събота, 29 септември 2012 г.

Молитва за Ники

Господ простичко попита:

"Какво искаш да ти сторя?"

Въпросът още неизрекъл,

тръгнах с Него аз да споря:

"Да сториш искам чудо,

но ти не чуваш моя зов,

не виждаш, че смъртта

е тръгнала на хищен лов.

Не виждаш, че едно дете се бори

за всеки следващ дъх живот,

засегнато от болест страшна,

търси в отчаянието си брод!

На Тебе тихо уповава

и моли се, тъй както може,

но где е твойто чудо,

закъсняваш, Боже!"

Бог отговори ми с въпрос:

"Та нима не виждаш мойто чудо?!

Нима си глух,

не чуваш ли сърцето ти как бие лудо?!

Сърце, туптящо от вълнение,

за чужда орис то трепти,

разкъсано от вяра и съмнение

молитва в нощта шепти.

Това не е ли чудо-

че се молиш ден и нощ

и уповаващ лудо

единствено на Божията мощ.

Това е чудото-

че скръстил си ръце

и искрена молитва

излиза от твоето сърце.

Повярвай,

всяка болест ще отстъпи пред това,

ще бъде победена от най- човечните слова!"

понеделник, 24 септември 2012 г.

Вкус на горчица

"От всичко ли да сложа?" "От всичко!", отговорих решително аз, без да подозирам какво означава да се сложи от всичко в един дюнер. Момчето, което ми приготвяше дюнера, се усмихна с ехидно тънка усмивка на погребален агент, след което започна да слага от всичко...Месо, картофки, чеснов сос, доматен сос, горчица, майонеза, кетчуп, нарязани домати, краставица, зеле, сол, червен, черен пипер, чубрица, вегета. Дюнерът придобиваше чудовищни размери и форма, напомняща авангардна картина на Пикасо. Когато накрая момчето ми го подаде, не знаех откъде да го хвана- отвсякъде висяха съставните му части, които дори един лек полъх на вятъра можеше да доведе до пълен разпад. Затова поех дюнера с трепета на млад баща, който държи своята свидна първа рожба. Връхчетата на пръстите ми едва докосваха повърхността му. Бавно, ритуално плавно го поднесох към устата си. Прозинах се до разчекване, за да мога да отхапя от огромното туловище. Откъснах хищно първата хапка, но това предизвика почти сеизмичен ефект върху крехката архитектура на дюнера- той започна да се разпада на съставните си части. По земята западаха картофки, месо, зеле...Гледах с широко отворени от ужас очи как всичко се срива за един миг. В един миг имах всичко, в следващия- нищо! В ръката ми остана само наръфаната празна обвивка на дюнера, а в устата- нищожна част от съдържанието му, което бях успял да лапна, и то беше с вкус на горчица. Чувствах се измамен. Но бях измамен от самия себе си. От алчното си желание да имам от всичко в един дюнер. От лакомията си да налапам всичко наведнъж. Но се оказа, че  дюнерът е като живота- дори да имаш от всичко в него, опиташ ли се да го изконсумираш на една хапка, наведнъж, той се разпада и ти остават само огризките. Остава ти само онова, което е той в действителност- вкус на горчица!

вторник, 18 септември 2012 г.

Училищен звънец

Беше 14- ти септември. Бригадирът обикаляше заедно с директорката на
училището, за да огледа дали всичко е свършено и готово за откриването
на новата учебна година. Училището беше шпакловано, боядисано отвътре
и отвън- белият му цвят грееше като усмивка на дете, което се радва на
новите си дрехи. И това наистина бяха един вид "нови дрехи" за старото
селско училище. Спомням си го как изглеждаше преди ремонта- овехтяло,
унило, някак навъсено, сякаш е стар човек, уморен от живота. Но
ремонтът, който нашата бригада му направи, го преобрази- върна му
живота, радостта и светлината. Шпакловката прикри белезите на
старостта, заглади грапавините, нанесени от дъждовете и ветровете,
новата боя придаде свежо излъчване на стените с чистотата на белия си
цвят. Дървената дограма на прозорците беше полирана с шлайф и
боядисана с бяла автобоя, която имаше такъв блестящ емайл, че
прозорците изглеждахa сякаш са с PVC. Цялото училище беше като ново,
готово да посрещне своите ученици. Но имаше един важен детайл, на
който никой от бригадата не беше обърнал внимание при ремонта-
училищният звънец! Той си беше останал такъв, какъвто е-  стар, с
кафяви петна от ръжда и дървена дръжка, леко кривнала на една страна,
на която съвсем малко й трябваше, за да се откачи. От ръждата звукът
на звънеца беше глух и немощен, без звън и ехо. Директорката се
притесни. Как щеше да бие първия училищен звънец? Какво щяха да чуят
най- малките- първолаците, които за първи път ще прекрачат прага на
училището? Та нали този първи звънец, който щяха да чуят, се помни за
цял живот! Та нали ехото и трепетът от този радостен звън остава
докрай в душите на всички! Бяхме изпипали всички детайли по ремонта,
но бяхме пропуснали най- важният- душата на училището. Затова трескаво
се разтичахме, сякаш бяхме лекари в "Спешно отделение", които спасяват
живота на човек. И в известен смисъл точно това правехме- спасявахме
един красив символ, който беше важен, колкото животът на човек.
Изшкурихме метала на звънеца, езика му, закрепихме дървената дръжката,
китосахме я, лакирахме я. Сега 15- ти септември можеше да дойде,
звънецът вече биеше с трепетно ехо и звън, който се чуваше толкова
близо и далече- в душите ни.

неделя, 9 септември 2012 г.

Уморено хоро

Спомням си как беше в началото, когато дойдохме да работим на морето.
Колкото и да бяхме уморени, в края на работния ден намирахме сили да
отидем на заведение. До плажа, на метри от строителната площадка имаше
едно заведение, в което пускаха българска народна музика. А на
момчетата от бригадата това им дай- хора. Повечето бяха луди- млади,
кръвта им кипеше- чуеха ли хоро да звучи, ставаха и започваха да
играят. Някои бяха възпитаници на самодейни състави, така играеха, че
събираха аплодисментите на цялото заведение. Но в края на сезона- след
три месеца усилна работа на открито под палещите лъчи, в задуха на
нагорещените бетонни плочи, гонейки срокове и задачи- всички бяхме на
предела на пълното физическо и емоционално изчерпване. Все по- рядко
започнахме да излизаме вечер. Повечето от момчетата оставаха във
фургоните на обекта, за да си почиват. Другите, които отиваха на
заведение, просто сядаха и пиеха по една студена бира, без да играят.
Вече на никой не му беше до хора, дори и на най- буйните глави.
Бригадирът гледаше как дансингът тъжно пустее, въпреки хората, които
продължаваха да звучат. Затова накрая той излезе, макар че беше не по-
малко уморен от всички. Започна бавно да пристъпва, сякаш се
освобождаваше от някакви невидими окови. И в един момент, като скочи и
като се разигра- мъжки, от душа, с широко разкопчана риза и лице,
озарено от усмивка. Краката му така леко стъпваха, че едва докосваха
земята. Това не беше хоро- това беше красиво откъсване от
гравитацията. А ритъмът на кръшната ръченица неумолимо се засилваше.
Но бригадирът не се предаваше- само леко навеждаше глава напред и
поемаше по такта. Момчетата не се сдържаха и се хванаха за него.
Младостта им вля още повече огън и поезия в танца. Краката им описваха
красив рисунък на движенията във въздуха, а ръцете им се разтваряха
като криле на птици при полет. Чужденците в заведението гледаха в
захлас този толкова български танц. Разбираха, че има нещо дълбоко
съкровено и човешко в танца на тези мъже, облечени в работни дрехи, с
уморени лица, които играеха въпреки умората. Разбираха, че това е
духът на България- уморен, но несломим!