вторник, 28 май 2013 г.

Неизмеримо с технически средства



Беше краят на работния ден, но международната комисия продължаваше да оглежда строежа. В нея имаше англичани, холандци, германци- преговарящи представители на Консорциумът, който търсеше да наеме българска строителна фирма за подизпълнител на големия европейски проект. На техническият му беше напечено- цял ден обикаляше заедно с чужденците и им обясняваше на английски всичко, което ги интересуваше. Показваше им чисто новите самосвали, багери и фадроми, които шефът беше закупил само и само за да впечатли международната комисия, но...Комисията хич и не се трогваше от това, което вижда- лицата на чужденците бяха застинали в каменна безизразност и не издаваха никакви емоции. Гласовете им бяха стоманено студени като на пруски военоначалници, които издават кратки заповеди за бой. Техническият вече се отчайваше- чужденците нямаше да наемат тяхната фирма, натам вървеше работата. "Щом техниката не ги впечатли, та хората ли?!", си мислеше той. Повечето бяха млади роми от софийските села. Като ги видеха, дали нямаше да им се разколебае окончателно доверието? Обаче как да им обясни на чужденците, че това са му най- добрите работници, на които всичко им идва отръки? Затова техническият махна незабелязано с ръка, все едно си казваше "Здраве да е!", и поведе комисията из етажите на строежа, където неговите момчета шпакловаха стените. Още отдалече до слуха на всички долетя веселото свирене с уста на някой от работниците. Чужденците се спогледаха помежду си, а техническият изтръпна. Това беше Данчо Музикантчето, който свиреше на кларинет по ромските сватби и винаги, докато работеше, си упражняваше на уста песните от репертоара. "Край!", безмълвно въздъхна техническият, виждайки как чужденците се спряха, заслушани в свиренето. Само това оставаше- работник да си свири безгрижно на уста...Ама пък как свиреше! Техническият се заслуша заедно с комисията. Мелодията излизаше от устата на Данчо кръшна, млада и закачлива- краката ти сами се разиграват, като я чуеш. Чужденците влязоха в стаята, от която се чуваше свиренето и завариха как Данчо шпакловаше стените. За първи път комисията изрази емоции. Всички гледаха по детски учудени- кога бяха виждали в Германия, Холандия или Англия работник на строеж, който да работи и да си свири? И то в края на тежкия работен ден, когато вече умората започва да надделява и на никой не му е до свирене! Техническият наблюдаваше реакциите на чужденците и не знаеше вече какво да мисли. Защото си мислеше, че ще впечатли комисията с модерната си техника, а накрая ги впечатли с едно свирене на уста. Какво беше това, което чак пък толкова им хареса в това свирене?! Мелодията ли? Да беше мелодия от Бах или Моцарт, а то беше една най- обикновена сватбарска мелодия.Тогава? Техническият не можеше да си отговори, защото беше технически. А това, от което се впечатлиха чужденците нямаше техническо измерение- то беше неизмеримо с технически средства, беше просто...българският дух! 

До Оня свят и обратно


"Връщай се, че имаш още едно нещо да направиш!" Бай Петър така се стресна от тези думи, че само след миг излезе от състоянието на безсъзнание, в което беше изпаднал. Гласът, изричащ тези думи, звучеше толкова строго заповедно, че бай Петър се освести от падането като от сън, без да се налага спешна медицинска помощ. Беше паднал от скелето на строежа и за минути пристъпи границата между Живота и Смъртта. Но нещо го върна. Когато отвори очи, той потърси с поглед човека, който беше изрекъл тези думи, върнали го към живот, но до него бяха само момчетата от бригадата. Той работеше заедно с тях от години и много добре им познаваше гласовете- никой нямаше такава интонация. Още повече, че от уплаха момчетата бяха изгубили ума и дума- на никой не му беше до говорене. Чак, когато го видяха, че се надига, някой намери сили да го обърне на майтап, като каза: "Майсторе, нещо тупна на земята!?" Бай Петър беше стар майтапчия и веднага отговори, както се полага- на шегата с шега: "Мойта ватенка тупна!" Развеселени, че реагира адекватно, момчетата продължиха майтапа: "Па много силно тупна!?" Бай Петър имаше готов отговор: "Епа и аз бях у нея, затова!" Но, макар да се шегуваше, той разбираше, че по някакво чудо му се беше разминало само с леко натъртване и затова продължаваше да чува гласът,  който го беше върнал обратно от Онзи свят. "Връщай се, че имаш още едно нещо да направиш!"- това звучеше, колкото като повеля, толкова и като въпрос за бай Петър. Какво пък можеше да е това нещо, което имаше да направи? Той беше стар строител и нямаше какво да не е направил през живота си- къщи, жилищни кооперации, магазини, гаражи, складове, заводи...Какво можеше да бъде толкова належащо, че за него да го върнат от Смъртта обратно в Живота? Този въпрос не му даваше покой. Чувстваше се длъжен да намери на всяка цена отговора на въпроса, за да оправдае връщането си обратно. За да оправдае получения втори шанс. Мислеше си, че това, за което са го върнали обратно в живота, може да бъде само построяването на голям християнски храм. Затова веднага потърси някой наблизо строящ се храм, в съграждането на който да се включи. Но- не! Кой ти строеше християнски храмове в тези дни!? А той само още това не беше направил. За друго не се сещаше. И сигурно нямаше да се сети, ако то само не го подсети. Точно преди Коледа, когато вече всеки запразваше и на никого не му беше до работа, го извика една стара, немощна женица от селото му, на която й беше протекъл покрива от топящите се снегове. Беше покрив на стара, паянтова къща- с керемиди- капаци. Никой не се наемаше, а и не знаеше как се редят тези архаични керемиди. Всеки беше отказал на бабата. Щеше да откаже и бай Петър, но само от елементарно уважение към библейската й възраст обеща, че ще намине поне да погледне какво може да направи. И стана точно така- просто намина, колкото да не е без хич. Но възрастната жена го посрещна със сияещи очи, благославяйки го със старчески треперещ глас: "Сполай на Бога, че ми те изпрати!" ...
...Чувайки тези толкова простички думи на вяра в Бога, бай Петър разбра какво още не беше направил- протеклият покрив на тази стара жена. Защото всичко беше направил през живота си, но не беше направил този мъничък, непринуден жест на помощ към човек в нужда....
Затова- запретна ръкави и го направи. Това беше най- хубавият покрив, който някога беше правил. За него той не поиска нищо в замяна. Защото този покрив вече беше платен. Той имаше много висока цена- животът му! И думите на благодарност на бабата подтвърждаваха това. "Господ живот и здраве да ти дава, чедо!", пожелаваше му тя, докато го изпращаше, след като свърши работата...Старата жена дори не подозираше, че нейните пожелания Господ вече беше ги сбъднал. 

250 години



Разхождахме се из стария град на Созопол. За първи път бях тук и очаквах да усетя същата ренесансова атмосфера като в Несебър, но нещо ми липсваше. Може би автентичните възрожденски къщи, които тук бяха по- малко на брой и повечето от тях комерсиално реновирани. Бях на ръба на пълното разочарование, когато видях една много възрастна баба, която продаваше бурканчета с домашно сладко пред своята къща. А нейната къща изглеждаше точно като нея- библейски стара. Това беше напълно автентична възрожденска къща- малка и тихо сгушена сред новите къщи. Имаше нещо детски мило в нейните мънички прозорчета, които отразяваха със закачлив блясък синия цвят на морето. Погледнах къщата, а след това бабата- наистина си приличаха. Така, както възрастната баба беше още млада в очите си, така и старата къщата беше още нова в прозорчетата си. Бабата живееше с очите си, които се усмихваха по майчински всепрощаващо на любопитството ми. А къщата живееше с прозорчетата си, които блестяха на слънцето. Точно това ме прикова- тези очи и тези прозорчета, които бяха останали неподвластни на времето. Затова попитах: "На колко години е тази къща, бабо?" Бабата ми отговори: "На 250 години!" Каза го така, сякаш не къщата, а самата тя беше на 250 години. За миг лицето й посърна- може би от тиха носталгия по неусетно отминалия живот. Къщата сякаш също посърна заедно с бабата- премина сянка на облак по нейния кирпичен покрив. Бабата сигурно си спомняше за младостта, за любовта и за ръцете, които копнежно са я милвали. А къщата за майсторите, които с толкова любов я бяха построили. За ръцете, които с трепет бяха изваяли извивките на еркерите, които търпеливо бяха облицовали стените й отвън с тънки дървени дъсчици, които красиво бяха инкрустирали декоративни орнаменти около прозорчетата й. В този момент думите бяха излишни, затова останах безмълвен, докато бабата отново не ме погледна с усмихнати очи. Взех си довиждане с нея и продължих по улицата. Преди да завия на следващата пресечка, погледнах за последно към къщата- някой беше отворил едно от прозорчетата й. Вятърът, който идваше откъм морето, си играеше с бялото перденце на прозореца- то се вееше навън и за миг ми заприлича на ръка, която маха за раздяла. Тази "ръка" изглеждаше толкова далечна- сякаш ми махаше не от една пресечка, а от цели 250 години разстояние. Помахах и аз, но не за раздяла. Нима можех да се разделя с нещо, което 250 години не бяха успели да отделят от мен?!               

събота, 25 май 2013 г.

Боен кон

Докато се препичах на слънце, чакайки сина ми от училище, до мен се доближи самотен старец. От дума на дума, той ми разказа целият си живот - как е служил като ковач в гранична застава. Почти се разплака, докато ми разказваше с треперещ глас за любимият му боен кон, който бил толкова силен, че можел да дърпа сам най- тежката гаубица в заставата. Но конят вече бил стар и дошло време да бъде изпратен на заколение. Старецът по трогателен начин ми описа как за последно подковал коня. Приближил се до него, погалил го по гривата и очите му се напълнили със сълзи, защото конят го гледал както винаги с доверие. Как му се искало точно този път конят да се усъмни, да се дръпне рязко настрани и да побегне, накъдето му видят очите. Но това бил боен кон, дисциплиниран, свикнал да се подчинява на всяка команда, та било то и команда, обричаща го на смърт. Тръгнал тихо и покорно след него. Тихо, защото дни преди това бил разкован. За последното му пътуване към кланицата военните преценили, че подкови не са му нужни. Но старецът искал и в последният си път, в последните си крачки живот конят да бъде истински боен кон- да се чува, че стъпва по земята, че си тръгва. Затова на своя глава, без знанието на вишестоящите, подковал коня. И го повел. Водел го и слушал зад себе си стъпките на коня по плаца. Стъпките му вече се чували ясно, отсечено, гордо, като на кон, който минава на парад. Но много самотен бил този парад - без фанфари и салюти, без строени армейски редици. Били само те двамата - достатъчни един за друг, за да си дадат кураж и достойнство в този миг на раздяла. Конят бил предаден в кланицата. Преди да подаде коня на хората от кланицата, ръката на стареца за миг трепнала. Потрепнала и гривата на коня, разбирайки какво се случва. И нищо повече - двамата останали по войнски сурово безмълвни. Но сякаш звукът от подкованите копита на коня, който отеквал с глухо ехо, казвал всичко неизказано. Стъпките на коня до последно не трепнали, до последно се чували на влизане в кланицата - все така ясно, отсечено, гордо, като на парад.

петък, 24 май 2013 г.

Най- доброто шаркочудовище

Цели 37 години имунната ми система издържа, без да се поддаде на едрата шарка...До вчера, когато се събудих с висока температура и лице, обезобразено от десетки гнойни пъпки. Ако не бях човек, а чудовище, сигурно щях да изглеждам точно така, както сега - целият подут като след нокаут в 8- мия рунд от боксов мач, с изкривени лицеви черти на зомби от холивудски филм на ужасите, гротеска на всичко човешко, което съм бил някога. Затова започнах да се крия и да не излизам от вкъщи, дори и в двора. Та кой би искал да види чудовище!? Хората обичат да гледат чудовища, но само по филмите, където накрая главният герой ги убива. Иначе никой не иска да вижда чудовища наживо, дори и аз самият. Затова престанах да се гледам в огледалото. Започнах да извръщам поглед от самият себе си, от това ужасно, макар и временно мое чудовищно лице. Единствено семейството ми не извръщаше поглед от мен. Особено Невичка. Тя дори се изненада, като разбра, че се крия и се срамувам да изляза навън. За да ме разбере с детския си ум, й обясних, че не излизам, защото изглеждам като чудовище и ще изплаша хората. Но тя по детски наивно и искрено възкликна: "Та ти си най- доброто чудовище!" След което направи кратка пауза и допълни, за да ми стане напълно ясно: "Най- доброто шаркочудовище!"...Казвайки ми това, тя ме гледаше дори с някаква възхита. Нямаше и сянка от съжаление, погнуса или каквото и да е друго негативно отношение към чудовищния ми вид. За нея не беше важно, че съм чудовище. За нея беше важно какво чудовище съм - най- доброто! И, странно, като се погледнах след това в огледалото, установих, че вече съм станал повече човек, отколкото чудовище. Пъпките ми бяха позавехнали, някои дори изчезнали. Лицето ми беше започнало да си връща човешкия облик. Дали това не беше станало, защото намерих кураж да приема и най- чудовищния си образ? Или, защото просто погледнах в най- истинското огледало- очите на детската чистота. Където дори да изглеждаш като чудовище, можеш да останеш човек! Та дори и нещо повече от това - "най- доброто шаркочудовище"!