вторник, 18 май 2010 г.

Зелена карта за Диърборн, щата Мичиган...след 3 години

2007 година...
''Не ми се ходи в Америка!''... Казвах го така, сякаш всичко зависи само от това дали искам, или не искам да ходя в Америка, а другите неща са просто дребни подробности. Сякаш американските емиграционни власти само чакат да изявим желание. Гризат си нервно ноктите от нетърпение. Ще си счупят клавиатурите да проверяват всеки ден в Интернет дали най-накрая сме благоволили да вземем участие в лотарията за Зелена карта. Президентът Буш вече е взел печата и дори го е вдигнал, в очакване да го удари със свирепа сила върху нашата Зелена карта, за да ни разреши постоянно пребиваване в Съединените щати. Самолетът ни чака на летището с работещи двигатели. А Статуята на Свободата върти очи като стрелян лалугер наляво-надясно, за да види кога ще прелетим покрай нея...
Само трябваше да кажа заветното ''Искам!''
Мамето вече три месеца ме навиваше за Америка. Говореше ми за наши познати, отишли със Зелена карта - как си оправили живота, а ние още сме си на село. А те с къща и кола - ''Тойота'', с автоматични скорости... ''Да, с автоматични скорости!'' - повтаряше тя, без да си има никакво понятие какво точно означава това. И били от някакви си месеци там. И жената още не работела. Обаче ето - имат ''Тойота''... ''С автоматични скорости!'' А ние още не можем да изплатим нашия стар 15-годишен ''Форд''... И то с механични скорости! Който едва пали сутрин! На село!
Мамето неслучайно засягаше автомобилната тема. Тя знаеше, че точно ''Форда'' беше една от фундаменталните причини да се дърпам за Америка...
И наистина - как можех да го продам, като бащиното ми сърце щеше да се скъса, когато го видя как бавно се отдалечава от родния гараж, с кротко тъжни фарове, със скръбно ридаещ двигател и избелял надпис ''Форд'', който става все по-малък и по-малък... Далечен, безвъзвратен и безутешен. Превръща се в една малка, мила, родна точица на хоризонта, която тихо угасва като пламък на свещичка в ръцете на бедно дете...
Мъка, мъка!
''И в Америка ще си купим ''Форд!'' - съвсем случайно подхвърли Мамето. Макар че в очите ù се четеше друга мечтана марка коли - ''Тойота'', разбира се! С автоматични скорости! Но въпреки това се замислих, замечтах се. Във въображението ми се роди моята Американска мечта - как карам ''Форд Мустанг'' на фона на дрезгавия рокаджийски глас на Бон Джоуви някъде в Диърборн, щата Мичиган, близо до фермата на Хенри Форд!
О, даааааа!...
...Тръгваме! В колко часа е самолетът?! Жена, обличай детето, аз ще правя сандвичи за из път!
Имахме само една седмица до крайния срок за подаване на документи по Интернет за Зелена карта.
Бързо се избръснах и отидох да се снимам. Докато обяснявах на фотографката какви снимки ми трябват, тя ме гледаше точно като северноамерикански индианец, който за първи път вижда парен локомотив - с отворена уста и анимационно разширени очи. Оказа се, че тя е само от три дни на тази работа, а преди това е работила на телефонна централа в Пощата. Но все пак щяла да се пробва... За целта извади фотоапарат, който изглеждаше така, сякаш не работи на батерии, а на чукуровски въглища. Очаквах светкавицата да излезе с гръм и облак дим, както е било някога в Дивия Запад... ''Изправете раменете. Главата напред!'' Щрак! Готово. Следващият, моля! Мамето и Сашко също се снимаха...
И ето ни и тримата - идиотски изцъклени, с лека, съмнителна светлосянка, Мамето враждебно рошава от есенния вятър, аз - кърваво порязан от бързото бръснене, Сашко - отчаян от наложеното му наказание да не яде сладолед един ден, имаше вид на дете, лишено от родителски грижи... Семейство duffmckagan кандидатства за Зелена карта! И снимките им отговарят на всички изисквания какви НЕ трябва да бъдат изпратените снимки за Зелена карта. Липсваше само надписът ''Търси се!'' под всяка от снимките. Добре, че Баджанака е компютърен специалист, та направи някакви ''магии'' с нашите снимки. Добави допълнителни пиксели, светъл фон - направи ни да заприличаме на човекоподобни. И така документите ни бяха приети!
Та другата година по това време трябваше да пътуваме за Америка...
2010 година...
Да, ама не! Останахме си на село, където сега бутам моята Американска мечта до най- близкия сервиз, за да й оправят проклетото запалване, че ме чака много, много дълъг път...


Няма коментари:

Публикуване на коментар