Някой ме чака да се върна от път

Черен път с телеграфни жици по края
винаги ме спира и кара да затрая
с надежда взорът ми да зърне,
любим човек по пътя да се върне.


Но пътят все така самотен се вие,
далече, отвъд хоризонта се крие.
Само вятърът - скитник, се връща,
с прашните си ръце ме прегръща


и с тях телеграфните жици поклаща,
сякаш съкровено послание ми праща,
че някъде далече, на хоризонта отвъд,
някой също ме чака да се върна от път...

Ако имаше Фейсбук през Социализма...

Ако имаше Фейсбук през Социализма, сигурно статусите щяха да звучат също толкова пресилено патетично и нелепо, както агитационно - идеологическите партийни лозунги от това време...И може би щяха да са такива:
 
"Да преизпълним дневната норма от лайкове!"
"Фейсбук е извор на прогресивни идеи!"
"25 години народен Фейсбук - 25 години български цирк."
"Във всеки дом - говедо, всяко говедо - с Фейсбук профил!"
"Копирането на чужди статуси - вражеска диверсия!"
"Да живее Фейсбук дружбата между народите!"
"Всеки народен статус - юмрук в профила на Империализма!"
"Фейсбук - дело на Партията!"
"Зукърбърг - враг номер едно на Тутраканската селищна система!"
"Съветският Фейсбук - най- прогресивният Фейсбук в света!"
"Фейсбук принадлежи на народа и народът принадлежи на Фейсбук!"
"Фейсбук - необятен като СССР!"
"Един закрит народен акаунт - беда за целия колектив!"
"Селянино, направи ли си профил в ТКЗС- то?!"
"Днес цял ден е Фейсбук полуден!"
"Фейсбук е гавра с труда на пролетариата!"
"Фейсбук потребители, разобличавайте крадците на народни статуси на своите стени!"
"Фейсбук - причина за нарушаване на трудовите навици и влошаване качеството на теляшките услуги!"
"Всяка Фейсбук стена на империалист - стена на позора!"
"Българският Фейсбук – по-малък брат на съветския!"
"Фейсбук пролетарии от всички страни - сприятелявайте се!"

Къде сте улички родни, домашни?!

Къде сте улички родни, домашни,
мои черни пътища, прашни?!
Кой реши, че сте неравни и криви
и ви опитоми, защото сте диви?!
Кой с цимент и асфалт ви заличи
и смях по улиците вече не звучи?!
Кой успя да ви изправи и да ви изглади,
но не върна на улицата двойките млади?!
Как така сте с маркировка ясно очертана,
но дете да играе на улицата не остана?!
Как така сте толкова гладки, модерни,
а на мен ми липсват пътищата черни?!
Онези мои улички, родни, домашни,
където игрите бяха весели и страшни.
Онези мои пътища, каменисти друми,
които не мога да опиша с думи!

Животът ни - лист от тетрадка

Боже, защо не промениш житейската квота

и вместо един, да живеем два живота?!
Първият да е чернова, на която да грешим,

която да скъсаме и хвърлим, когато решим!

Чернова, на която можем да трием с гума,

да задраскаме всяка мерзост и обидна дума.

На която всеки свой ден свободно да творим, 

без страх, че ще угаснем, преди да горим.

А вторият живот да бъде наша белова,

в която да препишем вярно дела и слова,

където да препишем вярно живота си цял,

за да предадем листа му без петънце, бял.

И когато, Боже, четеш беловата,

да си поклатиш доволно главата,

че сме се справили в живота без грешка,

че душата ни е чиста като бебешка дрешка...

...Но, Боже, ти не променяш житейската квота

и продължава да е един- единствен живота,

живот, за който нямаме чернови лист,

който е толкова трудно да остане чист!

Живот, който е един лист от тетрадка,

даващ ни една възможност кратка,

да го напишем, без да имаме белова,

дори с грешки, но с най- нежните слова!

Дневникът на един сирийски комар

Ден първи:

Долетях с бежанската вълна кръвопийци и инсекти от Сирия, мечтаейки да кацна в Германия и на воля да си посмуча немска кръв. Всички познати комари - гастарбайтери, отлетели в емиграция, разказваха, че немската кръв е най- сладка - с високо съдържание на пивка мюнхенска бира, вкусен баварски холестерол и необработено дизелово гориво от Фолксваген. Затова целта ми беше чартърен полет до Германия, по възможност - до главата на Ангела Меркел, но ме спряха в България...

Ден втори:

Само от един ден съм в България, а вече умирам от глад...Тука кръвта е толкова токсична, пълна с химия и хранителни отрови, че да смучеш от нея е равносилно на самоубийство. А освен това е и много кът - цялата нация е направо обезкървена от кръвожадни политици, кръвни данъци и такси...Още кръв има само в децата, но откакто смукнах 10 грама от един ученик, не мога да изтрезнея - такова високо съдържание на алкохол не съм срещал и в кръвта на руснак!

Ден трети:

Запознах се с българските комари. По какво ги познах ли?! По хапането! По хапливи комари от българските не съм срещал. Хапят всичко наред, дори и авторитетите си. Изпохапват се взаимно, до кокал, до последна капка кръв, нищо че им е родна, българска. И никакви препарати не ги избиват толкова масово, колкото те самите помежду си. 

Ден четвърти:

Не знам защо, но започва да ми харесва в България. Може би, защото цялата държава е едно голямо, застояло блато, което е идеална среда за живот на комари и всякакви други кръвопийци. Само където тук е колкото възможно комар да зарази човек с някаква болест, толкова и обратното! Няма по- заразно болна нация. Най- заразният вирус е чалгата, защото тя е не просто музика, а форма на ментално заболяване, което се предава вече по генетично - кръвен път от поколение на поколение.

Ден пети:

Нали ви казах, днес ухапах един чалгар и се заразих по кръвен път! Ама нищо, това означава, че вече никакъв препарат не може да ме унищожи, защото за добро или лошо чалгата е...безсмъртна 

Ден шести:

Летя и си пея: "Лелеееее, сякаш пред църквата някой оставил е бебееее!" Безсмъртен съм - готов съм да се радикализирам и да използвам безсмъртието си по предназначение някъде в Европа...

Магарето на баба

Баба с набраздено от бръчки лице,
подаде ми пшеница с треперещи ръце,
погледът й беше празен, кух
гласът й звучеше немощен и глух:
"Вземи баба, вземи, за Бог да прости,
че моя дядо отиде на Господ на гости,
вчера с арахангела душата му замина,
останах вкъщи сам - самина,
внуците ги няма, по света се разпиляха,
съвсем осиротя бедната ни стряха,
няма вече баба с кого да поговори,
няма на кого вратата да отвори,
няма кого в късна вечер да дочака,
в стаята часовникът самотно трака,
едно внуче да беше остало баре,
а то съм само аз и старото магаре,
хеле е то да ми реве в обора,
че самотата как ще я пребора!?
Пак е живинка, душица клета
и то като мене е на многая лета,
по магарешки на смъртта заедно се опъваме,
като удавници държим се, докато потъваме...
...Вземи баба, вземи, за Бог да прости,
па кога можеш, заповядай на гости!
Току виж и аз скоро се спомина,
магарето ми ще остане сам- самина...
Ако ме няма, кажи му дума блага,
че за самотата само тя помага..."

Фейсбук вяра (по Вапцаров)

Ето - аз дишам,
работя,
живея
и статуси пиша
(тъй както умея).
С Фейсбук под вежди
се гледаме строго
и боря се с него,
доколкото мога.

С Фейсбук сме в разпра,
но ти не разбирай,
че мразя Фейсбук.
Напротив, напротив! -
Дори да умирам,
Фейсбук със грубите
статуси лични
аз пак ще лайквам!
Аз пак ще лайквам!

Да кажем, сега ми откачат
Нета
и питат:
"Как, искаш ли час да чатиш?"
Веднага ще кресна:
"Пуснете!
Пуснете!
По-скоро пуснете
Нета, злодеи!"

За него - Фейсбук -
направил бих всичко. -
Летял бих
със пробна машина в небето,
бих влезнал във взривна
ракета, самичък,
бих търсил
в простора
далечен
Уай Фай.

Но все пак ще чувствам
приятния гъдел,
да споделям как
Фейсбук синее.
Все пак ще чувствам
приятния гъдел,
че още виртуално живея,
че още с профил ще бъда.

Но ето, да кажем,
вий вземете, колко? -
едно изречение
от мой статус,
бих ревнал тогава,
бих ревнал от болка
като ранена
в сърцето пантера.

Какво ще остане
от статуса тогава? -
Миг след грабежа
ще бъда разнищен.
И още по-ясно,
и още по-право -
миг след грабежа
ще бъда аз нищо.

Може би искате
да го хакнете
моя профил
във дните честити,
моята вяра,
че утре ще бъде
Фейсбук по-хубав,
Фейсбук по-мъдър?

А как ще хакнете, моля?
С хейтърски коментари?
Не! Неуместно!
Ресто! - Не струва! -
Стената ми е бронирана
със здрави настройки
и бронебойни вируси
за нея
няма открити!
Няма открити!

Самотата е чувство, което няма пощада

Самотата е чувство, което няма пощада,

когато излезеш в чужд град, на площада-

там, сред толкова хора и човешка реч,

тя те пробожда в сърцето като с меч.

Защото разпознаваш в нечие случайно лице,

черти от образ, който свидно пазиш в сърце,

защото чуваш в нечий непознат глас

ехо от смях, който си слушал в захлас,

защото виждаш в нечии анонимни очи,

любов, огряваща подобно утринни лъчи;

защото усещаш в нечие чуждо присъствие,

празнината, зейнала след болезнено отсъствие;

защото очите ти във всеки човек съзират

спомени от нежност, които не умират;

защото на света, колкото и да е безброден,

има някъде човек, който ти е сроден!

Тъгувам и за камъните вкъщи

На село нямаме като в Ню Йорк небостъргачи,
но всеки може на селския баир да се изкачи .
Не може да видиш наклонена кула като в Пиза,
но по залез слънцето красиво от небето слиза.
На село нямаме на Париж кралските градини,
но от бостана може да откъснеш зрели дини.
Не може да пиеш чай като в Лондон пред парламента,
но пък в кръчмата ще сръбнеш с дядовците мента.
Нямаме мостове над Дунав като в Будапеща,
но по камъните преминаваш на рекичката отсреща.
Къде ти на село има барокови испански катедрали?!
Но на гробището баби за Бог да прости са се сбрали.
Нямаме и голям стадион като на Реал Мадрид,
но децата ритат топката по прашния рид.
Не може да пиеш мътна бира като в стара Прага,
но всяка баба ти поднася ракия с усмивка блага.
Нямаме галещия бриз на остров Бали,
но нощите са напоени с дъх на сеновали.
Затова е много тъжно, жалко,
че няма картички от селото ни малко,
тогава светът щеше да разбере, да види
защо всичко мое родно ми се свиди
и защо в страните далечни, чужди и безбродни
тъгувам и за камъните вкъщи, които са ми родни...

Любовното обяснение на един морски капитан

О, по- бленувана от завръщане след далечно плаване!

В момента, в който ви съзрях на хоризонта, разбрах, че навлизам в необятните и дълбоки води на океана от Любов. Води, в които дори и най- точната морска навигация и компас, могат да се изгубят безследно. Но аз поех по този непознат и неизследван курс, търсейки спокоен пристан, където да хвърля котва насред бурите на живота. Ориентир ми бяха необятните географски ширини на вашата усмивка показващи ми курса към най- топлия юг на човешката взаимност. Ориентир ми бяха безкрайните географски дължини на вашата прегръдка, доказващи колко безбрежна може да бъде човешката прошка. Ориентир ми беше вашия глас, нежен като повей на далечен бриз, галещ с топлия си дъх неспокойните вълни на душата ми. Ориентир ми беше нежният прилив на вашата красиво развълнувана коса, търсещ брега на моите ръце.Ориентир ми беше навигационната карта на лицето ви, разкриваща чрез чертите му, координатите към дълбините на женската душа. След толкова много ориентири, можех да поема на най- далечното плаване, от което няма завръщане - Любовта. И аз се оставих на невидимите, подводни течения на привличането да ме водят към вашия най- слънчев Изток, откъдето изгрява слънцето на душата ви; към вашия най- съкровен Запад, където залязват лъчите на мечтите ви; към вашия най- суров Север, където духат ураганните ветрове на гнева ви; към вашия най- топъл Юг, където дъхът на устните ви, доближили лицето ми на една нежност разстояние, галят като попътен вятър уморените платна на душата ми...

Ураганно ваш: Капитан Донкин  

Любовното обяснение на една мутра

О, по- прекрасна от нов хит на Азис!

Всеки ден мисля за твоите очи, неотразими като халогенки на BMW Седмица посред нощ у Люлин; за твоите бедра - изваяни като бухалки за бой; за твоя глас - мек като возия на краден Мерцедес S класа; за твоята усмивка - грейнала като слънце, напекло плажа на Слънчака; за твоите зъби, блестящи като ляти джанти на слънце...Привличаш ме неудържимо като буза шамар, като нос плесница, като гръб бухалка, като ръчна спирачка дясна ръка на шофьор. Действаш ми подобно стероид на мускул, подобно чип тунинг на 8 цилиндров немски двигател, подобно тежък крак на педал за газ! Леле, като се сетя за тебе, ми идва да скъсам скоростната кутия на Бавареца!!! Да беше щанга, да съм те сгънал и скършил от блъскане у фитнеса. Ама нежния ти поглед ме възпира от глупости като ръчна спирачка Голф Тройка на кръгово в Перник. Затова стоя и те гледам по- кротко от касиер при въоръжен грабеж. Защото съм съгласен да влезнеш с взлом в душата ми и да обереш от нея най- ценното и най- всичкото, което някога съм имал след лятите алуминиеви джанти на Бавареца. А именно - любовта ми, по- ранима от челюст при удар с бокс и по- силна от замах на бухалка върху капак на кола, изпреварила ме на кръстовище!

Стероидно и празноглаво твой: Мускул Донкин