петък, 21 юли 2017 г.

Мома на хорото се хвана да играе

Мома на хорото се хвана да играе,
с крака лекокрили, нестъпващи земята,
лети в танца, сърце й не трае,
коса й във въздуха красиво се мята.


Стъпките й поезия по дансинга пишат,
ръцете й въздуха галят
гърдите й с нежен трепет дишат,
очите й огньове палят.


Лицето й от музиката озарено,
живее всяка нота, в танца гори,
тялото й от Бога надарено,
танцува с мимика и жест дори.


Така танцува, сякаш утре ще умре,
сякаш всичко от себе си раздава,
дори и гравитацията не може да я спре,
душата й в танца запечатана остава.

четвъртък, 20 юли 2017 г.

Животът ми е футболен мач

Животът ми е футболен мач,
безкрайно тичане по терена
в него аз съм самотен играч,
с душа от ритане наранена.


Съдията ми вдига картон,
постоянно съм в засада,
ритат ме, боли ме до стон,
животът ми на финала отпада.


На голлинията на живота, сам,
смъртта дузпата ми бие,
посоката на топката не знам,
но знам, че този удар ще ме убие!


Вратарят ми се хвърля свободно
в избрана хазартно посока
със сърце, ранено прободно,
лети красиво с крилете на скока.

понеделник, 17 юли 2017 г.

Писмо до моето Утре

Здравей, мило мое Утре!

Дали ще се случиш?
Дали писмото ми ще получиш?
Кажи ми, мое утро тревожно,
дали си изобщо възможно?
Досега все ми се изплъзваш,
на игра тенекия ми връзваш...
И всяко утре в днес се превръща,
а вчера никога не се завръща,
и докато чакам Утре да се случи,
поредното ми днес е на път да приключи.
А само днес всъщност го имам,
но и него за себе си не взимам - 
оставам само с Утрото си, беден,
сякаш съм стрелец с патрон последен,
дулото е насочено в моето слепоочие,
но утрото ми предлага само многоточие...
...Ех, мое Утро, философски относително,
защо е толкова трудно твоето въпросително,
което все се опитвам от ума си да пропъда,
но пак ме пита "Да бъда или да не бъда?!"
Затова държа писмото ми да получиш,
за да те накарам на инат да се случиш,
за да те предизвикам и аз с въпросително:
ВЪЗМОЖНО ЛИ Е УТРОТО ДА БЪДЕ ВЪЗХИТИТЕЛНО?

п.п. Какъв е отговорът подозирам,
красотата на изгрева съзирам....

четвъртък, 13 юли 2017 г.

Понякога болката се казва любов

Понякога болката е дълъг маратон,
понякога е непоносимо тежка - тон!
Понякога болката гори като пламък,
стои непоклатимо подобно камък.
Понякога болката е хоризонт далечен,
непреодолимо чувство, че си обречен.
Понякога болката е остър кинжал,
който се забива в душата без жал.
Понякога болката е червей подмолен,
понякога е великан самодоволен...
Понякога болката се казва любов,
болка, за която никога не си готов -
по- дълга от маратон, непоносим тон,
по- изгаряща от пламък, непоклатим камък,
по- остра от кинжал, пронизваща без жал,
болка, стигаща отвъд хоризонта далечен,
на която до живот да те боли си обречен.

неделя, 9 юли 2017 г.

Кажи ми, дядо, как баба си обичал?

"Кажи ми, дядо, как баба си обичал,
с какви мили имена си я наричал?!
Колко силно си я прегръщал,
когато от далече си се връщал?!
Гледал ли си я тайно и копнежно,
целувал ли си устните й нежно?!
Чел ли си й стихове в лунен час,
слушал ли си гласа й със захлас?!
Любувал ли си се на косата, която заплита,
подавал ли си й ръка, когато залита?!
Подарявал ли си й букети с цветя,
крещял ли си, че на света е само Тя?!
Кажи ми, дядо, научи ме как да любя,
как голямата любов да не изгубя?!"...

"Какви ги плещиш, синко, да не си пиян,
с баба ти съм цял живот, аман!
Защо си мислиш, че цигари пуша,
от нея ми е дошло до гуша!
За какви думи ми говориш мили,
тя цял живот ми на главата пили!
Колко пъти ме гони с бастуна,
а ти искаш да я цуна!
Вече няма какво с нея да се каже,
не ми е интересно и да я напсувам даже.
Ала, любов ли е това, не знам,
не искам за нищо да я дам.
Та кой ще ме ядосва, ако я няма,
без нея скуката ще е голяма!
Кой ще ме така нахока,
че да чуят всички в блока?!
Кой ще ми държи нервите във форма,
кой ще ме следи да пия в норма?!
С кого ще псувам политиците по новините,
с кого ще си мълча, когато са ми тъпи дните?!
С кого ще се карам, когато ми се кара,
като това го мога само с бабичката стара!?
С кого ще пия вечер по чаша ракия с домат,
като тя ми е всичко - жена, сестра и брат?!
Тя ми е първата и последната
и съм богат с нея, бедната.
Защото макар и бедна,
тя ми е едничка топлина,
когато нощта е ледна...
И когато случайно насън я прегръщам,
това е, защото винаги при нея ще се връщам!
Така, синко, сърцето ми баба ти люби,
с нежност, облечена в дрехи груби!"

събота, 8 юли 2017 г.

Душа не ми достига

Повярвайте ми, не е поза,
нито пък си внушавам,
душевна недостатъчност е диагноза,
от която се влошавам.


Искам да закупя душа на старо,
че за нова нямам средства,
готов съм да внеса капаро, 
спешно, че сегашната ми бедства.


Може и душа за скрап, ръждива
взимам, без да я подбирам
стига само да е жива,
даже и да не я разбирам.


Бързо, че душа не ми достига,
карам на душевни пари,
душата на червено мига,
всеки ми я вади, както свари!

Картичка от село

Вчера получих картичка от Прага,
с поздрави от внучката ми драга,
снимала се пред старинен замък,
с крепостни стени от камък..
А днес пък внукът ми в Париж,
пише: "В Сорбоната съм, виж!",
около него паркове, алеи за разходка,
снимал се на Сена с лодка.
Друго внуче от Венеция, на карнавал,
праща снимки с маскен бал...
А в наше село пълна скука,
как да пратя картичка оттука.
Да им пратя снимка с пръча
и аз до него как се пъча!?
Или да снимам Шаро псето,
как захапал е ухото на прасето?!
Или старата върба в двора,
с овцете, блеещи в обора?
Дали пък да не снимам къра,
как нивата ора с катъра?!
Или петелът как скача на кокошките
и за фон - ливадата с овошките...
Или магарето, което реве на кръгъл час,
как дреме на дувара котаракът Спас.
Това е...
на телефона камера имам,
ала няма какво да снимам.
Наше село не само е незабележително,
а и по- страшно - вече е безжително!
Затова едното селфи ми остава,
баба сама пред камера застава. 
Ще се снимам смело,
сама, насред село,
с поздрав най- сърдечен,
от абонат на самота обречен!
Какво пък,
пак не е като без хич,
по- добре на Париж
от аристократичния му кич!

петък, 7 юли 2017 г.

СПРИ, ОБИЧАМ ТЕ!!!




 Спри, обичам те! Спри, защото аз не мога да спра...
...Срещнах те пред един търговски център и ти направо ми разби сърцето, пардон - двигателя, който е след основен ремонт! Само като видях изкусително страстния дизайн на купето ти, ми завря антифриза в охладителната система, светнаха ми фаровете на дълги и се почувствах отново млад, сякаш вчера съм слязъл от конвейра в Германия. Повярвай ми, изминал съм стотици хиляди километри, но такава красавица като теб фаровете ми не са виждали. Така се развълнувах, че вдигнах оборотите на празен ход до червената линия на оборотомера, изгоряха ми всички температурни датчици и накрая скъсах водно съединение, та целия се разтекох. Хората на това му казват - "изтекоха ми лигите"! Е, на мен не лигите, а антифризът ми изтече! А ти дори и с един мигач внимание не ме удостои. Но аз те разбирам, доколкото ми позволява бордовия компютър - все пак ти си Ферари, а аз стар, прогнил Опел! Затова сега се чувствам скапан! Защото не само че ми се скапва ламарината, но и клетата ми душа. Но какво знаеш ти за измъчената ми опелска душа!? Знаеш ли, че след като ме продадоха втора ръка в България, вече душа не ми остана, нито пък амортисьори, шарнири и накладки. Карам на магия. И тази магия си ти - по-светлият от дълги фарове спомен за теб, който ме крепи като болт гума! Да, кълна се в името на инженер - конструктора ми, ти, а не бензинът е това, което гори дълбоко в цилиндрите на четиритактовия ми двигател. И всеки оборот на коляновия ми вал е насочен към теб - към нова случайна среща с теб по пътищата и паркингите на Живота. Но фаровете ми вече тъжно гаснат, помътнели от влага, търсейки да те зърнат за един светофар време на някое кръстовище. Миг, в който бих разкрил като при годишен технически преглед цялото си състояние пред теб, бих ти споделил като на стенд в сервиз всяко свое скърцане и хлопане на клапаните, бих ти изповядал цялата си компресия на буталата, бих ти изпял нежна фалцетна песен с разхлабения ми ангренажен ремък. Бих ти доказал, че съм готов да мина и на червен светофар заради теб, че съм готов да пресека и на кръстовище с регулировчик, който е вдигнал стоп палка в моята посока. Бих ти доказал, че съм готов да участвам и в ПТП заради теб, само и само за да ти разкрия колко е уязвима привидно грубата ми предна броня. Бих, но... ти си просто образ от рекламен билборд. Изкусителен образ на бленувана кола, заснета някъде в Италия. Докато аз съм един стар Опел в България. Ти си блян, а съм реалност. Ти си лъжа, аз съм истина. А от истината винаги боли. И тя е, че аз ще умра в България, а ти ще живееш в Италия. Ще умираме и ще живеем в нашия щастливо общ европейски дом, без да се срещнем никога! Без да се спрем, за да си кажем „Обичам те!“, макар и разделени от хиляди мантинели ...
...Накрая отнови викам към теб: „Спри, обичам те! Спри, защото аз не мога да спра да те обичам - спирачките не ми работят! И ще умра не от катастрофа, а от изгаряща като бензин А98 любов!“...

четвъртък, 6 юли 2017 г.

Попитах Господ

Попитах Господ:
"Къде се намира Ада?"
А Той ми отговори:
"Където Любовта ми
за човека страда!"

Попитах Господ:
"Къде се намира Рая?"
А Той ми отговори:
"Където Любовта ми
среща се с безкрая!"


Попитах Господ:
"Колко кръста Ти тежи?"
А Той ми отговори:
"Колкото греха 
и твоите лъжи!"


Попитах Господ:
"Колко е голяма твоята любов?"
А Той ми отговори:
"Колкото саможертвата,
на която съм готов!"

Попитах Господ:
"Как да видя твоето лице?"
А Той ми отговори:
"Като скръстиш за молитва 
двете си ръце!"

Попитах Господ:
"В коя посока е Небето?"
А Той ми отговори:
"Отляво, където те 
боли сърцето!"


Попитах Господ:
"Как гласа Ти звучи?"
А Той ми отговори:
"Така, както залезът мълчи!"


Попитах Господ:
"Кога на земята ще се върнеш?"
А Той ми отговори:
"Когато омразата в любов превърнеш!"...

понеделник, 26 юни 2017 г.

Добре дошли на Живота в ресторанта

Заповядайте, 
добре дошли на Живота в ресторанта,
но помнете, 
тука никой не обядва на аванта,
ето ви менюто, изберете,
и ще си платите,
без да разберете.
Предлагаме аперитив от люта жлъч,
направо ще ви хвърли в тъч,
една вода студена, цяла чаша,
ще ви забъркаме житейска каша,
порция любов, претоплена от вчера,
и съмнения, забъркани със слаба вера,
болка, къкреща на бавен пламък,
живот, тежък като камък.
За десерт - 
на заведението специалитет,
смърт, забъркана в омлет,
поръсен с доза черен хумор
и разсейки раков тумор.
И накрая сервитьорът с вас ще се сбогува,
като ви напомни колко евтино обяда струва.
Струва само един живот човешки,
в който всеки плаща за евтините грешки.
Това е, заповядайте отново,
на смъртта менюто е готово!
Не се притеснявайте, споко,
изживяването е жестоко...

петък, 23 юни 2017 г.

Всяка бръчка по лицето на мама

Всяка бръчка по лицето на мама
е следа от преживяна мълчаливо драма,
всеки косъм по главата й побеляла,
е спомен от сълза, която тихо е проляла,
всяка сянка под нейните очи,
е безсънна нощ, която и до днес личи,
всяка нотка на тревога в гласа й мил
е безмълвен вик, който в сърцето се е срил,
всеки трепет на нейните ръце,
е ехо от пулса на пълното й с любов сърце,
всяка нейна усмивка уморена
е прошка без заслуги подарена...
Затова всяка нейна бръчка, косъм бял,
е цената, заплатена аз да съм живял,
Затова на ръцете й всеки трепет издаен,
е поезията на живота всеотдаен!

понеделник, 19 юни 2017 г.

Писмо от Америка


Здравей бабо,

Много ми е мило, драго,
пише внук ти от Чикаго.
Делят ни морета, океани,
не сме си писали от лани.
Затова реших да ти пратя вест,
от американския далечен уест.
Аз съм добре, животът ми е уреден,
но така и не станах американец убеден.
Откога не съм прекрачвал родната граница,
продължава да ми липсва витата ти баница.
Липсва ми улицата селска, прашна
и уюта на обстановката домашна.
Сънувам как заставам на прага
и ти ме срещаш с усмивка блага.
И си спомням, че ръцете ти по селски груби,
са на човека, който най- истински ме люби.
Виждам и блясъка на сълза гореща,
напираща в очите ти при първата ни среща.
Виждам лицето ти, набраздено с бръчки,
как приведена, внасяш за огнището съчки.
Чувам как огънят тихо пука,
как дъждът по прозорците чука.
Как тихо шуми брезата в двора,
как в очите ти личи тъжна умора.
Чувам овцете как напевно блеят,
виждам въглените с ореол да тлеят.
Кучето все така жално скимти насън,
луната разлива мека светлина навън.
Звездите мигат с трепет срамежлив,
вятърът шепне в листата като жив.
Но събудя ли се, душа ми на земята слезне,
и всичко мило, родно безвъзвратно чезне.
И разбирам, че не ни разделят океани,
а несподелените с никого душевни рани.
И знам, че Америка е толкова далече,
защото никога не ще съм същият вече.
И всеки път, когато часовникът ме събужда,
ще ставам с душа на самия себе си чужда...
...Прости ми, бабо, беше ми драго,
но това е тъжната истина за Чикаго!

неделя, 11 юни 2017 г.

Изпитът на смъртта

Изпитът на смъртта изисква практика,
упражнения домашни,
ежедневно умиране за профилактика
в нощи страшни.
Изпитът на смъртта е еднократен,
без сесия поправителна,
скъсат ли те, нямаш път обратен
и бележка извинителна.
Изпитът започва от деня ни пръв,
всеки ден по малко умираме
и всеки тласък на сърцето с кръв,
ни изпитва каква смърт избираме.
Дали ежедневно анонимната и малка,
или голямата - като живота неизбежна,
тя може да е от оцеляване по- жалка,
но и от поезия по- нежна.

петък, 9 юни 2017 г.

Изповедта на една свекърва

Синът ми, Господ да го пази,
си взе жена от гра'да,
в мирно време го загази
и сега горко си страда.
Снаха ли е, да се опише,
както казал е поета
разровиш ли, мирише,
тежко на рожбата ми клета!
Бих описала я с кратка строфа,
но затова пък силно драматична,
тя не е жена, а катастрофа,
трагедия по Шекспирски епична!
Накарай я едни яйца да спържи,
и гледай й в кухнята сеира
загарят, не можеш ги остържи.
синът ми от глад ще си умира.
Баница започне ли да меси,
настава ден апокалиптичен,
кухнята по Рихтер ми се треси,
от натиска й сеизмичен.
А пък всеки ден облича,
тесен клин по яките си бедри,
та кой ли мъж ще я обича
с крака като тополи едри?!
Като започне да говори,
сякаш стреля с картеч,
как пък с часове не се измори
да държи пред всички реч?
И отказва да ми каже "мамо",
а обръща се към мене анонимно,
ах, да ми падне само,
ще й пожелая някои неща интимно.
Но търпя и зъби стискам,
усмихвам се почти угодно,
да я хвана за гушлето искам,
но още не намирам време сгодно.
Да е бурен, човек да я оплеви,
но тя е за сина ми цвете нежно,
нищо, че и двете й ръце са леви,
той обича я безбрежно...
Това е съдбата на свекървата,
кръст  - тежък, за носене труден,
но не съм последна, ни първата,
нося го заради сина си...чуден!

сряда, 7 юни 2017 г.

Снимка черно - бяла


Стара снимка в албума - дядо с баба.
Тя - държи го под ръка, млада, слаба.
Той - в униформа, изпънат, с пагони,
заминава на война германците да гони.
Последна снимка, преди раздяла,
от притеснение баба в лице е бяла,
дядо стиска устни да не се разплаче,
като знае, че оставя вкъщи пеленаче.
И баба устните до болка свива,
да не ревне там пред обектива.
Миг и влакът последна свирка ще надуе,
сигналът за раздяла от всички ще се чуе,
с войници пълни са гара и перони,
баба мълком, тайно сълзи рони,
на дядо му идва към влака да побегне
и повече назад да не погледне,
за да не издаде очите си влажни,
в тези минути, толкова важни.
И така, заминава, без да се обърне,
а баба остава с надежда да се върне.
В ръката си смъртно ледна
държи снимката последна
и всеки ден така я стиска,
тази жена, крехка и ниска,
дори и когато от телеграма разбира,
че дядо нейде на фронта умира...
И колкото и да живяла в недоимък, бедна,
тя била богата със снимката последна...
Защото до края снимката в ръката стискала,
да се раздели с нея и в смъртта не искала.
И до края на живота си успяла
да запази любовта...
от тази снимка черно - бяла.