понеделник, 25 септември 2017 г.

За Любовта, казано съвсем накратко



Любовта, казано съвсем накратко,
е да ядеш с някого и да ти е сладко,
дори и храната да горчи,
но искрен смях да звучи,
дори да е сладка, солена,
но с любим човек споделена,
дори да са празни лъжиците,
но да има обич в зениците
Защото дори трапезата да е скромна, бедна,
Любовта е сладка до трохичката последна!
Защото можеш да я видиш, дори да си сляп,
когато те засища споделената трохичка хляб.   

сряда, 20 септември 2017 г.

Да емигрираш от бащината къща

По Дебелянов

Да емигрираш от бащината къща,
где заплатата смирено гасне,
где ипотека има да се връща-
как човек от Родина да не драсне!?

Решил да хвърлиш черната умора,
що политиците ни щедро завещаха -
прескачаш оградата на двора,
чужбина хващаш с надежда плаха.


Да те присрещне Меркел на прага
и сложил чело на немското й рамо,
да чезнеш в нейната усмивка блага
и дълго да повтаряш: мамо, мамо...

Смирено влязъл в бежанския лагер,
последна твоя пристан и заслона,
да псуваш тихо и да копаеш като багер,
впил морен поглед в жената на Макрона:
аз дойдох да чакам европейска виза,
че път назад не ще измина...
О, готов съм и дърво да гриза,
но поне ще съм човек в чужбина!

Есента рисува с жълти акварели


Есента рисува с жълти акварели,
с аления цвят на залеза тих,
уморения полет на листа умрели,
шепнещи с вятъра нежен стих.



Есента рисува стъпки по плажа,
пясъчен спомен от синьо лято,
капки дъжд като сълзи по паважа,
небе с отлитащо далече ято.



Есента рисува самотна старица,
лицето й, с тъжно гаснещи очи
и стаената в тях крехка искрица,
на последните есенни лъчи.

неделя, 17 септември 2017 г.

Огънят и Водата

С риск да угасне, да се погуби,
Огънят във Водата се влюби...
Животът му, горяща клада,
потърси в нея нежна прохлада,
душата му, пламтяща рана,
намери в нея утеха мечтана.
"Готов съм да умра, завинаги да угасна,
но да докосна душата ти прекрасна!",
изрече Огънят
и протегна пламнали от страст ръце,
за да докосне с трепет водното лице.
Но когато във Водата цял се потопи,
сякаш глътка нежна смърт отпи
и силата на живота му, горяща клада,
започна тъжно, бавно да отпада,
с въглени от догаряща обич да тлее,
прегърнал Водата, която красиво се лее..

петък, 15 септември 2017 г.

Старият училищен звънец мълчи

Старият училищен звънец мълчи,
захвърлен нейде на тавана,
медният му глас отдавна не звучи,
сам и непотребен той остана.

Замениха го с електричен звън,
който включва се автоматично.
И всички ученици, събрали се навън,
не виждат в звънеца нищо лично.

Звънецът, командван от програма,
захранван с електрически импулс,
не знае що е то човешка драма,
защото е лишен от сърдечен пулс.

А старият звънец, който се биеше с ръце,
усещаше всеки трепет издаен
и предаваше с ехо човешкото сърце
по начин само от душата знаен.

Затова ми липсва медния му глас,
който някога зовеше да се върна на чина
и искам отново да съм ученик в клас,
преди завинаги от детството си да замина...

Загинал за Родината

Войник на вечен пост
с надпис кратък, прост:
"Загинал за Родината!"
1912 - та е годината.
Една бе достойна
за смъртта му - Тя,
но с букет увехнали цветя,
с изронен постамент
и забравен сантимент
с трева, през камък избуяла,
със снимка черно - бяла,
на момче в крехка младост,
на майка си едничка радост,
очакван от фронта да се върне,
родните поля на шир да зърне,
да погали с ръка върха на житата,
да прекрачи плахо прага на вратата,
да се насълзят момчешки му очи,
щом чуе гласът на майка да звучи,
да прегърне баща си с мъжка сила,
да се завърне в стаята си детски мила...
...Но този незнаен младеж,
умира нейде с копнеж,
с една мечта и мисъл,
че смъртта му има смисъл,
ако някой знае и помни,
саможертвите скромни,
които свободата струва,
с които тя се откупува!

петък, 8 септември 2017 г.

Най- родният терминал

Бяла следа от самолет в небето,
чертае кардиограма на сърцето,
накъсана линия на полет далечен,
сякаш е щрих на пулса сърдечен,
може би защото със самолета отлита,
човешка болка, в сърцето скрита.
Вечната болка на емигранта бездомен,
отнесъл със себе си свидния спомен
за онова малко летище - мило и родно,
което с очи ще търси сред небето безбродно...
Защото някой там ще го чака вечно,
колкото и пътуването да е далечно,
защото най- роден е този терминал,
където някой и без думи те е разбрал!

Последна любов, наречена Есен

Вълните изтриха стъпките по пясъка,
вятърът заглуши на чайките крясъка,
последният кораб от брега отплава,
само едно момиче на плажа остава...
Момиче с очи, в които залезът тлее,
с глас, който като нежен ромон се лее,
с коса, сплетена от ветрове далечни,
с къдри, буйни като стихии речни,
с устни, по- чувствени от влюбен стих,
с лице, сякаш рисувано с нежен щрих.
Това е Есента - самотно момиче на плажа,
стъпваща тихо с капките дъжд по паважа,
откъсваща лист по лист спомена за лятото,
отлитаща на юг с уморените криле на ятото.
Есента е тук като неканен гост в къща,
като носталгия, която с болка се завръща,
като последен акорд на красива песен,
като последна Любов, наречена Есен...

петък, 1 септември 2017 г.

Не искам септември да бъде май


О, поете,
не искам септември да бъде май,
искам да видя на лятото красивия край,
да видя как есента рисува с жълти акварели,
да видя как вятъра откъсва листата умрели,
как на плажовете пясъчни кули се ронят,
как вълните самотни към брега се гонят,
как слънцето гасне и на хоризонта тлее,
как тихо почуква дъждът, докато се лее,
как тъжно отлитат птиците на юг
и само септември остава тук...
Септември - със солен дъх на лято,
с кацнало на жица отлитащо ято,
септември - с вълни мътни и сиви,
с плажове в самотата си красиви,
септември - ронлив като пясък,
отлитаща чайка с крясък,
септември - шепот на вятър в листата,
първи кичур сребро на живота в косата...

сряда, 30 август 2017 г.

Някой ме чака да се върна от път

Черен път с телеграфни жици по края
винаги ме спира и кара да затрая
с надежда взорът ми да зърне,
любим човек по пътя да се върне.



Но пътят все така самотен се вие,
далече, отвъд хоризонта се крие.
Само вятърът - скитник, се връща,
с прашните си ръце ме прегръща



и с тях телеграфните жици поклаща,
сякаш съкровено послание ми праща,
че някъде далече, на хоризонта отвъд,
някой също ме чака да се върна от път...

Ако имаше Фейсбук през Социализма...

Ако имаше Фейсбук през Социализма, сигурно статусите щяха да звучат също толкова пресилено патетично и нелепо, както агитационно - идеологическите партийни лозунги от това време...И може би щяха да са такива:
 
"Да преизпълним дневната норма от лайкове!"
"Фейсбук е извор на прогресивни идеи!"
"25 години народен Фейсбук - 25 години български цирк."
"Във всеки дом - говедо, всяко говедо - с Фейсбук профил!"
"Копирането на чужди статуси - вражеска диверсия!"
"Да живее Фейсбук дружбата между народите!"
"Всеки народен статус - юмрук в профила на Империализма!"
"Фейсбук - дело на Партията!"
"Зукърбърг - враг номер едно на Тутраканската селищна система!"
"Съветският Фейсбук - най- прогресивният Фейсбук в света!"
"Фейсбук принадлежи на народа и народът принадлежи на Фейсбук!"
"Фейсбук - необятен като СССР!"
"Един закрит народен акаунт - беда за целия колектив!"
"Селянино, направи ли си профил в ТКЗС- то?!"
"Днес цял ден е Фейсбук полуден!"
"Фейсбук е гавра с труда на пролетариата!"
"Фейсбук потребители, разобличавайте крадците на народни статуси на своите стени!"
"Фейсбук - причина за нарушаване на трудовите навици и влошаване качеството на теляшките услуги!"
"Всяка Фейсбук стена на империалист - стена на позора!"
"Българският Фейсбук – по-малък брат на съветския!"
"Фейсбук пролетарии от всички страни - сприятелявайте се!"

сряда, 23 август 2017 г.

Къде сте улички родни, домашни?!

Къде сте улички родни, домашни,
мои черни пътища, прашни?!
Кой реши, че сте неравни и криви
и ви опитоми, защото сте диви?!
Кой с цимент и асфалт ви заличи
и смях по улиците вече не звучи?!
Кой успя да ви изправи и да ви изглади,
но не върна на улицата двойките млади?!
Как така сте с маркировка ясно очертана,
но дете да играе на улицата не остана?!
Как така сте толкова гладки, модерни,
а на мен ми липсват пътищата черни?!
Онези мои улички, родни, домашни,
където игрите бяха весели и страшни.
Онези мои пътища, каменисти друми,
които не мога да опиша с думи!

четвъртък, 17 август 2017 г.

Животът ни - лист от тетрадка

Боже, защо не промениш житейската квота
и вместо един, да живеем два живота?!
Първият да е чернова, на която да грешим,
която да скъсаме и хвърлим, когато решим!
Чернова, на която можем да трием с гума,
да задраскаме всяка мерзост и обидна дума.
На която всеки свой ден свободно да творим, 
без страх, че ще угаснем, преди да горим.
А вторият живот да бъде наша белова,
в която да препишем вярно дела и слова,
където да препишем вярно живота си цял,
за да предадем листа му без петънце, бял.
И когато, Боже, четеш беловата,
да си поклатиш доволно главата,
че сме се справили в живота без грешка,
че душата ни е чиста като бебешка дрешка...
...Но, Боже, ти не променяш житейската квота
и продължава да е един- единствен живота,
живот, за който нямаме чернови лист,
който е толкова трудно да остане чист!
Живот, който е един лист от тетрадка,
даващ ни една възможност кратка,
да го напишем, без да имаме белова,
дори с грешки, но с най- нежните слова!

неделя, 13 август 2017 г.

Дневникът на един сирийски комар

Ден първи:

Долетях с бежанската вълна кръвопийци и инсекти от Сирия, мечтаейки да кацна в Германия и на воля да си посмуча немска кръв. Всички познати комари - гастарбайтери, отлетели в емиграция, разказваха, че немската кръв е най- сладка - с високо съдържание на пивка мюнхенска бира, вкусен баварски холестерол и необработено дизелово гориво от Фолксваген. Затова целта ми беше чартърен полет до Германия, по възможност - до главата на Ангела Меркел, но ме спряха в България...

Ден втори:

Само от един ден съм в България, а вече умирам от глад...Тука кръвта е толкова токсична, пълна с химия и хранителни отрови, че да смучеш от нея е равносилно на самоубийство. А освен това е и много кът - цялата нация е направо обезкървена от кръвожадни политици, кръвни данъци и такси...Още кръв има само в децата, но откакто смукнах 10 грама от един ученик, не мога да изтрезнея - такова високо съдържание на алкохол не съм срещал и в кръвта на руснак!

Ден трети:

Запознах се с българските комари. По какво ги познах ли?! По хапането! По хапливи комари от българските не съм срещал. Хапят всичко наред, дори и авторитетите си. Изпохапват се взаимно, до кокал, до последна капка кръв, нищо че им е родна, българска. И никакви препарати не ги избиват толкова масово, колкото те самите помежду си. 

Ден четвърти:

Не знам защо, но започва да ми харесва в България. Може би, защото цялата държава е едно голямо, застояло блато, което е идеална среда за живот на комари и всякакви други кръвопийци. Само където тук е колкото възможно комар да зарази човек с някаква болест, толкова и обратното! Няма по- заразно болна нация. Най- заразният вирус е чалгата, защото тя е не просто музика, а форма на ментално заболяване, което се предава вече по генетично - кръвен път от поколение на поколение.

Ден пети:

Нали ви казах, днес ухапах един чалгар и се заразих по кръвен път! Ама нищо, това означава, че вече никакъв препарат не може да ме унищожи, защото за добро или лошо чалгата е...безсмъртна 

Ден шести:

Летя и си пея: "Лелеееее, сякаш пред църквата някой оставил е бебееее!" Безсмъртен съм - готов съм да се радикализирам и да използвам безсмъртието си по предназначение някъде в Европа...

Магарето на баба

Баба с набраздено от бръчки лице,
подаде ми пшеница с треперещи ръце,
погледът й беше празен, кух
гласът й звучеше немощен и глух:
"Вземи баба, вземи, за Бог да прости,
че моя дядо отиде на Господ на гости,
вчера с арахангела душата му замина,
останах вкъщи сам - самина,
внуците ги няма, по света се разпиляха,
съвсем осиротя бедната ни стряха,
няма вече баба с кого да поговори,
няма на кого вратата да отвори,
няма кого в късна вечер да дочака,
в стаята часовникът самотно трака,
едно внуче да беше остало баре,
а то съм само аз и старото магаре,
хеле е то да ми реве в обора,
че самотата как ще я пребора!?
Пак е живинка, душица клета
и то като мене е на многая лета,
по магарешки на смъртта заедно се опъваме,
като удавници държим се, докато потъваме...
...Вземи баба, вземи, за Бог да прости,
па кога можеш, заповядай на гости!
Току виж и аз скоро се спомина,
магарето ми ще остане сам- самина...
Ако ме няма, кажи му дума блага,
че за самотата само тя помага..."

сряда, 9 август 2017 г.

Фейсбук вяра (по Вапцаров)


Ето - аз дишам,
работя,
живея
и статуси пиша
(тъй както умея).
С Фейсбук под вежди
се гледаме строго
и боря се с него,
доколкото мога.
С Фейсбук сме в разпра,
но ти не разбирай,
че мразя Фейсбук.
Напротив, напротив! -
Дори да умирам,
Фейсбук със грубите
статуси лични
аз пак ще лайквам!
Аз пак ще лайквам!
Да кажем, сега ми откачат
Нета
и питат:
"Как, искаш ли час да чатиш?"
Веднага ще кресна:
"Пуснете!
Пуснете!
По-скоро пуснете
Нета, злодеи!"
За него - Фейсбук -
направил бих всичко. -
Летял бих
със пробна машина в небето,
бих влезнал във взривна
ракета, самичък,
бих търсил
в простора
далечен
Уай Фай.
Но все пак ще чувствам
приятния гъдел,
да споделям как
Фейсбук синее.
Все пак ще чувствам
приятния гъдел,
че още виртуално живея,
че още с профил ще бъда.
Но ето, да кажем,
вий вземете, колко? -
едно изречение
от мой статус,
бих ревнал тогава,
бих ревнал от болка
като ранена
в сърцето пантера.
Какво ще остане
от статуса тогава? -
Миг след грабежа
ще бъда разнищен.
И още по-ясно,
и още по-право -
миг след грабежа
ще бъда аз нищо.
Може би искате
да го хакнете
моя профил
във дните честити,
моята вяра,
че утре ще бъде
Фейсбук по-хубав,
Фейсбук по-мъдър?
А как ще хакнете, моля?
С хейтърски коментари?
Не! Неуместно!
Ресто! - Не струва! -
Стената ми е бронирана
със здрави настройки
и бронебойни вируси
за нея
няма открити!
Няма открити!

вторник, 8 август 2017 г.

Самотата е чувство, което няма пощада

Самотата е чувство, което няма пощада,
когато излезеш в чужд град, на площада-
там, сред толкова хора и човешка реч,
тя те пробожда в сърцето като с меч.
Защото разпознаваш в нечие случайно лице,
черти от образ, който свидно пазиш в сърце,
защото чуваш в нечий непознат глас
ехо от смях, който си слушал в захлас,
защото виждаш в нечии анонимни очи,
любов, огряваща подобно утринни лъчи;
защото усещаш в нечие чуждо присъствие,
празнината, зейнала след болезнено отсъствие;
защото очите ти във всеки човек съзират
спомени от нежност, които не умират;
защото на света, колкото и да е безброден,
има някъде човек, който ти е сроден!

неделя, 6 август 2017 г.

Тъгувам и за камъните вкъщи

На село нямаме като в Ню Йорк небостъргачи,
но всеки може на селския баир да се изкачи .
Не може да видиш наклонена кула като в Пиза,
но по залез слънцето красиво от небето слиза.
На село нямаме на Париж кралските градини,
но от бостана може да откъснеш зрели дини.
Не може да пиеш чай като в Лондон пред парламента,
но пък в кръчмата ще сръбнеш с дядовците мента.
Нямаме мостове над Дунав като в Будапеща,
но по камъните преминаваш на рекичката отсреща.
Къде ти на село има барокови испански катедрали?!
Но на гробището баби за Бог да прости са се сбрали.
Нямаме и голям стадион като на Реал Мадрид,
но децата ритат топката по прашния рид.
Не може да пиеш мътна бира като в стара Прага,
но всяка баба ти поднася ракия с усмивка блага.
Нямаме галещия бриз на остров Бали,
но нощите са напоени с дъх на сеновали.
Затова е много тъжно, жалко,
че няма картички от селото ни малко,
тогава светът щеше да разбере, да види
защо всичко мое родно ми се свиди
и защо в страните далечни, чужди и безбродни
тъгувам и за камъните вкъщи, които са ми родни...

сряда, 2 август 2017 г.

Любовното обяснение на един морски капитан

О, по- бленувана от завръщане след далечно плаване!

В момента, в който ви съзрях на хоризонта, разбрах, че навлизам в необятните и дълбоки води на океана от Любов. Води, в които дори и най- точната морска навигация и компас, могат да се изгубят безследно. Но аз поех по този непознат и неизследван курс, търсейки спокоен пристан, където да хвърля котва насред бурите на живота. Ориентир ми бяха необятните географски ширини на вашата усмивка показващи ми курса към най- топлия юг на човешката взаимност. Ориентир ми бяха безкрайните географски дължини на вашата прегръдка, доказващи колко безбрежна може да бъде човешката прошка. Ориентир ми беше вашия глас, нежен като повей на далечен бриз, галещ с топлия си дъх неспокойните вълни на душата ми. Ориентир ми беше нежният прилив на вашата красиво развълнувана коса, търсещ брега на моите ръце.Ориентир ми беше навигационната карта на лицето ви, разкриваща чрез чертите му, координатите към дълбините на женската душа. След толкова много ориентири, можех да поема на най- далечното плаване, от което няма завръщане - Любовта. И аз се оставих на невидимите, подводни течения на привличането да ме водят към вашия най- слънчев Изток, откъдето изгрява слънцето на душата ви; към вашия най- съкровен Запад, където залязват лъчите на мечтите ви; към вашия най- суров Север, където духат ураганните ветрове на гнева ви; към вашия най- топъл Юг, където дъхът на устните ви, доближили лицето ми на една нежност разстояние, галят като попътен вятър уморените платна на душата ми...

Ураганно ваш: Капитан Донкин  

вторник, 1 август 2017 г.

Любовното обяснение на една мутра

О, по- прекрасна от нов хит на Азис!

Всеки ден мисля за твоите очи, неотразими като халогенки на BMW Седмица посред нощ у Люлин; за твоите бедра - изваяни като бухалки за бой; за твоя глас - мек като возия на краден Мерцедес S класа; за твоята усмивка - грейнала като слънце, напекло плажа на Слънчака; за твоите зъби, блестящи като ляти джанти на слънце...Привличаш ме неудържимо като буза шамар, като нос плесница, като гръб бухалка, като ръчна спирачка дясна ръка на шофьор. Действаш ми подобно стероид на мускул, подобно чип тунинг на 8 цилиндров немски двигател, подобно тежък крак на педал за газ! Леле, като се сетя за тебе, ми идва да скъсам скоростната кутия на Бавареца!!! Да беше щанга, да съм те сгънал и скършил от блъскане у фитнеса. Ама нежния ти поглед ме възпира от глупости като ръчна спирачка Голф Тройка на кръгово в Перник. Затова стоя и те гледам по- кротко от касиер при въоръжен грабеж. Защото съм съгласен да влезнеш с взлом в душата ми и да обереш от нея най- ценното и най- всичкото, което някога съм имал след лятите алуминиеви джанти на Бавареца. А именно - любовта ми, по- ранима от челюст при удар с бокс и по- силна от замах на бухалка върху капак на кола, изпреварила ме на кръстовище!

Стероидно и празноглаво твой: Мускул Донкин

неделя, 30 юли 2017 г.

Заплата моя, моя цяла заплата

Заплата моя, моя цяла заплата,
още непреведена, непразнувана,
само в розови сънища сънувана,
как минaваш близо покрай портмонето,
но не спираш нито бруто, нито нето.


Заплата моя, моя цяла заплата -
знам, ще дойдеш като буря метежна,
европейска, безкрайно платежна
да възвърнеш хилядите заеми
и платиш кървавите наеми.


Как ще пеят банкоматите!
Весели ще тракат във простора..
Ще живеят като бели хората,
забравили грижите, умората


Заплата моя, моя цяла заплата
Нека видя първия ти превод,
дал живот на дебитната карта,
нека видя само как те броя
и - умра на „черен“ петък в боя!

вторник, 25 юли 2017 г.

Любовното обяснение на един адвокат

О, по- съвършена от Римско право!

...Изражението ви, достолепно като Американска конституция; лицето ви, нежно като оправдателна присъда; очите ви, черни като съдийска тога, гърдите ви, овални като адвокатска банка; косите ви, дълги като престой в следствен арест... Когато ви видях за първи път, занемях от благоговение като пред конституционен съдия и се оставих на съкратеното и бързо производство на Любовта. Изправен пред обвинителния акт, че досега не съм знаел какво е истинска любов, се отказах от възраженията и защитната си пледоария, готов да приема любовта като доживотна присъда без право на обжалване. Та нима можех да обжалвам пред Арбитражния съд на Съдбата възможността да срещна Любовта като справедливо възмездие за всичките ми години, прекарани в строгия затвор на Самотата?! Та нима можех да обжалвам предсрочното ми освобождаване от следствения арест на Отчуждението?! Можех да го направя и да се скрия от следствието на собствената си съвест, търсеща ми правна отговорност, че още не съм обичал през живота си. Но аз се предадох доброволно и направих пълни самопризнания в Любов. Признах, че съм извършил тежко, углавно престъпление спрямо себе си, ограбвайки с взлом правото си на щастие и взаимна обич. Признах, че нямам алиби, оправдаващо ме за извършеното с особена жестокост предумишлено убийство на всичките си мечти за споделена Любов. Признах, че имам двойно счетоводство на чувствата, укриващо нежността ми от данъчно облагане с процент, нужен за раздаване на нуждаещите се от нея хора...Признах си всичко като пред дознател! И този дознател на душата ми бяхте вие с вашия строг, съдия – изпълнителски поглед, който разкри, че в душата ми има още неунищожени улики, доказващи, че съм способен да обичам силно - доживотно и до смърт!

Конституционно и антиконституционно ваш: Пледоар Донкин

понеделник, 24 юли 2017 г.

IT поезия



О, любима, прекрасна моя дама,
как да опиша чувствата си 
с текстобработваща програма?
Щом те съзра, Уиндоус ми забива,
а да говоря с живи хора не ме бива.
Чуваш ли на сърцето ми нежния зов?!
Погледът ми гасне - търн оф,
дъхът ми аварийно спира,
и не може да се рестартира,
всяка наша среща, макар и кратка,
ме докосва дълбоко, до дънната платка,
душа ми се вълнува като кораб на рейд,
любовта ми плаче за нежен ъпгрейд,
потя се, антивирусната ми се включва,
но и тя не знае какво в душа ми се случва.
Душата ми е зов, душата ми е стон,
сякаш заразена е с Троянски кон,
копнея ръката за здравей да ти стисна,
и ентър за сърцето, ако мога да натисна,
вляза ли там, знам как да те хакна,
но не става и само очите си плакна,
Затова всеки ден на Господ се мола,
да ми даде за сърцето ти парола,
или поне свише да получа 
за Уай Фая ти ключа...
Обаче ситуацията е шах и мат,
Господ отдавна е извън обхват...
Бог високо, сървър далеко,
само Гугъл знае, че ни ми е леко!
Но и той не знае къде в интернетната безбрежност
можеш още да намериш килобайти нежност.

неделя, 23 юли 2017 г.

Назад, назад, юзъре Калино

Назад, назад, юзъре Калино, не мой да следиш профил ми,
че у назе има заплата висока, неке можеш да я поарчиш,
че у назе има заплата висока, неке можеш да я поарчиш...
Ке се престорам с чужд профил и пак при тебе ке дойдам,
Фейсбук ке прелитам, пак на твоя стена ке дойдам, френдка твоя ке бида!
Фейсбук ке прелитам, пак на твоя стена ке дойдам, френдка твоя ке бида! 
Назад, назад, юзъре Калино, не мой да следиш профил ми,
че у назе има банкова сметка длибока, неке можеш да я изтеглиш
че у назе има банкова сметка длибока, неке можеш да я изтеглиш.
Ке се престорам на счетоводител и пак при тебе ке дойдам,
пари ке изпирам,пак при тебе ке дойдам, френдка твоя ке бида
пари ке изпирам, пак при тебе ке дойдам, френдка твоя ке бида.
Назад, назад, юзъре Калино, не мой да следиш профил ми,
че у назе има хубава жена и две - три дребни дечиня
че у назе има хубава жена и две - три дребни дечиня.

Ке се престорам на църна Златка и пак при тебе ке дойдам,
жена от Фейсбук ке изтрия, дечиня с GPS ке гледам, френдка твоя ке бида,
жена от Фейсбук ке изтрия, дечиня с GPS ке гледам, френдка твоя ке бида.

събота, 22 юли 2017 г.

На Изток от Рая, на реалността в края

Далече, на Изток от Рая, 
на реалността в края, 
повярвай, си струва, 
да видиш картините, 
които Бог рисува...
житни поля - разлюляно безбрежни,
безкрайна синева с облаци - снежни,
вятър в листата - шепотно тих,
рекичка, лееща се като нежен стих,
старица, скръстила треперещи ръце,
ливада, огласяна от блеещи овце,
прашен път, виещ се на хоризонта в безкрая,
пеперуди, нежно пърхащи в ефирната омая,
небе, разсечено с щрих от самолетна следа,
изсушени чушки, висящи на пирон в греда...
И някъде там, с изгрева на лъчите,
Бог се усмихва на дете през очите!
Отвори очи и виж тази красива изложба
сътворена с любовта, на която си рожба.


петък, 21 юли 2017 г.

Мома на хорото се хвана да играе

Мома на хорото се хвана да играе,
с крака лекокрили, нестъпващи земята,
лети в танца, сърце й не трае,
коса й във въздуха красиво се мята.


Стъпките й поезия по дансинга пишат,
ръцете й въздуха галят
гърдите й с нежен трепет дишат,
очите й огньове палят.


Лицето й от музиката озарено,
живее всяка нота, в танца гори,
тялото й от Бога надарено,
танцува с мимика и жест дори.


Така танцува, сякаш утре ще умре,
сякаш всичко от себе си раздава,
дори и гравитацията не може да я спре,
душата й в танца запечатана остава.

четвъртък, 20 юли 2017 г.

Животът ми е футболен мач

Животът ми е футболен мач,
безкрайно тичане по терена
в него аз съм самотен играч,
с душа от ритане наранена.


Съдията ми вдига картон,
постоянно съм в засада,
ритат ме, боли ме до стон,
животът ми на финала отпада.


На голлинията на живота, сам,
смъртта дузпата ми бие,
посоката на топката не знам,
но знам, че този удар ще ме убие!


Вратарят ми се хвърля свободно
в избрана хазартно посока
със сърце, ранено прободно,
лети красиво с крилете на скока.

понеделник, 17 юли 2017 г.

Писмо до моето Утре

Здравей, мило мое Утре!

Дали ще се случиш?
Дали писмото ми ще получиш?
Кажи ми, мое утро тревожно,
дали си изобщо възможно?
Досега все ми се изплъзваш,
на игра тенекия ми връзваш...
И всяко утре в днес се превръща,
а вчера никога не се завръща,
и докато чакам Утре да се случи,
поредното ми днес е на път да приключи.
А само днес всъщност го имам,
но и него за себе си не взимам - 
оставам само с Утрото си, беден,
сякаш съм стрелец с патрон последен,
дулото е насочено в моето слепоочие,
но утрото ми предлага само многоточие...
...Ех, мое Утро, философски относително,
защо е толкова трудно твоето въпросително,
което все се опитвам от ума си да пропъда,
но пак ме пита "Да бъда или да не бъда?!"
Затова държа писмото ми да получиш,
за да те накарам на инат да се случиш,
за да те предизвикам и аз с въпросително:
ВЪЗМОЖНО ЛИ Е УТРОТО ДА БЪДЕ ВЪЗХИТИТЕЛНО?

п.п. Какъв е отговорът подозирам,
красотата на изгрева съзирам....

четвъртък, 13 юли 2017 г.

Понякога болката се казва любов

Понякога болката е дълъг маратон,
понякога е непоносимо тежка - тон!
Понякога болката гори като пламък,
стои непоклатимо подобно камък.
Понякога болката е хоризонт далечен,
непреодолимо чувство, че си обречен.
Понякога болката е остър кинжал,
който се забива в душата без жал.
Понякога болката е червей подмолен,
понякога е великан самодоволен...
Понякога болката се казва любов,
болка, за която никога не си готов -
по- дълга от маратон, непоносим тон,
по- изгаряща от пламък, непоклатим камък,
по- остра от кинжал, пронизваща без жал,
болка, стигаща отвъд хоризонта далечен,
на която до живот да те боли си обречен.

неделя, 9 юли 2017 г.

Кажи ми, дядо, как баба си обичал?

"Кажи ми, дядо, как баба си обичал,
с какви мили имена си я наричал?!
Колко силно си я прегръщал,
когато от далече си се връщал?!
Гледал ли си я тайно и копнежно,
целувал ли си устните й нежно?!
Чел ли си й стихове в лунен час,
слушал ли си гласа й със захлас?!
Любувал ли си се на косата, която заплита,
подавал ли си й ръка, когато залита?!
Подарявал ли си й букети с цветя,
крещял ли си, че на света е само Тя?!
Кажи ми, дядо, научи ме как да любя,
как голямата любов да не изгубя?!"...

"Какви ги плещиш, синко, да не си пиян,
с баба ти съм цял живот, аман!
Защо си мислиш, че цигари пуша,
от нея ми е дошло до гуша!
За какви думи ми говориш мили,
тя цял живот ми на главата пили!
Колко пъти ме гони с бастуна,
а ти искаш да я цуна!
Вече няма какво с нея да се каже,
не ми е интересно и да я напсувам даже.
Ала, любов ли е това, не знам,
не искам за нищо да я дам.
Та кой ще ме ядосва, ако я няма,
без нея скуката ще е голяма!
Кой ще ме така нахока,
че да чуят всички в блока?!
Кой ще ми държи нервите във форма,
кой ще ме следи да пия в норма?!
С кого ще псувам политиците по новините,
с кого ще си мълча, когато са ми тъпи дните?!
С кого ще се карам, когато ми се кара,
като това го мога само с бабичката стара!?
С кого ще пия вечер по чаша ракия с домат,
като тя ми е всичко - жена, сестра и брат?!
Тя ми е първата и последната
и съм богат с нея, бедната.
Защото макар и бедна,
тя ми е едничка топлина,
когато нощта е ледна...
И когато случайно насън я прегръщам,
това е, защото винаги при нея ще се връщам!
Така, синко, сърцето ми баба ти люби,
с нежност, облечена в дрехи груби!"

събота, 8 юли 2017 г.

Душа не ми достига

Повярвайте ми, не е поза,
нито пък си внушавам,
душевна недостатъчност е диагноза,
от която се влошавам.


Искам да закупя душа на старо,
че за нова нямам средства,
готов съм да внеса капаро, 
спешно, че сегашната ми бедства.


Може и душа за скрап, ръждива
взимам, без да я подбирам
стига само да е жива,
даже и да не я разбирам.


Бързо, че душа не ми достига,
карам на душевни пари,
душата на червено мига,
всеки ми я вади, както свари!

Картичка от село

Вчера получих картичка от Прага,
с поздрави от внучката ми драга,
снимала се пред старинен замък,
с крепостни стени от камък..
А днес пък внукът ми в Париж,
пише: "В Сорбоната съм, виж!",
около него паркове, алеи за разходка,
снимал се на Сена с лодка.
Друго внуче от Венеция, на карнавал,
праща снимки с маскен бал...
А в наше село пълна скука,
как да пратя картичка оттука.
Да им пратя снимка с пръча
и аз до него как се пъча!?
Или да снимам Шаро псето,
как захапал е ухото на прасето?!
Или старата върба в двора,
с овцете, блеещи в обора?
Дали пък да не снимам къра,
как нивата ора с катъра?!
Или петелът как скача на кокошките
и за фон - ливадата с овошките...
Или магарето, което реве на кръгъл час,
как дреме на дувара котаракът Спас.
Това е...
на телефона камера имам,
ала няма какво да снимам.
Наше село не само е незабележително,
а и по- страшно - вече е безжително!
Затова едното селфи ми остава,
баба сама пред камера застава. 
Ще се снимам смело,
сама, насред село,
с поздрав най- сърдечен,
от абонат на самота обречен!
Какво пък,
пак не е като без хич,
по- добре на Париж
от аристократичния му кич!

петък, 7 юли 2017 г.

СПРИ, ОБИЧАМ ТЕ!!!




 Спри, обичам те! Спри, защото аз не мога да спра...
...Срещнах те пред един търговски център и ти направо ми разби сърцето, пардон - двигателя, който е след основен ремонт! Само като видях изкусително страстния дизайн на купето ти, ми завря антифриза в охладителната система, светнаха ми фаровете на дълги и се почувствах отново млад, сякаш вчера съм слязъл от конвейра в Германия. Повярвай ми, изминал съм стотици хиляди километри, но такава красавица като теб фаровете ми не са виждали. Така се развълнувах, че вдигнах оборотите на празен ход до червената линия на оборотомера, изгоряха ми всички температурни датчици и накрая скъсах водно съединение, та целия се разтекох. Хората на това му казват - "изтекоха ми лигите"! Е, на мен не лигите, а антифризът ми изтече! А ти дори и с един мигач внимание не ме удостои. Но аз те разбирам, доколкото ми позволява бордовия компютър - все пак ти си Ферари, а аз стар, прогнил Опел! Затова сега се чувствам скапан! Защото не само че ми се скапва ламарината, но и клетата ми душа. Но какво знаеш ти за измъчената ми опелска душа!? Знаеш ли, че след като ме продадоха втора ръка в България, вече душа не ми остана, нито пък амортисьори, шарнири и накладки. Карам на магия. И тази магия си ти - по-светлият от дълги фарове спомен за теб, който ме крепи като болт гума! Да, кълна се в името на инженер - конструктора ми, ти, а не бензинът е това, което гори дълбоко в цилиндрите на четиритактовия ми двигател. И всеки оборот на коляновия ми вал е насочен към теб - към нова случайна среща с теб по пътищата и паркингите на Живота. Но фаровете ми вече тъжно гаснат, помътнели от влага, търсейки да те зърнат за един светофар време на някое кръстовище. Миг, в който бих разкрил като при годишен технически преглед цялото си състояние пред теб, бих ти споделил като на стенд в сервиз всяко свое скърцане и хлопане на клапаните, бих ти изповядал цялата си компресия на буталата, бих ти изпял нежна фалцетна песен с разхлабения ми ангренажен ремък. Бих ти доказал, че съм готов да мина и на червен светофар заради теб, че съм готов да пресека и на кръстовище с регулировчик, който е вдигнал стоп палка в моята посока. Бих ти доказал, че съм готов да участвам и в ПТП заради теб, само и само за да ти разкрия колко е уязвима привидно грубата ми предна броня. Бих, но... ти си просто образ от рекламен билборд. Изкусителен образ на бленувана кола, заснета някъде в Италия. Докато аз съм един стар Опел в България. Ти си блян, а съм реалност. Ти си лъжа, аз съм истина. А от истината винаги боли. И тя е, че аз ще умра в България, а ти ще живееш в Италия. Ще умираме и ще живеем в нашия щастливо общ европейски дом, без да се срещнем никога! Без да се спрем, за да си кажем „Обичам те!“, макар и разделени от хиляди мантинели ...
...Накрая отнови викам към теб: „Спри, обичам те! Спри, защото аз не мога да спра да те обичам - спирачките не ми работят! И ще умра не от катастрофа, а от изгаряща като бензин А98 любов!“...