петък, 31 декември 2010 г.

Между земята и небето

Шефът се качваше с неохота в "Мерцедеса", защото знаеше как протичат тези коледно- новогодишни бизнес партита, на които ходеше всяка година. Шведски маси, кокетно усмихнати сервитьорки, тиха джас музика за фон, лъскаво костюмирани бизнесмени, които обсъждат фиксинга на долара, изискани дами, прикриващи благоприлично устата си, докато тънко се смеят на снобски шеги...А Шефа си беше народен човек- строител. Разбираше от кофражи, мазилки, зидария, бояджийство, заваряване, но не и от джас музика, фиксинг на долара и снобски шеги. Ходеше всяка година на тези партита, за да не обиди домакините, които настоятелно го канеха. Нали бяха бизнес партньори- етикетът го изискваше. Ех, този бизнес етикет! Като че дядо му някога все по партита беше ходил, пък цяло село си го знаеше и го търсеше за зидария. Но такива бяха времената. Докато сега- бизнес срещи, партита, превземки...Мислейки за тези неща, Шефът седна в "Мерцедеса" и каза на шофьора да тръгва. Но за миг погледна към строителната площадка. Там момчетата от неговата бригада се бяха събрали на инпровизиран новогодишен банкет. Така, под открито небе. Току- що бяха приключили деня и направо с работните дрехи, се бяха наредили около огъня. Бяха запалили буен огън в една огромна джанта от камион "Белаз". Огънят пращеше от стичащата се смола на едрите еловици, които бяха струпали. Към осеяното със звезди нощно небе се издигаха, пърхащи като светулки огнени искри, които се откъсваха от пламъка, политаха за миг и угасваха безследно. Играта на буйните пламъци озаряваше с мек ореол лицата на събралите се работници. Всички се смееха, говореха на висок тон, почти си викаха- компанията беше като клокочещ казан, който ври и кипи. Всеки говореше на всеки и никой не слушаше никой. Но това не им пречеше да си говорят и да се разбират. Беше им весело като на деца в междучасие. Нямаха вратовръзки, които да ги стягат, нямаха етикет, който да ги задължава. Бяха свободни като отвързани коне на зелена ливада- под себе си имаха земята, над себе си небето.Земята лепкаво кална от разстопения сняг, но небето- звездно необятно. А Шефът отиваше на бизнес парти...
...Но точно на портала на обекта "Мерцедесът" спря. Шофьорът очудено гледаше на огледалото как Шефа слиза от колата и отива към работниците, събрали се край огъня. Какво правеше?! Ами бизнес партито?! Ами етикета?! Ами домакините?! Ами шведските маси, кокетно усмихнатите сервитьорки, тихата джас музика за фон, лъскаво костюмираните бизнесмени, изисканите дами?! Какво щеше да стане с тях? Шефът не счете за нужно да отговаря поотделно на всички тези въпроси. Без да каже нищо, той отговори с един замах на всичките наведнъж, като свали вратовръзката си, която толкова го задушаваше и я прибра в джоба. Разкопча горните две копчета на ризата си и нагази в разкаляната от разстопения сняг земя. Под себе си имаше земята, а над себе си- небето! А до него беше цялата бригада.

сряда, 29 декември 2010 г.

Как искам да падна от Марс

Ей, та не си намерих работа на Марс- щях да ставам 15 минути преди работа! Ама, не- на Плутон. На майна си Райна- в най- забития квартал на слънчевата система. Когато е най-близо, от Слънцето го делят 4 425 милиона километра, а когато е най-далеч - 7 375 милиона километра. Като ме заклати 280, та цял час и половина.
Половин час само на Марс се бави. Все му викам на шофьора: "Бате, натисни малко тая светлинна скорост бе, закъснЕхме!" А той надува чалгата и тежко сумти: "Къде ти с това гравитационното ускорение на повърхността от 3,71 m/s2 , бе!" После пък, като започне да заобикаля по околовръстното Юпитер- то не стига, че е планета гигант, в сравнение със Земята 11 пъти пo-гoляма пo диаметър, 1 300 пъти пo-гoляма пo oбем и 318 пъти пo-гoляма пo маса, ами и като се случи някоя Халеева комета на платното пред рейса- отиде още половин час! Те Халеевите все са дизели- димят, та пушек се вдига, ама тяга никаква нямат- влачат се със стотици години от светофар до светофар. А тепърва предстои да се минава някак и на кръговото при пръстените на Сатурн. Дебелината на пръстените е около един колометър. Съставени са от частици с различна големина - от прашинки до големи ледени блокове. Затова шофьорът кара като че е на пътя Царево- Ахтопол- на зиг- заг, заобикаляйки ледените блокове и големите, незапълнени с асфалт черни дупки в космоса. За капак- облаци от ситен прах, наподобяващи спици на колело, кръжат около Сатурн над един от неговите крайни пръстени. Вдига се такъв прахоляк, като че от Чистотата никога не са минали и една метла тука! От прахоляка шофьорът нищо не вижда ни на къси, ни на дълги, та едва се разминава с Уран. А Уран се върти страничнo и oбратнo на пoсoката на въртене на Земята- търкаля се точно в нашто платно, ама с насрещна посока за челен удар. Като как се търкаля пернишко БМВ тройка на автомагистрала "Тракия". Затова и шофьорът всеки път го благославя на висок глас: "Кой ти даде книжка бе, мама ти!?" На следващата планета- Нептун, рейсът задължително спира, защото тя е четвъртият пo гoлемина газoв гигант. Има ли опашка на газстанцията- айде и тука половин час! А опашка винаги има, защото нептунците си карат даже и Мерцедесите само на газ. На Нептун само Голф тройка върви на бензин, защото иначе не може да включи на светлинна, като стартира на зелен светофар... И така стигам на Плутон точно на ръба на закъснението за работа. Ни жив, ни умрял, изпаднал в безтегловност след час и половина блъскане в градския транспорт. А колко щеше да е хубаво да работех на Марс. Тогава на връщане, дори да изпусна 280, винаги мога да се прибера у дома на Земята, като просто...падна от Марс. Туп! И съм си у дома. Така де- по- добре да падна от Марс, отколкото да попадна в градския транспорт!

вторник, 28 декември 2010 г.

И я, че изгрухтим некой ден!

Това сега е най- новата мода на вербална комуникация у нас- грухтене. Разбира се, законодател на тази нова модна тенденция отново е Сашко. А нейн ревностен последовател е Невичка, която се скъсва да грухти. Аз я питам нещо, тя ми отговаря с тихичко погрухване: "Гррррр- гррррр!" Чак го изкарва някак носово басово- точно като прасенце. И се хили, та цвили от удоволствие, че аз стоя и гледам умно, без да разбирам нищо от свински диалекти. Кога ли ще изгрухтя и аз?! Ха, ама! Аз им казвам "Лека нощ!", те ми изгрухтяват дружно в хор: "Грррррррр- гррррррррр!" Като че не съм в детска стая, а в свиневъдна ферма! Но нищо, те щяха да ми паднат...
И скоро ми паднаха. Вчера ме попитаха: "Тате, ще ни заведеш ли у баба?!" Гледаха ме като сомалийчета, чакащи да им хвърлят чувал с хуманитарна помощ от прелитащ над тях хеликоптер на ООН. Неистово очакваха какво ще излезе като отговор от устата ми- толкова искаха да отидат на гости у баба си. А моят отговор не закъсня. Дойде със страшната сила на отдавна жадувано възмездие. "Грррррррррр- грррррррррр!", изгрухтях им звучно като шопар, намиращ се в апогея на размножителния си период. Малките ми "свинчета" изгубиха и ума, и дума от този отговор. По- точно- не изгубиха и дума, а и грухтене. Проговориха ми на чист човешки: "Стига де, татеееееееее!"

понеделник, 27 декември 2010 г.

Да запалиш огън

Сутрин. Стаята е мъртво студена, празна, чужда. Колко щеше да бъде лесно, ако имахме климатик. Просто щях да натисна един бутон и топлината щеше да изпълни стаята. А сега отново съм в ролята на един съвременен Прометей, който сътворява огън. Вземам вестник и го намачквам. Полагам го на дъното на печката. След това върху него нареждам сухите дъбови съчки. Подреждам ги под формата на индиански вигвам, с празни пространства между съчките, за да може огънят да "диша". И паля клечката. Огънят плахо плъзва по грапавите форми на дъба, който започва тежко да пъшка с пукане. Пук- пук- пук! Съчките се понаместват, доближават се една до друга, сякаш за да не са сами в смъртта си. Огънят лакомо ги поглъща и червените му камшичени езици започват лудо да се блъскат в стените на печката. Отварям вратичката, за да хвърля нови дървета в огнената паст. Топлият дъх на дъбова гора и смола изпълва с живот стаята. Играта на огъня се отразява с меко зарево върху тавана, където светлосенки се преливат от една в друга фантастично причудливи форми. Сякаш някой прожектира черно- бял ням филм. А дебелите дървета, които съм хвърлил в пещта започват да набират инерция на горене като парен локомотив: "Пуф- пуф- пуф!" Вече нищо не може да го спре. Студът в стаята отстъпва пред разливащата се на вълни топлина. И стаята вече не е празна. Тя е пълна с уют. Не е и чужда- това вече е нашият дом!...
...А можеше да имаме климатик и да натисна само едно копче. Но тогава дали топлината щеше да бъде сътворена, дали щеше да бъде моя?! Дали изобщо щеше да бъде топлина?!

неделя, 26 декември 2010 г.

Как Господ остана без подарък на рождения си ден

Рождество Христово е! Всеки си получи своя подарък, само рожденикът- не. Май така стана, а?! Защото Коледа не е Коледа, а Рождество. Рожден ден на Господ. И на този Рожден ден се отива като на всеки друг рожден ден- с подарък за рожденика. Обаче кой отиде с подарък- аз, ти, той, ние, вие, те ли?! Май никой! Нека си го признаем. Егати излагацията- да отидем на рожден ден без подарък! А всички бяхме поканени, никой не беше върнат. Дори и тези, които не вярват в Него. Бяхме поканени лично от Началника на Живота и Смъртта. Това е все едно да ни покани шефа на фирмата, в която работим. Сигурно щяхме да си счупим краката да обикаляме по магазините, търсейки подходящ подарък за шефа, за да не се изложим. Как, та това е шефа, от който ни зависи работата и заплатата! Поканил ни е лично- нас, неговите подчинени, като можеше и въобще да не ни кани. Така де- кои сме ние, за да ни кани?! Некви си там анонимни негови служители. Нали?...
Ще си кажете: "Е, чак пък!" Или: "Господ си има всичко, какъв подарък да му дадем?!" Е, то и шефа на фирмата си има всичко, ама...Ама! Нито Господ, нито шефа на фирмата си имат подарък точно от мен, от теб. Нямат си подарък, за който си си счупил краката, за да го намериш, за да го купиш, красиво опаковаш, надпишеш и усмихнато поднесеш. Нямат си точно това- отношението, жеста, ПОДАРЯВАНЕТО. Самото подаряване, а не толкова подаръка...
Не знам дали точно днес има работещи магазини, за да купим подарък за Рожденика, но съм сигурен, че Той ще се зарадва и само на едно "Честит Рожден Ден, Татко! Извинявай, че не ти подарих нищо. Нямам нищо, освен себе си!"....

събота, 25 декември 2010 г.

Да задържиш Рождество Христово

На Рождество се сетих за рождество. За онова рождество, което се изписва с малка буква "р"- човешкото рождество. Сетих се как на изписването на сина ми гледах през стъклото, докато една дебела акушерка го повиваше с такъв смел замах на движенията си, все едно месеше хляб. Раз- раз! Нещо си говореше с колежки и сякаш между другото повиваше дете на броени дни живот- крехко като перце. Аз не смеех да го пипна дори с върха на пръстите си, а тя, като на конвейр в голям завод, го опаковаше в пелени, за да ми го поднесе. Гледах я как накрая го взе под мишница и дойде при мен. Поднесе ми го със съшия рязък жест, с който го повиваше. А на мен краката ми трепереха. Беше ме страх да не го изпусна. Той ме гледаше втренчено с малките си бебешки очички право в очите, сякаш искаше да ми каже: "Дръж ме, да не ме изпуснеш!" Затова го хванах, като че бях вратар, който хваща удар от дузпа- здраво с двете ръце. Същото беше и с дъшеря ми. Уж бях вече баща, но пак ми се разтрепериха краката. Бях свикнал да държа мъжка рожба, но не и женска- тя беше още по- крехко нежна и лека. Тя също ме гледаше втренчено с малките си бебешки очички право в очите, сякаш искаше да ми каже: "Дръж ме, да не ме изпуснеш!"...
...Защо ли се сетих за рождеството на моите деца точно пък на Рождество?! Не знам. Може би, защото Рождество Христово е това- да държиш в ръцете си най- чистата невинност, която ти казва без думи, само с детските си очи: "Дръж ме, да не ме изпуснеш!" ...


п.п. Държа те!

сряда, 22 декември 2010 г.

Няма дупки за отстъпление!

Край! Остана ми само една дупка на колана. Няма дупки за отстъпление! Коремът ми настъпва неудържимо- сантиметър след сантиметър, дупка след дупка. До дупка! А идат празници- демек масиран удар по целия фронт на талията. Тръпки ме побиват. Ще бъда като опълченците на Шипка. "Три деня младите дружини как ДУПКАТА ПОСЛЕДНА НА КОЛАНА бранят." И нататък, някъде към Коледа, вече хептен ще се сгъсти драматизмът: "Пристъпи ужасни! Дванайсетий път гъсти КИЛОГРАМИ лазят по ТАЛИЯТА дива"...А ще наближи и новогодишното плюскане: "МАНДЖИ подир МАНДЖИ! Рояк след рояк! ЛАКОМИЯТА безумнА сочи върха пак и вика: "Търчете! Тамо Е КОРЕМА!" След Нова година пък ще дойде Васильовден, напънът ще продължи: "И МЕЗЕЛЪЦИ тръгват с викове сърдити, и "АПНАХ!" гръмовно въздуха разпра. Върхът отговаря с други вик: ура!"...Обаче набиването ще продължи с нова сила, защото- то са Ивановден, Йорданов. "КОРЕМИТЕ наши, НАПЛЮСКАНИ с МРЪВКИ, пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред, всякой гледа само да бъде НА МАСАТА НАЙ- напред и ЗДРАВЕ геройски на смърт да изложи, и един СУДЖУК повеч мъртъв да положи."...Накрая вече от нямане накъде, ще мина на по- лека храна: "Грабвайте САЛАТА!" - някой си изкряска и САЛАТИ ШОПСКИ фръкнаха завчаска кат демони черни над черний рояк, катурят, струпалят РАКИЯТА пак!"...Но финалът ще е най- тежък, след цял месец празнични трапези: "КОРЕМИТЕ наши като скали твърди, МЕЗЕТАТА срещат с железни си гърди и фърлят се с песни в свирепата сеч, като виждат харно, че ПРЕЯЖДАТ веч"...А най на финала, ще бъде патетично:

..."И днес йощ КОРЕМЪТ, щом ГАЗ зафаща,
спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
славата му дивна като някой ек
от урва на урва и от век на век!"

...И всичко това заради една дупка в колана. Но наистина няма дупки за отстъпление!

п.п. Извинявам се за кощунството с поетичния текст, което си позволих!

За домашна работа- направи добро!

Карах децата на училище и слушах какво си говорят на задната седалка. Мери попита Сашко: "Ти направи ли едно добро?" Сашко се замисли и изпъшка тежко: "Ох, забравих!" Мери, сякаш за да го уязви, подметна чисто статистически: "Аз направих три!" Това още повече съсипа Сашко. Мери три, той нито едно! Аз погледнах на огледалото Сашко- беше добил угрижен израз на лицето. Ха?! Кога пък стана толкова загрижен, че не е сторил нито еднo добрo? На тате добротвореца! Имаше нещо съмнително. Затова попитах Мери: "Ама, защо трябва да направите еднo добрo?!" Мери бодро изчурулика: "Имаме за домашна да направим едно добро!" Егати! Помъчих се да се сетя дали Сашко не е направил поне едно добро. Не можех да се сетя. Бяхме написали домашните по математика, по писане, четене, ама тази- не. Притесних се. Сега детето щеше да отиде без домашна. А имахме десетина минути до началото на часовете. За десет минути прави ли се така лесно добро!? То за десет часа, даже за десет години трудно се прави добро, та за десет минути. Освен Сашко да удари един шамар на Мери и да й каже "Извинявай!". Да се извиниш е добро дело. Ама, къде ти- не става. Направо си отиваше детето без домашна. За десет минути нищо не можеше да се направи. Погледнах в огледалото- Сашко така дълбоко съжаляваше, че е забравил да направи добро...
Ха! Та това не е ли едно добро? Да съжалиш за пропуска да бъдеш добър. И да го направиш не защото го имаш за домашна, а защото просто съжаляваш- най- искрено човешки. Нали?
Хм. Май направихме домашната. Или?! Знам ли?! Може пък да беше добре да шибнем един шамар на Мери и да й се извиним- най- искрено човешки. За по- сигурно. Ама нямаше време- часовете започваха. Звънецът биеше за влизане. Добрият мой Сашко отиде с наведена глава, без да подозира, че беше направил домашната, както никой друг.

Последният отговор

Те са там, на стартовата линия, тръпнещи в напрегнато очакване да изригнат в неистов спринт. Това, което очакват, е стартовият сигнал. И той не закъснява...
..."Как си?" Това не е просто въпрос- това е стартов сигнал, при който два отговора на въпроса се впускат в жесток спринт. Кой ще бъде пръв на финала- "Добре съм!" или "Не съм добре!"?! "Добре съм!" стартира взривно и набира преднина. "Не съм добре!" е само на една крачка след него, но закъснява. Закъснява за финала. Камерите следят в брутално близък план финалните метри на спринта. "Добре съм!" е неудържим- релефът на неговите мускули пулсира от всяка крачка, която го доближава до финала. Излъчва такава сила! Докато "Не съм добре!" излъчва отчаяна обреченост. Всяка негова финална крачка е безпомощно усилие. Сякаш е мъчително тичане насън, когато краката оловно тежат...
...Финал. "Добре съм!" финишира пръв с победно вдигнати ръце. А само на една крачка след него е "Не съм добре!" Само на една крачка Истина. Финишира с крясък на безсилие...
...Но този диалог е толкова делнично рутинен, че никой не дочаква тази крачка. Просто едно "Как си?". И отговор: "Добре съм!" За да си продължи всеки по пътя, без да дочака последния отговор.
..."Как си?" Старт!

п.п. Ще те чакам до последния отговор!

събота, 18 декември 2010 г.

Ошубена история

Зимата знае, ама и аз знам. Навън е минус 10 градуса, но за всеки градус аз съм облякъл съответно по един кат дрехи. Общо 10 ката! Непробиваем съм! С руска тежка картечница да ме стрелят, само ще усетя леко, приятно гъделичкане от куршумите.
Единствено малко ми е затруднено ходенето- пристъпвам като американски космонавт на Луната. Тежат ми 10- те ката дрехи на мен. То са ризи, пуловери, фланели, шуби. Едно 20- тина кила доспехи нося на гърба си. Не е леко да се носи тежко! А не е леко и за околните...
...Днес на път за работа, влязох по диагонал през вратата на купето, питайки пътуващите: "Едно свободно място?" Те ме погледнаха слисано, защото извънгабаритните ми размери очевидно изискваха не едно, а две места. Жална им майка на съседите ми по място! Ама какво да правят нещастните хорица, показаха ми кротко примирени със съдбата си единственото свободно място в купето. Отидох и седнах. Шубата ми скърцаше тежко като амортесьорите на руски самосвал, който е пълен догоре с мокър чакъл. Скръъъъъъц- скръъъъъъц! Някак се паркирах на мястото си, изтласквайки околните съгласно закона на Архимед, според който- "на всяко тяло, потопено във течност (напълно или частично) действа вертикална сила с посока отдолу нагоре и големина, равна на големината на теглото на обема на изместената от него течност. Тази сила се нарича сила на Архимед или Архимедова сила"...В моя случай течността бяха съседите ми по място, а силата ми не знам как се наричаше, но беше смазваща. Нещастната женица до мен се залепи на прозореца, притисната от менгемето на мойта шуба. А аз й се усмихвах плахо, чак мило извинително за създаденото неудобство. Обаче по едно време ми стана топло- парното в купето работеше сериозно. И започнах да се разсъбличам. Шуба, шапка, ръкавици, горен пуловер...Половин час се събличах, произвеждайки богата гама от сложно- абстрактни звуци, сякаш излезли от психедиличен албум на Пинк Флойд. Къде, каквото имаше заспал човек в купето се пробуди да види какво става. А аз им се усмихвах плахо, чак мило извинително за неудобството. Докато се събличах- половината път кажи- речи мина, настана време да се обличам, че гарата ми наближаваше. Хорицата бяха току, леко- меко пак позадремали, когато аз отново започнах да шумоля с шубата. Скръъъъъц- скръъъъъц! Егати, чак на мен ми стана жал за тезии клети същества! Ама, какво да се прави- усмихвах им се плахо, чак мило извинително. А на излизане им пожелах лек ден. Не чух никой да ми отговаря..Шубата беше много шумна. Но може и да са ми отговорили ...по някакъв мил начин.

петък, 17 декември 2010 г.

3 в 1- рецепта за коледно настроение!

Необходими продукти:

- Сняг на парцали, довят от средиземноморски циклон;

- Стар и патологично мързелив, лоено дебел котарак;

- Печка на дърва ( за предпочитане турска, или- циганска, ихтиманска изработка).

Начин на приготовление:

Печката се разпалва със сухи дъбови дървета, докато страните й румено почервенеят от развитата температура, а съчките започнат леко- меко да пукат от огъня. Взема се котарака и се полага върху гърдите. Започва да се милва по главата, докато той примижи очи от блажено разстапящо котешко удоволствие. Целта е да се накара тази мързелива лоена топка, колкото и да е мързелива, все пак да намери морално- волеви сили в себе си, за да започне да мърка: "Мрррр- мррррррр- мрррррррррр!" През това време средиземноморският циклон трябва вече да си е довлякъл задника от Средиземно море до въздушното пространство на България и да сипе щедро сняг на едри парцали.

Начин на консумация:

Задължително в легнало положение и с коледно настроение! За фон може да се пусне "Тиха нощ, свята нощ", в изпълнение на Франк Синатра. Но тихичко, че котарака ще вземе съвсем да се размекне и да откърти, забравяйки, че има задача да стои полубуден, за да мърка...

вторник, 14 декември 2010 г.

Кратки диалози с Господ

- Къде си, Господи?
- Нито пред теб, нито след теб, а винаги до теб.

- Как звучи смехът Ти?
- Както звучи първият смях на всяко дете.

- Как изглеждат ръцете Ти?
- Както изглеждат ръцете на всеки баща, прегърнал за първи път детето си.

- Колко е дълбока любовта Ти?
- Колкото са дълбоки прободните ми рани.

- Колко е дълго търпението Ти?
- Колкото е дълъг пътят до Голгота.

- Колко е тежко огорчението Ти?
- Колкото е тежък кръста ми.

- Колко е тежък кръста Ти?
- Колкото е тежка съвестта ти.

- Колко е лесна прошката Ти?
- Колкото е трудно покаянието ти.

- Кога се усмихваш?
- Когато чувам плановете ти.

-
Кога плачеш?
- Когато виждам резултатът от плановете ти.

-
Кога спираш да говориш?
- Когато ти не спираш да говориш.

-
Кога говориш?
- Когато искаш да ме чуеш.

-
Колко си верен?
- Колкото ти си неверен.

- От какво те боли?
- От Любовта Ми.

- От какво се страхуваш?
- Че няма да прекарам Вечността с теб.

-
От какво не се страхуваш?
- Че рано или късно, но навреме- ще поискаш да прекараш Вечността с мен.

-
Къде е Раят?
- Там, където има кой да те обича, колкото и да не го заслужаваш.

- Къде е Адът?
- Там, където няма кой да те обича, колкото и да го заслужаваш.

- Какво заслужавам?
- Каквото вярваш!

неделя, 12 декември 2010 г.

На Коледа ще се скъсаме от чудеса




Някой хора очакват с нетърпение да дойде Коледа, за да им се случат чудеса. Аз обратно- чакам с нетърпение да дойде Коледа и да отмине, за да престанат да ми се случват чудеса...Защото аз се скъсах от чудеса. Вече не смея да си отворя електронната поща. Първо получих мейл от една Британска компания за производство на психотропни лекарства, която ме поздравяваше, че печеля един милиард паунда. Само ми искаха да си напиша в отговор фамилията, пола и държавата. Егати?! Нали не ми искаха банковата сметка- значи не се опитваха нещо да ме избудалкат. Дали пък вярно не бях станал милиардер?! Мамето бързо ме отрезви: "Не им вЕрвай, шарлатани са!" Щом Мамето казваше- тя ги разбира тези неща. Нея с една стотинка не могат да я минат в кварталния магазин, та с един милиард паунда! Така си останах без един милиард паунда. Обаче- след това получих мейл от някаква Руска компания за производство на гранатомети, която искаше да ми метне една награтка от нек'ъв си един милион рубли! Егати?! Но Мамето пак беше непреклонна- "Не им вЕрвай, шарлатани са!" Та си останах и без един милиона рубли. След това получих мейл с арабски йероглифи, от които само се разбираше сумата- сто хиляди долара. Колко и да не разбирах арабски, то си беше ясно, че печеля сто хиляди долара- я от нефт, я от камили. Ама Мамето отказа и тази сума. Играчка й беше- тя един милиард отказа, та сто хиляди! Аре, бегайте, бе- сто хиляди! Не ги беше срам да ми подхвърлят тези жълти стотинки! Мамето хем не им вЕрваше, хем и вече цифра с по- малко от шест нули въобще не коментираше. А иначе ми се обадиха и от Глобул, че имали за мен коледна оферта и апарат без оскъпяване. Мина ми от едното ухо през другото. Аз за един милиард не бях, та за някакво телефонно апаратче...Шарлатани! Накрая обаче...Шефа каза, че няма да има 13- та заплата. Нямаше да ми даде една стотинка за Коледа. И аз...приех. Един милиард, един милион, сто хиляди, един телефон отказах, а нито една стотинка- приех. Егати! Не се ли случват чудеса на Коледа, а!? Направо се скъсват да се случват. Само трябва човек да вярва в тях...Защото те са толкова до болка реални!

четвъртък, 9 декември 2010 г.

Когато Дивият Запад беше на Изток

Наближаването на Коледа винаги ми навява спомени за...клане на прасета. Някога татко гледаше прасета и винаги организираше сложният ритуал на тяхното умъртвяване точно в дните преди Коледа, за да има прясно свинско месо на празничната трапеза. Бяха славни дни! Времена, в които Дивият Запад беше на Изток. Сещам се за една истинска уестърн история от онези времена...Това е историята на Бодо Илгнер! Така се наричаше прасето на татко. Беше кръстено на западногерманския футболен вратар- Бодо Илгнер. Бодо беше 200 килограма прасе. Истински тевтонски внушителен колос, с рунтаво гъсти руси вежди. Но Бодо беше една нежна свинска душа в груба обвивка. Той кротко си грухтеше, докато се разхождаше в двора, гледайки изпод русите си вежди с влажен поглед на текезесарско теле. Който и да се доближеше до него, той веднага лягаше в краката му с умоляващ поглед да получи нежна ласка по челото. Докато получаваше погалване, Бодо тихичко скимтеше от блажено удоволствие и очите му бяха преизпълнени с дълбока благодарност и признание за човешкото разбиране. Душица! Как да я убиеш?! Как да забиеш нож в гърба на приятел?! Татко очакваше със свито сърце Коледа. А времето безмилостно отброяваше последните часове живот на Бодо. Затова татко реши да не използва нож. Реши, че ще бъде по- хуманно Бодо да бъде застрелян. Така смъртта му щеше да бъде мигновена. Имаше броени дни до Коледа- татко рече и отсече: "ЩЕ ЗАСТРЕЛЯМ ПРАСЕТО!" Гласът му прозвуча твърдо непоколебимо като в уестърн с Клинт Истуд. Всички бяхме заразени от твърдата решимост на татко и приехме неговата иновативна идея. В уречения ден дойде стрелец...
...Той се доближи до Бодо, изправен лице в лице с него, и стреля. Бум! Последва миг космическа тишина, в който се чуваше само как всички присъстващи преглъщат стаеното напрежение. Но Бодо не падаше- стоеше прав. Стрелецът погледна към татко с очи, разширени от мистичен ужас, в които беше изписано с едър шрифт "ЕГАТИ ПРАСЕТО БЕЗСМЪРТНО!" Той отстъпи назад разколебан от чутовната морално- волева сила на животното. Не смееше и да произведе нов изстрел, защото Бодо вече напълно оправдаваше германското си име- гледаше като старши надзирател в немски концентрационен лагер. Свиреп, готов да минава през трупове! Но изстреляният куршум най- накрая задейства смъртоносния си ефект върху Бодо и когато всички очаквахме Денят на страшния съд, краката му се подгънаха и той се свлече с глухо тупване на земята. Легна по същия начин, по който лягаше, когато очакваше да получи ласка по челото си. Татко се разплака, защото Бодо го гледаше право в очите. Но го гледаше не с укор, а с мило очакване да бъде погален за последно по челцето. Татко плачеше и го галеше, докато Бодо издъхваше. Още чувам гласа му, треперещ от плач: "Боде, Боде, боли ли го момчето?!"...
...Очакванията на татко не се сбъднаха- смъртта на Бодо не беше по- лека. Но пък беше героична и поетична. Красива като в уестърн!
...Това се случи толкова отдавна. Преди много години- когато Дивия Запад беше на Изток.

вторник, 7 декември 2010 г.

Ако и в Ада имаше Фейсбук...

Ако и в Ада имаше Фейсбук, какви ли постинги на "стената" щеше да има?...

...Например:

"...А аз си мислех, че през август е горещо!"

" Когато ме посрещнаха на Небето, Господ ми говореше на "Вие", а Дяволът на "Ти" . Мислех си, че "Вие" и "Ти" са просто форма на обръщение, а те се оказаха...присъда"


" Днес видях Адолф Хитлер. Мислех си, че ври в казан на бавен огън, а той просто беше поставен в една стая с цигани и евреи..."


" Брррррррр! Страхувам се да не ми наложат най- мъчителното наказание тук- затваряне в стая, в която звучат песни на Веско Маринов!"


"Казват, че зад всеки успял мъж стои една жена- това обяснява защо Ада е пренаселен с успели мъже"


"Всички пътища водят до Ада- особено българските!"

"В Рая всички са еднакво щастливи, а в Ада- различно нещастни...Затова на вратата на Ада не пише "Всякаква надежда тука оставете!, а "Бъди различен!"..."

"Някой беше написал, че "Адът- това са останалите хора!". Този някой сега е в Ада съвсем сам. Останалите хора са в Рая."

"Колко е дълга Вечността, зависи от това дали си в Рая, или в Ада."



събота, 4 декември 2010 г.

5 подробности, в които можем да открием Господ

Казват, че Дяволът е в подробностите. Мисля, че същото може да се каже и за Господ. Той също е в подробностите. Но с тази разлика, че ако Дяволът е в онези подробности, които не можем да отминем, то Господ е в тези, които с лекота отминаваме всеки ден...В тези толкова лесни за отминавване подробности, в които можем да открием присъствието на Господ...

Първа подробност: СЪБУЖДАНЕТО СУТРИН ЖИВ ОТ СЪН

Всеки отминава тази подробност- че се е събудил сутрин. Че продължава да го има. Просто защото всичко си е на мястото му- животът му, домът му, светът му, планетата му, вселената му. Нищо не е мръднало на микромилиметър от точното си място- всички биологични, физични, кинетични, химични, гравитационни и всякакви закони си стоят на своето закономерно положение и функционират...А само един закон да се беше объркал с една идея от замисъла и действието си. Само една дребна подробност да се беше случила или неслучила и ...край с всички останали подробности, между които и аз, ти, той, ние, вие, те. Всички!

Втора подробност:ВСИЧКО ОНОВА, КОЕТО БИОЛОГИЧНО СМЕ

... Има около 100 000 мили кръвоносни съдове в мозъка. Ако те се разпънат, биха обиколили земята повече от четири пъти.
Човешката ДHК съдържа около 80 000 гени.
Човешкият мозък за 1 ден генерира повече електрически импулси от всички телефони по света, взети заедно.
В главния мозък на човека за 1 секунда протичат около 100 000 химически реакции.
В човешкия мозък има около 100 000 000 000 (100 млрд.) неврони.
Човешкото око различава около 10 000 000 нюанса на цветовете.
Когато човек се усмихва, "работят" 17 мускула.
36 800 000 - толкова са ударите на сърцето на човек за 1 година.
Нервните импулси в човешкото тяло се движат със скорост около 90 метра в секунда.
В тялото на възрастен човек има около 75 километра нерви...

...И всичко това просто го отминаваме. А то е в нас- само на един епидермис разстояние!

Трета подробност: УСМИВКАТА НА НОВОРОДЕНО ДЕТЕ

Няма толкова трогателна усмивка като усмивката на новородено дете. Толкова безкористна, толкова мила, толкова крехко мимолетна...Може да е просто спазъм на лицевите мускули. Напълно неосъзнат...Но, кажете ми, може ли да има такава усмивка и да няма Господ?! И най- гениалните архитекти, инженери, програмисти, склуптори, художници, писатели не могат да проектират, изчислят, програмират, нарисуват и измислят тази усмивка!

Четвърта подробност: СЛИЗАНЕТО ОТ КОЛАТА ЖИВ СЛЕД ПЪТ

Понякога, когато човек кара кола, животът му най- нелепо тривиално се държи само на един шарнирен болт, който не се е разхлабил. Или само на един спирачен маркуч, който не се е скъсал. Или само на една кормилна рейка,на един лагер...Как да не възкликнеш само при мисълта какво може да се случи: "Боже, Господи!"...

Пета подробност: МРАВКАТА, НОСЕЩА СЕМЕНЦЕ НА ГЪРБА СИ

Колко ли микроскопично малка е една мравешка глава?! Но в нея има някаква форма на сетивност, която кара мравката да събира семенца за прехрана през зимата, които донася на гръб до специални "складове", изкопании под земята...Боже, и ако този микроскопичен разум е плод на еволюцията, така от само себе си здраве му кажи!...Някак неусетно пак споменах Господ, докато възкликвах. Защо ли?...

...Защото и в тази дребна мравешка подробност, която ние толкова лесно отминаваме, че даже и често настъпваме по невнимание, присъства Господ. Същият Господ, който само след броени дни ще има Рожден ден и всички ще се сетят за Него. Ще се сетят и ще го потърсят на празничните литургии, на празничните маси, на празничния ден...А той е в съвсем делничните и понякога скучни подробности. Точно там, където най- малко Го търсим- във всяка една от нашите дочакани утрини, във всяка една от 100- те хиляди химически реакции за секунда, протичащи в мозъка ни, във всяка една усмивка на децата ни, във всяко едно наше завръщане от дълъг път с колата, във всяка една мравешка стъпчица, понесла на гърба си непосилен товар...Във всяка една подробност, която отминаваме!

четвъртък, 2 декември 2010 г.

Детски диалози 2

Татко Пепи: Невичка, ти като пораснеш, каква ще станеш?
Невичка: Голяма!
Сашко: Тая па! Каква ще си- полицайка ли, пенсионерка ли?!...
Невичка: Пенсионерка!
Сашко: Тая па, ще става пенсионерка!

Толкова много молитви, а колко малко разговори

"Тате, моля ти се, купи ми сладолед!", "Тате, моля ти се, прочети ми приказка!", "Тате, моля ти се, скарай се на бате, че ме бие!" "Тате, моля ти се, моля ти се, моля ти се..."
...Аз съм един най- обикновен баща и чувам всеки ден толкова много спешни молби от децата ми. А колко ли молби на ден чува Господ?! Сигурно милиарди...Милиарди "Моля те, моля те, моля те..."
...Снощи сънувах Господ. В съня ми Той ми каза: "Толкова много молитви, а колко малко разговори!" Каза ми го с някаква лека тъга в гласа. В първия момент не разбрах тези думи. Но после се сетих за себе си. Толкова се радвам, когато децата дойдат при мен, за да си поговорим. Просто, за да си поговорим как им е минал денят. За да ми споделят весели или тъжни случки, мисли, чувства. Нищо повече. Съвсем неангажиращо и безобидно. Безкористно. Но това е толкова рядко. По- често те идват само за да ме помолят за нещо. Изстрелват си набързо молбите и си отиват. Дори не ме чакат и да им отговоря. Да си поговоря с тях. Нали са си казали молбите- от мен се иска само да ги изслушам и да действам...
...Затова си мисля: "Наистина- толкова много молитви, а колко малко разговори!" И ставам, за да отида просто да си поговоря с Господ. Ще Му разкажа как ми е минал денят. И няма да го помоля за нищо...

Нашата самотна пейка на морето

Това е нашата пейка на морето. Колко ли е самотна сега?! Сама срещу студените пориви на оловно посивялото зимно море...Но и сама по още една причина- защото я няма Невичка, каквато е на снимката- по детки съзерцателно замечтана, нежно притихнала, мило подпряла се на ръчичките си...
...Това е нашата самотна пейка на морето. Най- самотната пейка на морето! Защото самотата винаги е най- голяма, когато липсват синия цвят на морето, лазурният отблясък на слънцето и детската игра на вятъра, разрошил косите на малко момиченце...