зад мен крещяха като обезумели: "Пази сееееееееееее!" Над главата ми премина стрелата на крана, който беше направил опасна маневра. Ако не се бях навел, за да взема 2- те стотинки, стрелата щеше да ми разбие главата. Стоех неподвижен, направо вцепенен, а в ръката си стисках 2- те стотинки...човешки живот!