петък, 30 април 2010 г.

10 неща, на които Facebook дължи широката си популярност

1- во нещо:
Това е единственото място, в което можеш да намериш убедени поддръжници на дълбоко хуманната кауза- "Да спрем геноцида, на който системно са подложени колорадските бръмбари, населяващи селските земеделски райони".

2- ро нещо:
Това е единственото място, в което можеш да напишеш на Стената, че отиваш до тоалетната и така да предизвикаш 50 възторжени коментари "Харесах!".

3- то нещо:
Това е единственото място, в което можеш да намериш на линия и стринка си Дукя от Чукурово.

4- то нещо:
Това е единствено място, в което можеш да видиш строгата си, но справедлива учителка по математика на снимка по бански на морето.

5- то нещо:
Това е единственото място, в което можеш да станеш приятел с 1000 човека, но пак да се чувстваш сам и без приятели.

6- то нещо:
Това е единственото място, от което гарантирано ще получаваш на ден по 100 излишни съобщения в пощата, докато не ти излезе мазол на показалеца да натискаш "Изтрий".

7- мо нещо:
Това е единственото място, в което можеш да получиш сериозно предложение да станеш 10- та жена на арабски емир, въпреки (и именно) че си с наднормено тегло.

8- мо нещо:
Това е единственото място, в което можеш да намериш време за всички, но не и за човека до себе си.

9- то нещо:
Това е единственото място, в което всичко е като насън- ставаш и нямаш никакъв спомен, или си спомняш някакви пълни безмислици.

10- то нещо:
Това е единственото място, в което, когато намериш някой от истинските си приятели в живота, разбираш колко много сте се отчуждили всъщност, щом като единственото място, където се срещате е именно тук- Facebook...

Кратка история на детските улични игри в България

Всички пораснахме и нашата улица опустя. Не го бях забелязал до деня, в който предложих на сина ми да излезе да си играе на улицата, а той ми отговори: "Тате, не ми се играе сам!"

Сам?! Погледнах през прозореца - улицата беше пуста. Нито се виждаха, нито се чуваха да играят деца. Дали заради демографския срив, дали заради Интернет и компютърните игри, дали заради претоварените учебни програми в училище, но деца, играещи на улицата, нямаше. А имаше едно време детски улични игри в България...

1. Началото на 80-те години на миналия век - "Партизани и стражари"
През този период комунистическата партийна митология толкова могъщо се визуализира чрез средствата на киноизкуството, че измислените герои на партизанската съпротива достигат с ураганна сила до въображението на целокупната детска аудитория в България. Това задава основната сюжетна линия на детските улични игри в началото на 80-те години. Те дословно следват сценарната фабулна схема на излъчвания тогава сериал "На всеки километър", в който партизаните са добрите, а стражарите - лошите. При разиграването на сериала на улицата от децата, всяко дете иска да бъде майор Деянов или Митко Бомбата. Борбата в импровизираните "кастинги" за тези две любими партизански роли е безмилостно жестока - печелят по-големите и по-силните, чиито юмруци са достатъчно здрави, за да разчистят останалите мераклии. Стражарските роли са силно нежелани и позорни, но все някой трябва да ги играе, за да стане играта. За целта, която оправдава средствата, било то и насилствени - тези роли се налагат на аутсайдерите - на някой по-дебел изтърсак-отличник в училище, който "носи очила и пее в хора"...

2. Средата на 80-те години на миналия век - "Каубойци и индианци"
"Имало едно време на Запад", "Добрият, лошият и злият", "Един пробит долар"... Италианските спагети-уестърни заливат българските кина и бързо засенчват "На всеки километър". И как?! Клинт Истуд има далеч по-добри количествено-качествени показатели на стрелба с пистолет в сравнение със Стефан Данаилов. Дори да стреля мъртво пиян, Клинт винаги уцелва и патроните никога не му свършват - може да застреля 50 човека, без да презарежда пистолета! Така по българските улици започват да ехтят детски гласове, имитиращи звука от изстрелите на каубойските пистолети: "Па-а-а! Па-а-а! Убит си!". Бившите "партизани" играят вече каубои, а "стражарите" пък вече са индианци. Или обратното. Нещата малко се объркват, стават по-нюансирани. За децата от улицата не става напълно ясно кой точно е добрият и кой - лошият герой. Уестърните поставят първата морална дилема в историята на детските улични игри в България. Защото Клинт Истуд уж е добрият, справедлив шериф, пък ходи необръснат, гледа лошо, пуши цигара след цигара. Все неща, несъвместими с тогавашния детски идеал за добрият герой.

3. 1984-86 година - "Дарт Вейдър срещу Люк Скайуокър"
1984-86 година децата, играещи на улицата, правят изненадващ, почти дисидентски морален избор, който отрича насаждания от тоталитарната идеология образ на партизанина - добрият герой за подражание в детските игри. Децата на улицата избират като обект на подражание символа на капиталистическия империализъм - зловещият Дарт Вейдър, герой от сагата "Междузвездни войни". През тези години по българските кина излиза третата част на сагата - "Завръщането на джедаите", където злият Вейдър има толкова могъщо харизматично излъчване, претърпява толкова красиво преоткриване на доброто в себе си, че не оставя никакво място за дилема пред българските деца - те избират "тъмната страна на силата"! Всеки иска да играе Вейдър и тренира усърдно, до остро бронхиално възпаление, неговото страховито тежко дишане. Никой не иска да играе ролята на нежно благородния рицар - Люк Скайуокър, макар и той да напомня морално-естетически на партизанската героична традиция. Всъщност Люк си е един междузвезден аналог на добрият стар майор Деянов, но кой го помни вече него!?

4. Краят на 80-те години - "Сварка"
Героизирането на Злото в лицето на Вейдър бележи началото на процеса на деморализация на детските улични игри в България. Започва разпад на морала и идеализма, които присъстват дотогава в уличните игри. Краен продукт на този разложителен процес е масово наложилата се игра на карти, наречена "Сварка". Тя съдържа елементи от покера и в нея се залагат пари. Залогът на пари провокира използването на нерегламентирани средства - блъфиране, употреба на белязани карти, лъжи, физическа саморазправа. Играта вече не е игра, а надлъгване - пряка рефлексия от настъпващата криза на моралните ценности в българското общество.

5. 90-те години на миналия век - игра на Демокрация...
През 90-те години по-голяма част от децата в България порастват, а нови почти не се раждат... И вече на никого не му е до игра на улицата. Играта е в така наречената Политика, където порасналите деца на България започват да си играят на Демокрация, която я разбират по партизански, по уестърнски, по дартвейдърски... Всякак, но не и по човешки!

6. Новото хилядолетие - "Тате, не ми се играе сам!"
2010 година. Синът ми е сам на улицата. И не знае нищо за майор Деянов, за Клинт Истуд, за Дарт Вейдър, за "Сварката", за Демокрацията. Но знае, че не иска да играе сам. И очаква с нетърпение своята по-малка сестра, която скоро ще порастне и ще излезе с него на улицата, за да си играят!

Неделно училище: 2+2=5?!

2+2=5?! Математически е невъзможно. Но в крайна сметка животът не е математика и понякога резултатът от уравнението е именно 5... Само трябва да повярваме, че подобен резултат е възможен!
Наистина е много трудно да се повярва, защото 2+2=4 е генетично заложеният във всеки един от нас правилен отговор. Десетки поколения са били зачевани, раждали са се, живели са и са умирали, знаейки и вярвайки, че 2+2=4 е единственият правилен отговор на уравнението. Но животът е прекалено голям, за да може да бъде побран в калъпа на само един възможен отговор... Всъщност, понякога животът не е в правилата, а в техните изключения .И отговор "5" е именно едно от възможните изключения...

Тук ще направя преходът от абстрактните размишления към конкретните примери... Няма начин да не конкретизирам тезата си с примера за съществуването на Бог. Математически Той не би трябвало да съществува. Уравнението 2+2=4 изключва Бог като възможност. Изключва и всички понятия свързани с Него - душа, възкресение, безсмъртие, вечност... Но, уви, нещо е накарало преди 2000 години Савел, гонителят на христяните, да стане Павел, апостолът на христовата вяра, който умира мъченически за нея... Кое е накарало високообразованият за времето си Савел, който е разсъждавал толкова трезво, бил е възпитан в духа на фарисейството, убивал е христяни, имал е авторитет в обществото, но изведнъж да стане Павел, христянинът?! Кое? 2+2=4?! Не!

Точно обратното - 2+2=5... Савел се среща с най-голямото изключение от правилото, с най-голямото изключение от живота и смъртта - среща се с възкръсналия Исус. И Той му казва: "Савле, Савле,защо ме гониш?" Тези думи обръщат живота на Савел. Тези думи са му достатъчни, за да разбере, че 2+2 НЕ Е РАВНО НА 4...

4 е само границата на човешкия ум - отвъд нея е територията на вярата! На онази вяра, за която няма невъзможни неща; която е способна да превръща правилата в изключения... Затова, когато чуваме от своя работодател, че 2+2 е равно на 4 и ние сме некадърни да се справим с работата... Когато чуваме от нашата съвест, че 2+2 е равно на 4 и няма прошка за нашите прегрешения... Когато чуваме от някой лекар, че 2+2 е равно на 4 и болестта ни е неизлечима...
Нека да чуваме и думите на Исус: "Не се страхувай, вярвай!" И да повярваме, че 2+2 може да бъде равно и на 5

четвъртък, 29 април 2010 г.

Токов удар!


"Чичо, чичо, тая пързалка хваща ток!", предупредиха ме децата, играещи в градинката. Да бе, да- ток! Това си беше чиста проба нелоялна конкуренция- искаха аз и Невичка да не отидем на пързалката, та да се пързалят само те, без да ги безпокои никой. Знам ги аз тия номера- ще ми се правят на много загрижени. Дръпнах Невичка за ръчичката, която ги слушаше със зяпнала уста и я заведох право на пързалката. Децата спряха да тичат и се загледаха в нас- все едно ни изпращаха на заточение. Гледаха някак човешки съчувствено, с очи, в които беше изписано с едър шрифт "ПОСЛЕДНО СБОГОМ!" Това ме накара да погледна пързалката- защо пък да хваща ток!? Беше пързалка като пързалка- подобна на водните пързалки по морето- с пластмасов улей. Ток! Лъжа и измама- просто искаха да ни откажат да се пързаляме малките хитреци. Затова с блажено чувство на инат и мъст взех Невичка и я вдигнах високо, за да я поставя на върха на пързалката. Исках всички да я видят, като че беше моето развято бойно знаме за атака. Децата вече гледаха със затаен дъх на очакване и анимационно разширени от превъзбуда очи. Погледнахме се за миг така- едни други като в уестърн преди престрелка на площада пред кръчмата. Аз присвих очи, стиснах зъби и...пуснах победоносно Невичка по улея на пързалката. Оставаше само да отида да си я взема в края на пързалката, когато се спусне. Направих няколко горди крачки на победител и се наведох над пристигналата на финала Невичка. И тогава я видях!...А????? Косата й се беше така наелектризирала от триенето с пластмасата на улея, че стърчеше право нагоре като на пънкар. Протегнах ръка да я сплескам да не стърчи така, а тя, привлечена магнитно от ръката ми, се наклони в посоката на допира и стана още по- хаотично разрошена. Сигурно трябваше да й излея една кофа вода върху главата, за да укротя това буйно щръкнало косище. Егати статичното електричество! Децата имаха пълното право да се смеят с глас на поредната жертва на "токовия удар" на пързалката. А аз можех само да вържа косата на Невичка на опашки и така да прикрия срама и позора!...

вторник, 27 април 2010 г.

По- шилно и по- шилно

Тя дойде задъхана, носейки детето си на ръце. Сложи го на свободната люлка и ми се усмихна някак извинително. Аз я погледнах въпросително. А тя ми обясни: "Бързам за час при зъболекаря- може ли да полюляте Гошко за десетина минутки, само за една малка пломбичка съм!" Погледна ме умолително като куче, просещо залък хляб. Какво пък, нали и без това люлеех Невичка- къде едно, там и две деца за люлеене. Съгласих се. Жената как не ми разцелува ръцете от благоговейна благодарност. "Ма, моля ви се, няма защо!" И те така...се почна. Гошко веднага ме подкани: "Люля, люля!" Залюлях го леко. Обаче той не остана доволен и изкомандва: "По- шилно, по- шилно!" Тоя па! Погледнах го по- подробно. Една такава запетая беше- малък сополанко с големи като на дакел уши и зъл блясък в очите. "По- шилно, по- шилно!" Какво да правя- засилих го. Усмихна ми се с щърби зъби и пак ме подкани: "По- шилнооооо!" Егати досадата! Зарязах си моето дете, та да го люлея него- ШЕФА! А от майка му и помен- вече половин час я нямаше. Егати пломбичката- гранолом да беше, щеше да го направи..."По- шилнооооо!"- ревеше дребния. Погледнах го с присвити като на Клинт Истууд очи- изкарах най- серийно убийствения си поглед. Обаче малкото идиотче се не затрогна никак- даже ми се озъби и просъска през празните пространства на щърбите си зъби: "По- шилнооооо!" О, добре! "Глей да видиш кой те не прати в космоса сега!", заканих му се наум и си го представих как излита във висините с широко развети уши. Но в този момент чух зад себе си гласът на жената: "Гошкоооо, благодари на чичкото и идвай!" Обаче Гошко беше предусетил, че щеше да лети до Луната и обратно- слезе от люлката и изтича при майка си, търсейки спасение. Проследих го с погледа на Клинт Истууд. Майка му ми се усмихна извинително и благодари. А аз, разбира се, отговорих: "Ма, моля ви се, няма защо!"...
Невичка ме погледна и каза: "Тати, люляй..." Опита се да каже "силно", но аз веднага я свалих от люлката. А-а-а-а, взеха ме за мезе тия дребните! Не!

Моята голяма, несбъдната виртуална любов

Всичко започна с робинята Изаура. Още от първа серия, като ме погледна от телевизионния екран с онези нейни големи, влажни като на текезесарско теле, очи - се влюбих до умопомрачение. Цели 50 серии се гледахме срамежливо, тайно копнежно. Харесваше ме, почти бях сигурен в това. Беше въпрос на още десетина серии, за да разбере, че жестоките захарни плантатори, които я харесваха, не могат да й предложат нищо друго, освен едно паразитно капиталистическо съществуване, обречено на морална и икономическа деградация. А аз като отличник на класа, чийто възрожденски замечтан образ стои фотографиран на таблото "Наша гордост", съчетавах в себе си всички добродетели на примерното чавдарче и можех да й предложа любов, черпеща жизнени сокове от светлия пример на братската обич и взаимопомощ между социалистическите народи!...Обаче взе, че спря токът. Точно по средата на сериала, по средата на моята първа виртуална любов. Спря и дойде чак след цели десет серии. Изаура вече се прегръщаше с един млад захарен плантатор - някакъв дръвник с тънки мустачки и мазна латиноамериканска физиономия. Нищо, тя изпускаше!

Скоро след Изаура се появи Дженифър Бийлс от "Флашданс"... С буйната къдрава коса и дръзките танци - огън-жена! Отнесе ме като тихоокеански ураган - влюбих се в нея и забравих лигавата Изаура. Обаче между нас се получи много драматична физическа несъвместимост. Тя беше атлетична и нахакана - аз дебел и задръстен. Опитвах се да танцувам заедно с нея на "What a feeling", ама къде ти - гъзът, коремът ми - тежки, краката ми - схванати, гипс - издъхнах най-безславно! Сринах се под тежестта на всички банички с боза, които изяждах в голямото междучасие. Потта, която се лееше по дебелите ми бузи, измиваше сълзите на отчаянието, докато гледах как Дженифър се хвърля в обятията на нейния екранен партньор.

След тази поредна нещастна виртуална любов, стигнах до дъното на отчаянието - рубриката "Той търси тя" във вестник "Лична драма". Там прочетох следния интригуващ текст: "Красива и мургава търси сериозна връзка. Ще отговоря на всеки." Замечтах се. "Красива и мургава" - във въображението ми изплуваха лицата на Катрин Зита Джоунз, София Лорен и всички останали образци на мургавата холивудска красота. Веднага изпратих писмо и зачаках обещания отговор. Подкосиха ми се краката, когато след три дни намерих плик в пощенската кутия, надписан с екзотичен женски почерк. Писмото беше от нея, почеркът я издаваше - беше някак си "красив и мургав", сякаш е написан от жена с външността на Катрин Зита Джоунс. Ммммммм! Разкъсах страстно плика и зачетох. Момиче от ромски произход, жител на квартал "Столипиново", разказваше за своя труден живот като най-малка сестра на трима свирепи братя, които я ревнуват и пазят зорко от погледите на ергените. Но ако аз съм бил поговорил с тях, може би те щели да склонят да я пуснат на среща с мен. Към писмото имаше и снимка - "красивата и мургава" сестра с тримата й братя. В погледите им се четеше тежка закана: "Ще ти вземем здравето!". Не, мерси! Да беше Катрин Зита Джоунс, да беше красива, а тя се оказа само мургава. И животоопасна!

Накрая, когато вече не вярвах, че някога ще срещна любовта реално, се появи жена ми. Тя не беше нито виртуална, нито реална. Беше много истинска, за да е виртуална. И много красива, за да е реална. Тя беше просто жената, която не бях срещал никога дотогава, за да мога да я срещна накрая и завинаги! Тя беше нашата Маме!

Интервю с апостол Петър

Едно интервю специално за "Писма до моите деца", директно от Небесното царство...
Татко Пепи: Апостоле, неоткриваем си! Търся те за това интервю от цяла вечност.
Апостол Петър: Както е казал Шефа- "Който търси, намира!"...
Татко Пепи: Да! Най- накрая те намерих. Къде се губиш?
Апостол Петър: Тичам по задачи. Подготвяме нов апокалипсис . А да съсипеш целия свят не е лесна работа- иска се организация, тичане нагоре-надолу.
Татко Пепи: Сериозно ли говориш? Аз мислех, че скоро няма да има апокалипсис...Даже това лято плануваме да ходим на море- от две години не сме летували.
Апостол Петър: Ако направим пак потоп, ще отидеш на море, гарантирам ти!
Татко Пепи: Оценявам чувството ти за черен хумор, но сега сериозно- кога ще настъпи краят на света?
Апостол Петър: Рано или късно...
Татко Пепи: По-добре късно!
Апостол Петър:...Отколкото никога!
Татко Пепи: А какво ще кажеш за потребителите на Интернет? Пълен е с атеисти.
Апостол Петър: Да им пратим скакалци тогава. Или потоп? Суша? Глад? Или Facebook!?
Татко Пепи: Не може ли да бъдат убедени по друг начин?
Апостол Петър: Може. Както бях убеден аз...Знаеш моята история. След като заловиха Исус, аз се изплаших, скрих се. Дори се отрекох от Него. Цели три пъти. Срамувах се от постъпката си, плачех горчиво, че съм предал Приятелят си, чувствах се като най-дребната и жалка душица, която тъпче земята. Но не ми стискаше да кажа пред всички "Да, аз познавам Исус!" Исках да оцелея. И да продължа тихото си съществуване на рибар. Това и направих- пак започнах да ловя риба. Но ловът вече не ми вървеше. Нищо не улавях. Когато един ден някакъв мъж извика на мен и на другите: "Деца, имате ли нещо за ядене?" Нямахме. Когато слязохме на сушата, видяхме жарава, на която са сложени риба и хляб. И мъжът ни покани: "Елате да закусите!" Гласът му ни беше познат, както и ръцете му, с които ни посрещаше. Това бяха ръце, които въпреки прободните рани на дланите, се разтваряха, за да ни прегърнат всички...Дори и мен, който не заслужавах тези ръце.
Татко Пепи: Това звучи като художествена измислица- едва ли ще убеди някого, че е истинска история.
Апостол Петър: Не е важно как звучи тази история и дали тя е убедителна. Важното е, че всеки заслужава ръцете на приятел, подадени за прошка и кураж, за вяра и спасение.
Татко Пепи: Защо?!
Апостол Петър: Защото точно това е Господ- ръцете, които те посрещат, за да те прегърнат, когато най-малко заслужаваш.
Татко Пепи: А ако и това не убеди атеистите в Интернет?!...
Апостол Петър: Е, тогава вече ще им пратим Facebook и няма да има милост!

понеделник, 26 април 2010 г.

...Още малко-о-о-о!

- "Сашко, прибирай се-е-е-е!"
- "Още малко-о-о-о!"
Трябва да извикам още веднъж, но не мога. Това "Още малко-о-о-о!", извикано от Сашко, е същото "Още малко-о-о-о!" от моето детство, което виках аз на майка...
...Тя пък викаше: "Пепче, прибирай се-е-е-е!" И аз потъвах в дън земя от срам и позор. Заради това лигаво "Пепче". Майко, майко! Колко пъти й казвах да не вика "Пепче!". Обаче, не- Пепче, та Пепче! Момчетиите от махалата, хищни за подигравки, чуеха ли нейния вик, повтаряха като ехо: "Пепче-е-е-е!" Срааааааааааам! Не просто потъвах, а прокопавах тунел до центъра на Земята, до отсрещната страна, намираща се под нас- някъде в Китай. Където сигурно и китайците щяха да извикат със същата ирония по мен: "Пепче-е-е-е!"...
...Но имаше и по тежки случаи от мойто "Пепче-е-е-е!". На едно от съседчетата майка му го викаше с глас, който звучеше задгробно зловещо, като от английски филм на ужасите: "Пламене-е-е-е!" От този повик глутницата освирепяваше и възторжено ревеше в хор по горкия Пламен: "Пламене-е-е-е!" Май и Пламен копаеше заедно с мен тунел до Китай заради майка си...
...Обаче класиката беше вуйчото на Любомир, който имаше навик като говори, да изпуска първата буква от всяка дума. А освен това изговаряше буквата "р" по начин, напомнящ гъргорене на дизелов двигател при запалване през зимата. Така се получаваше следното: "ЮбумиГГГГре-е-е-е!" Малииии! Това направо ни покосяваше като картечница атака на кавалерия. Особено "у"- то, вместо "о"- ЮбУмир!...
...Боже, колко беше хубаво! И може би не случайно всички отговаряхме по един и същи начин: "Още малко-о-о-о-!" Така, както отговаря сега и Сашко. Да, сега разбирам защо всички отговаряхме и отговаряме по този начин. Защото всеки би дал всичко само за да отложи с "Още малко" порастването и безвъзвратната раздяла с романтиката на детството. Защото на всеки му се иска да бъде "Още малко!", съвсем за малко дете, играещо на улицата, което не иска да се прибира в света на възрастните...
..."Сашко, прибирай се-е-е-е!" "Още малко-о-о-о!"
Добре, само още малко!

неделя, 25 април 2010 г.

България търси талант- Сашко също!

Гледахме поредния епизод на "България търси талант". Изпълненията на участниците бяха от атрактивни по- атрактивни. Заразен от ентусиазма на талантите, Сашко обяви с тържествена интонация пред всички: "Знаете ли какъв е моят талант?!" Невичка го гледаше с благоговение- за нея таланта на батето беше, че е нейн бате! Аз обаче го гледах с тежко подозрение- очаквах да изпсува на майка...Или- не знам какво, но непременно някаква простотия щеше да бъде. Познавах по очите му- в тях блестеше онова дяволито пламъче, което се появяваше като неизменен симптом на предстояща щуротия. И наистина- Сашко се изправи пред мен и ми показа...среден пръст. Онемях! Все очаквах нещо подобно, ама пък чак толкова. А Сашко приближаваше средния си пръст в още по- драматично близък план до очите ми. В един момент вече виждах само един огромен среден пръст. Това събуди в мен неподозирани досега фалцетни възможности на гласа- изписках като Красимир Аврамов- Човека- глас по време на концерт за Евровизия: "А-а-а-а-а-а-а-а-а-а!" След освобождаването на това Цунами от устната ми кухина, гласът ми претърпя още по- неочаквана трансформация, правейки драматичен преход към тежките басови тоналности на злия Дарт Вейдър: "Те саа те пребих!" Интонационният акцент падна с толкова страшна сила върху "х", че чак поднесе- имаше едно 10 метра спирачен път на изговор- "пребиххххххххххххх!" Сашко замръзна на място- така, както си беше- със среден пръст. Стоеше като статуя на бог в Древна Елада- само където нямаше лавров венец на главата. Но тогава забелязах защо продължаваше така дръзко да стои пред лицето на Страшния съд...Той ми показваше своя талант. Въртеше си средния пръст по наистина впечатляващ начин- той се движеше напред- назад, наляво- надясно, сякаш не е свързан с дланта на ръката. Ха! Беше някаква уникална физиологична особеност на средния му пръст, която беше открил. Само където предизвикваше съответната двузначност на жеста...Та затова го поздравих за таланта, но му обясних, че този номер не е най- подходящ за публични изяви. Така де- представете си да излезе пред Любо Дилов, Хилда Казасян и Маги Халваджиян и да им покаже своя голям поликонтекстуално асоциативен жест със средния си пръст. Не става- докато му започне същината на номера и таланта, направо ще го изхвърлят от залата, както аз едва не направих...
Ама какво да го правиш- талант!

петък, 23 април 2010 г.

Мечо и цялото кучешко войнство


Това е Мечо- новото ни куче. Всички казват, че е порода "каракачанка". Може, не разбирам от кучешки породи, досега винаги сме имали кучета, но те са били от порода "улична превъзходна". Цяла плеяда помияри, но пък наистина превъзходни:

1. Джими:
Джими беше първото куче, за което имам ясен спомен. Татко като един несбъднат политолог и върл политикант, тайно слушащ "Гласът на Америка", беше кръстил Джими на американския президент- Джими Картър. И наистина в Джими имаше нещо президентски достолепно- излъчваше респект, както с внушителните си размери, така и с тежкия си характер на сериен убиец, жертва на който стана брат ми. Но той пък си го търсеше- използваше, когато Джими е завързан и злорадо го дразнеше. Което Джими злопаметно помнеше. Така веднъж брат ми налетя на Джими, когато татко го беше отвързал да се поразходи из двора и настана Денят на Страшния съд! Никога дотогава не бях виждал човек да тича така, както тичат анимационните герои- на забързан кадър, развивайки скорост от 100 километра в час. Брат ми получи "автограф" по гъза лично от Джими, с всичките му предни зъби, което беше и краят на неговият "президентски" мандат. Компроментирал се след това си кърваво деяние, Джими беше обявен за невменяем и бе прогонен от вкъщи, на улицата. Дълго време по тази причина брат ми ходеше по улиците, оглеждайки се като изплашен лалугер, в очакване на възмездие от Невменяемия!

2. Жужа:
След Джими татко изнамери от някъде- Жужа. Тя пък беше кръстена на някаква унгарска естрадна певица- Жужа Конц, която била с много рошава коса, подобна на нашата кучка. Макар че Жужа имаше козина по- скоро като на някой хипар от 70- те години, отказал се от услугите на ножицата и сапуна. Жужа беше добра кучка, но...скоро полудя. Започна да страда от тежка форма на шизофрения. В резултат на това- започна да се върти с всичка сила около собствената си ост, гонейки опашката си- сякаш тя беше нейното омразно второ Аз. Затова в паметта ми представата за Жужа е като за въртележка- тя упорито не се отказваше да настигне опашката си и да я захапе. Не знам защо, но и за това нейно психично отклонение подозирам намесата на брат ми. Той обичаше да говори с нея....

3. Мишо:
След Жужа дойде Мишо. Мишо беше най- големият добряк, когото съм познавал. Той беше някакъв тотален пацифист, отрекъл се от войната като средтсво за решаване проблемите. Гледаше кротко с блага усмивка на кармелитски монах и едва ли щеше да излае дори ако видеше, че крадци изнасят собствената му колиба. Единственият респект, който внушаваше у непознатите, беше когато те отваряха входната врата и той се затичваше към тях с всичка сила. Те си мислеха, че тича да ги ухапе, но всъщност той тичаше да излезе навън, мушвайки се между краката им. Да, Мишо беше скитник по душа. Скиташе по цели дни из улиците. В един момент хората познаваха повече него, отколкото мен. Срещаха ме непознати по улицата и вместо мен, поздравяваха Мишо. Откъде пък му знаеха и името, не знам. Все едно Мишо им се беше представял: "Приятно ми е, Мишо!" Просто Мишо беше патриархът- него всичко го обичаха. И той доживя до дълбока старост, като накрая със сетни сили, влачейки се, обикаляше улиците, но свободен! Там си и умря.

4. Тимофей.
Той беше не куче, а желязо. Веднъж го сгази тежкотоварен камион, но той пак оцеля, егати! Даже татко разправяше легенда как камиона подскочил, като минал през Тимофей. Не се съмнявам, брат ми отвреме на време го хранеше с някакъв много твърд хляб... Обаче по характер Тимофей беше от школата на Мишо- мека мара. На мравките път правеше. Как само не канеше непознатите да влязат вкъщи да си вземат, каквото им трябва- телевизор, касетофон, компютър...Той също доживя до спокойни и дълбоки старини. До смяната на караула, когато го замести на поста Мечо.

5. Мечо.
Какъв ще бъде той- времето ще покаже. Сега поне брат ми идва рядко на гости у нас и няма време за общение с кучетата...

п.п. Бате, ако прочетеш това, приеми го с чувство за хумор- знаеш, че съм добронамерен!
п.п. В памет на Татко- най- великият кучкар, когото съм познавал!

сряда, 21 април 2010 г.

Има пики!


"Има пики!" Това е аларменият сигнал, който вдига всички на крака. Но досега системата на сигнализиране винаги закъсняваше и Невичка се напикаваше в гащичките си. Милата! Вместо да алармира преди събитието, тя правеше това след него, когато беше вече късно. Така че, сигналът "Има пики!" беше като лъжливото овчарче- никой не му вярваше. И никой не бързаше вече да реагира по спешност. Ноооо...Вчера Мамето беше дежурна по пики и прие поредният сигнал. Отиде при Невичка, готова да й смени панталончето със друго- сухо. Обаче! Невичка си беше суха, но продължаваше да повтаря настоятелно "Има пики!" Мамето се поколеба за миг, но поде като ехо позивната- "Има пики!" Сякаш убеждаваше сама себе си. Чак се получи диалог:
- Има пики?
- Има пики!
И пак:
- Има пики?
- Има пики!
След този толкова съдържателен диалог, звеното за бързо реагиране към семейната служба за хигиенна сигурност реагира по най- бързия начин. Невичка бе заведена по спешност до тоалетната. Където наистина имаше пики и настана всенародна радост. Всички се струпахме над Невичка като футболисти над свой съотборник, който е вкарал решителен гол по време на дерби мач. Мамето сяеше като майка героиня, горда от светлия подвиг на своето чедо. Аз гледах онемял от благоговение. А Сашко по своя грубичък момчешки начин проверяваше достоверността на събитието, надничайки да види дали тече наистина пикито- още малко щеше да си вкара главата в тоалетната чиния. Мамето му се скара и той си изкара главата, изричайки своя вариант на "Еврика!"- "Верно пика!" И за статистиката направи уточнението: "Няколко капчици!" Вече разчувстван и той я погали...
...А някъде там навън, в големия свят изригваха вулкани, облаци прах блокираха въздухоплаването над цяла Европа, правителството приемаше антикризисни мерки, уличаваха поредният магистрат в злоупотреба с милиони държавни пари...Докато ние в нашия малък семеен свят, се радвахме на голямото събитие, че...има пики и Невичка е вече голямо момиче да си казва навреме за това.

неделя, 18 април 2010 г.

Няма страшно, държа те, гледай напред!

Колелото на времето се върти. И ето ме на улицата- на същата улица от моето детство, на която се научих да карам колело. Но вече не като дете, а като баща. Там, на мястото на татко- зад колелото на Невичка, държейки я за седалката. На това място някога беше той, когато ме учеше да карам. Държеше ме и ми говореше: "Няма страшно, държа те, гледай напред!" И аз безрезервно му вярвах, въпреки че гласът му ставаше все по- далечен. Въртех педалите и чувах далечния му глас, който достигаше все по- глухо до мен- "Няма страшно, държа те, гледай напред!" Гледах напред и не бях видял как татко неусетно ме е пуснал да карам сам, без неговата помощ. Така се бях научил да карам...
...Но колелото на времето се върти. Сега аз съм този, който казва: "Няма страшно, държа те, гледай напред!" А Невичка ми отговаря: "Тате, стах!" На нейният език, "стах" означава страх. Същият детски страх от падане, който изпитва всяко дете, когато се качва за първи път на колело. Същият страх, който изпитвах и аз някога на същата тази улица от моето детство. Затова и бащините думи са същите- "Няма страшно, държа те, гледай напред!" Макар бащата да не е същият, защото всеки баща рано или късно, неусетно пуска детето си и си отива. Но думите остават и те винаги ще бъдат същите. И винаги ще държат колелото на детето, дори бащините ръце вече да ги няма...
...Затова колелото на времето никога не спира- защото има един баща, който неизменно казва на своето любимо дете: "Няма страшно, държа те, гледай напред!" И тези думи, колкото и понякога да звучат далечно, те всъщност са толкова близо до нас. Само на една нежност разстояние!

вторник, 13 април 2010 г.

Покойно, бате!

Расте батето, растат и грижите му. Има да учи букви, числа, стихчета...И все по- често оклюмва глава и въздъхва тежко. Но пък си има верен утешител, който го следва неотлъчно като вярно кутренце- Невичка, неговата малка сестричка. Тя върви по него и го гледа право в очите- точно като улично куче. И щом съзре тревога в очите на батето, веднага му казва своята дежурна фраза за утеха: "Покойно, бате!" Нали е мъниче- още не може да изговаря буквата "с", но това не й пречи да бъде винаги готова за утеха. Само да долови с радарите си някъде и намек за тревога, тя веднага реагира: "Покойно, бате!" Казва го толкова напевно и звънко, че няма начин да не ти стане "покойно". Днес изпробвах психотерапевтичния ефект на "Покойно, бате!" и върху себе си. Работех си нещо, но работата ми не вървеше. Ядосах се, кипна ми- идваше ми да изрева като мечка. Но тихичко си казах сам на себе си: "Покойно, бате!" И взе, че ми мина. Станах Покоен! Срещнах майка- тя пък се възмущаваше от високите цени на хранителните стоки. И на нея й казах същото: "Покойно, бате!" Тя ме изглеееееда с един такъв странен поглед, но накрая и на нея й стана Покойно...
Та така- я, да не ви пука! Покойно, бате!

Едно малко розово якенце на закачалката

Винаги се спирам, когато видя това- едно малко розово якенце на закачалката. Розово, с бяла якичка. Това е най- малкото якенце сред всички останали дрехи на закачалката. Все едно е малко пиленце, кацнало на клон заедно с по- големите птици. По- същият мил птичи начин и то стои някак плахо сгушено сред големите. Сякаш иска да се скрие, но няма как, защото има толкова сигнално открояващ се розов цвят. А останалите дрехи са черни, сиви, кафяви...Няма как един розов цвят да мине незабелязано в компанията на черното, сивото и кафявото...Все едно щастлива усмивка да мине незабелязано на фона на тъгата. Затова винаги се спирам, когато видя това якенце на нашата закачалка. Направо се сепвам. И разбирам, че някой е дошъл. Някой, който носи едно малко розово якенце с бяла якичка. А кой може да носи розово якенце в този черно- сиво- кафяв свят? Само Невичка. Това е нейното якенце и нейният цвят- розовият. Цветът на детството!