сряда, 5 май 2010 г.

Неделно училище: Животът ни като дупка в асфалта

6 километра до работата. Отиване и връщане. Изминавам ги всеки ден. 22 работни дни в месеца. По два пъти - 44 пъти... Това шосе го знам на наизуст.
Мога да го измина и със завързани очи. Познавам искрено и лично всяка една дупка в асфалта. Знам къде се намира, колко е широка, колко е дълга, колко е дълбока, нейния произход и еволюция, релеф, минимален, среден и максимален дебит на вода при дъжд...
Знам всичко! Всяка една дупка прилежно съм я обследвал, анализирал и класифицирал, на основа на което, съм изработил съответен подход към нея, строго съобразен с нейните индивидуални особености...

Според моята класификация има три вида дупки на пътя: които можеш да заобиколиш, над които можеш да минеш и през които няма как да не минеш. Подходът за преодоляване на всяка една от тези три вида дупки е различен...

При дупките, които могат да се заобиколят, просто ги заобикаляш. Леко волана наляво или надясно и продължаваш. При дупките, над които може да се мине, минаваш над тях. Така подхождаш, че те да останат под колата, между двете предни и задни гуми. А при дупки, през които няма как да не минеш - минаваш. Може сърцето да ти се къса, но минаваш. Такива дупки най-често се срещат.

Те са толкова широки и дълги, че няма как да ги заобиколиш или да минеш над тях. Можеш да минеш само през тях. Затова намаляваш скоростта, почти спираш и минаваш. Минаваш мъчително бавно, напрегнато, усещайки физически всяка грапавина от релефа на дупката, с риск да си счупиш колата...

Докато минавам всеки ден през тези дупки, си мисля, че те са като онези другите дупки в ежедневието, в живота - грижи и проблеми в работата, в семейството, болести, смърт на близък и т.н. Някои можеш да ги заобиколиш, други да прескочиш, но при повечето минаваш през тях.

Минаваш през живота и през смъртта - тях не можеш нито да ги заобиколиш, нито да прескочиш. Но можеш да ги усетиш с цялата си същност, с всеки пулс, с всеки дъх - до последния, до най-малката и най-мъчителна подробност. До най-болезнено красивия детайл... За да продължиш пътя си, който не свършва на дъното на дупката, а просто минава през нея!

И така, мислейки за тези неща, шофирам. Всеки ден по 6 километра. Отиване и връщане. До втръсване, до затъпяване, до отчаяние... Но добре, че ги има дупките на пътя. Иначе, никога не бих намалил скоростта почти до спиране - ей така безпричинно. Никога не бих толкова втренчено внимавал в пътя. Никога не бих забелязал и почувствал неговите съкровени подробности, които скоростта е отминавала и превръщала в безличен фон на пътуването.

Никога не бих изживял тръпката от дебнещият зад завоя риск и възможност.

Никога не бих достигнал до ръба на дупката, след която продължава линията на пътя, линията на надеждата.

Няма коментари:

Публикуване на коментар