неделя, 20 януари 2013 г.

Звяра

Никога не бях виждал Звяра, само бях слушал митове и легенди за него. Всички така го наричаха и когато говореха за него, го правеха със страхопочит. За него се знаеше, че е на някой от многото обекти, които бяха възложени на нашата строителна фирма. Казваха, че това е багер с титанични размери и могъща сила- пред нищо не се спирал. Бил произведен някъде в Бавария и имал суров тевтонски "нрав"- двигателят му издавал толкова свирепо дизелово ръмжене, че прозорците и мазилката на къщите, покрай които минавал, се пукали от страховитите земетръсни вибрации. Затова Звяра се използваше само в краен случай при работа в градски условия. Предимно го пращаха на обекти, които са извън града. Или пък по селата, където най- много кокошките с по- лабилна нервна система можеха да снесат преждевремнно яйцата си от страх. Но този път ситуацията беше извънредна, защото изоставахме със сроковете- налагаше се да се копае бързо с голяма багерна кофа. А и теренът беше тежък за разкопаване- излизаха големи камъни. Тези камъни нямаше как да се оставят настрани, без да се натоварят веднага на камиони, тъй като съседното платно на ремонтиращият се булевард беше отворено за движение. Бяхме притеснени, почти отчаяни, че ще се провалим. Така дойде денят на истината. Дойде "тежката артилерия" на нашата бригада- Звяра! Караше го камион с голяма платформа. Когато камионът спря, всички гледахме така, сякаш виждахме не багер, а жив праисторически динозавър. Това наистина беше страховит звяр- истински колос на вериги, целият очукан, издраскан от скалите, с които се е борил през дългия си живот по строежите. Единият му фар беше счупен, което му придаваше зловещият вид на едноок ветеран, завърнал се от война. А кофата му имаше толкова хищно настръхнали нокти, че всички инстинктивно се отдръпнахме по- далече от нея. Сякаш ток премина през всички нас. Но не беше ток, а морална сила. Беше чувството, че не сме сами и че има надежда. Та можеше ли с такъв звяр в редиците да няма надежда?! Не, не можеше. И макар че Звяра не успя да запали и въобще не влезе в употреба, ние бяхме толкова окрилени, че свършихме работата дори предсрочно. Оказа се, че е имало един много по- силен и могъщ звяр от Звяра, за който никой от нас не подозираше. Това беше човешката Надежда!

вторник, 8 януари 2013 г.

Ако душата ми отиде на годишен технически преглед

Всяка кола минава на годишен технически преглед. Проверяват й състоянието на спирачките, фаровете, стоповете, предното, задното окачване, работата на двигателя, състава на изгорелите газове...Това всеки шофьор го знае. Мислех си, ако душата ми мине подобно на колите на годишен технически преглед, какво ли ще бъде състоянието й- дали ще бъде годна, или негодна за движение по пътя на Живота!?...
...Първо ще ми проверят спирачките на душата. Ще ме ядосат и ще ми кажат: "Натискай спирачките!" Ще натискам, ще натискам, ама няма да мога да спра да се ядосвам, спирачките на нервите ми ще откажат и ще поднеса! "Накладките на нервите са за смяна, изхабени са!", строго, но справедливо ще отсече проверяващият ме механик и ще напише в талона на прегледа първата си сериозна забележка. След това ще ме докарат до ръба на емоционален срив и ще ме помолят да дръпна докрай ръчната спирачка на нервите, за да проверят дали поне тя държи душата ми да стои на едно място, когато е тръгнала надолу. Ще започне едно зловещо скърцане, нервите ми ще се опънат докрай, направо до скъсване, но накрая ръчната спирачка няма да издържи и емоционално ще се срина! "...И задните спирачни барабани са за смяна!", ще отбележи механикът. Ще дойде ред и на фаровете. Ще ме доведат до черно отчаяние, след което ще ме накарат да пусна фаровете на душата, за да проверят дали свети в тъмното. Няма да светнат от първия път, ама накрая ще ми просветне на душата и по този параграф проверяващият ще направи с ръка жест "Айде от мене да мине!", без да нанася забележка в талона. След фаровете ще ми проверят окачването на душата. Тук ще стане страшно! Душата ми отвсякъде ще тропа и хлопа от разбити по дупките на Живота шарнири, изпуснали амортисьори, хлабави носачи..."Как още не се е разпаднала тази душа, не знам!?", ще възкликне проверяващият, клатейки глава, докато пише в талона. Целият ще се изпотя от притеснение, но не пот, а чак масло ще ми избие от душата, което механикът веднага ще види, като вдигне капака на двигателя. "Изпуснала ти е гарнитура на душата, ама карай!", ще коментира със снизхождение проверяващият и ще ме помоли да запаля двигателя на душата. Пррр- пррр- пррр! Душата ми ще започне да се мъчи да запали. "Дай на контакт, дай на контакт!", ще започнат да ме съветват. Какъв контакт бе, с кой ми контактува душата в този свят на отчуждение. Добре, че все пак е жена ми, с нея душата ми има контакт и се зарежда. Така душата ми най- накрая ще запали, но ще започне да губи обороти на празен ход. Проверяващият ще се смръщи. Е, не! Тук вече ще се ядосам- та коя душа не губи обороти на празен ход!? "Нямаш достатъчна компресия, издиша ти душата!", ще започне да мрънка механикът, готов да ми удари печат "Негоден" за движение. Това вече ще запали душата ми и ще вдигне оборотите на гнева! Негоден за движение по пътя на Живота ли?! Една душа, колкото и да издиша, трудно да пали, да тропа, да хлопа, щом още се гневи, значи е жива, значи е годна, значи е българска!...Значи е душа!