четвъртък, 1 декември 2016 г.

IT дневникът на баба



Ден първи:

Сто години ги навърших, ей,
това е кръгъл юбилей!
Внуците ми мили,
компютър ми купили
Цял ден седя и блея
пред подаръка за юбилея.
Седя и от сърце го мола,
да се включи без парола.
Ама ей го, пъне се като магаре,
Фейса да ми пусне баре.
Уиндоус нещо ми съобщава,
мойте грешки не прощава.
Сърце ми тупка, едва се диша,
от зор изкъртих пет клавиша!
Кълна го люто, псувам го на майка,
а той ме гледа и си трайка.
Ала баба пред нищо се не спира,
хиляда пъти рестартира.
Баба световната война е преживяла,
та на Уиндоус би ли се предала?!
...Накрая компът се измори, 
отказа се с мен да спори.
Нещо дълго брои, мери
и отвори свойте двери.
Ех, че е интересно в Нета,
днеска май не ще да мета!!!

Ден втори:

Цял ден краката клатя
и с юзърите чатя.
Лъжа, без да имам срама,
че съм готина мадама.
Леле, 
видят ли ми сбръчканата кожа,
ще я одерат с ножа!
Но във Фейса всеки лъже, мами,
крокодили представят се за дами!
Ех, че чудна детска радост,
тук живея втора младост!!!



Ден трети:

Днес цял ден си губа
с клипове в Ю Туба...
Попаднах на порно драма
и изчервих се от срама.
Побързах сайта да затворя,
но започнах с внук си да говоря.
И между думите ни мили,
актриса страстно взе да цвили.
Докато натисна стоп клавиша,
някой в клипа взе да диша.
Диша тежко, вече пъшка
с цялата си сила мъжка.
"Ало, как си, бабо?!", пита внука.
А, сега де, сгазих лука!
Клипът стана драматичен,
чу се стон епичен.
Как да обясня на внука,
че сама съм тука?!
Бре, тоз клип не спира,
стаята с викове раздира.
"Как си, бабо, да не ти е лошо?!"
"Добре съм, 
вика нещо пак съседа Гошо!"
Измъкнах се с триста зора,
но спасих се от позора.

Ден четвърти:

След толкова дни прекарани в Нета,
забравих и чорапи как да плета.
А, ето, внуците на гости идат
и пулят се, какво да видат.

Баба им изглежда сякаш зомби,
къщата като ударена от бомби,
кравата гладна мучи,
кучето едва гледа, мълчи,
на масата троха няма, празна,
в мивката е тенджерата мазна,
портата паднала накриво,
в двора бурен, диво...

- "Как си, бабо, да не ти е лошо?!"
- "Вървете у съседа Гошо!"
- "Бабо, да не си заета!"
- "Да, живея вече в Нета!"

вторник, 29 ноември 2016 г.

Мечката е по- човек

Сняг обилно вали, трупа,
тихо под краката хрупа.
Картината е снежно - идилична,
но току виж, станала критична...
Защото, както ходиш:"хрупа - хруп",
стъпиш ли накриво и си труп...
И няма кой ръка да подаде, дори и АПИ,
остава да помолиш мечка да протегне лапи!
Но в този дигитален, отчужден век,
вече от човека мечката е по- човек!...

понеделник, 28 ноември 2016 г.

Писмо до детето в мен

Здравей, мое отминало, далечно Аз,
спомних си за тебе в този час!
И реших,
докато сърцето ми бие и устата ми диша,
писмо до детето, което бях, да напиша.
Как си мое малко Аз,
още ли вярваш в дядо Мраз?!
Как си, приятелю мой мъничък,
още ли си къдрав и пълничък?!
Още ли си хапваш филии с мармалад,
за да утолиш вечния си глад?!
Още ли на улицата топката гониш
и за робинята Изаура сълзи рониш?!
Още ли се срамуваш от пъпките по челото
и караш цяло лято колелото?!
Още ли четеш "Островът на съкровищата"
и гледаш на Лукас чудовищата?!
Още ли слушаш Металика на касетофона
и очакваш момиче да позвъни на телефона?!
Още ли вярваш, че космонавт ще станеш
и Световната купа с ръцете си ще хванеш?!
Още ли в часа по математика трепериш,
че вярното решение няма да намериш?!...
...О, наистина, приятелю мой чудни,
верните решения са толкова трудни!
Ето аз пораснах и още не ги намирам,
макар че знам да изваждам и събирам.
Още не съм спечелил и Световната купа,
защото много умора ми се натрупа.
Още не съм дочел "Островът на съкровищата",
защото се боря на живота с чудовищата.
Отдавна не съм си пускал и касетофона,
защото нямам време от смартфона.
Не плача за Изаура, не карам колелото
и вместо пъпки, имам бръчки на челото.
Само още си похапвам филии с мармалад
и подобно на тебе все изпитвам глад.
Но не глад за онова,
което не можах да стана,
а копнеж докрай
наивно дете да остана!

неделя, 27 ноември 2016 г.

Любовното обяснение на един готвач

Сладка моя, 

Всеки път, когато те видя, се спичам, кръвта ми кипва, страстта ми бухва, зениците ми се разширяват подобно яйца на очи на дъното на тиган и оставам безмълвен като зейналата муцуна на печено прасе, поднесено в тава на Коледа. Но нима мога да остана суров при вида на твоите очи, по - черни от тефлонови тигани, които ме изгарят на жар с поглед и проникват като с вилица дълбоко в душата ми. Нима мога да не се задуша на фурна при вида на твоите страстни бедра, които потрепват като крехко алангле при всяко движение. Нима мога да не кипна, виждайки как устните ти пухкаво са бухнали подобно на Великденски козунак, изваден от топлия уют на ароматно дъхащата фурна. Нима мога да не пламна фламбиран при вида на косите ти, виещи се с изящната страст на италиански спагети. Нима мога да не се изпържа, чувайки как гласът ти омайва като топлия дъх на прясно изпечен домашен хляб. Нима мога да отмина с безразличието на сушена риба леката руменина по бузите ти, която подобно на керамични котлони сияе с мек ореол. Нима мога да не започна да вия като свирка на сварено мляко, когато видя, че свеждаш погледа си с невинния свян на младо агне в кланица. Не, не мога! Затова те моля - фламбирай ме, транжирай ме, накълцай ме на кротони, изпържи ме на най- безмилостно изгарящите градуси, задуши ме в микровълнова печка, но само не ме оставяй, без да си ме вкусила. Без да си дегустирала от най- сладкото и най- горчивото на душата ми. Без да си опитала от най- неподправено човешкото в мен, използвайки върха на небцето си, където са събрани най- съкровените вкусови окончания. Окончания, които могат да са началото на една Любов по- насъщна и по- голяма и от Хляба!

Гладно и жадно твой: Тиган Петров    

сряда, 23 ноември 2016 г.

Писмо до баба ми от 19- ти век

"Здравей, бабо!
Пиша ти от 21- ви век,
за да те питам
има ли за самотата лек?!
За да те питам
как се води близък диалог
с хората и даже с Бог?
За да ме научиш
не как се прави прежда,
а как раздава се надежда.
За да ми покажеш начин лесен
как да живея и умирам с песен.
Пиши ми, бабо, ти си дъ бест,
ще чакам от миналото вест..."

"Здравей, бабиното!
Пиша ти от 19 - ти век,
който не беше лек.
Да, тогава нямаше Нет
и къщите бяха от плет.
Тогава нямаше го Фейсбука,
основно ядене ни беше лука.
Нямаше Вайбър, Скайп и чат,
децата умираха от глад.
Мъжете не бяха с тесни дънки обути,
а отиваха в гората и ставаха хайдути,
Жените не бяха всеки ден в МОЛ- а,
а оряха нивите с вола.
Нямаше новини и риалити формати,
но имаше градини с истински домати.
Нямаше в сряда Шампионска лига,
но се вълнувахме кога ерген намига.
Нямаше на мегдана безплатен уай фай,
но хорото се виеше от край до край.
И макар светът да беше архаичен,
диалогът беше жив и личен.
Дори и най- простият кравар
не се криеше зад аватар,
защото в този отминал и далечен век
ценеше се да си истински човек.
Ценяхме не последната парижка мода,
а вярата, традицията и рода.
И не описвахме живота си със статус,
а го живеехме с поетичен патос.
Така че, мило мое внуче, дигитално,
ако искаш да живееш,
изключи си Нета моментално.
Това е на баба ти съвета личен,
а сега ти казвам "Чао!",
че ...почва сериала романтичен!
Ало, чу ли ми съвета, баба?
Уф, връзката е слаба..."

четвъртък, 17 ноември 2016 г.

На дядо първолачето




Дядо Асен идваше всеки ден на обяд в училищния двор, за да вземе своето внуче – първолаче. Младите все бяха заети с работа, затова нямаше кой друг да придружава детето по пътя от училище до вкъщи, освен дядо му, който беше свободен пенсионер. Прегърбен от годините и тежестта на усилния физически труд по строежите, дядо Асен слагаше раничката на своето внуче на рамото си, поемаше малката детска ръка и двамата тръгваха бавно към дома. По пътя обсъждаха как е минал учебния ден и какво имат да пишат за домашна работа. Дядо Асен живо се интересуваше, защото той и за това помагаше на детето – писането на домашни. „В тетрадката с тесни и широки редове трябва да напиша три думи с буквата Б!“, въздъхна първокласникът.  Дядото веднага даде три предложения – багер, булдозер и болт. Както винаги, той предлагаше думи от строителството. Думи, които означаваха толкова много за него – целият му живот! Дълги години беше работил с багер и булдозер – хиляди кубика пръст беше изкопал. Как да не предложи точно тези две думи!? А след това като монтажник на мостови конструкции, колко болтове беше завъртял с ключа, та сега да не врътне и един за домашна... Но внучето категорично отхвърли предложението:  „Стига с тези строителни думи бе, дядо, госпожата вече ми направи забележка!“  А?! Дядо Асен настръхна. Вярно, че и миналата домашна с буквата К бяха писали „кран“, „кофраж“ и „кирка“...Но какво от това – тази госпожа знаеше ли, че без тези три неща училищната сграда нямаше да я има и щеше да преподава отвън на полето. Дядо Асен отвори уста да защити честта и значението на строителните думи, но се отказа, като видя умоляващия поглед на първолачето. Можеше ли да откаже  - това беше на дядо първолачето. „Ех, добре де, нека вместо багер, да е бургия!“, каза си наум старият строител и махна с ръка...Двамата продължиха по пътя към вкъщи, хванати мило ръка за ръка. Дядо Асен изгледжаше сякаш още по- прегърбен под тежестта на годините, усилния труд по строежите и ...тези трудни домашни!

Голям човек



Бригадата ни работеше високо в планината, където след горски пожар, бяха засегнати фасадата и покрива на стара хижа, ползваща се от горското стопанство като заслон на дървосекачите и работниците, които маркират дърветата. До тези непристъпни горски дебри се стигаше само пеша по тясна пътека, затова от Горското стопанство ни бяха изпратили дядо Иван – стар дървосекач, който имаше товарно магаре и с него ни доставяше необходимите строителни материали за ремонта на хижата. Магарето се казваше Серафим и носеше пълните самари с керемиди всеки ден от сутрин до вечер. Всички се шегувахме със силата и упоритостта, които проявяваше това животно, като перифразирахме известната реплика от българския филм „Топло“: „Това магаре е голям човек!“ Докато се шегувахме, дори и не подозирахме какъв урок по човечност щеше да ни даде Серафим. Всичко започна една сутрин, когато ни се обадиха, че трябва да слезем до най- близкото село за одитна проверка на бригадата. В селото беше дошла комисия от Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“, която проверяваше дали се спазват задълженията на работодателя относно осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд. Тази инспекция ни дойде като гръм от ясно небе, тъй като никой не очакваше одит точно тук, насред нищото, но явно имаше подаден сигнал. Начело на комисията беше младо момиче с тънки очилца, зад които изпитателно ни оглеждаха строгите сини очи на амбициозна чиновничка, спазваща буквата на закона. Младата инспекторка веднага се заяде с дядо Иван, че ако падне от магарето по стръмната пътека, ще пострада поради липса на обезопасителни средства. „Е, защо са ми обезопасителни средства, като си имам магарето!“, отговори стария дървосекач. Момичето започна да му цитира разни наредби, алинеи, точки от Трудовия кодекс, изиксващи обезопасителни колани, каски, въжета...В отговор на това дядото демонстрира пред всички на какво е способно неговото животно в случай на трудов инцидент. Качи се на него, подкара го, след което падна на земята, симулирайки, че му е станало лошо. Магарето веднага спря и се обърна към своя стопанин, след което се приближи до него и започна леко да го побутва с глава, подканвайки го да стане. Дядо Иван продължаваше да не помръдва и това накара животното да го близне мило по бузата. Сцената ставаше все по- трогателна, тъй като Серафим започна да издава сърцераздирателно безпомощен магарешки рев, който огласи с ехо цялата планина. Този рев беше повече човешки, отколкото животински и премина като ток през всички нас. Стъклата на очилцата, които младата инспекторка носеше, издайнически се запотиха от напиращите в очите й сълзи на човешко съпричастие. Момичето помоли с треперещ глас демонстрацията да спре, като каза, че няма забележки относно безопасността на труда...Докато говореше гледаше настрани, защото нямаше сили да срещне „човешкия“ поглед на...Серафим!