четвъртък, 17 февруари 2011 г.

Философията на Пирон

Тончо беше научен работник- кандидат на философските науки. Научната му степен беше призната от Фрайбургския университет, но не и от...баща му. Бай Рачо- стар строител, не признаваше работа, която не можеш да я видиш и пипнеш. А философията беше точно такава работа. „Вятър работа!”, както я наричаше той. За бай Рачо, колкото можеше да видиш и пипнеш вятъра, толкова и философията. Затова, докато беше жив, той все повтаряше назидателно на сина си: „Тончо, Тончо, вятър работа е твойта работа, щом един пирон не знаеш да ковнеш в стената!” Тончо прощаваше с философско снизхождение тези думи на баща си. Той знаеше цялата философия- метафизика, онтология, епистемология, етика, естетика, логика- коя от коя по- сложни и интелектуално възвишени, та един пирон да ковне в стената. Това всеки го знаеше- не беше никаква философия... Обаче беше! Тончо го разбра, когато за първи път в живота му се наложи да ковне сам един пирон в стената. Жена му беше купила стенен часовник за кухнята и го помоли да закове един пирон в стената, на който той да бъде закачен. Така дойде мигът на най- голямото и изненадващо тончово философско прозрение. А именно, че да ковнеш един пирон в стената си е цяла философия. Кога беше ковал Тончо пирон с ръцете си, свикнали да държат само писалка!? Ударът му беше неточен и вместо главата на пирона, уцели пръстите на ръката. „Охххх!”, философски възкликна Тончо и причинно- следствено по индукция и дедукция заключи, че сблъсъкът между дух и материя винаги е бил болезнен. Вторият му удар вече беше по- точен и уцели пирона, но леко накриво и той се подгъна. От което Тончо продължи да развива своята теза- контратеза- синтез, че силата на духа винаги надделява над материята и тя се огъва под неговия натиск, за да се превърне във форма, на която той да бъде съдържание. Обаче, колкото и духът да надделяваше над материята, Тончо не можеше да надделее над изкривения пирон, който се мъчеше да извади от стената, за да го замени с нов. Започна да го тегли с клещи, като че вадеше зъб, от което причинно- следствено по индукция и дедукция започна да се оронва мазилката на стената около забития пирон. Тук вече философската мисъл на Тончо капитулира пред невъзможността на неговите усилия да разрешат драматично сложната екзистенциална дилема- пирона или мазилката! Някой трябваше да бъде пожертван в схемата проба- грешка, която водеше до опитността като форма на обективно познание за света. Жертва стана мазилката- пиронът беше изваден, но зейна страшна дупка в стената. Изправен пред празнината на тази дупка, Тончо сякаш се беше изправил срещу празнината на собственото си незнание как да закове един пирон в стената. От дълбините на тази празнина, долиташе с ехо като от пещера гласът на неговия баща, който още преди години, без да е философ, а само един обикновен строител, беше казал, философски прозирайки: „Тончо, Тончо, вятър работа е твойта работа, щом един пирон не можеш да ковнеш в стената!”

Колко 3D са 3D-телевизорите, които навлизат в дома. За и против технологията.

Както всяка нова технология в началото на своето излизане на пазара, така и 3 d телевизорите поляризират общественото мнение. Везните на "За" и "Против" 3 d технологията драматично натежават ту в едната, ту в другата посока, без да е ясно в чия полза ще се наклонят накрая. Едно поне е ясно- никой не остава безразличен от появата на първите 3 d телевизори на пазара. Защото тази технология е не просто технология- тя е начин на светоусещане. Или обратното- начин на НЕсветоусещане. И точно в тази контекстуална точка се заплита по хамлетовски драматично истинската дилема на въпроса "За" или "Против" 3 d технологията. Това е дилемата между осъзнатия или неосъзнат избор да светоусещаш или да не светоусещаш, приемайки нещата наготово, без място за фантазия. В този ред на мисли всяко "За" 3 d технологията е насочено към консуматорски лесното и безпрепятствено приемане напълно наготово на условната художествена кино реалност с нейните най- интимни, дори брутално триизмерни детайли. И наистина- 3 d разбулва последните тайни на образите, отмахва последните граници на тяхната съкровеност, която досега можеше само да се почувства, но не и да се види. Обаче- точно тук натежават везните на "Против" 3 d технологията. Защото искайки и без да искайки, тя ограбва човешката чувствителност и способност да се виждат образите отвъд тяхната очевидност. Какъвто например е кинообразът на Чарли Чаплин и неговият Малък човек.Черно- бял, ням- той говори само с очите си. Говори с онази фина игра на тяхното изражение, която не може да се види и с най- съвършената 3 d технология. Защото това е образът на човешката душа, а тя е много повече от триизмерна. Тя е безкрайна- затова и не може да се побере в консуматорският полуфабрикатен калъп за бързо хранене на сетивата, който 3 d технологиите услужливо ни поднасят. Тя може да се побере само в безкрая на едни най- обикновени, невъоражени с никакви технологии човешки очи. Просто човешки очи, способни да заплачат или да се усмихнат заедно с познат или непознат. Затова не е важно колко 3 d са 3 d телевизорите. Важното е, че именно нашите човешки, твърде човешки очи- са "технологията", от която зависи колко измерни ще бъдат образите. Дали само триизмерни или безкрайно измерни. Дали светоусещането ни ще бъде ограничено до технически очевидното, или ще бъде отведено до хоризонта на духовно сетивното...

петък, 4 февруари 2011 г.

Да караш на червено

Мразя го този датчик! Толкова е болно мнителен- включва се при първото съмнение, че бензина в резервоара е на привършване. Понякога даже и при пълен резервоар, но когато колата е под наклон надолу или нагоре- пак светва. И започва досадно да пулсира с червения си цвят на таблото. Това направо ме подлудява! От лудост започвам да си говоря сам, дори по- лошо- говоря си с датчика: "Добре бе, добре бе, разбрах, че ми свършва бензина!" И ми идва да залепя една лепенчица върху пулсиращата лампичка, за да не я виждам. Но не го правя, защото...ще ми липсва. Да! Ще ми липсва уязвимото до болка усещане, че карам на червено. Ще ми липсва тръпката, че съм на ръба. Че мога всеки момент да угасна насред път. Че не знам докъде ще ми стигне горивото- докъде ще мога да отида...Ще ми липсва това усещане за уязвима мимолетност, което ме кара да шофирам като за последно. И което ме кара да ценя всеки един изминат километър като подарък!...
Затова го мразя, но и обичам този датчик. Защото той е като Живота- винаги на червено. Винаги на привършване. Пулсиращо жив!