сряда, 30 декември 2009 г.

Последен пост за 2009 година!



Угасват мълчаливо последните лъчи
и залезът си тръгва до болка уморен,
но някъде го чакат най- нежните очи,
в които ще намери смисъл съкровен.

* * *
Затвори очи и почувствай този залез тих,
чуй как вятътът нашепва нежен стих
и милва с копринени ръце
скритите рани на твоето сърце.

понеделник, 28 декември 2009 г.

Новата прическа на Невичка

Бавно, но сигурно Невичка става по женски суетна. Първо започна внимателно да си подбира дрехите, сега вече и прическата. Защото иска да бъде харесвана. За прическата на снимката Мамичка започнала да й сплита косата, но тя се възпротивила. "Неви, татето така ще те хареса повече!", казала й Мамичка и тя веднага се съгласила. И когато аз я видях и реших да заснема тези прелестни опашчици, Невичка изпъна грациозно шия, цупна кокетно устните си, усмихна се с очи и застана за снимка...Щрак! Снимка на новата прическа на Невичка. Но това не е просто снимка на Невичка, това е снимка на извечната женска суета, за която няма възрастови граници. Това е снимка на Жената- вчерашна, днешна и утрешна- винаги готова да бъде красива, да бъде харесвана, да бъде единствена и неповторима в очите на мъжа...

неделя, 27 декември 2009 г.

Ден на Бащата

Вчера беше Ден на Бащата. Аз дори не знаех, че въобще има такъв ден. Защото бащите винаги са оставали в сянката на майките по отношение на отдаването на почит към тяхното значение за възпитанието на децата. Майката си е майка- тя износва, тя ражда, тя кърми...Всеки се сеща първо за нея дори и в най- екстремен момент, като възкликва "Леле, майко!", вместо "Леле, татко!". За майката се пеят песни, рецитират стихове, пишат романи, снимат филми....Защото Майката си е майка- единствена и незаменима. Героиня! А Бащата?! Преди Коледа моят Сашко ме извика, за да ми продиктува текст за коледна картичка, посветена на...мен. Седнах и започнах да записвам посланието на Сашко. "Мили мой баща!"- започна да ми диктува той. Спрях да пиша и го погледнах изпитателно, за да видя дали не се бъзика с мен, като ме нарича така. Да беше казал "Мила моя мамо!" нямаше да се усъмня, но това "Мили мой баща!", излязло от устата на Сашко, който е пестелив на благи думи, беше подозрително. Нима бащите заслужаваме това признание- нито износваме, нито раждаме, нито кърмим...Не сме главните герои, играем поддържаща роля в отглеждането. Не сме титуляри, седим на резервната скамейка. И когато се наложи да сменим титуляра- Мама, действаме малко непохватно, неориентирано- кога памперс ще сложим накриво, кога ще облечем детето с несъчетани по цвят дрехи, но криво- ляво се справяме. Мъжки! Без да очакваме за нас песен да запеят, стих да рецитират, роман да напишат или филм да направят. Още по- малко пък Ден да ни посветят. Може би очакваме тайно само едно "Мили мой баща!", казано не на Деня на бащата, а в най- обикновен, делничен ден...Като този.

събота, 26 декември 2009 г.

Крава!

Дойде Коледа и всички получихме своите подаръци. Най- щастлив беше Сашко, държейки в ръцете си голямата кутия на своя подарък- "Пътешествие по света- образователна игра". Сашко стоеше насред стаята с горд поглед на варварски завоевател, който току- що е превзел Рим. Неговият подарък беше най- голям! Най- важното- много по- голям от този на Невичка! Като обем. А за Сашко количественият показател винаги е бил по- важен от качествения. Затова, макар че подаръкът на Невичка не отстъпваше в качествено отношение, Сашко беше преизпълнен с чувство за материално- благосъстоятелно превъзходство спрямо нея. Това вече беше достатъчен повод да бъде най- щастливият човек на света. Оставаше само да тръгне на въображаемото пътешествие по света, което предлагаше подарената му игра. За целта бяха нужни 3 - ма играчи според регламента на играта. Точно- аз, Мамичка и Саши. Невичка, горката, остана да гледа, защото е още мъничка за такава игра. Игра, в която, за да спечелиш, трябва да преминеш през цялата карта на света, отговаряйки на географски въпроси. То и Сашко не е много дорасъл за нея, но той настояваше да играем, за да ни победи. Защото Сашко играе винаги само за победа...
...Но на неговия път към победата застана една...КРАВА! Да, да- точно крава! Трябваше да отговори на въпрос, свързан с Индия- "Кое животно се почита като свещенно в Индия?
а) Крава б) Куче в) Котка г) Коза...Мамето, нали си е майчица, не можеше да не се опита да му помогне и започна да чете възможните отговори, като поставяше драматичен интонационен акцент върху отговор А- "Кра- Ва!" А другите отговори ги прочиташе бързо, с една такава пренебрежителна интонация, та Сашко да се усети. Но той не загряваше от намеци и твърдоглаво си държеше на своето- "Котка!" Мамето упорито не се отказваше да му намекне тънко, даже вече дебело, че е това не е верен отговор. Затова още по- високо, ясно и изразително изговори верния отговор: "К- Р-А- В- А!" Обаче- не! Сашко беше по- упорит: "Котка!" "Крава- котка", "крава-котка"- ударите се разменяха като на тенис мач. Мамето: "Крава!" Сашко: "Котка!" Чувството ми за феърплей не издържа и се намесих: "Сашко, даваш грешен отговор- не е котка, а крава!" Сашко се нацупи и изръмжа: "Егати и кравата!" Хвърли пионката си с драматичен жест, разплака се и стана. "Отказвам се!", изхлипа и избяга...Тая крава му разплака фамилията направо! И Коледата! А казват, че на Коледа се случвали чудеса. Не знам, може, ама на Сашко му се случи...КРАВА!

четвъртък, 24 декември 2009 г.

Push The Tempo


Това е любимата песен на Сашко и Невичка...Пусна ли им тази песен, става точно като на клипа,...настъпват масови безредици. Невичка се качва на леглото и започва да подскача с всичка сила. Косата й, като отскочи нагоре, щръква, сякаш е бръкнала в контакта. Сашко пък се хвърля на пода и започва да се търкаля в хаотични посоки. Тялото му електрошоково се гърчи в ритъма на песента. А най- странното е, че и аз, вместо да ги укротя, започвам да куфея, неизлечимо заразен от общата еуфория...Само Мамето не я хваща- тя стои в шоково вцепенение, гледайки с разширени от ужас очи как се руши създаденият от нея свещен ред на етажа. Сред цялата суматоха до нас едва достига нейният глас ( по- скоро- вик) на разума: "Намалете-е-е-е-е-е-е-е!!!!"...Което бързо ни отрезвява. Сашко спира да се търкаля, а аз да куфея. Само Невичка продължава да подскача по инерция и без музика. Косата й се вее, щръкнала право нагоре, а под краката й се чува тежкото скърцане на матрака- скръц, скръц, скръц...Очите й греят от щастие. В тях е изписан тайният код на щастието- Push The Tempo!

сряда, 23 декември 2009 г.

Kоледна приказка


Това е истинска история, която звучи като приказка. Или обратното- приказка, която звучи като истинска история...
...Едно момченце решило да отиде при Господ. То знаело, че Небесното царство е далече и има много път до там, затова си взело един сандвич и бутилчица вода за път. Вървяло, вървяло и стигнало до една пейка. Седнало да поотпочине от пътя и да хапне, че вече огладняло. На пейката седял и някакъв стар бездомник, който преглътнал слюнката си, като видял сандвича на детето. То разбрало, че бездомника е гладен и му отчупило половината си сандвич. Бездомникът приел храната с широка усмивка. Момченцето също се усмихнало и му подало да отпие от водата. Старият бездомник, трогнат от жеста, се усмихнал още по- широко. Двамата, усмихнати, хапнали сладко- сладко и станали. Всеки си отишъл по своя път. Момченцето си отишло вкъщи, защото вече започнало да се свечерява. Когато майка му го попитала къде е било, то й отговорило: "Седях на една пейка с Господ. Не знаех, че е толкова стар и че така хубаво се усмихва!" Бездомникът пък видял един друг бездомник и му се похвалил: "Днес седях на една пейка с Господ. Не знаех, че е дете и че така хубаво се усмихва!"...
И аз не знаех, но е точно така- Господ винаги се усмихва на тези, които са седнали на една пейка с Него!

Първи сняг!
















По стара традиция двамата със Сашко всяка зима ходим на едно наше си място в гората, където посрещаме първия сняг- правим си снимки, пеем песни, пързаляме се с шейната. Тези дни, след като наваля първият сняг, отидохме на нашето място, но сега за първи път с нас дойде и Невичка. Един вид- на нея й предстоеше честта да бъде посветена в това наше съкровено мъжко тайнство. Макар че тя не възприемаше сериозността на ритуала и през цялото време, докато ние със Сашко с религиозен трепет навлизахме в "дън горите тилилейски", ни се плезеше, издавайки онзи типичен детски присмехулен звук: "Мъ- мъ-мъ-мъ!" (на първата снимка). "Лигла!", тихо ръмжеше Сашко през зъби. А наоколо беше снежно тихо- дори въздухът не потрепваше. Боровете, покрити с дебел сняг, се издигаха аристократично достолепно над пътеката- наредени в стройна редица като строго мълчаливи стражи от легендарни времена. Това трябваше да се снима!...
...Взех шейната и подредих децата за снимка- Сашко седна отпред, Невичка- отзад (втора снимка). "Усмивка!" Щрак! И готово- Сашко и Невичка на фона на първия сняг през 2009 година. Но...Едва дочакал да ги снимам, Сашко се изправи и предната част на шейната олекна. Невичка фатално натежа и шейната се вдигна във въздуха, след което последва драматично падане в преспата сняг. Тишината се раздра от чутовен вик!...
...."Татееееееееееееееееееееееееееееее!!!" (трета снимка). Невичка гледаше с ужас любимите си ръкавички, оваляни с лепкаво мокър сняг. Сашко я наблюдаваше с блясък на тихо злорадство в очите, където беше изписано онова, което не смееше да изкаже на глас: "Ако ти, лигла такава!" Спуснах се спешно да я утешавам и почиствам. Невичка хълцаше безутешно, преглъщайки малките сълзички, стичащи се по зачервените бузки. Беше трогателно. Дори Сашко забрави в този миг справедливото си чувство за възмездие и заутешава Невичка. За да я утеши, разказа една от своите смешни истории..."Апа един от Детската вчера вика на госпожата: "Госпожоооо, мога ли да ходя да акам?!" А госпожата му вика: "Казва се- мога ли да ходя до тоалетна!""...
..."Госпожо, мога ли да ходя да акам?!" Класика! Как да не се засмееш?! Започнахме всички да се смеем, дори и Невичка, която едва ли разбираше защо, но се смееше заедно с нас.
Смехът ни се носеше с ехо над планината, а слънцето за първи път се опитваше да си пробие път, сякаш за да ни покаже, че и на него му е станало смешно от историята на Сашко...

петък, 18 декември 2009 г.

Пожелание за весели празници!


Мили, знайни и незнайни посетители на този блог,

Саши и Невичка ви благодарят за отделеното внимание и ви пожелават весели празници! Нека всеки от вас да посрещне Коледа сред любимите си хора, с вярата, че най- големият празник са именно те и тяхната любов!

сряда, 16 декември 2009 г.

Тиха нощ, свята нощ


00:00 часа. Часът, в който цялата къща спи. Става толкова кристално тихо, че мога да чуя всички онези малки, съкровени звуци на човешко присъствие, които превръщат къщата в дом. Въртенето в леглото на Мамичка, която пак сънува, че преподава на своите ученици. Тихото ръмжене на Саши, който и на сън не е доволен от нещо. Лекото почукване по таблата на леглото, в която Невичка все си удря главата насън. Тъжното скимтене на кучето вън...
...Тиха нощ- толкова тиха, че мога да чуя съня на моите любими същества. Пулсът им, дъхът им, малките им чудатости.
...Свята нощ- толкова свята, че не смея да помръдна, за да не наруша крехката непринуденост на този миг, наситен със познати, родни звуци. Въртенето в леглото, тихото ръмжене, лекото почукване, тъжното скимтене.
Тиха нощ, свята нощ- е всяка нощ, в която има някой до теб, чийто сън е толкова важен, че да не искаш да го нарушиш...

Искаме мечове!


Написахме със Сашко открито писмо до Дядо Коледа и го пуснахме в публичното пространство, белким смилим Мамето да купи мечове за коледен подарък. Ама- не! "Да, да, мечове!", отсече тя. А има наистина насъщна нужда от мечове. Снощи дотам стигнахме със Сашко, че от нямане с какво, започнахме да се чикираме с...отверки. Срааааааааааааам! Ма нема мечове, всичко е почупено от битки. Обаче ходи й обяснявай на Мамето мъжки работи, тя си знае само едно- книги, та книги. По- добре било да купи книги за подарък. Все едно навремето крал Артур и рицарите на кръглата маса само книги са чели. В онези сурови мъжки времена точно им е било до книги. Книгите са били за книжните червеи- мъжете са размахвали мечове. А ние докъде пропаднахме- размахваме отверки!...
..."А-а-а, леко бе, Сашко, ще ми извадиш окото с тая отверка!"

Сресана на живот и смърт!


Това беше моя голяма мечта- да имам дъщеря, която да идва при мен с дългите си коси, за да й ги сресвам...
...И тя се сбъдна. Роди се Невичка. Имаше само два- три косъма на бебешката си глава, а аз вече ги решех с часове, докато не започнеше да й се бели кожата от триенето на гребена. Така началото на моя естетически тормоз върху личността на Невичка беше положено със страшна сила. Но, както казваше Мамичка: "Нашата дъщеря може да е гладна, гола, боса, обаче винаги е сресана!" Акушерката, на която Мамичка се оплака по този повод, неочаквано ме насърчи- "Чувството за естетика у детето се възпитава още в ранна възраст- нека я реши!" Само присвих хищно очи и извадих още по- голям гребен...
...А косата на Невичка растеше, сгъстяваше се и се къдреше. Ммммммм! Плачеше за сресване, както се казва. Макар че, ставаше обратното в действителност- плачеше ОТ сресване. Сутрин, събудила се рошава от сън, Невичка започваше да тича из стаите на етажа, за да избяга от мен, гонещ я с...ГРЕБЕН в ръка! "Татееее!", молеше ми се, горката, докато аз безмилостно забивах гребена в косата й, за да я разреша. Обаче как да й обясня, че "Чувството за естетика у детето се възпитава още в ранна възраст!" Ще стане един ден мома за женене- рошава ще върви. Може ли така?! Затова продължавах, продължавам и ще продължавам да реша, докато я среша най- накрая! И резултати вече има. Онзи ден Невичка отказала на баба й да я среши. Взела гребена и го хвърлила. Баба й я предупредила, че дойда ли си от работа и видя, че не е сресана...Още недоизрекла предупреждението, Невичка сама подала гребена на баба си и склонила покорно главица за ресане....
Това е чувство за естетика- още в ранна възраст!

понеделник, 14 декември 2009 г.

Писмо до Дядо Коледа от Сашко


Здравей, дядо Коледа!

Сашко ми диктува, а аз пиша...
"...Дядо Коледа, искам 2 меча и един лък...Чакай да се сетя малко още какво. И една писта! И това е. Слушал съм през годината и съм обичал Мама (Тук аз не издържах и попитах:"А мен?!") И Татето! И всички. И край!"
...Както винаги- кратък и ясен! Рече и отсече, като с...меч. С 2 меча!

На Коледа не се случват чудеса, защото вече са се случили

На Коледа не се случват чудеса. Просто защото вече са се случили. Ето само много малка част от всички случили се и случващи се чудеса...
...Има около 100,000 мили кръвоносни съдове в мозъка. Ако те се рапънат биха обиколили земята повече от четири пъти.
Човешката ДHК съдържа около 80 000 гени.
Човешкият мозък за 1 ден генерира повече електрически импулси от всички телефони по света, взети заедно.
В главния мозък на човека за 1 секунда протичат около 100 000 химически реакции.
В човешкия мозък има около 100000000000 (100 млрд.) неврони.
Човешкото око различава около 10 000 000 нюанса на цветовете.
Когато човек се усмихва "работят" 17 мускула.
36 800 000 - това са ударите на сърцето на човек за 1 година
Нервните импулси в човешкото тяло се движат със скорост около 90 метра в секунда.
В тялото на възрастен човек има около 75 километра нерви.
Сашко престана да псува на всяка втора дума.
Невичка спи по 5 часа следобеден сън и вечер пак първа заспива.
Мамичка може да намери книга от рафта със затворени очи.
Аз 6 месеца съм 100 кила- нито повече, нито по- малко.
Баба Васе гледа 5 турски сериала едновременно.
Исус Христос се роди, за да стане наш спасител...
Та така, всички чудеса вече са се случили, освен едно- да успеете да се радвате именно на тях, случилите се чудеса!

четвъртък, 10 декември 2009 г.

10 истини за живота, които научих от моите деца

1- ва истина: ЩАСТИЕТО Е НАЙ- ЛЕСНО ПОСТИЖИМОТО НЕЩО НА СВЕТА
Да, и на мен не ми се вярваше, както на вас. Но просто безвъзвратно сме пораснали и сме забравили, че това е така. А за децата щастието е най- лесно постижимото нещо на света. На Саши и Невичка им трябва по един сладолед, за да бъдат най- щастливите същества на планетата...Толкова е лесно!
2- ра истина: ЗЛОТО СЪЩЕСТВУВА САМО АКО ГО ПОЗНАВАШ
Саши и Невичка са деца и още не познават Злото. И по тази нелепо проста причина- то за тях още не съществува. То е като комшията на 10- ти етаж, който вие няма как да го познавате, след като живеете на 1- ви етаж. В момента, в който се запознаете с него, той ще започне да съществува за вас...В този ред на мисли- защо пък ви трябва да го познавате?! И комшията, и Злото!
3- та истина: ВСИЧКО Е НА ИГРА
За Саши и Невичка всичко е на игра. И така трябва да бъде- прочетете какво пише на стената на стадион "Васил Левски". С метални букви е изписана мисълта на Шилер- "Човекът е най- човек, когато играе" (цитирам по памет)...Разбира се, когато играе игра, а не игрички...
4- та истина: САМО ДВЕ ДУМИ СА ДОСТАТЪЧНИ- "ДА" И "НЕ"
Невичка е още малка и не може да говори- произнася само "да" и "не". И средно положение няма. А всъщност това е достатъчно, всичко останало е излишно- думи, думи, думи, които са някъде компромисно и лицемерно между "да" и "не".
5- та истина: УСМИВКАТА Е НАЙ- СИЛНОТО ОРЪЖИЕ
Колкото и да съм им гневен- само една усмивка на Саши и Невичка е достатъчна, за да ме победи и да капитулирам.
6- та истина: "ТАТЕ, НЕ ИСКАМ ДА ЗАСПИВАМ САМ!"
Веднъж Сашко ме беше ядосал и го оставих да заспива сам в детската- без приказка за лека нощ, без да му държа ръката, както правя винаги преди сън. Тогава Сашко се разплака и каза това: "Тате, не искам да заспивам сам!" Каза го така, сякаш е най- страшното нещо. Замислих се- това наистина е най- страшното нещо. Да заспиш сам, без никого до себе си...
7- ма истина: "ВСИЧКИ СА ГРОЗНИ!"
Сашко беше много малък, едва проговорил, когато в момент на гняв изрече това по детски искрено прозрение за света на възрастните- "Всички са гиозни!" (не можеше да произнася "р" и използваше "и" на нейно място). И наистина всички са грозни, дори и най- красивите- видимо, или невидимо.
8- ма истина: ВСЕКИ РОДИТЕЛ Е ГЕРОЙ
Когато се погледна в очите на Невичка, аз виждам, че съм нейният герой. И може би наистина съм такъв, както и всеки друг родител. Просто един анонимен герой, със своите малки, ежедневни анонимни геройства- сменяне на памперси, бърсане на наакани дупета, ставане посред нощ, притеснения...Толкова много неща- геройства без бойно поле, без почести, развети знамена, ордени, слава и признание.
9- та истина: ВСЯКО ДЕТЕ Е ДОКАЗАТЕЛСТВО ЗА СЪЩЕСТВУВАНЕТО НА БОГ
Понякога Невичка идва до мен, прегръща ме и ми дава една малка целувчица- ей така, без корист и без причина, просто от нежност. Повярвайте ми, не може да има такава нежност и да няма Бог!
10- та истина: СМЪРТТА НЕ СЪЩЕСТВУВА
Сашко винаги казва за своя починал дядо: "Той отиде на небето!" Никога не е казал- "Той умря!" И той наистина не е умрял- просто отиде на небето...

вторник, 8 декември 2009 г.

Коледните гирлянди на Сашко


Започна да се усеща празничната атмосфера по улиците- пулсират лампички по витрините на магазините, блестят гирлянди, светят със сияен ореол украсени елхи. Да не остане по- назад и Саши започна с коледната украса- извади ножичка, лепило и...един тефтер на Мамичка. И започна да изрязва лентички за гирлянди. Аз се умилих пред тази коледно трогателна картина и го погалих по усърдно наведената над нарязаните лентички глава. С момчешки дебелите си пръстчета, малко грубичко пипайки, Саши залепваше краищата на лентичките. Когато стана готов, той влезе с тържествена стъпка и представи своето творение- коледни гирлянди. Мамичка в първия момент замръзна, като си разпозна страниците на тефтера, използвани за работен материал, но и тя се умили пред творението. Събрахме се и го заразглеждахме- къде кривичко изрязани, къде лепени- недолепени, посмачкани тук- там от по- груб натиск....Това бяха гирляндите на Саши. Те бяха далече от коледния дух, но пък бяха толкова близко до неговия- неповторимият Сашков дух. Леко недодялани, но чаровни- точно като Саши, нашият добър коледен дух!

понеделник, 7 декември 2009 г.

Да полетиш високо, високо, на половин метър от земята


Щом Невичка го може, значи и вие ще го можете- да полетите високо, високо...на половин метър от земята. Половин метър!? Е, височината не е важна! Важен е полетът. Откъсването от земната гравитация. Сигурно се питате как е възможно. Децата знаят как. С усмивка! Е, и с малко помощ от приятел, който да ви окрили с любов, докато ви държи за ръцете- както е заснето на снимката. А за кацането не мислете- то не е страшно, когато има кой да ви държи и да не ви изпуска. Пък и все пак е само половин метър! Достатъчно високо, за да полетите. И достатъчно ниско, за да се приземите безаварийно...
...Приятен полет! И не забравяйте, че да летиш, означава да имаш някого, който да бъде до теб, когато се издигаш нагоре и когато падаш надолу- без да изпуска ръцете ти.

Обратният път

В късен час, някъде там, отвъд,
сред тишината на хоризонта далечен-
залезът умира за кой ли път
и затваря кръговратът вечен.

Свършва денят, започва нов...
Тик- так, тик- так. Стрелката не спира.
А някъде някой, без да е готов,
с уморена усмивка, красиво умира.

Пресича линията между тук и отвъд,
сред тишината на хоризонта далечен
и тръгва бавно по обратния път
към дома, изгубен и вечен...

Послепис: Тези стихове за посветени на Татко, дядото на Саши и Невичка, който вчера щеше да има Имен ден и можеше да бъде заедно със своите внучета...Щастлив!

петък, 4 декември 2009 г.

10 неща, по които можете да разберете, че сте станали родители

1 нещо: Детето ви още не се е родило, то е просто една тъмна точица на видеозона с формата на бобено зърно, но вие вече се страхувате за него- дали ще бъде физически здраво, умствено нормално, ще си има ли всичко...

2 нещо: Детето ви още не се е родило, не знаете какво ще бъде и как ще изглежда, не е направило нищо, за да заслужи любовта ви, но вие вече го обичате повече от себе си и от всичко на света...

3 нещо: Детето ви току- що се е родило, съвсем не изглежда като модел от бебешко списание, напротив даже- кожата му е болезнено зачервена, леко сбръчкана, очите мътни, краката криви, но...във вашите очи това е най най- красивото бебе на света!

4 нещо: Дори и в най- дълбокият си сън можете да чуете всяко помръдване на вашето бебе, а когато то започне да скимти от глад, ставате и със затворени очи, роботски автоматично, приготвяте шишенцето с мляко, затопляте го, храните детето и си лягате,за да станете отново след 2 часа, след 2 часа и след 2 часа....И така чак до сутринта.

5 нещо: Цяла нощ не сте мигнали, защото детето ви е плакало от колики,но пак намирате сили да му се усмихнете на сутринта и да го погалите по главицата.

6 нещо: Първото пораснало зъбче, първата изречена сричка, първата извървяна крачка- радвате се на тези неща, сякаш са най- големите постижения в живота ви.

7 нещо: Толкова сте свикнали с миризмата и вида на нааканите памперси, че дори не ви правят впечатление- може да ги смените и по време на...вкусен обяд, без това да ви пречи на апетита.

8 нещо: Можете да правите всичко само с една ръка, докато с другата държите детето си.

9 нещо: За вас да вървите из стаите и под краката ви да хрущят настъпени кукли, камиончета, колички, бисквити, солети- това е нещо, което ще ви липсва и безпокои, ако не го усещате.

10 нещо: Четете детски приказки със същия интерес, с който детето ви ги слуша...

понеделник, 30 ноември 2009 г.

Стъкленото топче на Невичка


Преди около месец- два купих на Саши и Невичка по едно стъклено топче. От онези най- обикновени топчета, които ги имаше и през нашето социалистическо детство. Купих ги точно по тази причина- от носталгия. Но Саши и Невичка ги харесаха. Разбира се, след три дни вече бяха забравили за тях- така, както забравяха за всяка нова играчка, когато на нейно място дойдеше още по- нова. Даже не само ги забравиха,но ги и изгубиха. "Нормално!", помислих си. Не можех да очаквам тези най- обикновени стъклени топчета, струващи по 15 стотинки, да оцелеят по- дълго сред конкуренцията на всички останали скъпи и атрактивни играчки, които Саши и Невичка имат. Така и аз самият забравих за топчетата. Когато днес след обяд, докато приспивах за следобеден сън Невичка, не забелязах, че тя силно стиска в ръчичката си нещо. Исках да видя какво е това, но тя, макар и в полусън, изскимтя и стисна още по- силно пръстчетата си. Докато накрая, вече заспала дълбоко, ръчичката й сама се отвори, за да разкрие малката тайна. Пръстчетата й се разтвориха като листа на пролетно цвете и от тях изпадна...стъкленото топче на Невичка. Затоплено от стискането. И може би поради това някак одушевено- не беше студено като стъкло, а пулсиращо топло и живо като човешката ръка, която го беше държала. Дори беше леко влажно от потта, отделила се при стискането. Разгледах внимателно това топче. То вече не беше просто топче- то беше топчето на Невичка. И струваше много повече от 15 стотинки. Струваше топлината на ръчичката, която го беше скрила и опазила. Струваше тези трогателни усилия, които държеха ръчичката стисната дори и на сън. Струваше детството, което не трябва никога да изпускаме от ръката си...

събота, 28 ноември 2009 г.

Обич детска, обич необяснима

Не знам как го правят, но Сашко и Невичка винаги ме усещат, когато ми е тежко. Както и да се крия, да играя театър, Сашко се доближава до мен и деликатно тихичко ме пита: "Тате, защо си тъжен?!" А Невичка пък просто ме обгръща с ръчички- ей така безпричинно. Идва и ми дава една малка прегръдчица точно когато имам най- много нужда от това. Но аз наистина не знам как го правят- разкриват ме, преди аз самият да съм се разкрил за себе си. Разбират ме, преди аз сам да съм се разбрал. Без думи, отвъдсловесно- само с поглед. С обич. И може би точно това е обичта- да виждаш човека до теб. Не просто да го гледаш, а да го виждаш. Да го забелязваш, колкото и да е незабележим. Да го откриваш, колкото и да е скрит. Да го разбираш, колкото и да е неразбираем...
...Разсмишлявайки за тези неща, се сещам за Блага Димитрова, която беше написала, че "Децата са по- голяма истина от нас". Бих добавил, че те са и по- голяма обич от нас. Защото знаят как да обичат, преди някой да ги е научил на това- истински!

събота, 21 ноември 2009 г.

Сънчовци!


Така беше в началото, така е и до днес- с Невичка обичаме да спим. И, както казва Мамичка, обичаме да се надспиваме. Рекордът ни е 5 часа здрав следобеден сън! Като взаимно се подстрекаваме към сън- аз си отворя едното око, видя ли, че Невичка спи до мен, продължавам. И обратното- тя си отвори едното око, вижда, че аз спя до нея, и продължава...Това е най- сладкият сън, сънят до невинността на дете. А за Невичка пък- сънят под крилото на Тате. Защото тя знае, че Тате дори и в съня си няма да я изпусне от ръцете си...Както е на тази стара снимка. И както ще бъде завинаги!

вторник, 27 октомври 2009 г.

Изкуството иска жертви


"На мама и на тате писателите!", "Гледай ги как пишат!", "Снимай ги, снимай ги!"- суетехме се, умилени от тази затрогваща картина на писателско дръзновение, което беше обхванало Сашко и Невичка. Без да подозираме след няколко дни до какви мащаби щеше да се разрастне тази писателска мания...
...Първо се чу един неистов вой, който раздра въздуха: "А-а-а-а-а, Невена-а-а-а! А-а-а-а-а, Сашко-о-о-о!" Мамичка виеше отчаяно и ние всички се събрахме изплашени около нея. Тогава настана тишина, сред която отекна вледенения глас на Мамичка: "Вижте!" Свъсила вежди, със стоманен поглед и стиснати челюсти, тя ни посочи вратите и пода. Като по военна команда всички погледнахме тъпо в тази посока, следвайки изпънатият като струна показалец на Мамичка. Това, което ни показваше наистина беше апокалиптично- всичко беше изподраскано. От "на мама и на тате писателите"! Явно тетрадките не предоставяха достатъчно широко поле за епистоларна изява на младите творци и те бяха потърсили реализация в областта на зографското изкуство. В резултат- вратите, бюрото, килима и ламинирания под в детската стая, бяха покрити с авангардните форми и линиии на тяхното богато писмено наследство. И двамата бяха работили с творчески замах и дръзка решителност, без да пестят пространство и изразни средства. Убедени в моралната и естетическа сила на своето изкуство. Макар че пред лицето на Страшния съд на Мамичка, убедеността им силно се разколеба- двамата гледаха епистоларното си наследство с премигващи на парцали очи. Сякаш за първи път го виждаха. А присъдата не закъсня: "Сашко, започвай да триеш с гъбата!" Мамичка рече и отсече по ханкрумовски законодателно. И след половин час вече всичко беше чисто...
...Но изкуството не умира и не знае граници! На следващия ден видях как Сашко пишеше върху покорно подадената ръчичка на Невичка. Очите му бяха премрежени от някакъв блажен творчески унес, а тези на Невичка, разширени от болката на забиващият се в плътта й връх на химикала. Тя съзнателно се принасяше като свидна жертва на Изкуството!

Тумбачето на Невичка


Това е тумбачето на Невичка. Заоблено като хълмче, изпъкнало, на 5 минути път пред Невичка- то е най- милото нещо на света. Удивително прилича на знаменитото тумбаче на Карлсон, но нейното е по- дискретно. И, разбира се, по- малко знаменито. Но затова пък- много по- истинско. Можете да го боцнете с пръст по върха му и да се убедите, че е истинско по срамежливата усмивка на Невичка, която сякаш малко се свени, когато някой закача тумбачето й. Затова, не го закачайте, а само го гледайте как смело пори въздуха- на 5 минути път пред Невичка!

Прякори без край

Сашко е най- великият мислител на прякори. Измисли ли на някой прякор- край! Той му се лепва като грипен вирус- бързо и трудно лечимо. Например доскоро Невичка си носеше прякора- Нуличка, сътворен от брат ти й още, когато тя беше бебе. Нуличка- защото бебешкото й лице беше кръгличко като нула. А точно в този период Сашко вдъхновено изучаваше числата и гледаше на околния свят през призмата на числовите форми. Скоро обаче неговият математически светоглед отстъпи под мощния напор на турските сериали, които той започна да следи по телевизията. Вдъхновен от тях, неговият творчески импулс роди нов прякор за Невичка- Макбуле! Макбуле беше една от героините, оставили ярка следа в неговото дръзновено прякорно- творческо съзнание. Невичка, нищо неподозираща, прие с усмивка и този пореден прякор. И робски покорно си остана Макбуле до започването на Сървайвър- Филипините. О, какво вдъхновение настана тогава за Сашко! След всяка серия Невичка се првръщаше в опитно зайче, върху което Сашко експериментираше силата на своя кръстнически талант. Така Невичка първо стана горд собственик на филипинското племенно име- Питого. След поредната серия дойде и поредният прякор- Таяк! Докато накрая със страшна сила върху крехките рамене на Невичка се стовари най- новото й име- Митьо Крика!...Да! Сашко просто влезе и обяви тържествено ритуално: "Тате, предлагам вече да викаме на Невичка Митьо Крика!" Което Невичка прие с неизменната си мило всепрощаваща детска усмивка...

понеделник, 26 октомври 2009 г.

Бойното поле на ума

Приближават. Настъпват. Дишат тежко - грухтят като свине. Гледат злорадо с кървави очи. Гнусно потни. Хищно, жълто озъбени. Мръсни. Отвратителни... Това са те - всички мои страхове, грехове, вини, самосъжаления, провали, малодушия, предателства, отчаяния. Изправени срещу мен на бойното поле на ума. На моя ум. В една, колкото виртуална,толкова и реална битка. Битка на живот и смърт. Битката за моя ум...
Обкръжават ме. Чувам ги как шепнат: "Виновен си!", "Помниш ли как сгреши?", "Ти винаги се проваляш!", "Няма прошка!", "Няма надежда!"... Всичко пред очите ми главозамайващо се завърта. Въртележка от болезнено изкривени лица, които се смеят с истеричен кикот: "Хи-хи-хи!" Ехо на строг глас от миналото: "Нищо не става от теб!" Футболен съдия, който вдига червен картон. Публика, която крещи: "У-у-у-у-у!" Става непоносимо до крясък...

Извръщам глава и поглед настрани, но там ме чака изкривеното от злоба лице на един мой провал. Той ме гледа право в очите и ме пита с ехиден глас: "Помниш ли ме?! Аз съм твоят най-голям провал!" Обръщам се на другата страна - там ме очаква с разплакани очи моето самосъжаление. Отстъпвам назад, но се удрям в мускулестите гърди на моят най-силен страх. Чувството ми за вина протяга ръцете си, с дълги, гадно криви пръсти и започва да ме души...

Губя битката, защото съм сам. Срещу цяла армия от невидими, безплътни сили-мисли, чувства и импулси. Неуловими. Неудържими. Изплъзващи се. Които са навсякъде и никъде. Сенки.
Искам да се събудя, но това не е сън. Буден съм. Сам със своите мисли. На бойното поле на ума, където започват и свършват всички човешки битки...

..."Мамо, мога ли да си пусна игрите?", "Първо ще обядваш и тогава! Какво е това, от вратата на компютъра?!", "Е-е-е-е, искам на игрите!", "Ще кажа на баща ти!"...

Вече не съм сам - идва... моята армия! "И Радецки пристигна с гръм!", както е написал поетът. Прибират се от разходка и вече изпълват цялата къща с гласове и викове, с живот, със сила. Идват точно навреме, когато почти се бях скапал. И предал пред всички мои страхове, грехове, вини, самосъжаления, провали, малодушия... Но те спират, смутени от появата на моите "бойци". Смутени от невъобразимата глъч. И тръгват назад. Побягват.

За миг се поколебавам. След това хуквам след тях. Тичам и крещя: "А-а-а-а-а!"... В една последна, красиво самоубийствена атака на бойното поле на ума!

сряда, 21 октомври 2009 г.

Наакана, но със стил!


Невичка. Колко е малка, а вече е по женски суетна! Тръгнем ли да излизаме навън, тя неизменно си избира обувките. То вече е студено, тя посяга към елегантните си летни обувки. И започва да реве и да протестира, като й подам затворените обувки за по- студено време. Същото е и с дрехите. Веднъж напъвах да й облека някакво много красиво костюмче- тя се скъса да реве. А исках Мамичка да види с какъв вкус съм я облякъл за разходка. Обаче- не и не! Невичка се скъса да реве и героично да се съпротивлява. Докато накрая, чула канските ревове, не дойде баба й. "Защо обличате тази пижама?!", попита тя...Потънах! Това било пижама и малката суетница с право си е ревала. А пък вчера майка й я напръска с парфюм на "Орифлейм". И тя не пропусна да ми се похвали- изпъна си шията, за да я подуша. Наистина ухаеше на "Орифлейм"- натурален продукт от Швеция. Макар че някъде дълбоко откъм памперса й ухаеше и на един друг натурален продукт- нейно си лично производство. Обаче това беше излишна за коментиране подробност- за една истинска дама тези неща нямат значение. Важен е стилът!

понеделник, 19 октомври 2009 г.

Наня!


Въпрос: "Неви, как се казваш?!" Отговор: "Наня!"...Отговорът е толкова непоколебимо решителен, че не остават никакви съмнения- името на Невичка според самата нея, изказано с нейните все още ограничени членоразделителни способност, е Наня. Звучи толкова естествено, сякаш точно това е истинското й име. Защото звучи някак по детски къдраво и добродушно, каквато е тя. И защото е толкова невинна, че няма как да не й повярваш. Няма как да излъже- тя още не знае какво е лъжа. Затова може би наистина е Наня. Това е името на нейната чиста душа, на нейната невинност. Само да я чуете как го казва със звънливото си гласче, което отеква като камбанка: "Наня!" Веднага ще й повярвате, че това няма начин да не е Наня...Защото и някъде дълбоко във всеки един от нас продължава да живее една позабравена Наня- най- истинската Наня, която сме били...
...А иначе Наня нарича батко си Сашко- "Кака!" От което на него му призлява и потъва от срам и позор. Но дори и той се съгласява да бъде "Кака!", след като Наня го казва. На нея няма начин да не й простиш и най- позорната "Кака!" А пък и може би Наня усеща, че Сашко, колкото и да е груб и недодялан батко, понякога е нежно грижовен като...Кака!

вторник, 13 октомври 2009 г.

Наказание- 10 пъти "Щ"!

Ако Сашко живееше през годините на османското владичество, със сигурност щеше да е един от съратниците на Левски- подобно на Апостола, той дръзко пренебрегва всички заплахи, надвиснали над главата му. С какво ли не го заплашвах, та да слуша- затваряне на тъмно в мазето, качване при мишките на тавана, налагане на 10 удара с колан по гол гъз... Заплашвах го с всички възможни наказания, използвани в практиката- с мъчения от времето на Светата Инквизиция, лагерите на Смъртта на Третия Райх, затворите в днешен комунистически Китай. Но не- не трепваше пред нищо. Както е казал поетът- "Не човек, а желязо!" Докато не започнахме от вчера да пишем буквите. Буквата Щ! Извади му душицата тая буква. Измъчи го повече от Светата инквизиция, Третия Райх и Китай взети заедно. Изпоти го, изпи му силиците бунтовнически, дето не се покоряваха пред нищо. И сега вече ми е лесно. Започне ли да не слуша, казвам само една буква и страстите утихват- Щ! Ако не ме разбере веднага, давам жокер- "10 пъти Щ"! И той знае, че да напише 10 пъти Щ, това е по- тежко от изпращане на 10 години каторжен труд в Сибир...
...Представям си какъв травмиращ отпечатък върху съзнанието му може да остави Щ. Всеки път, като види думата Щастие, ще изпада в отчаяние...от проклетата първа буква на тази иначе прекрасна дума!

събота, 10 октомври 2009 г.

Серла!


..."Пикла!", извика Сашко на Невичка. Но тя продължаваше да му се усмихва. "Бебе такова!", продължи канонадата на Сашко. "Насран памперс такъв!", ожесточаваше се стрелбата. Но крепостта на търпението на Невичка не помръдваше. Това още повече разпалваше гнева на Сашко и го настървяваше да измисля обидни квалификации, които да уязвят Невичка. Тъкмо се готвех да се намеся като синя каска в огъня на конфликта, когато Сашко нанесе атомен удар: "Серла!"... Настъпи космическа тишина. Невичка го гледаше право в очите. Аз също. Сашко премигна два пъти на парцали и повтори: "Серла!" Което беше физиологичното продължение на "Пикла" и трябваше вече да разбие защитата на противника. Обаче се получи обратен ефект- прихнахме да се смеем. Сашко си вкара автогол- той също започна да се смее, макар да искаше да запази достолепието си на победител. А всъщност беше победен от самият себе си, само от една дума- СЕРЛА!

Спомени в синьо: Йес, фадър!

Бяхме със Саши в Поморие и се разхождахме безцелно по улиците. Саши умираше от скука. В желанието си да го изкарам от това състояние, му предложих игра- да се направим, че сме англичани. За целта аз щях да говоря на английски, а той да отговаря "Йес, фадър!"...Накарах го няколко пъти да си повтори репликата, за да я запомни. И така- станахме англичани! Продължихме да си вървим в търсене на някой, пред когото да си изпробваме номера. Когато видяхме в една градинка група насядали на сянка циганки от "Чистота"- та. Седяха и подпираха отегчено главите си на дръжките на метлите. "Те тука ше ни мине номера!", казах си. И започнах. Ама, тъй като англйският ми е много зле и не мога да вържа две думи, започнах да рецитирам текстове на Guns 'N' Roses, които знаех наизуст. Но с такава интонация, все едно нещо обяснявам на сина си. Обърнах се към Саши и започнах бащински мъдро и назидателно да редя думите от песента "Paradise city: "Take me down to the paradise city where the grass is green and the girls are pretty. Take me home (Oh, won't you please take me home)...А Саши синовно "разбиращо" и покорно отговаряше: "Йес, фадър! Йес, фадър!" И двамата играехме добре- бяхме адски сериозни. Циганките се споглеждаха и си шепнеха нещо на ромски. Гледаха ни с отворена уста, а аз подхващах текстът на Knockin' on heaven's door. Както бях започнал, щях да изкарам целия репертоар на Guns, ако в градинката не бяха дошли група младежи, които щяха да разберат, че играем театър. Млъкнах сконфузно, но Саши, набрал инерция, продължаваше да повтаря като в унес "Йес, фадър! Йес, фадър!" А не вървеше да му изрева да млъкне най накрая. Циганите ни гледаха с неистово любопитство и очакваха пак да заговоря. Саши не издържа аз да се правя, че не го чувам и ми подвикна подканващо: "Тате бе, Йес, фадър!"...И те така ни пропадна англичанстването- срина се цялата драматургията. Имах сили само да се изкашлям по английски деликатно и да се изнижа по тарлъци, дърпайки за ръката Сашко, който продължаваше въпросително да повтаря..."Йес, фадър!?"

сряда, 7 октомври 2009 г.

Спомени в синьо: Скъсаното тарлъче на Невичка


То е едно такова малко, червено и прокъсано тарлъче. Взех си го за спомен от времето, когато Невичка прохождаше. Мамичка го беше хвърлила на боклука, а аз тайно го дръпнах и мушнах в раницата си. И там си остана. Почти бях забравил за него. Когато на морето се сетих за скъсаното тарлъче. Седяхме в квартирата със Сашко и се опитвахме да не си признаем, че всъщност много сме самотни далече от нашите любими момичета- Мамичка и Невичка. Аз някак пазех самообладание, но Сашко не издържа и тихичко заплака със скимтене. "Жал ми е за Невичка!", хълцаше той. И нищо не го успокояваше. "Егати!", казах си. Бяхме дошли на море, по мъжки, на живот да го ударим, а ревяхме. Използвам множествено число, защото и на мен очите ми се напълниха, та се чудех накъде да погледна, Сашко да не ме види. И тогава погледнах към раницата. Сетих се, че тарлъчето е там, в един от джобовете. Бързо го извадих и показах на Сашко. Той го пое с треперещи от благоговение ръце, като му се усмихваше с нежно умиление. Повтаряше, сякаш го казваше колкото на мен, толкова и на себе си: "Тарлъчето на Невичка, тарлъчето на Невичка!" Изведнъж замълча и още по- умилен ми показа какво беше открил: "Виж, скъсала го е!" Да. Това, че беше скъсано ни скъса сърцата. И в този момент непотребното тарлъче се оказа, че е най- потребното нещо на света за нас. Потребно, макар и скъсано, но толкова наше, толкова родно, толкова домашно и уютно. Потребно за стопляне с мъничко близост и човещина в този голям свят.

Бандата на Сашко


Сашко вече си има банда. От няколко дни го виждам как тича в двора на Детската, а подир него като сянка плътно го следва малка групичка от деца. Той тръгва надясно- те след него. Тръгва наляво- те също. Спира- спират. Все едно е Мадона в България- неотлъчно с бодигарди. Извиках го на оградата- все едно извиках и групичката. Дойдоха заедно с него. Те някакви такива дребни дечица, Сашко стърчи с цяла глава над тях- сякаш е учител със своя клас. Досмеша ме, но запазих нужната сериозност към личността на...Шефа. Дори попитах с нотка на страхопочит кой е шефа на бандата. Всички в един глас извикаха "Сашко, Сашко!" А Шефа отмести поглед настрани- хем му кеф, хем малко се свени. Скромничи! А един от дребните, без да го питам, извика: "Аз съм му лявата ръка!" Може би искаше да каже, че е дясната, ама разбрал- недоразбрал, изказа се неподготвен. Друг, още по- дребен, да не остане по- назад, допълни: "И аз съм му лява ръка!" Егати, излизаше, че Шефа е с две леви ръце! Сашко се намръщи, усещайки неприятното двусмислие, но точно в този момент Госпожата ги извика да се прибират. Сашко обърна гръб и се затича, а бандата му го последва. Тичайки, той завъртя главата си назад, за да види още ли съм на оградата, и ми помаха за чао. Бандата последва светлия пример на Шефа и ми помаха също, като по команда, в синхрон, с...левите си ръце!...
...Това беше Сашко и неговата банда!

събота, 3 октомври 2009 г.

Кой е по- голям?!


Невичка като бебе...
Кой е по-голям?! Това зрителна илюзия ли е? Или наистина никой не е по-голям от хляба, на снимката - от бутилката с мляко! Ще бъда субективен и ще отговоря, че никой не е по-голям от тези големи, красиви детски очи. Никой не е по-голям от тяхната невинност и трогателен... глад!

четвъртък, 1 октомври 2009 г.

Имам си момиче!

Това е Невичка. Само на няколко дни живот! Снимана в Родилния дом. И тогава си е била лакома, милата ми! Смуче си настървено пръстите и спи. Това е първата снимка, на която видях Невичка, преди да се срещна с нея на живо. Изглеждаше ми толкова трогателно безпомощна, с издрано от ноктите лице, захапала почти цялата си ръка от глад. Гледах я и си казвах: "Имам си момиче!" Вървях по улиците и сам на себе си говорех: "Имам си момиче!" Идваше ми да спра някой непознат на улицата, да го хвана за дрехите, за да не мърда, и да му извикам от лудо щастие: "Имам си момиче!"...
...И до днес ми идва да направя това, което тогава така и не направих от благоприличие. Защото продължавам да съм все така лудо щастлив, гледайки как расте пред очите ми тази лакома бузана, която се превръща в истинска принцеса от приказките. Затова ще го направя. По- добре късно, отколкото никога: "Имам си момичееееее!"

сряда, 30 септември 2009 г.

Дръж ме!


"Дръж ме!", казваше ми без думи тази крехка детска ръчичка. "Държа те - сега и за цял живот!", обещавах без думи. И разбирах, че думите са невъзможни, защото и двамата сме безсловестни. Невичка просто още не можеше да говори - тя беше на броени дни живот. А аз нямах и не исках да имам думи! Защото беше прекалено красиво мълчанието на това, което се случваше - раждането на едно доверие, на едно чувство...Обич и посвещение за цял живот!

вторник, 29 септември 2009 г.

Новата гатанка на Сашко

Просто оставам без думи пред гениалността на гатанкотвореца...

"6 крака, една опашка, 2 глави...Що е то?!"...

Човек и магареееее!

понеделник, 28 септември 2009 г.

Гатанките на Сашко

Тази вечер Сашко нямаше търпение да си легнем и да започнем да се приспиваме. Едва дочакал загасването на лампата, шепнейки, ме попита:"Тате, искаш ли да си казваме гатанки?!" Какво пък! "Искам!", отговорих му, очаквайки, че той сигурно е научил някоя гатанка от Детската и умира да ни я зададе на нас с Невичка. Макар че тя вече тихичко скимтеше, унасяйки се в блажен сън. Но аз бях готов да чуя гатанките на Сашко. И така, те не закъсняха. Сашко, хитричко подхилвайки се какво ми е приготвил, започна с тържествена интонация: "МРАВКА ПО ПЪТЕКА, ПРЕЗ ГОРА ВЪРВИ...И СРЕЩНАЛА НЕЩО! ЩО Е ТО?!" Егати гатанката! Започнах да се смея с глас. Сашко също. Предадох се без всякаква съпротива. "Дърво-о-о-о!", извика Сашко победоносно. И изстреля следващата си гатанка: "КРЪГЛО, РАДВАТ МУ СЕ И ГО БОЦКАТ С ВИЛИЦА! ЩО Е ТО?!" Откъде- накъде пък реших, че е чипс..."Не, чинияяяяя!" Уби ме! Но още не знаех какво ме чака на финала! Гатанка. "НЯМА НОС, НЯМА КОСА, НЯМА КРАКА, НЯМА РЪЦЕ, НЯМА ПРЪСТИ НА КРАКАТА И НА РЪЦЕТЕ, НЯМА ОЧИ, НЯМА УСТА, НЯМА НОС!ЩО Е ТО?!" Това беше вече пълен нокаут- какво ли пък можеше да е?! Предадох се, горейки от търпение да науча отговора. Сашко се замисли дълбоко, въздъхна тежко, подхилна се по своя хитър начин на лисиче и каза: "И аз не знам какво е!"...
Как можех да заспя след такава главоблъсканица?! А накрая, когато вече заспах, сънувах мравки, чинии и не знам още какво!

вторник, 22 септември 2009 г.

Братче и сестриче

Те са вече братче и сестриче. Не само биологично, но и емоционално. Виждам как се търсят. Как Невичка вика Сашко:"То-о-о, То-о-о-о!" Което означава "Сашко-о-о, Сашко-о-о!" на нейния бебешки език. И трепери от радост, когато той се прибира от Детска. Виждам и Сашко как я утешава, когато тя заплаче:"Не плачи, милата ми!" Даже толкова му харесва да я утешава, че снощи нарочно показваше на Невичка една картинка на Баба Яга, та тя да се разреве и той да й каже "Не плачи, милата ми!" 10 пъти я разреваваше, само и само, за да й даде утеха след това...Като брат на сестра. А тя пък се гушкаше в него, оплаквайки му се, без да го упреква за жестоката настоятелност, с която той продължаваше да й показва образът на Баба Яга. Сякаш разбираше благородно му желание да бъде нейна морална опора в труден момент. В израз на разбиране, накрая и тя го стисна силно за ушите, докато го разреве, а после го утеши с най- голямо удоволствие:"То-о-о, То-о-о!"...

петък, 18 септември 2009 г.

Очите й, пълни със замечтана нежност

Това е Невичка. Точно това! Душата й е уловена на кадър. Тя е там в погледа й, в очите й. В очите й, пълни със замечтана нежност. С женска, майчинска доброта...
Това е кадър- един на хиляда. Портрет. Изповед. Всички останали 999 кадъра ще бъдат просто снимки. А това е просто Невичка!

четвъртък, 17 септември 2009 г.

На какъв език да ти кажа, че те обичам?!

На майката на моите деца, която малко остава пренебрегната от внимание в този блог...

На какъв език да ти кажа, че те обичам?! На български? Така много лесно ще ме разбереш. И няма да се замислиш какво ти казвам. А трябва! Иначе това мое толкова лесно разбираемо, обикновено до тривиалност, мило българско "Обичам те!" ще мине покрай теб, без да те докосне. Затова ще ти го кажа на чужд език, за да се изненадаш от идиотското ми хрумване и да ме чуеш. А след това да се опиташ да си го преведеш, за да го разбереш...

Първо ще ти го кажа на френски. Разбира се, че първо на френски! Нима има друг език, който да е по-достоен за това?! Чуй само как звучи. "Je t'aime!" Чуваш ли шепота на есенните листа, които се откъсват от клоните и политат над улиците на Париж? Летят грациозно и влизат в полезрението на уличните художници, които ги рисуват в своите картини по-красиви, отколкото са. Защо ли? Защото са влюбени. А когато си влюбен можеш да видиш красотата навсякъде - дори в смъртта на есенните листа... Сега разбираш ли колко е красиво и силно това "Je t'aime!"? По-силно и от смъртта!

Ще ти го кажа и на испански - "Te quiero!". Звучи красиво, нали? Среднощно красиво, наситено с музика, със звън на самотна китара, която търси утеха под лунно озареният прозорец на испанка с тъжни очи. Тишината танцува фламенко, нежно трепереща във въздуха, а любовта е лека като докосването на струните от пръстите на влюбеният мъж... ега разбираш ли защо се лее толкова леко това испанско "Te quiero!"? Защото то е музика, родена от очите на тъгата и ръцете на копнежа.

Ще ти го кажа и на руски - "Я люблю тебя!"... Много е руско, нали? Необятно и зелено като тайгата, дълбоко като река, разляла се в степта и неистово като вик на полудял от славянско щастие руснак, който с широко разтворени ръце гали безкрайните житни поля. Опияняващо! И влюбено в живота, в свободата и в жените чувство.

Накрая ще ти го кажа и без думи. Само с очите си. Те единствени могат да съберат всичко, което искам да ти кажа, но не мога - "Обичам те!"... Обичам те с очите си - с тях те виждам дори когато не те гледам. И те виждам отвъд видимото, където си най-красива и единствена...

Ако все пак не си ме разбрала какво ти казвам на френски, испански, руски и без думи - ще се опитам да ти го кажа пак на български. Ще го кажа съвсем родно и провинциално, без суета, с прости думи, стари като красотата и тъгата на България - "Обичам те!" И вече съм сигурен, че ме разбираш. Това са най-хубавите български думи!

вторник, 15 септември 2009 г.

Шефа на бандата



Сашко вече си има банда. От няколко дни го виждам как тича в двора на Детската, а подир него като сянка плътно го следва малка групичка от деца. Той тръгва надясно- те след него. Тръгва наляво- те също. Спира- спират. Все едно е Мадона в България- неотлъчно с бодигарди. Извиках го на оградата- все едно извиках и групичката. Дойдоха заедно с него. Те някакви такива дребни дечица, Сашко стърчи с цяла глава над тях- сякаш е учител със своя клас. Досмеша ме, но запазих нужната сериозност към личността на...Шефа. Дори попитах с нотка на страхопочит кой е шефа на бандата. Всички в един глас извикаха "Сашко, Сашко!" А Шефа отмести поглед настрани- хем му кеф, хем малко се свени. Скромничи! А един от дребните, без да го питам, извика: "Аз съм му лявата ръка!" Може би искаше да каже, че е дясната, ама разбрал- недоразбрал, изказа се неподготвен. Друг, още по- дребен, да не остане по- назад, допълни: "И аз съм му лява ръка!" Егати, излизаше, че Шефа е с две леви ръце! Сашко се намръщи, усещайки неприятното двусмислие, но точно в този момент Госпожата ги извика да се прибират. Сашко обърна гръб и се затича, а бандата му го последва. Тичайки, той завъртя главата си назад, за да види още ли съм на оградата, и ми помаха за чао. Бандата последва светлия пример на Шефа и ми помаха също, като по команда, в синхрон, с...левите си ръце!...
...Това беше Сашко и неговата банда!

Голямото денонощно "четене"...

Всеки ден из стаите на къщата се чува тих стържещ звук от триене по пода...Източникът на този звук е Невичка, която влачи своите детски книжки от едно място до друго. Картинката е трогателно сюрреалистична, защото книгите са голям формат и са почти наполовината на ръста на Невичка. А, както са с твърди корици и от по стотина страници, може би и тежат, колкото половината от килограмите на малката читателка...Която, горката, още не може да говори, пък какво остава да чете. Но влачи постоянно книгите. Разтваря кориците им. Забива малкото си показалче там, където нещо силно я е впечатлило и коментира картинките на своя непонятен бебешко- детски език. Смее им се, или се плаши от тях- дори плаче и бяга от една картинка на Баба Яга. А вечер полага главица на възглавничката и съвсем като възрастен разтваря кориците на книгата, държейки я изправена пред очите си, сякаш наистина чете...
И може би наистина чете...По някакъв детски интуитивен начин, който разчита онова, което остава скрито зад буквите, или е отвъд тях. А именно-завладяващото вълшебство на детските приказки!
Накрая Невичка заспива, мило гушнала книгите. Но клепачите и миглите й нежно потрепват, сякаш продължава да "чете" и насън. В къщата става среднощно тихо...до сутринта, когато денят отново ще започне с онзи вече толкова обичаен тих, стържещ звук от триене по пода...

Forever Ford! (открито писмо до г- н Карл- Хайнц Пфое, управител на "Форд Мото Пфое"- България)

Здравейте, Г-н Пфое!

Пише ви таткото на това момченце, което ви се усмихва от снимката. Сигурно вече забелязахте шапката му? На Ford е...Тази шапка той много си я обича- понякога даже спи с нея. Толкова много я носи, че тя избеля, а на върха се скъса. Но той не я сваля. Направо си е една ходеща реклама на Ford. С шапката ходи и на Детската, макар че му се караме да не върви с нея, защото е срамота колко е избеляла. Децата ще му се смеят. Но той не се отказва от нея. Един вид, разбирате ли, не се отказва от Ford. Като един същ апостол на вярата фордска преминава през всякакви гонения и устоява. Шапката продължава да му е на главата. И в сърцето! Готов е и да отнесе, както казваме ние българите, "бой по капата", но не и да я свали. Та по тоя повод аз питам:"Виждали ли сте такава преданост на Ford, Г- н Пфое?! Такава мъченическа жертвоготовност?!" Предполагам, че все нещо ще трепне в гърдите ви тевтонски, когато прочетете написаното и видите тази мила детска усмивка. Тя е специално за вас. От Сашко. А в очите на горкото фордско мъчениче може да прочетете и неговото безмълвно послание към вас. О, забравих, че сте немец и може би не разбирате добре български език. Затова веднага ви превеждам посланието- "Чичо Пфое, прати едно ново Фордче на татето, че ще изхвърля капата!"...Сашко

понеделник, 14 септември 2009 г.

Баща на знаменосец!!!


Сашко се издигна! До днес киснеше с часове, наказан на пейката до Госпожата, за да не търчи като луд из двора на Детската. А утре...О, миг поспри! От утре Сашко ще е знаменосец на церенонията по откриването на учебната година в Детската. На тате знаменосеца! А само преди три дни с майка му преживяхме национален траур по повод решението на Госпожата да не даде стихотворение на Сашко за тържеството по откриването на учебната година. "Да не е дебил, та да не може да научи едно стихотворение!", възмущавахме се до дъното на родителските си души. "Не, аз ще се поинтересувам само моето ли дете не е получило стихотворение!?", надъхваше се за саморазправа Мамичка. Докато Сашко не скриваше радостта си, че няма да черви бузи от срам да рецитира стихотворение на тържеството. А то какво било- Госпожата не му дала стихотворение, защото съзряла в него друг талант, много по възвишен от лигавото рецитиране. Талантът на Знаменосец! "Ми той е най- висок и...хубав, само е за знаменосец!", коментира скромно Мамичка, великодушно простила всичко на Госпожата. А на мен сърце ми се свива, като го знам как го е срам да си каже на лелките в Детската, че му се ходи до тоалетната, та знаме да носи...Малиии! Колкото е срамежлив, толкова е и сляпо свиреп- прикипи ли му, може и да хвърли знамето по Госпожата или майка му, която ще ходи да го снима за Историята. Само знамето да не е от онези с остър копиен връх, че тогава ще има свидни жертви, паднали в боя...
Ама дори и да се стигне дотам, аз пак ще бъда най- гордият баща на 15 септември- баща на знаменосец!

На пазар с мъж

... Една обикновена белина, едно руло-ягода на "Роял Кейк" и един пилешки бульон - "Галина Бланка"! Вървях и си повтарях наум тези три неща, които трябваше да купя от магазина. Имах цели 200 метра път, което беше прекалено дълго разстояние за моята патологична разсеяност. За 200 метра можех 200 пъти да забравя какво точно трябва да купя.
Затова вървях и повтарях до умопомрачение, решил веднъж завинаги да опровергая тежкото съмнение на жена ми и майка ми, които задължително, когато ме изпращаха на покупки, ме питаха: "Ще запомниш ли?!" Или: "Да ти запишем ли какво трябва да купиш?!"... Не, благодаря! Този път бях решил да се оправя сам, без да използвам помощта на листче със списък на заръчаните покупки.
Щях да разчитам само на паметта си... Все пак съм магистър по история. За да стана такъв, ми се е налагало да помня стотици исторически дати. Та сега една обикновена белина, едно руло-ягода на "Роял Кейк" и един пилешки бульон - "Галина Бланка"...

Всъщност, дали беше пилешки?! Или телешки?! Почвах да се съмнявам. А бях по средата на пътя. А вече се съмнявах и за рулото - дали беше ягода, или малина?! На "Роял..."?! А сега де! "Уиндоус кен нот оупън дис пейдж!"...

Поне за "Галина Бланка" бях сигурен. Имам братовчедка, която се казва Галя. И едно време всички я наричахме Галина Бланка.
Така че - тази информация ми беше стабилно "вързана" в паметта със здрава асоциативна връзка...

Магистър съм аз - разбирам от асоциативни връзки!

Но съм много разсеян. Заплеснах се по една "Фиеста"... Ама "Фиеста" - веднъж! Красавица! Фаровете ù блестяха, сякаш са очи на изкусителна жена... А как мъркаше двигателят ù - тихо, като стар котарак, който дреме, препичайки се на слънце!... Ох, майко, да ми паднеш - ще ти скъсам скоростната кутия!

И така, забравих всичко! Даже забравих накъде съм тръгнал и въобще, кой съм!...
И в това състояние на пълна амнезия, влязох в магазина. Фанатично хипнотизиран, като камикадзе преди сблъсък с вражески кораб в Тихия океан - 1945 година!

Разчитах единствено на магазинерката, която спрямо мен, беше развила почти телепатични възможности да разгадава за какво са ме пратили да купя. От мен се искаше да задам поне една дума или буква дори.
Поне някакъв нищожен жокер, като при решаване на кръстословица, който да подскаже какво означава това "Ъ-ъ-ъ-ъ!", излизащо от устата ми, подобно на кравешко мучене.

И така - тъп, но упорит, се изправих пред магазинерката. Започнах с вече споменатото встъпление-"Ъ-ъ-ъ-ъ!" След което се усмихнах идиотски тъпо и казах единственото нещо, което още помнех: "Галина бланка руло роял белина!"... Звучеше несвързано като на арабски.
Но магазинерката, понеже много го разбира моя арабски, веднага ми даде една обикновена белина, един бульон - "Галина Бланка" и руло-ягода на "Роял Кейк". Та чак ме попита: "Нещо друго?!"

Опазил ме Господ от още "нещо друго"! Аз съм магистър по история, а не по хранително-вкусова промишленост!

И накрая ще ви кажа, че друг път вече само с листче ще ходя на пазар.
Защото, както е казал народът: "Глупавият помни, умният записва!" То така е възникнала Историята. И Херодот, "бащата на Историята", е записвал. За да се помни, за да остане за поколенията... За да се знае, че трябва да се купят...

... Една обикновена белина, един бульон "Галина Бланка" и едно руло-ягода на "Роял Кейк".

Само не помня къде си оставих листчето със списъка за покупките!? Няма ми го в джоба! А имам цели 200 метра до магазина...

Случайно да говорите арабски?!

неделя, 13 септември 2009 г.

Ford - feel the difference

Мамичка го купи отнякъде. Помня как с усилие отвори вратата с лакът, защото двете й ръце бяха заети да не изпуснат "Форда". Той беше толкова голям, че закриваше половината глава на Мамето, която го носеше по майчински на ръце като новородено, току- що изписано от родилния дом. Беше играчка- джип "Форд Маверик"! Сияеща, Мамето се освободи с облекчение от тежкия си товар и го остави на масата пред благоговеещите очи на Саши, в чиито зеници се отразяваше емблемата на "Форд". Това беше играчката- мечта, която никой нямаше. Мамето много добре знаеше това и се гордееше с поредния си търговски удар. А Саши пък предусещаше фурорът от възхищение и завист, които щеше да предизвика "Форда", когато го занесе на децата в Детската. Въображението му рисуваше картината, в която той влиза в Детската като човек, който току- що е превзел Римската империя- с гордо вдигната глава, държейки "Форда" в ръцете си, пред смаяните погледи на всички деца. Затова и първият му въпрос беше:"Мамо, може ли да го занеса в Детската?!" Мамичка поклати великодушно глава и настъпи всенародно щастие в нашия дом. Имахме си джип "Форд Маверик" и всички му се радвахме, сякаш беше истински, а не играчка. От този ден Саши заживя с "Форда"- с него ядеше, с него лягаше, с него ставаше, дори с него си говореше. Което в един момент започна да предизвиква известен дискомфорт, който най- директно се усещаше при лягане за сън. Защото леглото на Саши неимоверно отесня с "Форда", положен до главата му. Едва намирах място, за да легам и аз до него, докато му разказвам приказка за лека нощ. Лягах съвсем близо до фаровете и предната решетка на "Форда". Така веднъж и заспах, унесен от тихото похъркване на Саши...А когато се събудих, бях прегърнал вместо Саши, "Форда"! Пред очите ми се издигаше с цялото си достолепно величие синият овал на емблемата на "Форд". И някъде в съзнанието ми отекваше с драматично ехо рекламният девиз на марката- "Ford - feel the difference" (Форд- почувствай разликата")...Е, почувствах я, но само как не паднах на пода от изненада- бях спал с "Форд Маверик" в обятията си!

събота, 12 септември 2009 г.

Голямото криминално четене



Аз не съм крадец и никога няма да бъда. Макар че понякога си мисля, така съвсем хипотетично - ако бях крадец, какво ли щях да крада?! Мисля, мисля и само за едно нещо се сещам - за книги. Да, бих бил крадец на книги! Защото много обичам да чета. И понякога съм бил на ръба на кражбата - искало ми се е да открадна някоя по-стара и рядка книга, която вече я няма по книжарниците. Но са ме възпирали морални съображения, за да прекрача границата на позволеното. В такива случаи всичко се случва само във въображението ми - представям си как отивам в селската библиотека и я обирам...

Обирът протича по всички познати клишета на американските уестърни. Влизам по сред бял ден в библиотеката. Нося черен женски чорап на главата, в едната ръка държа чувал, а в другата голям кухненски нож. Крещя: "Това е обир!" Изплашените библиотекарки ми подават парите от събрания членски внос. Обаче аз крещя с една идея по-свирепо: "Не искам пари, искам всички романи на Достоевски, Шолохов, Ремарк, Уортън, Твен... И на Астрид Линдгрен!" Дали заради ножа, който размахвам, или заради Астрид Линдгрен - библиотекарките са вцепенени, гледат ме с отворена уста. Но аз имам готово клише: "Бързо, че губя търпение!" Подавам им чувала и казвам най-любимото ми уестърн клише за обир: "Движение, движение!" Жените започват да тичат напред-назад и бързо пълнят чувала с желаните книги. Дават ми го пълен - най-отгоре върху всички останали книги виждам корицата на "Престъпление и наказание"... Изтръпвам! Но вземам чувала и бягам. На другия ден вестниците излизат със заглавие на първа страница - "Пладнешки обир в библиотека!"

Следващият ми удар е в градската библиотека - там обирам само поезията. Ботев, Вапцаров, Смирненски, Яворов - цял чувал! "Лягайте на пода!", крещя и излизам с чувала. Този път заглавията във вестниците са още по-драматични - "Сериен крадец върлува из библиотеките в страната - не останаха книги за четене!" Журналистите даже ми измислят криминален псевдоним - "Черният библиотекар"!Защо пък черен ли? Заради черния женски чорап, който си слагам на главата по време на обир.

Лебедовата песен на криминалната ми кариера е, разбира се, Народната библиотека в София. Там отивам само заради една книга - "Приключенията на Хъкълбери Фин", издание от 1884 година. След този обир започват да ме наричат "Черният народен библиотекар" и ме обявяват за общонационално издирване...
Тръпки ме побиват като си представям тези неща. Какъв злодей можех да бъда! И то само заради едното четене на книги. Заради поезията и Хък Фин. Заради изкуството. Заради него, когато накрая ме заловят в този мой въображаем криминален живот, бих се изправил, завързан като Антъни Хопкинс в ролята на д-р Ханибал Лектър, за да отговоря на въпроса "Защо?"... Отговорът ми ще бъде: "Защото исках да чета и да живея като в роман!" И този отговор ще отекне с могъщо ехо в народното съзнание. Всички ще бъдат заразени от лошия ми пример, защото в България само лошите примери са епидемично заразни... Така ще настане едно четене. Голямо криминално четене на книги.

Какво ще кажете, а? Може пък точно по този начин да се получи националното просветно пробуждане. Да го направим тогава...
"Горе ръцете! Това е обир!"...

петък, 11 септември 2009 г.

Не плачи за мен, Барселона!

Това е истинска история. Истинска, защото е човешка. А и защото наистина се е случила. В Барселона. Когато я чух, се почувствах странно. Защото главният герой в тази история съм аз, без дори да подозирам. И как мога да подозирам, че по една телевизия в Барселона излъчват испански сапунен сериал, чийто главен герой удивително прилича на мен!?..." Да, удивително прилича на теб! Едно към едно!", убеждаваше ме моята позната, докато ми разказваше историята. А историята е до болка банална. И до болка българска. Една от стотиците хиляди истории на българи, емигрирали в Испания.

Моята позната беше отишла в Барселона. Без да има предварително намерена работа, без да знае езика. Заедно с децата си. На принципа "пък каквото сабя покаже". Една вечер, докато търсели какво да гледат по кабелните програми, ме видели мен. По телевизията! Дъщеря й радостно извикала: "Мамо, това е бате Пепи от България! "Излъчвали някакъв сериал. Героите говорели на непонятният им, чужд испански език, а изпълнителят на главната роля приличал на мен. Гледали ме и ми се радвали, умилени до... сълзи. Почти до сълзи. "Щяхме да се разплачем!" Толкова им станало мило да видят познато лице сред океана от анонимни лица. И то по телевизията. Испанската телевизия! Давали техният бате Пепи от България. Как само не се почувствали горди с мен. И започнали да следят редовно сериала. Само заради главния герой. Без да разбират и една дума испански - достатъчно им било да виждат родното лица на един... Разбира се, на един непознат испанец. Актьор, който добре си играел ролята. Трогателно дори. Как не ги разплакал с играта си...

Докато слушах историята на завърналата се вече моя позната, се почувствах странно. Защото, без дори да съм подозирал, в продължение на месеци, моята прилика със случаен испански актьор от сапунен сериал, е била единствената визуално жива връзка на едни българи с Родината. Дори нещо повече... Смея да подозирам, че всъщност съм бил точно това - Родината. Персонифицирана с едно лице - моето. Което тук, в България, е било просто едно познато лице. А там, в Барселона - едно родно лице. И сякаш наистина Родината е не само в България, а навсякъде, където има българи...

Иначе не знам какво им е говорел от екрана този мой испански телевизионен двойник. Нещо на непонятния испански език. Жалко, че и аз не го говоря и разбирам. Защото бих им казал точно това - "НЕ ПЛАЧИ ЗА МЕН, БАРСЕЛОНА!"

Роден 1919 година

Като се сетя за него, винаги се усмихвам. Защото така си го представям - усмихнат. Усмихнат с очите си. Въпреки че е на цели 90 години. Въпреки че се е изправял пред лицето на Смъртта, когато е бил на фронта по време на Втората световна война. Въпреки че е живял бедно през Комунизма. И още по-бедно през Демокрацията. Въпреки че е на възраст, в която всеки ден очаква да е последен. Всичко, което се е случвало през дългия му живот, е вземало по нещо от него. Защото Животът е търговец - нищо не дава, без да вземе нещо в замяна. Но усмивката в очите му не е успял да вземе. Може би, защото това е душата му. И нея може да я вземе само Господ. Той вярва силно в Него.

Повярвал е по време на Войната, когато веднъж решава, че трябва да излезе от окопа. Нещо го кара да го напусне. Само миг, след като излиза, в окопа пада немски снаряд. Точно там, където е бил той. Разказва, че преди атака винаги си е казвал стиховете от Псалм 23: "Господ е пастир мой, няма да остана в лишение. На зелени пасища ме разполага, при тихи води ме завежда... Дори да ходя през долината на смъртната сянка, няма да се уплаша от зло". Вярата му е по детски искрена, простодушна, мила - като на герой от разказ на Елин Пелин. Той вярва, че именно Господ му е намерил жената на неговия живот. С която се обичат и до днес. Макар че, както казва той за нея: "Тя е с двойно предаване! Все бърза!" И наистина - виждал съм я как ходи - почти тича. Въпреки че е на почти 90 години. Но като "включи" двойното предаване, става неудържима и той върви по нея, викайки: "Чакай бе, жена!" И добавя с нежна усмивка: "Нали ти казвам, че е с двойно предаване!" Казва го с непринудена радост от живота - така, както се радва на всичко.

Той винаги ми отговаря "Добре съм!", когато го питам как е. И наистина изглежда добре. Върви с изправена стойка, чист и спретнат, мило елегантен и скромен в своята кафява шаячна дреха, която прилича на военна униформа. И може би е именно военна униформа от едно време. А той пък е войн. Последният войн! Преминал през Живота и Смъртта, през библейски дългите 90 години, за да ми подари накрая една стара зелена папка. На мен. Подаде ми я и ми каза: "Пази я ти, защото моите деца сигурно ще я изхвърлят! "И си тръгна, догонвайки своята възлюбена баба, която пак беше "включила" двойното предаване. В папката имаше десетина листа, пожълтели от времето, върху които със старателен почерк моят стар приятел беше написал поезията на своя живот. Трогателно мили стихове, посветени на неговата баба, куче, градина, Войната, река Дунав - целият му живот. Писани през годините. Жива история - едно мъничко парченце от пъзела на голямата История, без което тя нямаше да бъде човешка... Човешка като това негово стихотворение:
Моята градина
Ой,градино,ти,градино!
Ти, мила земьо, мое кърмило!
Пръв път зората тук ме е огряла
и люлчица мила тук ме е люляла.
Тишина безкрайна тук ми е шептяла.
Над мен майка мила песничка ми пяла.
И сега в живота с тебе се гордея,
с меден кавал свиря и песен си пея...

...Скоро не съм го виждал - пътищата ни се разделиха. Но аз свидно пазя неговата папка. И неговите неизменни думи, които винаги казваше, когато си тръгваше: "Без Бога и до вратата не мога!"

Загинал за Родината 1912 година

Паметниците на загиналите за Родината във войните - те са навсякъде. Във всеки град - малък или голям. Във всяко село. На някои от тях има увехнали цветя на признателност, на други няма. Някои са поддържани, други са занемарени, обрасли в трева, надраскани с неприлични надписи - дори изпочупени. Всеки ги е виждал, но рядко някой е чел какво пише на тях. И то пък какво толкова има за четене - списък с имена на непознати. Чин в армията, трите имена, година на раждане, година и място на смъртта. Нищо интересно. Дори и аз не бях се зачитал досега. Ако дъщеря ми не беше отишла да тича при паметника, нямаше да му обърна особено внимание. Но докато тя си играеше, аз се зачетох в списъка на загиналите.

Имена, имена, имена - хора, за които не знам нищо. Например - редник Петър Радев. Роден 1890 година. Загинал 1912 година при Булаир. На 22 години. Само на 22. Какво може да види човек от живота за 22 години?! Почти нищо - на 22 години животът едва започва. А редник Петър Радев е трябвало вече да умре - далече от вкъщи, далече от майка си, от баща си, далече от приятелката си, с която сигурно още не са се били и целунали, която е била пред очите му, нежно усмихваща се, докато той е издъхвал. Как ли е умрял? Как може да умре едно момче на 22 години, когато неистово иска да живее, защото целият живот е пред него.?! Може би героично или малодушно, може би мъчително или неусетно - както и да е умрял, той е бил само едно момче на 22. И когато е паднал на бойното поле, завинаги е останал на 22-в паметта на майка му, на баща му, на приятелката му. Млад и красив. Усмихнат. Завръщащ се от фронта всеки ден в отчаяната им надежда. И всяка нощ в сънищата им. За да им прошепне: "Обичам ви!" Той, който на 22 години е знаел само как да обича, но не и как да мрази. Как да живее, но не и как да умира. Нито пък и как да убива. Той пада убит, за да се превърне просто в едно име от списък, издълбан върху каменна плоча. Напълно анонимен. Незнаен. Просто редник Петър Радев. Загинал за Родината...

...Нищо интересно, нали?! А дъщеря ми тича около паметника, слънчево усмихната, сякаш се радва, че този паметник го има.

Очите на Хулия и най- синьото лято


Сигурно няма по-безцелно нещо от седенето пред телевизора с дистанционно в ръка и прехвърлянето на канал след канал, без да знаеш какво точно търсиш. Но понякога, когато най-малко търсиш нещо, го намираш. Така случайно намерих канал, по който излъчваха серия от популярния в миналото испански детски сериал "Синьо лято". Серията, в която Чанкете - възрастният приятел на децата, беше починал. Цялата тайфа, начело с Хулия - русокосата художничка, седеше на брега на морето и тъгуваше. Сцената беше трогателно красива. Камерата бавно премина през всяко едно от тъжните лица на децата и накрая се спря на големите сини очи на Хулия, които сякаш търсеха да видят нещо далече, далече, там, където линията на хоризонта трептеше искрящо от играта на слънчевите лъчи с морските вълни. За миг дадоха морето, след което обективът на камерата се съсредоточи отново върху очите на Хулия. Тя беше затворила очите си и се усмихваше, казвайки: "Деца, виждам Чанкете!" Всички я погледнаха изненадано. А тя ги подкани: "Затворете си очите и ще го видите!" Децата си затвориха очите и всички го видяха - старият им приятел се усмихваше, свирейки с акордеон в ръце. На фона на искрящо синьо море, жив в спомените им, откъдето смъртта не беше успяла да им го отнеме. Всички му се усмихваха и не искаха да отворят очите си. Първа ги отвори Хулия и това бяха най-красивите разплакани без сълзи очи...

Защо ви разказвам тази сцена? Защото е много истинска. Ако не вярвате, опитайте и вие - затворете си очите и ще видите невидимото, където е любимият човек, когото сте изгубили. Ще видите, че никой не може да си отиде от вас завинаги, докато имате смелостта да затворите очите си, за да погледнете без тях през тъмнината на клепачите, отвъд която ви очаква светлината на най-синьото лято. Онова усмихнато най-синьо лято, което всеки е имал през живота си, защото до него е бил любимият човек...

...И вие го виждате, нали?!Не е нужно да си отваряте очите - очите са излишни. Поне за миг.

Професиите, за които мечтаеха децата

Полицай, лекар, певец, дизайнер, модел- това са професиите, за които мечтаят децата днес.А някога децата бяха други- друго беше времето, други бяха и мечтите им. Други бяха професиите, за които мечтаеха те...

1. КОСМОНАВТ:
Нямаше дете, което да не е гледало трилогията "Междузвездни войни" и да не е пожелало в мечтите си един ден, когато порасне, да стане космонавт...като Люк Скайуокър. Това беше изключително атрактивна професия- летиш си с космически кораб от планета до планета, срещаш симпатични извънземни, излъчват те по телевизията, когато политаш и те посрещат като герой на социалистическия труд, когато се връщаш на Земята... Ех, та не станах космонавт- сега щях да си живея живота на Марс и хич нямаше да ми пука, че на Земята има световна финансова криза!
2. ШОФЬОР НА ТЕЖКОТОВАРЕН КАМИОН "РОМАН ДИЗЕЛ":
"Роман Дизел" не беше камион, а свиреп звяр.Чудовище! Двигателят му ревеше толкова силно, че прозорците на къщите започваха да треперят, мазилката се пукаше, кучетата виеха на умряло, кокошките снасяха преждевременно...Настъпваше истински Апокалипсис! Шофьорът на "Роман"-а имаше не по-малко апокалиптичен вид- с мазно рошава коса, набола брада и горилски космато шкембе, изкочило над колана, разкъсвайки две от копчетата на ризата...И едно от копчетата на панталона. Ехххххх! Гледхме го и копнеехме да му имаме камиона и...шкембето. Днес имам само второто! Пак е нещо...
3.БАГЕРИСТ:
Гледахме как кофата на багера се забива в земята и започва да дълбае с железните си зъби, стържейки скалите. Предните гуми се повдигаха от тягата, двигателят се напрягаше с дрезгав рев, а багеристът пушеше невъзмутимо своята цигара без филтър, която догаряше със син облак дим, висейки залепена за долната му устна... Всеки се прибираше вкъщи и вече знаеше какво иска от живота- багер и една цигара "Арда" качак- убиец!
4.КАРУЦАР НА ТЕКЕЗЕСАРСКА КАРУЦА:
Текезесарските коне!Те бяха истински левенти, с горда стойка, релефни мускули, дълга, буйна грива и войнски достолепно излъчване. Да държиш юздите на тези хали, които не трепваха дори когато дърпаха каруца, пълна с 60 чувала картофи- това беше мечта!
5.ЛОКОМОТИВЕН МАШИНИСТ:
..."Бързият влак от София за Пловдив пристига на втори коловоз.На втори коловоз пристига Бързият влак от София за Пловдив". Кое дете не настръхваше, когато чуеше обявяването на пристигащия влак?! Кое дете не си протягаше главата в опасна близост до линията само и само за да види влизащия в гарата влак?! Кой дете не мечтаеше да бъде на мястото на машиниста, който натиска свирката на локомотива?!Нямаше такова дете.Нещо повече- и днес йощ влакът, щом скорост зафаща,
спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
славата му дивна като някой ек
от урва на урва и от век на век!
...Ще ме прощава Вазов, че така кощунствено го перифразирам, но само неговото гениално перо е способно да опише поетичната възвишеност на този светъл блян. И на всички тези професии, за които мечтаеха децата.

Там горе някой ви обича!
















Саши и Невичка, улисани в игра на двора. Невичка, мило клекнала като патенце. А Саши, клекнал, за да й обясни сюжета на момчешката си игра. Невичка обаче не внимава много какво се опитва да й обясни бати. Ту поглежда загрижено към разкопчаното си сандалче, ту по женски клюкарски хвърля едно око настрани, където минава комшийската котка. Саши си кара количката, бръмчейки с уста:"Брррррррр!" Невичка тихо призовава котката:"Мияууууу!" А аз съм някъде над тях, на терасата, гледайки ги отгоре колко са мънички в своята детска игра. И съм сигурен, че освен аз, там горе още някой ги обича, докато ги гледа как се забавляват...

Радио "Гласът на Москва"

От три вечери насам малките заспиват, слушайки...радио "Гласът на Москва". Открихме го случайно. Просто една вечер, след като се уморих цял час да им разказвам приказки за лека нощ, накрая пуснах радиото. С леко пращене, жена, говореща на руски, започна да чете новините по радио "Гласът на Москва". Саши и Невичка, както се въртеха в леглата си неспокойни, изведнъж притихнаха, заслушани в този глас. Гласът беше толкова руски приказен. Така си бях представял, че звучи гласът на Василиса Прекрасна от руските вълшебни приказки. Глас, необятен като руската степ. Глас, топъл като пламъка в онези старинни руски печки, върху които зимата се спи. Глас, уютен като руските къщички от дърво с брезички в двора. Глас, който те отвежда дълбоко, дълбоко в поезията на руската душа...
...И така радиоводещата четеше новините от света- новини за икономическа криза, политика, войни, катастрофи, природни бедствия. Но ние не ги чувахме. Чувахме само "музиката" на руския език. И заспивахме в пълен мир. Толкова далече от световните новини и толкова човешки близо един до друг- аз, Саши и Невичка.
.

четвъртък, 10 септември 2009 г.

"Ти пъ ше каешшшшш!"

Сашко винаги е имал таланта да превръща съвсем обикновени фрази в сентенции. Първостепенно значение за постигането на това има чисто количественият показател на използване на въпросната фраза в ежедневния речеви процес. Или казано с по- прости думи- повтарянето на фразата след всяка втора дума по време на диалог. Следващ по значение фактор, е качественият. Фразата се изговаря по уникален интонационен и лицево пластичен, жестомимичен начин. Така тя се натоварва с допълнителна асоциативно- образна сила на въздействие върху сетивата на слушателите. И фразата се превръща необратимо в сентенция...
Пример: "Ти пъ ше каешшшш!"(превод: "Ти пък ще кажеш!")
Един ден Сашко си дойде от Детска и започна на всяка втора дума да казва "Ти пъ ше каешшшш!" По повод, и най- вече без повод- за всичко ни отговаряше с "Ти пъ ше каешшшш!" Явно беше някаква особено популярна фраза от речниковия фонд на децата от Детската. Може би това беше тяхната фраза- отрицание на реда и дисциплината там. В началото ние много се дразнехме и борехме срещу тази фраза. Но се получаваше ефектът на плевела- колкото повече се опитвахме да изкореним тази фраза, толкова повече тя избуяваше с нова сила. Нещо повече- някак неусетно тя покълна и в нашата родителска реч. Първо започнах да я сънувам. Чувах на сън гръмовното ехо от гласа на Сашко: "Ти пъ ше каешшшшш!" Събуждах се и в съзнанието ми продължаваше да отеква "Ти пъ ше каешшшшш!" След това започнах наум да отговарям на хората, с които си говорех в ежедневието "Ти пъ ше каешшшш!" На устата ми беше веднъж да го кажа и на шефа, когато ми поставяше служебна задача за изпълнение - "Ти пъ ше каешшшш!" Накрая с Мамичка не издържахме и както си говорехме за някакви сериозни семейни неща, изведнъж изревахме: "Ти пъ ше каешшшшш!" С тази фраза избухна цялото ни стаено напрежение от ежедневието. Тя действаше някак облекчаващо, приятно отричащо системата. И епидемично заразно! Започнахме и ние по повод и без повод да си отговаряме по този начин. Заразиха се и баджанака с балдъзата. "Ти пъ ше каешшш!" започна да циркулира по ефира на Интернет, докато си пишехме на Скайпа. Или, докато си говорехме по телефоните. Дори си мисля, че ако покрай изборите бяхме основали национално движение "ТПШК", с предизборен лозунг и платформа "Ти пъ ше каешшшшш!", щяхме да влезем и в Парламента като водеща политическа сила. Тогава познайте какво щяхме да кажем на наблюдаващите еврокомисари за България- "Ти пъ ше каешшшшш!"...
...А вече съм сигурен какво ще ми кажете и всички вие, които ще прочетете написаното. Можем да го кажем заедно, в един глас:"Ти пъ ше каешшшшшшшшшшшшшшшшшшшшшшшшшшшшшш!"

понеделник, 7 септември 2009 г.

Днес къде ти е усмивката?!

Имах една позната, която винаги успяваше да накара хората да се усмихнат. Просто ги питаше: "Днес къде ти е усмивката?" Задаваше този въпрос с толкова мила загриженост, че всеки реагираше със спонтанна усмивка...
А сега имам дъщеря, която е в още безсловестна възраст, но и тя винаги успява да разсмее хората по същия начин, с тази разлика, че не използва думи. Вместо това, се навежда насред стаята и поглежда въпросително през разтворените си крачета с хитричка усмивка, която пита същото- "Днес къде ти е усмивката?!"...
Гарантирам ви, че където и да е, ще си я намерите...

Златните къдрички на Невичка

Те не са злато, но са златни- без цена. Те не са море, но са вълни- без бряг. Те не са слънце, но са светлина- без сянка. Те не са смях, но са усмивка- без корист. Те не са стих, но са поезия- без думи. Те не са песен, но са музика- без ноти. Те не са съкровище, но са богатство...А аз съм най- богатият човек на света! Защото съм бащата на тези къдрички!

неделя, 6 септември 2009 г.

Я да видим зъбките!

"А-а-а-а-а-а!", крещи Сашко. А Невичка тихо и спокойно си мърмори нещо на своя непонятен бебешки език. Което , преведено, със сигурност означава- "Я да видим зъбките!...И не мърдай, че ще ти скъсам бузите!"