петък, 25 май 2012 г.

Белият гълъб

Вече втора седмица работехме без почивка. Искахме да свършим по- бързо, за да си отидем у дома- София ни липсваше. Тишината и спокойствието на селото, в което работехме, в началото ни харесваше, но вече ни потискаше. А и умората ни натежаваше- започнахаме да се изнервяме и да си подвикваме за дребни неща. Всеки се заяждаше с всеки- виковете ни огласяха с ехо параклиса, който бяхме изградили насред селото. Напрежението се нагнетяваше и избухна, когато дойде ред на сводовете, които трябваше да оформим във вътрешното трикорабно пространство на сградата. За тях се искаше малко повече търпение и обръщане на внимание в детайла. Но първият свод излезе крив. Кофражът ли беше накриво поставен, при замазката и шпакловането ли някой не беше спазил точната линия, така и не се разбра. Започна едно каране, един лют спор кой е крив- кой прав. В един момент, докато си поемахме дъх, за да продължим спора, в кратката пауза на напрегната тишина се чу пърхане на криле. Ха!? Какво беше това? Млъкнахме и се огледахме- в параклиса беше влязъл гълъб, който летеше неспокойно, блъскайки се в стените в търсене на изхода. Накрая гълъбът кацна точно на мястото, където по план трябваше да бъде олтара. Застинахме- гълъбът беше бял и ни гледаше право в очите с почти човешки изразителен поглед. Дори леко си накланяше главата наляво- надясно, докато ни гледаше така, сякаш питаше: "Защо!?" Да, наистина- защо? Защо се карахме точно тук, в храма? Стана ни гузно. Но и някак спокойно- този гълъб донесе със себе си такъв мир, че забравихме за какво се караме. Гълъбът усети нашето спокойствие и излетя през изхода навън. Само след миг в параклиса дотича дете, което търсеше гълъба си. Почти викаше от притеснение: "Видяхте ли един бял гълъб, видяхте ли го!?" Питаше така, сякаш ни задава най- важният въпрос в живота, макар че то просто си търсеше излетелият от клетката гълъб. Ние обаче му отговорихме, както трябва да се отговори на най- важният въпрос: "Да, видяхме го!"   

петък, 4 май 2012 г.

Вдъхновение

Училището беше старо, с богата декоративна орнаментика по фасадата.
Някога изкусен майстор беше правил орнаментите. Макар и след толкова
много години, продължаваше да си личи, че ръцете му са ваели формите с
финеса на склуптор. Особено деликатни бяха извивките на орнаментите
около прозорците на училището, които стилно пресъздаваха сложна плетка
от бръшлян. Точно тези форми бяха най- засегнати от времето- на места
напълно изронени от дъждовете и вятъра. Петьо беше млад, но талантлив
майстор, за който нямаше невъзможни неща в строителството, обаче тези
форми му се заинатиха. Бригадата вече почти привършваше ремонта на
училището, а той още се бавеше на прозорците. Все му се изплъзваше
точната линия на извивката, тънкия финес на детайла и това вече го
изнервяше, защото не беше свикнал на такава "съпротива". С часове
стоеше на скелето и гледаше запазените от преди столетие орнаменти.
Какво не му достигаше на него!? Макар и млад, Петьо беше реставрирал
десетки стари сгради, знаеше всички майсторски тънкости и похвати за
възстановяване на оригиналните форми...Но докато си блъскаше главата
къде греши, до него достигна гласа на младата учителка по музика- тя
беше в кабинета, на чийто прозорец работеше. Петьо се загледа в нея
как преподаваше- младата жена размахваше плавно ръце, сякаш дирижира
Лондонската филохармония. Лицето й сияеше от някакъв възрожденски
даскалски ентусиазъм, който вече се виждаше само от портретите на
народните будители в учебниците по История. Очите й бяха красиви,
защото се усмихваха с искрена обич на децата. Учителката забеляза как
Петьо я гледа, но не смееше да се издаде пред учениците, защото те
всички щяха да станат, за да видят кой е навън. Затова тя уж случайно
се доближи до прозореца, погледна за миг към Петьо с деликатно красива
усмивка и продължи пътя си между чиновете. Ето какво му липсваше на
Петьо- тази красива женска усмивка! Окрилен от нея, усетил деликатния
финес и топлина на този толкова човешки жест, той прокара ръце по
декоративните орнаменти на прозореца така, сякаш докосва красива
жена...И орнаментите се получиха- там, където те липсваха, разрушени
от времето, линията и детайлите бяха възстановени напълно подобно на
оригинала. В този момент училищният звънец изби. Часът свърши. Децата
започнаха да излизат от кабинета по музика с викове и смях. Не беше
сигурно дали те са разбрали урока на своята млада учителка, но със
сигурност Петьо го беше разбрал. Защото вече работеше с искрена
усмивка на обич към това, което прави!