понеделник, 26 юни 2017 г.

Добре дошли на Живота в ресторанта

Заповядайте, 
добре дошли на Живота в ресторанта,
но помнете, 
тука никой не обядва на аванта,
ето ви менюто, изберете,
и ще си платите,
без да разберете.
Предлагаме аперитив от люта жлъч,
направо ще ви хвърли в тъч,
една вода студена, цяла чаша,
ще ви забъркаме житейска каша,
порция любов, претоплена от вчера,
и съмнения, забъркани със слаба вера,
болка, къкреща на бавен пламък,
живот, тежък като камък.
За десерт - 
на заведението специалитет,
смърт, забъркана в омлет,
поръсен с доза черен хумор
и разсейки раков тумор.
И накрая сервитьорът с вас ще се сбогува,
като ви напомни колко евтино обяда струва.
Струва само един живот човешки,
в който всеки плаща за евтините грешки.
Това е, заповядайте отново,
на смъртта менюто е готово!
Не се притеснявайте, споко,
изживяването е жестоко...

петък, 23 юни 2017 г.

Всяка бръчка по лицето на мама

Всяка бръчка по лицето на мама
е следа от преживяна мълчаливо драма,
всеки косъм по главата й побеляла,
е спомен от сълза, която тихо е проляла,
всяка сянка под нейните очи,
е безсънна нощ, която и до днес личи,
всяка нотка на тревога в гласа й мил
е безмълвен вик, който в сърцето се е срил,
всеки трепет на нейните ръце,
е ехо от пулса на пълното й с любов сърце,
всяка нейна усмивка уморена
е прошка без заслуги подарена...
Затова всяка нейна бръчка, косъм бял,
е цената, заплатена аз да съм живял,
Затова на ръцете й всеки трепет издаен,
е поезията на живота всеотдаен!

понеделник, 19 юни 2017 г.

Писмо от Америка


Здравей бабо,

Много ми е мило, драго,
пише внук ти от Чикаго.
Делят ни морета, океани,
не сме си писали от лани.
Затова реших да ти пратя вест,
от американския далечен уест.
Аз съм добре, животът ми е уреден,
но така и не станах американец убеден.
Откога не съм прекрачвал родната граница,
продължава да ми липсва витата ти баница.
Липсва ми улицата селска, прашна
и уюта на обстановката домашна.
Сънувам как заставам на прага
и ти ме срещаш с усмивка блага.
И си спомням, че ръцете ти по селски груби,
са на човека, който най- истински ме люби.
Виждам и блясъка на сълза гореща,
напираща в очите ти при първата ни среща.
Виждам лицето ти, набраздено с бръчки,
как приведена, внасяш за огнището съчки.
Чувам как огънят тихо пука,
как дъждът по прозорците чука.
Как тихо шуми брезата в двора,
как в очите ти личи тъжна умора.
Чувам овцете как напевно блеят,
виждам въглените с ореол да тлеят.
Кучето все така жално скимти насън,
луната разлива мека светлина навън.
Звездите мигат с трепет срамежлив,
вятърът шепне в листата като жив.
Но събудя ли се, душа ми на земята слезне,
и всичко мило, родно безвъзвратно чезне.
И разбирам, че не ни разделят океани,
а несподелените с никого душевни рани.
И знам, че Америка е толкова далече,
защото никога не ще съм същият вече.
И всеки път, когато часовникът ме събужда,
ще ставам с душа на самия себе си чужда...
...Прости ми, бабо, беше ми драго,
но това е тъжната истина за Чикаго!

неделя, 11 юни 2017 г.

Изпитът на смъртта

Изпитът на смъртта изисква практика,
упражнения домашни,
ежедневно умиране за профилактика
в нощи страшни.
Изпитът на смъртта е еднократен,
без сесия поправителна,
скъсат ли те, нямаш път обратен
и бележка извинителна.
Изпитът започва от деня ни пръв,
всеки ден по малко умираме
и всеки тласък на сърцето с кръв,
ни изпитва каква смърт избираме.
Дали ежедневно анонимната и малка,
или голямата - като живота неизбежна,
тя може да е от оцеляване по- жалка,
но и от поезия по- нежна.

петък, 9 юни 2017 г.

Изповедта на една свекърва

Синът ми, Господ да го пази,
си взе жена от гра'да,
в мирно време го загази
и сега горко си страда.
Снаха ли е, да се опише,
както казал е поета
разровиш ли, мирише,
тежко на рожбата ми клета!
Бих описала я с кратка строфа,
но затова пък силно драматична,
тя не е жена, а катастрофа,
трагедия по Шекспирски епична!
Накарай я едни яйца да спържи,
и гледай й в кухнята сеира
загарят, не можеш ги остържи.
синът ми от глад ще си умира.
Баница започне ли да меси,
настава ден апокалиптичен,
кухнята по Рихтер ми се треси,
от натиска й сеизмичен.
А пък всеки ден облича,
тесен клин по яките си бедри,
та кой ли мъж ще я обича
с крака като тополи едри?!
Като започне да говори,
сякаш стреля с картеч,
как пък с часове не се измори
да държи пред всички реч?
И отказва да ми каже "мамо",
а обръща се към мене анонимно,
ах, да ми падне само,
ще й пожелая някои неща интимно.
Но търпя и зъби стискам,
усмихвам се почти угодно,
да я хвана за гушлето искам,
но още не намирам време сгодно.
Да е бурен, човек да я оплеви,
но тя е за сина ми цвете нежно,
нищо, че и двете й ръце са леви,
той обича я безбрежно...
Това е съдбата на свекървата,
кръст  - тежък, за носене труден,
но не съм последна, ни първата,
нося го заради сина си...чуден!

сряда, 7 юни 2017 г.

Снимка черно - бяла


Стара снимка в албума - дядо с баба.
Тя - държи го под ръка, млада, слаба.
Той - в униформа, изпънат, с пагони,
заминава на война германците да гони.
Последна снимка, преди раздяла,
от притеснение баба в лице е бяла,
дядо стиска устни да не се разплаче,
като знае, че оставя вкъщи пеленаче.
И баба устните до болка свива,
да не ревне там пред обектива.
Миг и влакът последна свирка ще надуе,
сигналът за раздяла от всички ще се чуе,
с войници пълни са гара и перони,
баба мълком, тайно сълзи рони,
на дядо му идва към влака да побегне
и повече назад да не погледне,
за да не издаде очите си влажни,
в тези минути, толкова важни.
И така, заминава, без да се обърне,
а баба остава с надежда да се върне.
В ръката си смъртно ледна
държи снимката последна
и всеки ден така я стиска,
тази жена, крехка и ниска,
дори и когато от телеграма разбира,
че дядо нейде на фронта умира...
И колкото и да живяла в недоимък, бедна,
тя била богата със снимката последна...
Защото до края снимката в ръката стискала,
да се раздели с нея и в смъртта не искала.
И до края на живота си успяла
да запази любовта...
от тази снимка черно - бяла.



неделя, 4 юни 2017 г.

Писмо на баба до Небето


Здравей Господи,

Реших с перо, с мастило пресно,
да пиша до Царството небесно.
Язък за Интернет и за прогреса,
но никъде не ти открих адреса.
А няма вече и пощальон тъдява,
даже и Арахангелът не се явява.
Откакто здраве взе да ми се клати,
навестяват ме само ангели крилати.
Казват: „Бабе, стягай се за път,
предстои ти пътуване Отвъд!“
Е, да, ма днеска, утре, време се минава,
Арахангел Михаил все ме отминава.
Затова ти пиша, милостиви Боже,
да го пратиш скоро, ако може!
Че вече старостта натяга,
сърцето в гърдите стяга,
сама съм, в къщата кукувам,
нито виждам, нито чувам,
болестите много, пенсията малко,
съществуването стана жалко,
нямам нищо, празен е бостана,
една душа клета ми остана,
на живота в играта му груба,
нямам какво повече да губа,
опитах инфаркт– от смъртта проба,
подготвила съм си дрехите за гроба,
имам си запазен гробен парцел,
даже и паметик за тази цел.
На него пише рождествената ми година,
с празно място за деня, кога ще се спомина.
Ала, ето, Арахангелът се бави,
баба чуди се какво да прави.
Тарлъци плета и разплитам,
кой умрял е в селото питам.
Гледам сериали, тихо си плача,
викам и свиркам, когато е мача.
Щом тропне вратата, навън надничам,
дрехите за погребение навличам...
Но тревогата отново е фалшива,
Смъртта при съседите завива.
И баба пак ли чака, чака,
часовникът да спре да трака.
За да дойде онзи сетен миг, когато
ще отмине и последното лято...
Тогава останала сама със смъртта,
ще си спомня пак любовта –
ще помилвам снимката на внуците
с треперещи ръце
и ще си ида със смело сърце!

четвъртък, 1 юни 2017 г.

Индиана Джоунс още е герой



Някога улиците се огласяха до късно,
всяко дете беше охлузено и мръсно,
Раните по краката ни нямаха брой,
Индиана Джоунс ни беше герой.
До тъмно тичахме и топката гонехме,
за робинята Изаура сълзи ронехме,
слушахме диско музика на касетофона,
играехме си с шайбата на телефона,
вярвахме, че на джедаите Силата е с нас,
търсехме „Островът на съкровищата“ с компас,
скачахме високо на въже и дама,
не спазвахме забраните на мама,
закусвахме филия с
олио и чубрика,
„Студио Х“ беше любимата ни рубрика,
катерехме
високо дървесните корони,
от картон ни бяха рицарските брони.
Карахме „Балкан“ – бе ге велосипед,
ходехме на кино
всеки следобед,
в локвите пускахме дървена лодка,
всеки майски бръмбар беше находка.
Беряхме череши от чуждия двор,
бяхме неразделни като отбор...
...А днес всички пораснаха безвъзвратно
и
детството никога не ще се върне обратно.
Дори и малките станаха големи,
разкъсвани от морални дилеми.
Да тичаш навън вече е банално,
децата играят само виртуално,
улицата
днес е пуста и тиха,
затова тъжно завърш
ва ми стиха..
Но въпреки поредния училищен побой,
вярвам, че Индиана Джоунс още е герой,
Люк Скайуокър отново Злото ще победи
и децата ще са деца като преди!