понеделник, 31 декември 2012 г.

Една закъсняла коледна приказка

В това пиано имаше фабрична грешка- единият от клавишите му звучеше фалшиво и никой не можеше да поправи настройката на тона. Бяха се опитвали всички учители по музика, които през годините преподаваха в училището. Накрая всеки се отказваше и така пианото остана да събира прах в мазето. Докато там не го откри новата учителка по музика. Тя се казваше Надежда. Беше отскоро в училището- една такава крехка, нежна и ранима като самата надежда. Но колкото и да изглеждаше привидно слаба, в нея имаше нещо много силно, подобно на инат- тя единствена от всички учители досега не се отказа да свири на фалшивото пиано. Беше решена да свири с пианото на Коледния концерт на училището, въпреки опитите на всички учители да я разубедят. "Звучи ужасно фалшиво!", обясняваха й всички. Но тя не ги слушаше и почистваше пианото от дебелия слой прах, натрупан по него през годините на самота и забрава. Когато изнесоха пианото от мазето, то имаше занемареният и унил вид на абсолютно ненужна вещ. Но след като учителката го почисти, то грейна така, сякаш се усмихваше, щастливо, че отново е на сцена. А сцената беше притихнала заедно с целия салон, пълен с ученици, учители и гости, които очакваха със свити сърца провала на младата учителка. Всички знаеха, че това пиано е повредено и свири фалшиво. Затова първите тонове, излезли изпод дългите тънки пръсти на Надежда, отекваха почти болезнено осезаемо във всеки един. Всички гледаха втренчено в пръстите на пианистката. Те се движеха с плавна грация по клавишите на пианото- изглеждаха така, сякаш не се докосват до тях. На няколко пъти мелодията минаваше на един тон разстояние от фалшивия клавиш, но Надежда не трепваше. Лицето й оставаше все така озарено от красивият съзерцателен захлас, който имат всички творци, когато изразяват неизразимото. Но неизбежното наближаваше, мелодията стремително се носеше към онзи тон, който пианото не можеше да извлече вярно. Само миг, стотна делеше пръстът на Надежда да се докосне до повредения клавиш. Всички очакваха срива, очакваха разпадането на мелодията на съставните й части. Но се случи нещо почти свръхестествено, необяснимо. Надежда натисна клавиша, той прозвуча наистина "ужасно фалшиво", но в този кратък миг тя се обърна към публиката и така мило, извинително се усмихна, че всички й простиха и мелодията продължи, сякаш нищо не се беше случило. Дори нещо повече- до края на мелодията Надежда десетки пъти използва повредения клавиш, но вече никой не чуваше неговото фалшиво звучене. Тонът звучеше по- вярно и истински от всички останали тонове на пианото. Може би, защото това беше тон, изсвирен не от когото и да е, а от самата Надежда!  

понеделник, 24 декември 2012 г.

Дядо Коледа - реалност и илюзия

Не е лесно да си Дядо Коледа! Не, не става въпрос, че Дядо Коледа трябва да подготви подаръци за всички деца по света и след това за една нощ да ги разнесе по адресите им. Дрън-дрън! Това го знае всяко хлапе, че е измислица. Става въпрос за милионите знайни и незнайни лица по света, които играят професионално или аматьорски ролята на Добрия старец от Лапландия, за да поддържат жив духа на Коледа. Знам, че на тези хора никак не им лесно, защото съм играл тази роля.
Майка ми беше начална учителка и веднъж ме помоли да бъда Дядо Коледа на новогодишното тържество, организирано за децата от първи клас. Какво пък, съгласих се. Но дори не подозирах какво ме очаква...
Първо, два часа стоях неподвижно прав, забит като кол за домати, докато учителките се суетяха около мен да ме екипират в одеждите на Дядо Коледа. То беше лепене на памучени мустаци, брада, вежди, червене на бузите с руж, обличане на костюма - роба, колан, шапка, ръкавици, ботуши... Накрая се чувствах като средновековен рицар в тежки доспехи - не можех да помръдна! Всичко беше закрепено по мен в крехко равновесие, което правеше движенията ми толкова тромаво непохватни, колкото са движенията на слон в стъкларски магазин. За да не се разпадна на съставните си части от костюма, се налагаше да не развивам скорост на движение, по-висока от една крачка в минута. Но дори и тази скорост затрудняваше протичането на нормалните жизнени функции на организма ми - особено процеса на дишане. Да дишаш през плътен килим от памучени мустаци и брада пред устата ти е почти равносилно на давене в дълбок кладенец. Дишането се превръща в тежък асматичен хрип, който се реализира чрез драматично звуково оформление, съпроводено с експресивни промени в цвета на кожата на лицето - от жълт, през червен, до син. И всичко това облято с извираща от порите на челото минерално топла пот, която, стичайки се пред очите, замъглява погледа до степен на видимост не повече от половин метър...
Поставен в тази толкова деликатна ситуация на водолаз, чиито припаси от кислород са на привършване, аз трябваше да се изправя пред детската публика, внушавайки мъдростта и достолепието на Добрият старец от Лапландия. Спомням си как влязох в салона с роботизирано вдървена походка, нарамил чувала с подаръците, почти се сринах в несвяст върху стола и погледнах децата с помътнели от недостига на кислород очи. Настана невъобразим шум от детска еуфория. Май бях успял да ги убедя, че наистина съм много стар и уморен от дългия път. Убедителен беше и гласът ми - дрезгаво измъчен: "Здравейте, мили деца!" На последната сричка от изречението вакуумът, създал се от отварянето на устата ми, беше засмукал част от памучните мустаци. Което сложи край на словесните ми изяви за вечерта. Заложих на жестомимичните изразни средства - одобрително кимане с глава, пляскане с ръце. Децата се надпреварваха да рецитират стихотворения, да пеят песни, с изключение на едно, което през цялото време ми шепнеше от първия ред:"Бате Пепи, ти ли си?!" Попита ме поне 10 пъти и си просеше, вместо подарък, накрая да получи дясно кроше от Дядо Коледа. "Бате Пепи, ти ли си?!" - вече не знаех аз ли съм, или не съм. Знаех само, че щеше да е по-лесно да приготвя подаръци за децата от цял свят и да ги разнеса за една нощ по адресите, отколкото да издържа до края на тържеството!...

Издържах! И си заслужаваше - заради всички деца, които ми повярваха. Които не видяха колко е трудно да бъдеш вълшебен герой. Не видяха грозната реалност, а красивото вълшебство. Не видяха обикновения бате Пепи, а необикновения Дядо Коледа. Всички те получиха най-ценния подарък - последното вълшебство, оцеляло в наши дни - красотата на Илюзията.

четвъртък, 20 декември 2012 г.

Красотата няма край

Вчера случайно ми попадна едно календарче за 2007 година. Загледах се в 12- те месеца и се опитах да си спомня поне един ден от тази година. Поне един ден от всички 365 дни. Обаче- нищо! Нито един ден не си спомнях. Тогава се опитах да си спомня поне час, или минута, или секунда дори. Но пак нищо. Все едно не я бях живял тази година. В паметта ми имаше един празен бял лист формат А 4. Къде бяха всички 365 дни от 2007 година!? Чак се притесних, сякаш тези дни бяха пари в банкова сметка, които инфлацията до такава степен е обезценила, че те напълно са се "стопили" и вече ги нямам- банкрутирал съм! Затова потърсих календари за 2008, 2009...Но и там ми "липсваха" всичките дни. А толкова пък да не помнех- млад човек съм. Толкова да ми е сив животът- не, имам цели две деца, та чак ми се шаренее пред очите от тях! Да не съм ги живял тези години- живял съм ги, щом съм ги навършил. На 35 години съм- значи съм ги живял, иначе щях да съм минус 3 години- 32. Елементарна математика. Тогава- какво се получаваше?! Получаваше се, че Животът не е елементарна математика. Защото хем ги имах, хем ги нямах тези три години. А не ми се мислеше пък за по- стари години, преди 2007. Ще излезе, че не съм живял! Че не съм се родил дори! Защото и това не го помня- как съм се родил. Къде ти- аз 2007- ма не помня, та 1976- та, когато съм се родил! Единствено конкретно помня дните, когато се срещнах с жена ми, когато се целунахме за първи път и когато се родиха децата ми. Значи- от 35 години само 4 дни! Утре да умра, ще си умра на 4 дни! И на това, ако не му се казва "млад и зелен"! За капак утре ще дойде и краят на света, но и него няма да го помня! А дали нещо, което не го помниш, въобще е било? Бил ли съм аз, бил ли е светът?! Или са били само тези съкровени 4 дни, събрали в себе си целият живот, целият свят, целият Аз!? Които никой календар на маите не може да прекъсне, защото са толкова красиви...Защото светът може да има край, но не и красотата! 

петък, 14 декември 2012 г.

Вярата на майския бръмбар



Сигурно ще ви се стори странно, че точно на Рождество пиша за майския бръмбар. Нали? Какво общо има той с Рождество и въобще с Вярата!? Малко известен за теологичните среди обаче факт е, че майският бръмбар е един от вдъхновяващите примери за силата на Вярата! Според изчисленията на учените той изобщо не трябва да лети. Със своето тегло и конструкция на крилата, за да излети, той трябва да има коефициент на подемна сила от 2 до 3, а фактически неговият коефициент е по-малък от единица. Бръмбарът обаче не само че лесно се вдига от земята, но и лети много добре. Лети, та чак бръмчи като дизелов двигател! Бррррррр! Сигурно всеки си спомня в детските години как  неговото бръмчене огласяше улиците през лятото. Майският бръмбар си летеше, без да знае и да го интересува, че според науката и според здравият разум, това е абсолютно невъзможно. Не е ли същото и с Рождество Христово!? Според науката е абсолютно невъзможно зачеване на човешки живот без предхождащ сексуален акт, но Дева Мария зачева дете, оставайки девствена и неопорочена. Вестта, че е заченала непорочно от Светия Дух, Дева Мария научава от ангел, слязъл от небето. Това пък според науката е още по- невъзможно- съществуването на ангели! Но науката греши за нещо толкова обикновено като майския бръмбар, та няма да сгреши за непорочното зачатие, ангелите и Рождество, които са толкова необикновени. Затова трябва да следваме простичкия пример на Вяра, даден ни от майският бръмбар, който лети не толкова с бръмбарските си криле, колкото с крилете на вярата! Криле, на които им е достатъчен съвсем малък, дори нищожен коефициент на подемна сила, за да те откъснат от гравитацията на невъзможното, на съмнението и на неверието в Бога. 

Да отгледаш Исус



Много е писано за земните родители на Исус- Йосиф и Мария. Но сякаш никой не се е замислял за тях- какво им е било да отгледат Исус? Със сигурност Той е бил покорно на родителите си дете, когато е станал съзнателна личност. Но дотогава!? Колкото и да е бил със свръхестествена природа, Той е бил и човек. Бил е бебе, което е плачело на висок глас посред нощ. Бил е дете, което е залитало и падало, докато е прохождало. Само тези два момента са достатъчни, за да си представим, какво им е било на Йосиф и Мария да отгледат Исус. Как ли са подскачали като ужилени при всеки бебешки плач нощем? Та това е синът на Бога! Да е бил само техен си син, сигурно са щели и по- спокойно да реагират и да проспят някоя Негова сълза. Но с това бебе е било различно, то им е било поверено от самият Бог Отец. Не е имало място за никакви компромиси, трябвало е да дават най- доброто от себе си. Ами, когато е Исус е прохождал? Горките, не ми се мисли за тях как са треперели при всяко залитане. Сигурно и двамата са се втурвали да го хванат, за да не падне и да си ожули коленете. Та как!? Може ли Синът на Бога да върви с ожулени колене? Разбира се, всичко това не е описано в Библията и можем само да го предполагаме. Но със сигурност да отгледат Исус за Йосиф и Мария е било огромна родителска отговорност. Било е напрегнат процес на внимателно изграждане на всеки детайл от възпитанието. Процес на дръзновено опазване на повереното им от Бога. Защото и двамата ясно са разбирали, че да вярваш, означава не просто Исус да се роди в теб, а нещо много повече- да си отговорен всеки ден за Него, търпеливо и внимателно да Го отглеждаш и да Го опазиш докрай! Да го опазиш за себе си и за другите...

Ако недай си Боже бях на мястото на Йосиф, земният баща на Исус



Ако недай си Боже бях на мястото на Йосиф, земният баща на Исус- направо не ми се мисли! Щях да се зачесвам, където не ме сърби и да се чудя откъде ми е дошло това дете, наречено Исус. Откъде!? От небето! От небето, от небето, ама на земята реалностите са други, особено пък в България. Тук вече деца не се раждат естествено, та свръхестествено! Как да им обясня на комшиите откъде е дошло това дете- от небето ли? Виж, да им кажа, че са ми "паднали" от небето десетина хиляди от някоя нива на дядо, да, ама- дете. Децата, че падат- падат, но само когато са пияни в дискотеката! Затова ще трябва да крия детето от комшиите. И само да смее да гъкне! Обаче пък как да му се скарам да мълчи? Да е обикновено дете- удари му един шамар и готово, ама тука работата е дебела. На това дете баща му е Господ- ще му ударя един шамар и после ще ме удари един гръм...от ясно небе! Обаче пък какво ще бъде това възпитание без нито един шамар!? Детето ще остане невъзпитано и Господ ще ми държи сметка. Ще трябва да заложа на моралните проповеди. Но как ще мога да надпроповядвам самият Исус, не знам!? Все едно на краставичар краставици да продавам. Така че и тази възпитателна методика ще ми рухне. Тогава освен ще го наказвам по 40 дни да не излиза от вкъщи...То пък и това ще е едно наказание- Исус 40 дни издържа в пустинята, та няма да издържи да си стои вкъщи...Та затова недай си Боже да бях на мястото на Йосиф, земният баща на Исус! Но като се замисля, май съм си точно на неговото място- мястото, на което е всеки баща- християнин. Защото децата ми, и двете, Бог ми ги изпрати. И в двете расте Духът на Бога, на Благодатта и Спасението. И двете имат свръхестествената сила да обръщат къщата ни с главата надолу. И двете ми е трудно да ги накарам да мълчат, да ги шамаросам и накажа да не излизат от вкъщи. И за двете бих направил това, което е направил Йосиф за Исус- бих им станал баща и обичал, дори да не бяха лично мои!

Ако Коледа и Рождество бяха футболни отбори



Вечният двубой, вечното дерби- Коледа срещу Рождество! Ако дербито между Коледа и Рождество беше футболно дерби, то в него един срещу друг щяха да бъдат изправени все едно Реал Мадрид и...някое анонимно селско отборче от регионалните групи. Така си е- може ли скромната смиреност и духовност на Рождество да се сравнява с пищната и бляскава разточителност на Коледа!? Коледа е като богатият футболен колос Реал Мадрид- атрактивна, медийно популярна и пълна със суперзвезди в редовете си. То са дядо Коледа, Снежанка, джуджетата, елените- коя от коя по- голяма, широко рекламирана, капризна и скъпоплатена звезда! Докато Рождество си е едно бедно, скромно, почти невзрачно селско отборче, което никой не го знае и не иска да го знае. Играчите в неговите редове са от скромни по- скромни- най- обикновени юдейски селяни и овчари, и едно безпомощно дете, родено в ясла. Само един ангел и пътеводна звезда светят за блясък, но той е несравним със сиянието на хилядите коледни гирлянди и лампички на противниковия отбор. И така Коледа се изправя винаги със самочувствие в този двубой. Със самочувствие и самоувереност, подхранвани от широката подкрепа на милионите си фенове по цял свят. Докато Рождество винаги излиза някак свито, без самочувствие, с разколебаната подкрепа на своите фенове, наричащи себе си християни, които обаче симпатизират къде тайно- къде явно и на Коледа. И логично Коледа винаги повежда в резултата- вкарва от воле атрактивни подаръци и банкети във вратата на противника, които подлудяват жадната за зрелище публика. Рождество отговаря смирено, почти пасивно, без агресия в защита и атака- само с една простичка история за раждането на дете в обикновен ясла, заобиколено от овчари и домашни животни. Единственото необикновено нещо в тази история е, че това дете е син на Бога. Направо несравнимо с всички екзотично необикновени герои в отбора на Коледа- Снежанка, джуджетата, летящите елени. Те веднага изблъскват обикновената необикновеност на божия син по тъч линията и отново атакуват, докато оставят всички без дъх. Вкарват от воле ястия след ястия, трапези след трапези, заря, фойерверки, пожелания...Рождество е притиснато до стената на пълната загуба, до пълното поражение. Но то остава докрай вярно на себе си- не избира залъгващите финтове, а честната игра и вътрешната красота. Онази красота, която се проявява точно в края на дербито, най в края, в последните минути на двубоя, когато вече съпротивата е безмислена, когато вече е пределно ясно кой губи и кой печели. Тогава Рождество губи своя основен играч на терена- Синът на Бога. Губи го по особено жесток, но и красив начин, а именно като го жертва за спасение на самия противник, за спасение на всички, които през цялото време на това вечно дерби са освирквали Рождество и са викали за Коледа!       

вторник, 11 декември 2012 г.

"Телефонът на абоната е изключен или е извън обхват"....

Архангел Михаил се обажда на телефон 112 на 21.12.2012 г. сутринта, за да подаде сигнал, че започва Краят на света...

Архангел Михаил: Ало, искам да подам сигнал, че започва Краят на света!

Операторката: Дайте ми точен адрес, господине!

Архангел Михаил: България!

Операторката: Ама, господине, то в България Краят на света отдавна започна, нищо ново не ми казвате!

Архангел Михаил: Как така, Господ знае ли!?

Операторката: Един Господ знае!

Архангел Михаил: И откога започна Краят на света при вас?!

Операторката: От 1989 година, господине!

Архангел Михаил: И вижда ли му се края!?

Операторка: Не му се вижда!

Архангел Михаил: Е, този път Краят на света ще има край, обещавам ви.

Операторка: Тези обещания колко сме ги слушали. Но в България нищо не се върши докрай!

Архангел Михаил: Госпожо, така с вас може да си говорим до безкрай, а аз имам Край на света да върша!

Операторка: Нищо де, така работното ми време по- бързо ще мине...

Архангел Михаил:... Ама, какво работно време, то след малко светът ви ще мине!

Операторка: Няма откъде да мине, господине, преди вас подадоха сигнал, че републиканската пътна мрежа е повсеместно блокирана от навалелия обилен сняг...Ще чакате!

Архангел Михаил: Докога!?

Операторката: Един Господ знае!

Архангел Михаил: Ама не може да чакаме!

Операторката: Не могли да чакат! А ние как може да чакаме!? От 89- та чакаме всичко да свърши. Край няма тоя край! Край!

Архангел Михаил: Как край!?

Операторка: Край! Работното време ми свършва!

Архангел Михаил: Ок, край! Работното време ми започва...

...Последното нещо, което операторката чува, е силно, много силно пращене в слушалката. Сигналът изведнъж прекъсва, настава тишина. Космическа тишина, в която със страшна сила отеква стандартното гласово съобщение: "Телефонът на абоната е изключен или е извън обхват"....