За Любовта, казано съвсем накратко

Любовта, казано съвсем накратко,

е да ядеш с някого и да ти е сладко,

дори и храната да горчи,

но искрен смях да звучи,

дори да е сладка, солена,

но с любим човек споделена,

дори да са празни лъжиците,

но да има обич в зениците…

Защото дори трапезата да е скромна, бедна,

Любовта е сладка до трохичката последна!

Защото можеш да я видиш, дори да си сляп,

когато те засища споделената трохичка хляб.   

Да емигрираш от бащината къща

По Дебелянов

Да емигрираш от бащината къща,
где заплатата смирено гасне,
где ипотека има да се връща-
как човек от Родина да не драсне!?

Решил да хвърлиш черната умора,
що политиците ни щедро завещаха -
прескачаш оградата на двора,
чужбина хващаш с надежда плаха.

Да те присрещне Меркел на прага
и сложил чело на немското й рамо,
да чезнеш в нейната усмивка блага
и дълго да повтаряш: мамо, мамо...
Смирено влязъл в бежанския лагер,
последна твоя пристан и заслона,
да псуваш тихо и да копаеш като багер,
впил морен поглед в жената на Макрона:
аз дойдох да чакам европейска виза,
че път назад не ще измина...
О, готов съм и дърво да гриза,
но поне ще съм човек в чужбина!

Есента рисува с жълти акварели

Есента рисува с жълти акварели,
с аления цвят на залеза тих,
уморения полет на листа умрели,
шепнещи с вятъра нежен стих.


Есента рисува стъпки по плажа,
пясъчен спомен от синьо лято,
капки дъжд като сълзи по паважа,
небе с отлитащо далече ято.


Есента рисува самотна старица,
лицето й, с тъжно гаснещи очи
и стаената в тях крехка искрица,
на последните есенни лъчи.

Огънят и Водата

С риск да угасне, да се погуби,

Огънят във Водата се влюби...

Животът му, горяща клада,

потърси в нея нежна прохлада,

душата му, пламтяща рана,

намери в нея утеха мечтана.

"Готов съм да умра, завинаги да угасна,

но да докосна душата ти прекрасна!",

изрече Огънят
и протегна пламнали от страст ръце,

за да докосне с трепет водното лице.

Но когато във Водата цял се потопи,

сякаш глътка нежна смърт отпи

и силата на живота му, горяща клада,

започна тъжно, бавно да отпада,

с въглени от догаряща обич да тлее,

прегърнал Водата, която красиво се лее..

Старият училищен звънец мълчи

Старият училищен звънец мълчи,
захвърлен нейде на тавана,
медният му глас отдавна не звучи,
сам и непотребен той остана.
Замениха го с електричен звън,
който включва се автоматично.
И всички ученици, събрали се навън,
не виждат в звънеца нищо лично.
Звънецът, командван от програма,
захранван с електрически импулс,
не знае що е то човешка драма,
защото е лишен от сърдечен пулс.
А старият звънец, който се биеше с ръце,
усещаше всеки трепет издаен
и предаваше с ехо човешкото сърце
по начин само от душата знаен.
Затова ми липсва медния му глас,
който някога зовеше да се върна на чина
и искам отново да съм ученик в клас,
преди завинаги от детството си да замина...

Загинал за Родината

Войник на вечен пост
с надпис кратък, прост:
"Загинал за Родината!"
1912 - та е годината.
Една бе достойна
за смъртта му - Тя,
но с букет увехнали цветя,
с изронен постамент
и забравен сантимент
с трева, през камък избуяла,
със снимка черно - бяла,
на момче в крехка младост,
на майка си едничка радост,
очакван от фронта да се върне,
родните поля на шир да зърне,
да погали с ръка върха на житата,
да прекрачи плахо прага на вратата,
да се насълзят момчешки му очи,
щом чуе гласът на майка да звучи,
да прегърне баща си с мъжка сила,
да се завърне в стаята си детски мила...
...Но този незнаен младеж,
умира нейде с копнеж,
с една мечта и мисъл,
че смъртта му има смисъл,
ако някой знае и помни,
саможертвите скромни,
които свободата струва,
с които тя се откупува!

Най- родният терминал

Бяла следа от самолет в небето,

чертае кардиограма на сърцето,

накъсана линия на полет далечен,
сякаш е щрих на пулса сърдечен,

може би защото със самолета отлита,

човешка болка, в сърцето скрита.

Вечната болка на емигранта бездомен,

отнесъл със себе си свидния спомен

за онова малко летище - мило и родно,

което с очи ще търси сред небето безбродно...

Защото някой там ще го чака вечно,

колкото и пътуването да е далечно,

защото най- роден е този терминал,

където някой и без думи те е разбрал!

Последна любов, наречена Есен

Вълните изтриха стъпките по пясъка,

вятърът заглуши на чайките крясъка,

последният кораб от брега отплава,

само едно момиче на плажа остава...

Момиче с очи, в които залезът тлее,

с глас, който като нежен ромон се лее,

с коса, сплетена от ветрове далечни,

с къдри, буйни като стихии речни,

с устни, по- чувствени от влюбен стих,

с лице, сякаш рисувано с нежен щрих.

Това е Есента - самотно момиче на плажа,

стъпваща тихо с капките дъжд по паважа,

откъсваща лист по лист спомена за лятото,

отлитаща на юг с уморените криле на ятото.

Есента е тук като неканен гост в къща,

като носталгия, която с болка се завръща,

като последен акорд на красива песен,

като последна Любов, наречена Есен...

Не искам септември да бъде май

О, поете,
не искам септември да бъде май,
искам да видя на лятото красивия край,
да видя как есента рисува с жълти акварели,
да видя как вятъра откъсва листата умрели,
как на плажовете пясъчни кули се ронят,
как вълните самотни към брега се гонят,
как слънцето гасне и на хоризонта тлее,
как тихо почуква дъждът, докато се лее,
как тъжно отлитат птиците на юг
и само септември остава тук...
Септември - със солен дъх на лято,
с кацнало на жица отлитащо ято,
септември - с вълни мътни и сиви,
с плажове в самотата си красиви,
септември - ронлив като пясък,
отлитаща чайка с крясък,
септември - шепот на вятър в листата,
първи кичур сребро на живота в косата...