четвъртък, 6 май 2010 г.

Неделно училище: Паметни български битки и победи

Имало едно време България. Имало едно време българска доблест, която побеждавала и непобедимите...

Одрин,14 април 1205 година:
Напрегната тишина. Въздухът не помръдва, сякаш е затаил дъх заедно с бойците на цар Калоян. Само тревките крехко потрепват от тежестта на нещо страшно приближаващо. Вече се чува тътенът от конски копита. Чува се и дрънченето на рицарските доспехи. Първо се появява куманската конница, която е отишла да предизвика латинските рицари, за да тръгнат да ги преследват и така да бъдат насочени към труднопроходимата местност, където е разположена българската засада. Появяват се и рицарите, начело с граф дьо Блуа. Изглеждат страховито - лицата им са скрити зад зловещи шлемове, телата са им защитени от тежки брони с инкрустирани кръстове, носят дълги копия и масивни мечове. Неудържима лавина от желязо! Но доспехите им са колкото внушителни, толкова и смешно безпомощни пред ловките, леко и удобно въоръжени българи. Въпросът е само да влязат в засадата. Текат напрегнати минути. Сърцата пулсират в гърдите. Ръцете стискат до болка дръжките на мечовете и щитовете. В гърлата напира вик. Остава само миг до сблъсъка. Някой крещи: "Сега!" И настава сеч. Хаос от викове, пръски кръв, отсечени и тъпи удари, предсмъртни стонове. Няма милост! Калоян е свиреп и увлича бойците след себе си до пълната победа. Загива "цветът" на кръстоносната армия, както пишат всички съвременници на това събитие. Пленен е и самият латински император - Балдуин.

Дряновския манастир, април-май 1876 година:
Невъобразима, хищна глъч. Обезумели, кървясали очи. Блясък на ятагани. Вой на зурни и тътен от тъпани. Ехиден смях... 3-хиляден башибозук приближава стените на Дряновския манастир. След тях настъпват 5 батальона редовна турска армия начело с Фазлъ паша. Около манастира почернява от хора. Но най-зловещ е черният цвят на зейналите дула на двете оръдия, които са насочени срещу манастирските стени. Фазлъ паша крещи - предлага на въстаниците да се предадат. Башибозукът се облизва, преглъщайки слюнката, отделила се от предчувствието за кървава сеч. Въстаниците са гладни, жадни, уморени, ранени.
Особено тежко е ранен и водачът им - поп Харитон. Фазлъ паша очаква манастирските врати да се отворят. Но отговорът на въстаниците е повече от категоричен - залп от пушечни изстрели. Което преведено от турски на български, означава "Мамка ви, няма да се предадем!". И наистина не се предават - до последния патрон, до последния дъх.

София, януари 1873 година:
Спокойни сини очи, натежали от умора. Сплъстена руса коса. Набола брада. И ясен глас, който не трепери: "Занятието ми е да облекчавам положението на българите и обикалях да им давам упование." Съдиите слушат и вече леко се дразнят, че гяурът не хленчи, не се оправдава, не моли за милост, не подсмърча, въпреки че го очаква смъртна присъда. Питат го: "Много хора те познават и са се срещали с теб, защо не ги изкажеш!?" Мъжът им отговаря без колебание: "Никого не познавам." Съдиите вдигат очи и го разглеждат по-подробно. Вдигат очи не защото са седнали, а той стои изправен пред тях. Просто те са много по-малки от него. Малки и анонимни за Историята. А той е голям. Той е Васил Левски. И сините му очи гледат не в турските съдии, а в бъдещето, където виждат Свободна България. Това са най-красиво замечтаните очи, които не трепват пред смъртта, защото просто не я виждат. Виждат животът, който се усмихва свободен през очите на дете.

Шипченския проход, август 1877 година:
"Три деня младите дружини
как прохода бранят. Горските долини
трепетно повтарят на боя ревът.
Пристъпи ужасни! Дванайсетий път
гъсти орди лазят по урвата дива
и тела я стелят, и кръв я залива.
Бури подир бури! Рояк след рояк!
Сюлейман безумний сочи върха пак
и вика: "Търчете! Тамо са раите!"
И ордите тръгват с викове сърдити,
и "Аллах!" гръмовно въздуха разпра.
Върхът отговаря с други вик: ура."
Иван Вазов

Одрин, март 1913 година:
Небето е необятно синьо. Турските войници от гарнизона на крепостта в Одрин почиват след поредната атака на българите. Някои от тях гледат към небето, което е толкова спокойно, пълно с мир и любов. Сякаш на земята няма война. Но някъде там сред облаците нещо бръмчи и приближава. Нещо, което прилича на самолет. И носи бомби! За първи път във военната история авиация се използва за бомбардиране. Самолетът вече е над крепостта. Турските войници гледат умно. Почти виждат как единият от българските пилоти се изправя с тежка бомба в ръце и я хвърля над главите им. "Аллах!", крещят и се крият, където намерят. Буммммм! Поздрав от българската армия.

"Писма до моите деца", 6 май 2010 година:
Защо ви разказах всичко това? За да го предадете нататък, мили мои! Предайте го някой ден на своите деца, а и на самите себе си. Това ще бъде най-голямата битка и победа!

Няма коментари:

Публикуване на коментар