вторник, 29 юни 2010 г.

Тайни агенти

Това е най- новата игра- "тайни агенти"! Тайните агенти са Сашко и Невичка. Тайното им е, че се крият в тоалетната, заключват се и мълчат. Така в един момент става толкова тихо и спокойно, че хич и не искам да разкривам цялата тайност на агентите. Добре ми е, когато са толкова тайни. Защото те са толкова тайни, че чак са тайни и за самите себе си- остават дълбоко засекретени в тоалетната. Толкова засекретени, че днеска се отплеснах и забравих за тях. Чак тръгнах да ги търся. "Брех, къде са тия деца!" Тук деца- там деца! Нямаше ги. А навън валеше. Дали не бяха излезли навън в дъжда!? Невичка беше способна- тя не признава никакви метереологични условия, когато пожелае да ходи на пързалката. Лелииии! Представих си я мокра до кости как се пързаля сам- сама и безпризорна. С големи, тъжни като на бездомно куче очи!...Изревах: "Невиииииииииии!" И получих моментален отговор: "Дааааааа!" А?! Отговорът идваше от...От тоалетната, разбира се! Отворих тоалетната и...Не знам колко свирепо съм ги погледнал, но тайните агенти как само не им се наложи от страх да използват тоалетната по предназначение- признаха си цялата тайна с треперещи гласове: "Играем на тайни агенти!" Гневът ми още си стоеше на точката на кипене и затова, вместо да ги оставя да продължат играта си, изръмжах: "А искате ли да играете на бити агенти!?" Невичка се озъби от страх- в този миг тя беше готова да се отрече от агентурното си минало. Но нямаше нужда. Нямах нищо против тази игра- само трябваше да помня, че агентите, когато ги няма, всъщност ги има, но са под дълбоко прикритие!

неделя, 13 юни 2010 г.

Топка не потъва, ти добре помни!

Това е любимата песничка на Невичка. Тя се качва на малкото си столче, застава войнишки мирно с изпъкнало напред коремче и започва да изнася концерт. Прави го просто така- от любов към музиката. Без конкретен повод и причина, дори и без да има публика- тя се изправя и започва да пее: "Неви, Неви паче кай рекаааата. Топката й падна във водата. Неви, не пачи, сузи не нуни, топка на татъъъъва, ти добе помни!" Това е песничката за Неви, която плаче край реката, защото й е паднала топката във водата. Но тя намира морално- волеви сили да надмогне тревогата си и да преглътне бликналите сълзи, защото намира упование в надеждата, че топката няма да потъне. Това е една изстрадана вяра, една изстрадана победа на лирическия герой- победа на Духа!...
...Онзи ден за нещо се разтревожих. И се подразних, че Невичка пак пее, та се дере с цял глас. А аз така исках да се усамотя, за да обмисля нещата, за да си събера мислите. Хванали ме бяха нервите, аха, да ревна от яд и отчаяние...Когато до мен долетя песничката на Неви, която плаче край реката. "...Сузи не нуни( в превод- сълзи не рони). Топка не татъъъъва( превод- не потъва), ти добе помни!"...
Чак сега чувах тези простички детски думи, изпяти с толкова пламенна вяра. И разбрах, че и моят случай е същият- топката наистина е паднала във водата, но...
"...Топка не татъъъъъва, ти добе помни!"
Ще помня!

Интервю със Страхът

Татко Пепи: Страх- не страх, ще ти взема интервю!
Страхът: Страхуваш ли се от мен?
Татко Пепи: А трябва ли?
Страхът: Ако искаш да бъдеш смел, трябва да се страхуваш.
Татко Пепи: Как така- хем да се страхувам, хем да съм смел?!
Страхът: Така! Смел е всеки, който прави нещо, въпреки че се страхува да го направи.
Татко Пепи: Например?
Страхът: Например- Живота. Всеки го живее, макар да знае, че накрая ще умре.
Татко Пепи: Абе, не всеки го живее, ами си умира от страх предварително, още по време на живота...Защо така убиваш хората?!
Страхът: Не ги убивам аз, а те си се самоубиват, като ме предозират. Смъртоносен съм само в свръхдози. Иначе съм полезен- правя човекът човек. Правя го жив!
Татко Пепи: Как пък не! Правиш човекът звяр и по този начин морално го убиваш!
Страхът: Ей, ей! По- полека, Смел Гибсън! Ако не съм аз да те разтреперам, да те поизпотя, щеше ли да усетиш пулса на сърцето си в гърдите, щеше ли да се събудиш от летаргията, от навика, от стереотипа?!
Татко Пепи: Щях!
Страхът: Щеше друг път! Колкото заекът в гората щеше да е заек без вълка.
Татко Пепи: Аз не съм заек...
Страхът: О-о-о-о, зайооооо! Само да ти се озъбя малко и ще станеш, та ще се скъсаш да тичаш по- бързо и от заек!
Татко Пепи: Ти май само това можеш да правиш- да се зъбиш!
Страхът: Аз така си се усмихвам!
Татко Пепи: Веселяк!
Страхът: Ами смешни сте ми- как се страхувате и от усмивката ми!
Татко Пепи: Как да разбирам кога се усмихваш и кога се зъбиш?!
Страхът: По- добре да не разбираш, защото и в двата случая трябва да се страхуваш!
Татко Пепи: Профилактично!?
Страхът: Е, най- накрая се разбрахме! Точно така- профилактиката му е майката!

сряда, 9 юни 2010 г.

Интервю с Любовта

Татко Пепи: Откога те търся за интервю, Любов, но ти си неоткриваема...Къде си?
Любовта: В болница...
Татко Пепи: Какво ти е?!
Любовта: Страдам от сърдечна недостатъчност.
Татко Пепи: Как така?!
Любовта: Така! Вече съм нито сърдечна, нито достатъчна.
Татко Пепи: Тогава каква си?!
Любовта: Прединфарктна!
Татко Пепи: Е, стига де, само недей да умираш! Какво ще правим без тебе?!
Любовта: Ще търсите любов по Интернет- в Гугъл, който намира всичко...
Татко Пепи: Ти се майтапиш, но Гугъл наистина намира всичко! Само една дума да му зададеш и...
Любовта: ... И ще ти намери само думи, думи и пак думи! А Любовта не е думи.
Татко Пепи: Дойдохме си на думата- тогава какво е Любовта?!
Любовта: Точно това- прединфарктна сърдечна недостатъчност!
Татко Пепи: Но това си е чиста смърт!
Любовта: Но чиста!
Татко Пепи: Но смърт!
Любовта: Не! До смърт!
Татко Пепи: Ей, ти май не си толкова- "нито сърдечна, нито достатъчна", колкото ми каза, че си?! Беше ми достатъчна убедителна, за да ме убедиш...
Любовта: ...Но недостатъчна, за да те накарам, вместо да пишеш за мен, просто да целунеш жена си, която заспа тази вечер нецелуната до теб.
Татко Пепи: Е-е-е, наистина не я целунах! Но ти защо не ме подсети?!
Любовта: Казах ти- защото страдам от сърдечна недостатъчност...
Татко Пепи: Достатъчно говорихме! Отивам да обичам. И ще го правя...достатъчно. До смърт!

Музикален поздрав: Любе - Позови Меня Тихо По Имени

Неделно училище: Интервю със Смъртта

Татко Пепи: Честно да ти кажа, малко ме е страх да вземам интервю от теб, че ако ти задам някой по- неудобен въпрос и те подразня, не знам какви ще бъдат последствията!...
Смъртта: ...Смъртоносни!
Татко Пепи: Именно!
Смъртта: Е, не съм чак толкова докачлива! Няма да те убия, просто ще ти съкратя живота!
Татко Пепи: Имаш чувство за хумор!
Смъртта: Да, оставаше да нямам- тогава как щях да си върша работата?! Аз не съм като Живота!
Татко Пепи: Искаш да кажеш, че Животът няма чувство за хумор ли?!
Смъртта: Да, казвам го! Животът няма никакво чувство за хумор и се взема много на сериозно- така пропуска да живее и умира.
Татко Пепи: Интересно!
Смъртта: Не, не е интересно, безинтересно е. И трагично!
Татко Пепи: Не се бях замислял...
Смъртта: А, ти и за мен не се замисляш много!
Татко Пепи: Е, не, сещам се отвреме- навреме.
Смъртта: Защото нямаш време!
Татко Пепи: Ами, нямам!
Смъртта: Аз нали ти казах, че ще ти съкратя живота! Първо правя това- вземам ти времето...
Татко Пепи: Ти?!
Смъртта: А кой!?
Татко Пепи: Работата, грижи, проблеми, задължения...
Смъртта: Е, това съм аз де!
Татко Пепи: Не се бях замислял!
Смъртта: И това пак съм аз!
Татко Пепи: Кое?!
Смъртта:...Че не се замисляш!
Татко Пепи: Е, ако постоянно мисля за теб, нали ще откача!?
Смъртта: Няма да откачиш, просто ще ме помниш, че съм навсякъде и всякога...Във всеки миг, във всеки жест, във всяка крачка...Всичко те доближава до мен!
Татко Пепи: Не мога да понеса тази мисъл!
Смъртта: А можеш да понасяш Живота!?
Татко Пепи: Но Животът е Живот!
Смъртта: Не, Животът е умиране!
Татко Пепи: Е, не! Отчайваш ме!
Смъртта: Не, само ти напомням!
Татко Пепи: Добре, ще помня!
Смъртта: И какво запомни?!
Татко Пепи: Е, нали аз задавам въпросите?!
Смъртта: Не, не си разбрал- само аз задавам въпросите!
Татко Пепи: А отговорите?!
Смъртта: Отговорите не са ти нужни, те само ще ти съкратят живота, затова ще ти ги спестя...Засега! Ще бъда милостива...

понеделник, 7 юни 2010 г.

Руски вълшебни приказки

Боже, колко са вълшебни руските вълшебни приказки! Бях забравил това, докато не започнах да ги чета всяка вечер на Сашко и Невичка. Изведнъж те притихнаха, завладяни от историите за Баба Яга, Кошчей Безсмъртни, Василиса Прекрасна, Принцесата- жаба, Иван- царския син...Погледнах им очите- бяха разширени от любопитство, от почуда и разпалена фантазия. Не можех да си видя моите очи, но бях сигурен, че в този момент и те изглеждаха по същия начин, защото бях не по- малко очарован от прочетеното. Всичко беше толкова самобитно и екзотично руско- едновременно реално и вълшебно. Реалността изглеждаше толкова вълшебна и вълшебствата толкова реални, че Сашко не издържа да не направи коментар...Тъкмо четях за доведените сестри на Малечка- Палечка- Едноочка, Двуочка и Триочка. Сашко възкликна: "Тате, изкаш ли вече ти да си Едноочко, аз Двуочко, а Невичка- Триочка!?" Както винаги- хитър! За себе си остави най- физиологично нормалния приказен образ, а за Невичка- най- ненормалният! Триочка! Егати урода й набута! Макар че, тя, горката, разбрала- недоразбрала, прие офертата безропотно, със сляпо упование в авторитета на Батето. Аз обаче запазих известни резерви към помислите на Сашко и зададох резонният въпрос: "И?!" Сашко сякаш очакваше, че ще му се налага да дава обяснения и започна веднага, с вече готов план за действие...
..."Първо на теб ще ти извадим едното око, за да станеш Едноочко. А после с една бормашина ще пробием дупка в главата на Невичка, където ще й сложим твойто око, за да стане тя Триочка!" Малиииии! Това вече ми заприличваше по- скоро на криминална, отколкото на приказна история. Особено това с пробиването на дупка в челото на Невичка! Ужас! И в същото време ме досмеша, защото, докато Сашко обясняваше как на мен ще ми извадят едното око, Невичка по стар навик, за да не остане по- назад, се обади: "А Нана!?" Е, въобще нямаше да остане по- назад- даже щеше да бъде с едно око по- напред от всички. Тази светла перспектива особено радваше Сашко и той коварно тънко се смееше на нейната незавидна, приказна участ...
...Но пък той не осъзнаваше, че с двете си очи щеше да си остане един най- обикновен, реален герой, в който нямаше да има нищо необикновено и вълшебно- руски приказно вълшебно... Толкова много губеше!

неделя, 6 юни 2010 г.

Неделно училище: Интервю с Дявола

Ексклузивно от Ада. Едно горещо интервю с Дявола...

Татко Пепи: Ще бъдеш ли така добър да ми отговориш на няколко въпроса?!
Дявола: ..."Така добър"! Ти май се бъзикаш с мен! Та аз кога съм бил добър?!
Татко Пепи: Ето ти добър въпрос- бил ли си някога добър?!
Дявола: Не помня, защото съм ЗЛОпаметен...
Татко Пепи: Тогава какво помниш?
Дявола: Помня всичките ти...грешки. И ти ги напомням!
Татко Пепи: Не е лошо, даже е добре да се напомнят грешките...
Дявола: Какво ми намекваш?!
Татко Пепи:...Че вършиш едно добро дело- напомняш.
Дявола: Но аз върша дори добрите дела със зли намерения.
Татко Пепи: И защо го правиш?
Дявола: Това ми е работата.
Татко Пепи: Кога почиваш?
Дявола: Господ работи 6 дни и почива на седмия. А аз точно обратното- почивам 6 дни и работя на седмия...
Татко Пепи: Работиш в неделя?!
Дявола: Да, в неделя!
Татко Пепи: Кой работи в неделя бе?!
Дявола: Дявола!
Татко Пепи: И защо точно в неделя?!
Дявола: Защото тогава всички почиват и хич не им е до работа. Така не забелязват, че си имат с мен работа. Или пък дори да забележат, те са прекалено уморени от работа, за да си имат с мен работа...И по този деликатен начин аз ги ИЗработвам! Нищо работа- за един ден...
Татко Пепи: Плашиш ме!
Дявола: Нема а се плашиш!
Татко Пепи: Това са думи на Господ, които Той казва на 365 места в Библията.
Дявола: Знам бе, и аз съм чел Библията.
Татко Пепи: Чел си Библията?!
Дявола: Е, как да не съм я чел?! Нали трябва да познавам Истината, за да знам как да я превърна в лъжа!
Татко Пепи: Е, може ли да познаваш Истината и да лъжеш?!
Дявола: Който познава Истината най- истински лъже!
Татко Пепи: Направо ме плашиш колко си истински!
Дявола: Да, истински съм!
Татко Пепи: Ами, ако ме лъжеш?!
Дявола:...Значи вече е неделя и си имаш работа с МЕН!

събота, 5 юни 2010 г.

Едно малко дървено пумпалче

Мамето е голяма търговка. Все купува някакви уникални неща. Или, както казва тя- прави удари! Онзи ден се прибра от покупки и остави на масата дървен пумпал- като онези от едно време, през комунизма, които ни ги правеше някой познат дърводелец саморъчно. Пумпалът беше подарък за Сашко. Всички много му се зарадвахме. Ама, как се въртеше! По десетина минути. Въртеше се с грацията на руска балерина от "Балшой театър". Но най- интересното тепърва предстоеше. Вчера Мамето направи нов голям удар...
...Пак се върна от покупки и остави на масата едно...малко дървено пумпалче. Същото като големия, но по- малко- все едно му беше родно дете. Или- по- малко братче. Не, то беше негово по- малко сестриче. Защото това щеше да е пумпалчето на Невичка. И защото наистина приличаше на нея- малко и изящно изваяно. Истинско пумпалче- Невичка. Сашко се скъса от завист, но Мамето му изръмжа и провъзгласи с тържествен тон кой ще бъде гордият притежател на малкото пумпалче- именно Невичка. То си беше създадено за нея. Едно пумпалче създадено за друго пумпалче...
Кажете пък, че Мамето не прави удари, а!?

петък, 4 юни 2010 г.

Ако ми паднат 5- те милиона лева от ТОТО- то!


Ех, да ми паднат! Само да ми паднат! И глей да видиш какво правя...

1- во: Ще изтичам на балкона на 2- рия етаж , ще се кача на ръба на парапета и ще разперя ръце като за полет, както Леонардо Ди Каприо в "Титаник". Но няма да извикам като него "Аз съм кралят на света!", та да ме чуе целия свят и да ми даде 11 Оскара, а ще изрева само за да ме чуят комшиите, специално за тях, защото не е важно аз да съм добре, важното е те да са зле: "Ей, имам 5 милионааааааааааааа! Съсипете се от завииииииииииииист!"

2- ро: Ще отида при Мамето и съвсем нехайно, все едно ми е играчка, ще й подхвърля: "Маме, какво ще кажеш да отскочим този уикенд до Карибите?!" Тя, като ми отговори: "Ти луд ли си?!" Аз ще уточня: "Не, малко съм милионер вече- стегай багажа, че "черен влак сеее композираааа, черен влак сеее композирa, Маме ле, за Карибите!" Това за влака, разбира се, ще й го изпея тихо, тънко на уше, в добрата стара традиция на старото градско песнопеене...

3- то: Ще отида в първия шоурум на "Форд", ще вляза тежкарски като уестърн герой на Клинт Истууд, но вместо с ръка на кобура, с ръка на портмонето и ще промълвя със стоманена интонация: "Нещастници, искам да купя "Мустанг"!" На първия мазен дилър, който тръгне да ми обяснява, че "Мустанг" е много скъпа кола за мене, ще му лепна една наплюнчена столевка на челото и повече няма да се разправяме...

4- то: Ще мина с "Мустанга" покрай селските клюкарки...Ще мина бавно- плавно, с лява ръка небрежно провиснала през отвореното предно стъкло и дясна, държаща волана леко- меко с два пръста. Ще им кажа културно, вежливо "Добър ден!" и ще ги отмина, докато те си изкривят вратовете да гледат след мен...

5- то: Ще купя един самосвал с кубети и една цистерна със сладолед на Сашко и Невичка. Ще застана пред тях като римски император пред своята завоевателна армия и ще изрева: "Яжте на поразия, сега ви е паднало!" И ще се мръдна от пътя им, за да не ме премажат, докато щурмуват плячката.

6- то: На Мамето само едно нещо ще й кажа, за да й потечат лигите: "Джумаята е твоя, Маме!" Звучи като закодирано послание, но Мамето си знае къде продават най- хубавото сребро в Галактиката.

7- мо: На майка ще й купя 5 плазмени телевизора, свързани на видеостена, за да може да гледа едновременно и 5- те турски сериала, които следи. Повече не й трябва. Само един тефлонов тиган ще й купя, та да не й загаря манджата, докато блее с отворена уста по Къванч Тътлату.

8- мо: Ще си купя 100 метра плажна ивица на морето, та да няма кой да ми вика и да ми се катери по главата, докато си лежа на шезлонга под чадъра с чаша леденостудена запотена бира в ръка- само аз, морето и плясъка на вълните.

9- то: Аре, от мен да мине, ще се обадя на шефа, за да му кажа да не ме чака да идвам на работа през следващите 50 години.

10- то: Накрая ще взема да го ударя от земята GSM- a! Какво се е развъняла толкова тази аларма за будене!?...
...Добре де, добре! Събуждам се и ставам! Само още 5 ми...Щях да напиша- милиона. Не, само още 5 минути.

сряда, 2 юни 2010 г.

За кого вият сирените?!


Бяхме с Невичка на пързалката, когато сирените започнаха да вият. До мен беше Крисчо, който бързаше да се изкачи по стълбите на пързалката, за да се спусне. Някак инстинктивно се пресегнах с ръка и го спрях. "Стой!" Детето ме погледна изплашено, защото го бях хванал с ръка за дрехата и не го пусках. Тогава се усетих, че това 5- годишно дете въобще не знае за кого вият сирените. Невичка го подканваше да се спусне: "Айде, бате Киси!" А бате Киси сякаш безмълвно ме подканваше мен да му обясня защо го принуждавам да стои на едно място, докато вият сирените. Но как можех да му обясня кой е Ботев?! Как едно дете можеше да разбере кой е Ботев?! Дори- как един възрастен може да разбере кой е Ботев?! Аз разбирам ли кой е той?! Разбирам ли докрай за кого вият сирените днес?! Или просто знам- името, фактите, събитията, но нищо повече. Нищо лично...
...А то е толкова лично. И толкова естествено. Толкова, колкото този смях на Невичка, докато се пуска по пързалката и вятърът разрошва косата й. Толкова лично и естествено, колкото тази шарена детска площадка, заобиколена от брезички, на която всеки ден децата ми тичат на воля и никой не може да ги спре да тичат и да викат, колкото им глас държи. Толкова лично и естествено, колкото въздуха, слънцето и вятъра, сред които трепти този страшен вой на сирените...
...Затова го казах съвсем простичко и без обяснения, но лично и естествено, сякаш обяснявах точно какво е въздуха, слънцето и вятъра, брезичките и пързалката- това беше и Ботев. "Това е Ботев!"- казах на Крисчо и той ме разбра. По детски интуитивно и...лично!

Сокерес мангес!

Сашко тичаше към мен, подскачайки типично по детски от единия крак на другия. Движенията му бяха ефирно леки, окрилени, а лицето му беше озарено от съзерцателно замечтаната одухотвореност на ренесансов просветител. Той тичаше и викаше с всички сили: "Татееее, искаш ли да ти кажа какво научих днеска в Детската?!" Как да не искам!? Разтворих широко бащински ръце- точно като бащата от библейската притча, който посреща своя блуден син при неговото завръщане у дома. Върху лицето ми цъфна най- благата и кротка усмивка на всепрощаващ кармелитски монах, която лицевите ми мускули бяха способни да сътворят. Очаквах да чуя някоя сложна математическа задача, която е била разрешена след гениално прозрение на Сашко. Очаквах да чуя пламенно рецитиране на сонет от Шекспир. Е, айде, можеше и да не е сонет, но поне баладата "Хаджи Димитър" на Ботев. Или акапелно изпълнение на "Полегнала е Тодора" Или демонстрация на стъпки от пайдушко хоро. Даже направо- виенски валс!...
...А Сашко дойде до мен и ми каза най- драматично неочаквано: "Сокерес мангес!" Моляяяяяя?! Да беше нещо на диалект...Не бе, остави диалект, да беше даже нещо на косовски албански или афганистански с муджихидински акцент- все щях да го разбера и преглътна, ама "Сокерес мангес!"- на чист, брутално натурален цигански. Отворих си устата и от там не излезе рев, а тихоокеански ураган: "Ааааааааааааааааааааааааааааааааааа!" Мамето ме чу и попита защо викам така, а аз й отговорих в контекста на възникналия лингвинистичен спор: "Соске нанайси дисциплина!"

вторник, 1 юни 2010 г.

35 стотинки детско щастие

Крисчо преглътна слюнката си, докато гледаше как Сашко блажено яде от своите кубети- пица. Накрая не издържа и попита със своето звънко гласче: "Сашко, колко струват кубетите!" "35 стотинки!", отговори с лека досада Сашко, защото, за да му отговори, трябваше да си прекъсне свещенодействието на яденето на кубети. Крисчо се замисли и по детски невинно сподели: "Ще си повтарям до нас да не забравя!" Къщата на Крисчо се намираше на 100- 200 метра. Но той се опасяваше да не забрави цената на кубетите, за които щеше да иска пари от майка си. Затова, горкият Крисчо тръгна и си заповтаря на висок глас: "35 стотинки, 35 стотинки, 35 стотинки, 35 стотинки..." В Сашко се събуди съчувствие към мъките на малкия Крисчо да запомни тази животозначима информация и в израз на солидарност и човешка взаимопомощ, му предложи своята подкрепа: "Да вървя ли с теб да ти припомням!" Крисчо така роботски механично повтаряше цената на кубетите, че отговори на Сашко, викайки заветните цифри: "35 стотинкиииииии!" Викаше така, сякаш искаше да каже: "Благодаря, няма нужда!" А Сашко, вместо да му отговори "Моля!", извика в отговор същото като Крисчо: "35 стотинкиииииииииииииииииии!"...
...Без да искам, заразен от малките, и аз си повторих цената "35 стотинки!". Сякаш се страхувах солидарно с Крисчо да не забравим цената. Сякаш беше въпрос на живот и смърт да не забравим цената. Цената на детството- 35 стотинки щастие! Щастието толкова евтино, толкова просто и лесно, колкото може да бъде само за децата.

Честит Празник, мили мои! Детството няма цена- не забравяйте!