петък, 31 юли 2009 г.

Горе на черешата

"Отрежи тези череши, вече са стари и нищо не раждат, само пречат!"- всеки ми говори това.
...Те наистина са стари- на цели 33 години. На колкото съм и аз. Преди 33 години дядо ми ги е донесъл чак от Кюстендил, от родния край на майка. И татко ги е посадил в двора, в чужда, далечна за тях земя- на 200 километра от родния им край. В началото боледували, докато свикнат с чуждата почва и дебелата сянка, която хвърляла върху тях къщата. Но на следващата пролет се разлистили и започнали да пускат корени. Генетично трябвало да останат нискостеблени ,защото били сорт полски череши, предвидени да не са високи, удобни за лесно и бързо бране. Но им се наложило да надрастнат самите себе си, защото иначе трябвало да загинат- нямало да могат да улавят слънчевите лъчи, които къщата закривала. Затова те пораснали високи колкото къщата- чак до слънцето. Заедно с тях израстнахме двамата с брат ми- катерехме се по тях като по мачти на ветроходен кораб. И в нашите детски въображения те наистина бяха такива- мачтите на "Еспаньола", корабът от "Островът на съкровищата". От върха, на които се виждаше точно той- Островът на капитан Флинт с неговото заровено пиратско съкровище. Днес синът ми също се катери по клоните на черешите. Не знам какво вижда, когато се качи до върха им- може би също Островът на съкровищата. Защото той продължава да е някъде там на хоризонта, вълнуващ и тайнствен, скрил в себе си най- безценното съкровище. Не това на капитан Флинт, а на изгубеното детство. Съкровището на детското въображение, което може да превръща и най- обикновеното в необикновено, и най- делничното в празнично, и най- реалното във вълшебно...
Затова няма да отрежа черешите, защото там, горе на черешата е още детството!

неделя, 26 юли 2009 г.

12- то писмо

"Господ е Пастир мой; Няма да остана в нужда.
На зелени пасбища ме успокоява; При тихи води ме завежда.
Освежава душата ми; Води ме през прави пътеки заради името Си.
Да! и в долината на мрачната сянка ако ходя Няма да се уплаша от зло; Защото Ти си с мене; Твоят жезъл и Твоята тояга, те ме утешават.
Приготвяш пред мене трапеза в присъствието на неприятелите ми, Помазал си с миро главата ми; чашата ми се прелива.
Наистина благост и милост ще ме следват През всичките дни на живота ми; И аз ще живея за винаги в дома Господен." Псалм 23

Това е толкова стар текст. Написан преди хиляди години. Поколения вярващи и невярващи са го чели или чували. Поколения са минавали през надежда и отчаяние, през живота и смъртта, изричайки тези думи. Войници са влизали в битка, осъдени на смърт са отивали на екзекуция, тежко болни са посрещали сетния си час, шепнейки Псалм 23. Той звучи и на почти всяко християнско погребение, цитиран в прощалните надгробни слова... А е толкова обикновен и непретенциозен. Той не е задълбочен философски трактат за смисъла на живота. Той не е изящна поезия, написана в съвършена стихотворна стъпка. Той не е интелектуално претенциозна проза, сложно разсъждаваща върху екзистенциални теми. Той не е остро злободневна публицистика. Той е...просто ВЯРА,НАДЕЖДА и ЛЮБОВ. Трите неща, без които не можем нито да живеем, нито да умрем. Вяра, че "Господ е пастир мой". Надежда, че "няма да остана в нужда". И любов, която "на зелени пасбища ме успокоява и при тихи води ме завежда"...
...Затова искам този текст да стигне и до моите деца- за да знаят, че дори през долината на мрачната сянка да ходят, Той ще бъде с тях.


четвъртък, 23 юли 2009 г.

11- то писмо

Това се случва всеки ден. Точно когато вече съм приспал дъщеря ми за следобеден сън. Точно в сюблимния миг, в който тя бавно, плавно затваря натежали клепачи, след като е изслушала целия ми репертоар от детски песнички в продължение на час.Точно в този миг на крехко равновесие, в който везните на умората и съня натежават и настава пълна тишина, нарушавана само от лекото дихание на детската невинност...Тогава гръмва бомбата на онзи чутовен вик, който надават приятелчетата на нашето съседче:"Малинчо-о-о-о-о-о-о-о-о!" Интонационният акцент винаги пада с особен фалцетен драматизъм върху последната сричка от името- "чо-о-о-о-о-о!" И точно това "чо-о-о-о!" излиза като куршум, изстрелян от "Калашников", който се забива право в целта. Право в съня на детето ми, което подскача като ударено с медицински електрошок в Бърза помощ. Отваря очи и мигащо уплашено, в състояние на полусън се опитва да разбере какво става. През това време аз вече съм излетял на терасата и шепна, макар че в гърдите ми напира истеричен крясък:"Тихо-о-о-о, ще ми събудиш детето!" А онзи малък разбойник, чул- недочул какво му шепна, продължава да крещи:"Малинчо тука ли е-е-е?!" В този момент, ако някой услужливо ми подаде тежка картечница, ще я приема, виейки от удоволствие. А след това ще застина с каменно изражение на лицето и без да трепне нищо в мен, ще натисна спусъка.Та-та-та-та-та! Гилзите ще хвърчат в хаотични посоки, патроните ще летят с остро свистене...
...Обаче това се случва само в моето въображение. Иначе... Какво да ги правиш? Деца! Те си знаят тяхното:"Малинчо тука ли е-е-е?!" Дъщеря ми, вече събудила се, ме гледа с очи, в които чета, изписан същия проклет въпрос- "Малинчо тука ли е?!"...
...Не ми остава нищо друго, освен да извикам на целия свят:"Малинчо не е тука-а-а-а-а-а-а-а-а-а-а-а!!!!!!"

Десето писмо

Здравейте, малки демократи!

Ей, това малките станаха големи демократи!...
...Помолих Сашко да ми налее чаша вода, че бях зает да храня малката, а той въздъхна тежко и погледна с отчаяние към тавана, сякаш търси помощ от небето. След кратка пауза на напрегната тишина, с покъртителен глас на герой от шекспирова трагедия, промълви:"Аз да не съм ти слуга!" Очите ми, разширени като на анимационен герой, гледаха с мигащо недоумение, търсейки обяснение за този демонстративен акт на гражданско неподчинение. Интонацията на гласа ми премина от вежливо умоляваща към императивно настояваща при изричането за втори път на молбата да ми бъде налята чаша вода. Последва още по- категоричен отказ, дефиниран в духа на декларациите за независимост на личността от времето на Френската революция:"Аз да не съм се родил, за да ти слугувам!" Ха! Келешът му с келеш- 6 годишен, още малко щеше да започне да ми цитира и Конституцията, раздел "Граждански права и свободи". И то за една чаша вода от чешмата, която беше само на метър разстояние от него! Гледах тъпо и невярвах- в главата ми изплува паралел с едно време. Когато бях дете, татко само да ме погледнеше леко под вежди и това ми беше достатъчно да затичам към чешмата, за да му пълня чашата. Ама такова беше времето- тоталитарно. Родителят имаше авторитарно неоспорима власт. И зад гърба на неговата авторитарност стоеше цяла една държавна идеология, която внушаваше правото му да налага безусловно подчинение...Е-е-ех, доброто старо време! А сега с тая демокрация и една чаша вода не може да изпие човек като хората- жаден да си остане. Ха съм го пратил Сашко против волята му до чешмата, ха съм му нарушил конституционните свободи. Веднага ще се вдигнат европейските комисии, Съдът в Страсбург, Бриджит Бардо, парижките студенти, антиглобалистите, Гринпийс, Нато, ФБР, Бойко Борисов...Мътна и кървава ще стане. За една чаша студена вода...
...Затова, си станах и си налях сам чашата, че ако чакам на Демокрацията- и жаден, и гладен ще си остана. Обаче, минавайки покрай свободния демократ, борец за права и свободи, не издържах на изкушението и леко го пернах по врата- и той не разбра откъде му дойде...Откъде ли?! От дедо му Сталин, дето има щастието, че не му е съвременник!...

вторник, 21 юли 2009 г.

С деца на море 10 част

...А това е Невичка! Нейното море се събира в едно легенче. Тя така и не видя истинското, голямото море, защото не я взехме с нас. Но всъщност, тя през цялото време беше с нас- отидохме до морето, за да разберем, че най- истинското море е това на снимката...В легенчето. Неговите вълни са къдричките на Невичка, неговата буря са ритащите й във водата крачета...И в това море никога не може да се удавиш, защото Невичка винаги ще те спаси със своята невинна усмивка...

С деца на море 9 част

Всяка вълна своя бряг намира,
целува го страстно и умира...

Направих 10 кадъра, докато уловя този момент- разбиването на вълната в брега. Взирах се, очаквайки я с притаен дъх. Виждах я през обектива как тежко наближава, събира силата си в юмрук и устремно се засилва към скалите. Разкошно красива, безумна, могъща- тя се хвърляше в острите ръбове на брега, за да се взриви на хиляди искрящи пръски, летящи с гнева на нейният предсмъртен пулс. Но пръстът ми винаги закъсняваше. Натискаше преди или след разбиването на вълната. Тя беше неуловима. Свободна! И беше много глупаво от моя страна да се опитвам да я уловя в кадър. Но аз натисках и натисках хищно фотоапарата- исках да я имам като ловен трофей. Не можех да разбера, че тя трябва да остане свободна в този свой толкова съкровен последен миг- последният, който й принадлежи...
...Докато аз се инатех да уловя неуловимото, децата на плажа просто се радваха на всяка вълна, крещейки от възторг!

С деца на море 8 част

Това е прозявка- по детски непринудена и шумна...А само на метър група индийски туристи, притихнали в захлас, слушаха с интерес разказа на екскурзоводката си. Когато сред античната тишина на храма се разнесе една отегчена прозявка...Индийците будистки деликатно се усмихнаха с разбиране и продължиха да слушат...
...Мен ме няма на снимката, защото потънах в земята от срам!

С деца на море 7 част

Бургас, моста...
Тези момиченца са само на 12 години- снимах ги, преди да скочат от моста в морето. Опитах се да ги разубедя, бяха толкова крехки, а под тях вълните страшно се блъскаха в колоните на моста. Те събираха кураж да скочат цели 30 минути, през които и аз треперех с тях, защото се поставях на мястото на нищо подозиращите им родители. Но те бяха решени да скочат и го направиха. Полетяха дръзко красиво към бездната- две нимфи, с развяти коси и слънчеви усмивки. Малки, но големи- по- големи от страха. Слаби, но силни- по- силни от гравитацията...

С деца на море 6 част

Заслушан в шепота на вълните,
в нежната изповед на морето-
чувам мълчанието на сълзите,
с които ми плаче сърцето...

...Това е много съкровена снимка. Саши се е обърнал към морето, за да не видя сълзите, напиращи в очите му. Сълзи на тъга по неговата малка сестричка, която не беше с нас. Тъга, отключила се съвсем случайно- от долетял до слуха смях на момиченце, който напомняше този на нашата малка Неви. "Какво ли прави сега Невичка?!", попита на глас Саши и отмести очи настрани. А след това се обърна към морето. Стоя така, клекнал по детски, с подпряна глава, заслушан в морето. Вълните тихо докосваха кея, морето за миг потъмня от преминаващ облак. До нас долиташе смехът на чуждото дете- далечен като ехо от миналото. Вятърът го понасяше към хоризонта върху крилете на излитащите чайки. На брега нямаше никой- само аз и Саши, търсещи отговор на най- човешкия въпрос- "Какво ли прави сега Невичка?!"...
...А иначе вие щяхте да си помислите, че това е една най- обикновена снимка- на дете, гледащо морето.

понеделник, 20 юли 2009 г.

С деца на море 5 част

Несебър. Стените на този античен храм са чували какво ли не за всичките векове,през които ги има- въодушевени молитви, славещи Бога песни, вопли за милост и прошка, тихи изповеди, пламенни проповеди, възклицания на възхитени туристи, спорове и коментари на археолози и историци, въздишки на прехласнати поети и живописци...Но не са чували...ръмжене! И вие няма как да го чуете,обаче то се вижда на снимката:"Ммммммммммм, искам сладоле-е-ед!"

С деца на море 4 част

Няма начин как да чуете диалогът зад този кадър...
"Тате!" Мълчание. "Тате-е-е!" Дълбока въздишка на досада: "Кажи бе, Сашко!" "Мисля, че ми се ака!" "Изчакай малко да направя снимката де!"...
...След малко. Тих глас:"Тате!" Шумна въздишка:"Сега бе, Сашко!" Пауза. Виновен глас, примесен с облекчение:"Тате, мисля, че се нааках!"...
...Морето искри с трептящ далечен хоризонт. Бризът навява тиха носталгия... А нечий гащи са наакани. Истинска идилия!

С деца на море 2 част

Това е пътят към стария град на Несебър. Почти всяко дете го изминава, ходейки по парапета, придържано за ръка от своите родители. По същия начин го измина и моят Саши. Не знам дали за него това е било вълнуващо, но за мен беше. Защото си спомних, че по този парапет и аз съм минавал, държан за ръка от баща ми. Дори си спомних как на моменти ме дострашаваше от вълните, които се разбиваха на метри от мен, но стисках силната ръка на татко и продължавах да вървя спокоен, че той няма да ме изпусне. И той наистина не ме изпусна тогава- както и аз Саши сега. Но рано или късно всеки остава сам на парапета, сред развълнуваното море, с празна ръка. И пътят продължава, за да ни отведе назад към спомена, където завинаги ни очаква ръката на любимия човек...

петък, 17 юли 2009 г.

На гости на Татко Пепи

Предисловие:http://tiburon-tiburona.blogspot.com/2009/07/blog-post_17.html

С удоволствие приемам поканата на Татко Пепи да оставя на страниците на този блог и моето писмо до порасналите ми вече дъщери.

Мили мои момичета,

Не ме гледайте така сърдито. Къде останаха светещите пламъчета в ококорените ви детски очички?! Да, знам, че вече не сте малки – познавам... по критичния поглед на младата 20-годишна госпожица и сърдитият поглед на 15-годишната тинейджърка. Не ме съдете, че съм строга с вас. Зад моите нервни майчини излияния и зад смръщения поглед на баща ви се крият нашите родителски страхове. Приемаме, че вече сте пораснали, но за нас винаги ще бъдете малките палави момиченца – с ожулени лакти и колене, питащи и разпитващи, любознателни, мили и нежни или ревящи и тропащи с крак.

Не си мислете, че не ви разбирам. В огледалото на вашето непокорство се оглежда моя собствен образ . Инатът ви също е по наследство. А красивите черти на лицата ви ... е,те напомнят бащиния образ. Единственото нещо, което няма да наследите от нас е скъп имот или луксозен автомобил. През всичките тези години се стараехме да ви насочваме как сами да забогатеете , как сами да натрупате богатство ... Знаете за какво ви говоря – за безценното богатство от знания, добродетели, верни приятели ... Само то ще ви помогне да изкачите стръмните стъпала на живота и да отворите тежките порти на успехите си.

Не мога да пиша повече... Пречи ми тишината. Липсват ми сестринските ви препирни и звънливия ви смях. Вече е късничко, прибирайте се! Александра, не забравяй да сложиш предпазния колан и не настъпвай газта! Ванина, поглеждай по-честичко часовника – не забравяй за вечерния си час! Чакаме ви за вечеря.

Мама Албена

П.С. Всъщност винаги ще ви чакаме, дори когато всяка от вас поеме своя път в живота /който , знаете, не е розов/. Аз ще трепвам при всяко скръцване на входната врата, а баща ви по навик ще поглежда тайничко стенния часовник. Ще се споглеждаме нервно , всеки привидно отнесен в своите мисли. А всъщност и двамата ще тръпнем в очакване да се появат двете малки сладки момичета - нашите пораснали дъщери... Ще тръпнем в очакване на мига, в който ще се разнесат вашите звънливи гласчета: „Мамо! Тати!”

Това ще са най-щастивите моменти от нашата старост...Обичаме ви.

Покана до всички родители, които четат този блог

Здравейте, Родители!

Сигурен съм, че имате да кажете толкова много неща на децата си- независимо дали те са още малки или вече пораснали. Още по- сигурен съм, че по една или друга причина пропускате да направите това. Защото все не ви се удава случай, пропускате точния момент, изплъзват ви се най- подходящите думи. И така нещо остава неизказано. Нещо, което вашите деца заслужават да чуят. Тогава- защо пък да не го прочетат?! Понякога писаното слово има много по- голяма и трайна сила на въздействие, отколкото имат думите при непосредствен разговор. Написаното остава завинаги и многократно може да бъде препрочитано и преосмисляно. Може веднъж да звучи по един начин, а след това- по друг, нов и различен. Затова отправям към вас предизвикателната покана да вземете участие в моя блог, като го използвате със същата цел, подобна на моята- за изпращане на писма, адресирани до вашите деца, в които да изразите неизразимото, цялата си родителска обич, надежди, страхове, очарования, разочарования и чувства. Които писма ще останат в тази виртуална пощенска кутия и някой ден децата ви ще отворят този блог и с изненада ще открият в него писмо от мама и от тати. С думи никога неизречени- думи на нежност, макар и малко закъсняла...
Писмата си можете да изпращате на моя e- mail: pdonkin2@gmail.com, откъдето те ще могат да бъдат публикувани на страницата на блога.
Заповядайте, моят блог е и ваш блог- блог на всички родители, които търсят диалога с децата си!

четвъртък, 16 юли 2009 г.

Писмо до незнайния посетител

Здравей, Незнаен!

Виждам как пулсира твоята звезда върху картата на посетителите на блога ми. Някъде в Атлантика. Не знам кой си. Знам само, че си някъде там, на хиляди километри, седнал пред своя компютър. Между нас има толкова много планини и морета, граници, часови разлики, национални особености, анонимни щастия и нещастия, съдби. Но въпреки това твоята звездичка продължава да пулсира върху картата, сякаш е далечно трептяща светлина на фар, сигнализиращ, че брегът е близо. Брегът на нечия незнайна човешка душа, до която ще стигнат моите писма. Които може би ще те трогнат, подразнят или оставят безразличен, но най- важното- ще стигнат до теб, Незнайният. Ти ще станеш техният получател. Където и да си- дори насред Атлантика, насред Нищото. Ти вече ще си получателят- адресът. И повече няма да бъдеш Незнаен, защото ще знаеш, че някой ти праща писма, някой вижда как пулсираш върху картата и не си сам.

сряда, 15 юли 2009 г.

Девето писмо

Очите ти-поезия и песен,
носталгични като късна есен,
нереални сякаш са миражи,
по-съкровени от залезни пейзажи;
очи,събрали в себе си безбрежност,
очи,стаили наранена нежност...
Спирам!
Нямам думи да опиша твоите очи,
пред тях дори поезията мълчи.

Мили деца,

Това са очите на вашата майка. Очите, които са ви видeли още преди да се появите на бял свят- в съня си, в мечтите си. Това са очите, които са ви видeли първи, когато сте се родили, за да ви се усмихнат през сълзи от щастие. Това са очите, които не са заспивали до късна нощ, когато сте били болни. Това са очите, които единствени виждат вашите невидими, несподелими с никого болки и страхове, надежди и копнежи. Това са очите, които ще продължават да ви приемат с нежност дори когато целият свят ви отхвърля. Това са очите, в "огледалото" на които, ако се огледате, ще се видите по- красиви и по- уникални отвсякога. Това са очите, които ще ви очакват, колкото и да сте неочаквани, които ще ви търсят, колкото и да сте изгубени- до край...Това са просто очите на вашата майка- най- красивите очи!

Осмо писмо

Здравейте, мили!

Имате толкова много снимки. Някой ден ще ги разглеждате и ще искате да разберете повече за себе си от тях. Но те са само едни технически изображения- няма да ви кажат нищо повече от това, което е запечатано на снимката и ще "премълчат" цялата съкровеност на детайлите, останали извън фокуса на обектива. Така Саши никога няма да разбере, че не е посмял да се усмихне широко пред обектива, защото предното му зъбче се е клатело и той се е страхувал това клатене да не бъде компроментиращо заснето. Неви пък няма да разбере, че за да я снимаме с новото й якенце, сме се гонили и борили с нея да го облече по целия етаж, сякаш обяздваме прериен мустанг. И накрая, вече облечена насила, аз, скрит зад нея, придържайки я със сетни сили, давам шанс на майка й да направи заветния фотос. Саши няма да разбере цялата екзистенциална дълбочина на тъгата, стаена в очите му- причината, за която е отказът на майка му да му закупи трети поред сладолед в рамките на един астрономически час. Неви пък няма да разбере, че лиричната съзерцателност на погледът й е вдъхновена от чинията, пълна с кюфтета, от които се вдига ароматна пара...И още толкова много зад- и извън- кадърни подробности ще останат невидяни от вас. Но най- важната незаснета подробност ще е точно тази- любовта на снимащите ви мама и тати. Нашата любов е останала зад кадър- анонимна. Но тя е толкова силна, че ви е заснела такива, каквито винаги ще бъдете в нашите родителски очи- красиви в своите най- съкровени, уловими и неуловими мигове!

вторник, 14 юли 2009 г.

Седмо писмо

Здравейте, банда!

Признавам си- понякога ми се е искало да остана сам, без вас, без деца. Така, само за един час дори.Един час на тишина и спокойствие. И това ми се е случвало- прибирал съм се от работа,а вие сте излезли с майка ви на разходка. "Милата ми тишина!", е първата ми мисъл. Но в следващият момент тази тишина вече започва да ме потиска, да ме плаши и да ме преследва. Започвам да вървя и да се лутам из къщата, не мога да си намеря място. Включвам и изключвам телевизора. Сядам и ставам. Чеша се, без да ме сърби. Кашлям, без да ми се кашля. И накрая капитулирам- отивам до прозореца и започвам да гледам дали не си идвате. Представям си се как изглеждам отстрани- застанал тъжно самотен като бездомно куче, с големи, влажни очи...У дома си бездомен, както се пееше в една песен. Стоя и гледам през прозореца, надявайки се да видя как се завръщате- Неви с пингвински поклащащата се походка и Саши, подскачащ от единия си крак на другия. И вече искам да ви чуя как се карате помежду си за солетите и сладоледа, как ръмжите, хленчите, пискате, ревете и докарвате до ръба на нервна криза майка ви. Вече искам да ме докарате и мен до нервна криза. Искам да вляза в тоалетната и някой коварно да ми изгаси лампата. Искам да вляза в кухнята и да настъпя някоя захвърлена на пода вафла, кукла или количка. Искам някой да ме попита за стотен път "Ще ми купиш ли сладолед?!". Искам да ми замирише на пълен памперс. Искам, като седна да ям, някой да замрънка, че иска да опита от моята чиния. Искам да сресвам навити като охлювчета къдрички, да слагам фибички на вирнато перчемче, да се дуелирам с пластмасови мечове, да се стрелям с капсови пистолети, да лазя по пода с колички в ръцете си....Но само да ги няма тази тишина, това спокойствие и тази празна къща. Защото, ако е толкова тихо, спокойно и празно- значи празникът на живота е свършил. Та на празник никога не е тихо, спокойно и празно. На празник винаги е шумно, весело и е пълно с деца. Не искам да го пропускам!...

понеделник, 13 юли 2009 г.

Шесто писмо

Тичай, нежност, ужасно закъсняваш!
Закъсняваш да бъдеш нежност...
и после така горко ще съжаляваш
за тази си небрежност.

Тичай, нежност, надтичай грубостта!
Само крачка дели те от финала,
за да ме догониш в онзи миг преди смъртта,
преди душата ми да е отлетяла.

п.п. Мили мои, понякога не ми достига нежност. Понякога нежността ми закъснява. Изостава с толкова малко, на една крачка от грубостта. Само на една крачка, на една нежност разстояние- най- дългото разстояние от човек до човека...Съжалявам!

Пето писмо

Здравейте, мои малки смелчаци!

Ние сме се сгушили, а навън бушува гръмотевична буря. Блясъкът на светкавиците разкъсва черния цвят на нощта- за миг осветява цялата детска стая. Виждам разширените от страх очи на Саши. "Дай ми ръчичка", подавам му ръката си за кураж. Той я поема- усещам в дланта си топлината на малката му лапичка. При следващата светкавица, която осветява стаята, виждам, че и малката не спи- вирнала си е главата и хитро се усмихва, сякаш иска да ми каже:"Аз още не съм заспала-а-а-а!" Натискам й главата надолу, но след секунда, като с пружинка, тя пак изкача нагоре. Приема го като игра, а вече отдавна трябваше да е заспала. Чувам я как тихичко се смее и чака пак да й натисна главата. Но пада силен гръм, който разтърсва стъклата на прозорците. Малката навежда инстинктивно главица и престава да мърда от страх. Саши още по-силно стиска ръката ми. Дъждът бие с едри капки по прозореца. Сгушваме се тримата и ни става уютно- бурята не може да стигне до нас. И не може да ни уплаши, защото не сме сами, държим се. По- страшно щеше да бъде, ако бяхме сами. Тогава дори да нямаше буря навън, пак щеше да е страшно, защото нямаше да го има другият до нас, неговата ръка и усмивка...
...Бурята бавно започна да отминава, а Саши и Неви вече спят. Спокойни. В стаята става толкова тихо, че се чува как кротко монотонно дишат- сякаш някакво далечно ехо от парен локомотив:" Пуф- пуф- пуф!" Заслушан в това ехо, заспивам и последната ми мисъл, преди да затворя очи, е тази-"Не съм сам!"

събота, 11 юли 2009 г.

Четвърто писмо

Здравейте, мили меломани!

Знам колко много обичате песните на Майкъл Джексън- винаги изпадате в екстаз, когато ви ги пусна. Но него вече го няма...По този повод Саши ме попита с недоумение:"И сега дискът повече няма да свири ли?!" Не, дискът ще свири, но как да ви обясня необяснимото- Смъртта!? Тя продължава да е необяснима дори за нас, възрастните, та какво остава за вас, децата. Може би Смъртта означава точно това- да те няма. Но Майкъл продължава да го има. Когато по телевизията съобщиха за смъртта му, пуснаха "Били Джийн". Неви слушаше нищо неразбираща и се усмихваше, поклащайки главата си в такт с песента. Колко пъти съм й пускал тази песен- позна я. Позна гласът на Майкъл. И не знам дали защото е мъничка и още нищо не разбира, но тя продължаваше да се усмихва. Сякаш Майкъл не е умрял, още го има и шоуто продължава! Само трябва да сложа диска в уредбата, да натисна "play" и да извикам децата, за да потанцуваме...

четвъртък, 9 юли 2009 г.

Трето писмо

Здравейте, мили поспаланковци!

Утре отивам на работа. Ще стана много рано. Вие още ще спите. Но аз ще вляза в детската стая, за да ви кажа „чао”. В стаята ще бъде съвсем тихо. Само както може да бъде тихо в стая, в която има спящи деца. Ще постоя неподвижно за миг, за да чуя как леко дишате и тихичко скимтите насън. Ще завия крачетата на Неви, които винаги стърчат отвити. А Саши ще го обърна в правилната посока- той така се върти в съня си, че сутрин краката му са там, където трябва да бъде главата му, докато тя е там, където трябва да бъдат краката. Много ще ми се иска да ви целуна, но няма да го направя, защото спите леко и ще ме усетите. Веднъж така целунах Саши и той ми удари шамар, ръмжейки. А след като целунах Неви, тя се разплака за майка си. Затова само ще ви помилвам по главиците, но въздушно- ръката ми плавно ще мине на сантиметри разстояние от косите ви. Може би ще докосна щръкналите като антени къдрици на Неви и тя тежко ще се размърда- дано не отвори големите си, любопитни очи...Но в такъв случай ще й дам бързо биберона и той ще я залъже. След което ще постоя за още миг сред тишината на стаята и ще тръгна. С голяма неохота! Защото няма да ви видя цели 24 часа, дори повече. Ще отида в големия град. И ще си мисля за вас. Ще ви търся да ви видя зад някой ъгъл, на някоя детска площадка с люлки. Ще се припознавам в гръб с някое чуждо дете, което има същите златни къдрички като на Неви, или същите силни момчешки крачета като на Саши. Ще ви търся сред хилядите непознати детски лица на улицата, за да намеря усмивката без едното зъбче на Саши и срамежливата, със сведени очи, усмивка на Неви. А когато се прибера, ще ви прегърна по- силно от обикновено, защото ще съм разбрал, че не мога без вас...

сряда, 8 юли 2009 г.

Второ писмо

Здравейте, мили мои мъничета!

Кога ли ще прочетете това, което ви пиша? След най- малко 15-20 години. Когато вече ще сте пораснали- Саши ще е станал мъж, а Неви жена. Тогава ще получите това "писмо", което ще е пътувало толкова дълго. Ще е пътувало през времето, през всички тези години, стотици дни, хиляди часове и милиони секунди. Ще е пътувало през пространството- чрез Интернет ще е обиколило целия свят. Ще е пътувало през изгреви и залези, празници и делници, щастия и нещастия, начала и краища, раждания и смърти, за да стигне накрая до вас. Така получих и аз едно писмо от моя татко- ваш дядо. Беше ми написал едно писмо, когато бях в казармата. Най- обикновено писмо, което завършваше с "Обичам те, моето момче!"...Това беше единственото писмо, което татко ми беше писал някога- не се беше налагало да ми пише, защото никога не се бяхме делили. Но един ден смъртта ни раздели. Завинаги! Тогава потърсих неговото единствено писмо, изпратено до мен. Сега то идваше отново до мен- по- истинско и по- съкровено човешко от всякога. Идваше от толкова далече и от толкова близо, за да ми каже това, от което толкова имах нужда-"Обичам те, моето момче!"...Тогава плачейки, разбрах колко е хубаво да получаваш писма от своя татко. Затова и аз сега ви пиша, за да можете един ден да прочетете точно това- "Обичам те, моето момче!", "Обичам те, моето момиче!"

вторник, 7 юли 2009 г.

Първо писмо

На Неви, моята дъщеря


Очите ти, когато са затворени и двете,
сякаш са листа на нежно цвете;
мигли и клепачи- очакват срамежливи
да разцъфтят болезнено красиви;
докоснати от утринната светлина,
събудени от девствената тишина-
тогава виждам в твоите очи
поезията на утрото и първите лъчи.