петък, 28 май 2010 г.

Ако думите, написани от мен, имаха ехо...

Думи, думи, думи. Толкова много думи, които имат своето буквално и метафорично значение, своя граматически статут и функции, своето логично обусловено място в изречение, но...Нямат ехо! "Как така ехо?!", ще попитате недоумяващо. Отговарям ви: "Ехо като ехо!" Като ехо в планината. Което, като извикаш "Ехоооо!", отговаря със същото, връщайки го обратно- "Ехоооо!" Буквално за такова ехо ви говоря (пиша). Точно такова ехо нямат написаните думи. Но си мисля, какво ли щяхте да чуете, ако думите, написани от мен, имаха ехо?! Пак ще недоумеете, дори ще възроптаете: "Толкова ли пък е важно това, та ни занимаваш сега?!" Да, важно е. Защото, ако написаните думи имаха ехо, щяха да се чуват всички гласове и звуци, които е чувал автора, докато ги е писал. Те щяха да отекват с ехо във всяка една дума. Например от думите в романа на Ремарк "На Западния фронт нищо ново" щеше да отеква ехото от залповете на оръдията, под смъртоносния огън на които той води записки за бъдещата си творба. От думите в стиховете на Вапцаров щеше да идва с ехо шумът от боботенето на корабния двигател, на който той е работил, докато пише част от поезията си. От думите в дивите разкази на Хайтов пък щеше да се чува ехото от шума на листата в Родопа планина, където той като лесничей си записва на открито много от сюжетите, които след това разработва в книгите си...
...И така, ако написаните думи имаха способността да поемат и да отразяват всички странични гласове и звуци, които са съпътствали тяхното написване, щеше да бъде толкова...съкровено. Да, съкровено! Защото щяха да се чуват много от онези гласове и звуци, които се описват с думи. Както е в моя блог...
...В моя блог, ако думите, написани от мен, имаха ехо- щяха да се чуят толкова интересни гласове и звуци. Всички гласове и звуци, които неизменно съпътстват моето писане:
-"Хрррр- хрррр- хрррр!" Това е ехо от тихото похъркване на Мамето, докато пиша посреднощем с лаптопа в леглото;
- "Още ли не си заспал!?" Това е ехо от стоманено императивния въпрос, който Мамето винаги ми задава, когато стане, за да отиде до тоалетната през нощта;
- "Мамоооо, па татето пак е на компютъра!" Това вече е ехо от коварно предателският вик на Сашко, който той винаги надава, когато случайно влизайки в стаята, ме е заварил, че пиша;
- "Тате, има аки!" Е, има ли съмнение?! Това е ехо от безпомощното гласче на Невичка, която закономерно се нааква винаги, когато съм седнал да пиша;
- "Гррррррррррррррррррр!" Това е чутовното ехо от гъргорещият дизелов двигател на комшията, от който при минаването на колата покрай къщата, прозорците започват да треперят, зъзнейки от мистичен ужас, моторно- рефлексно предаващ се на пръстите ми по клавишите ;
- "Малинчооооооо!" Това е ехо от гласовете на децата, викащи за игра комшийчето, от което винаги ми пониква марксистко- ленинска брада, като го чуя, защото то просто е...АДСКИ ДОСАДНОООООО и ме изкарва с електрошокова сила от творческия унес...
...Това е невъзможно- възможното ехо, което щяха да имат моите думи. Описвам го, защото нито един текст не е просто текст, нито една дума не е просто дума- зад всички тях се крие безмълвното ехо на любимите ни гласове и звуци, което се чува едва тогава, когато останем насаме с тишината на тяхната мъчителна липса...

1 коментар: