четвъртък, 21 април 2011 г.

Чудото на Сашко

Количките на Сашко. Те просто изчезнаха. Потънаха в дън земята. Първо започна да ги търси Сашко. Търси ги с часове. След това потърси помощ от нас- от мен и от Мамето. Започнахме и ние да търсим. Но нищо! Нямаше ги никъде. Къде ли не ги търсихме. Сашко се отчая. Посърна. Седна уморен на леглото си и затвори очи. Нещо започна да си шепне. Гледах го и не знаех как да го утеша. Но в следващия момент той отвори очите си, стана и тръгна със сигурна крачка към една от кошниците с играчки. Разрови леко играчките и извика: "Количките!" Ха! Намери ги. Сашко ме погледна и каза: "Помолих се на Господ да ме заведе при количките!" И Той веднага го беше завел...Егати! Случи се едно малко чудо. Защото къде ли не ги търсихме тези колички, дори и в тази кошница...Сашко изтича веднага навън, за да си играе с количките. А аз останах в стаята и се огледах. Той беше тук, макар и да не Го виждах. Вярвах, че е тук, защото само преди миг беше хванал Сашко за ръка и го беше завел при количките. Беше оставил цялата си друга сериозна работа на Бог, за направи нещо толкова простичко човешко и бащинско- да заведе едно дете до любимите му играчки. Беше оставил раждания и смърти, болести, войни и природни катаклизми, всичко, чувайки една обикновена, но искрена детска молитва...
...Предстои Великден. Чудото на Възкресението! Най- голямото чудо. Аз пък си мисля, че има и много по- големи чудеса, на които Господ е способен. Като това, за което ви разказах. Ако не вярвате, че това е по- голямо чудо, попитайте Сашко...Или пък самият Господ!

сряда, 20 април 2011 г.

Кажете "и на Петър"!

Аз съм един най- обикновен средностатистически Петър. Само Петър. След името ми не стои руски- царственото "Велики". Защото просто не съм велик. Нито пък съм апостол на вярата, за да стои пред името ми християнски- мъченическото "Свети". Защото просто не съм светец. Не съм нито Петър Велики, нито Свети Петър, но съм Петър- само Петър. Точно, както ангелът небесен от евангелията в Библията казва на жените, които откриват, че тялото на Исус го няма в гробницата: "Той възкръсна! Отидете и кажете това на всичките Му ученици и на Петър..." Ангелът не казва нито "и на Петър Велики", нито пък "и на Свети Петър". Казва само Петър. "И на Петър" Така, сякаш говори за някой си най- обикновен средностатистически Петър, какъвто съм аз. Но Ангелът затова е Ангел, защото винаги знае какво да каже и как да го каже, така, че да го разбере всеки средностатистически Петър, който ще прочете думите му един ден, та било то и след цели 2000 години. Той казва "...и на Петър", защото знае, че аз като един истински Петър, не правя изключение от порочната петрова практика да се отричам от Исус и след това горко да съжалявам за постъпката си. Да, наистина- правил съм го. Дори не три, а сто и три пъти, докато петелът пропее. И само аз си знам как съм виел от болезнено самосъжаление, как съм се мразел заради малодушието си и как не съм се и надявал Той да си спомни за моето име. Но...Ангелът продължава да е там- в празния гроб на възкръсналия Исус, очаквайки да дойдат на сутринта оплакващите Го жени, за да им се усмихне и да им каже: "Той възкръсна! Отидете и кажете това на всичките Му ученици и на Петър..." Сякаш ангелът е там най- вече, за да каже тази блага вест не на жените, не на всичките ученици, а "И НА ПЕТЪР"! Аз съм Петър и знам защо това е така. Защото всеки Петър на тази земя дори и след 2000 години продължава най- неистово да има нужда да чуе това- своето име сред останалите имена. Своето предателско име сред имената на верните. Да чуе името си точно там, където най- малко го очаква- в списъка на получилите прошка!

неделя, 17 април 2011 г.

Магаренцето на Господ

Спомням си как Мадона дойде в България. С кортеж от полицейски коли, возейки се в лъскаво черен джип- "Порше Кайен". Феновете я очакваха екзалтирани по пътя, всеки с тайната надежда да я зърне поне за миг отблизо. Обаче стъклата на джипа й бяха тъмни и никой не я видя. Но поне й видя джипа- голям, скъп и мощен. Колко ли конски сили имаше под капака му!? 150- 200! Най- малко! Та това е Мадона...
Щом една Мадона дойде така, как ли ще дойде Господ в България? Сигурно с още по- голям, скъп и мощен джип. Та това е Господ! Но какво ще стане, ако Той пак реши да дойде по същия начин, както някога влезе в Йерусалим- възседнал едно малко магаренце. О, Боже! Сигурно нашите правителствени и неправителствени организации в защита на животните ще възкликнат: "Ама, как така ще язди горката животинка- това е нарушаване на нейните чест и достойнство!" Активисти на тези организации веднага ще свалят Госпд от магаренцето, на което спешно ще бъде оказана хуманитарна помощ. В същото време търговците ще се възползват от повишеното търсене на цветя, нужни за посрещането на Господ, и ще вдигнат спекулативно цените им. Този акт финансово- контролните институции ще изтълкуват като процес на разрастване на сивата икономика, за което ще бъде обвинен самият Господ, защото именно Той с идването си косвено Го е инспирирал. За целта веднага ще Му бъде назначена одитна проверка, която да установи размера на финансовите щети, нанесени на държавата. Ще бъдат иззети всички цветя, които постилят пътя на Господ, за да бъдат използвани като веществен доказателствен материал в съда. Най- накрая ще се включат и баретите от НСБОП. Те ще са изтълкували покорното вървене на 12- те апостоли след Господ като поведение на хора, които са насилствено заставени да вършат това. Медиите веднага ще гръмнат с новината "Нова заложническа криза! 12 мъже са похитени!" Криминалният психолог Тошко Тодоров ще започне преговори по телефона с Господ: "Ще те наричам Иван!" Господ ще Му отговори: "Не, наричай ме Исус!" Тошко ще продължи: "Кой си ти?" Господ ще отговори така, както вече е отговорил и в Бибилията: "Аз съм това, което съм!" Което психолозите ще анализират като проява на сигурен симптом за изживяно тежко детство от субекта, правещо го крайно опасен и некомуникативен. Бойко Борисов съответно ще се включи с обещание, че ако се предаде, полицаите няма да Му ударят дори и един шамар, камо ли да го разпъват пак на кръст. От БТВ новините ще издирят приятели на Господ, които ще разкажат пред камерите, че в дъното на цялата криза има любовна афера- всичко това Той Го прави от несподелена любов. Президентът Първанов пък ще обвини правителството, че със своята финансова и социална политика е довело не само всички българи, но и Господ до отчаяние. Футболният коментатор Петър Василев ще се включи с коментар, че Господ наистина е българин. Така цяла България ще заври и закипи, вместо с радостни възгласи "Осанна!", с диви викове "Разпни го!" И на Бойко Борисов ще му бъде почти толкова лесно да разпъне Господ, колкото на Пилат някога, защото и за това пак няма да бъде той виновен, а социалистите. А пък и това ще стане точно преди местните избори, с което ще си гарантира спечелването на народния вот...
...Така Господ пак ще бъде разпънат. И всичко това заради едно най- обикновено магаренце. Магаренцето на Господ, с което Той реши да дойде, въпреки че можеше да Го направи като Мадона- с джип "Порше Кайен", с тъмни стъкла, без никой да Го види отблизо...

събота, 16 април 2011 г.

Война за "на мама на гльото"

От дълбока древност до наши дни войните винаги са се водили за територии...Така е било и така ще бъде. Да, ама ние водим война за..."на мама гльото", както го нарича Невичка (в превод: на мама леглото). Което пак си е един вид територия. Претенции за тази по- спорна от Ивицата Газа територия имат три страни- аз, Сашко и Невичка. Реално обаче спорим не за самото "гльо" (легло), а за Мамето. Защото, ако не беше Мамето на това гльо, то щеше да си бъде просто едно най- обикновено гльо. Както, ако Ирак нямаше нефтени кладенци, щеше да си е един най- обикновен Ирак, за когото никой нямаше да води война. Обаче, както е в глобалната политика, така стана и в нашата съвсем локална домашна политика- започнахме война не за гльото, а за на мама гльото, респективно- за нея. Тя беше нещо като нефтен кладенец, без който не можем. Първа Невичка най- вероломно нападна спорната територия. Наложи физическо присъствие в една трета от гльото. Защо една трета ли? Ами, защото е мъничка и няма физическата възможност да заеме останалите зони. Те обаче бяха светкавично заети от Сашко, който имаше физическият ресурс да заеме не цялото, ами и повече от цялото гльо, защото си е едро мече. Така че накрая не остана място не само за мен, но и за самата Маме, на която си е леглото. Тя как само не изпадна от него, избутана в една крайно периферна ивица, по- тънка и от ивицата Газа. А за мен останаха само някакви мизерни парчета от територията, на които не можех и да стъпя, без да настъпя някой от всичките гъсто населени обитатели. Затова използвах силата на своето физическо превъзходство- изхвърлих всичките си опоненти на пода и се дислоцирах до Мамето. Така обаче си спечелих двама върли варагове, които сплотени от общата си нерадостна съдба на победени, започнаха дълга и изтощителна партизанска война срещу мен. Те бяха навсякъде и никъде, нямаше фронт, нямаше правила на войната. Дет се вика- войната стана асиметрична. Легна до Мамето, а под юргана се крият те- партизаните. Уж ги няма, а ги има. Посягам да прегърна Мамето, а напипвам нечия скрита в дълбока нелегалност под завивките детска главица. И сигурно това щеше да продължо по дълго и от стогодишната война, ако един ден Мамето не издържа и каза, че напуска гльото, защото й е омръзнало да спи на една тясна ивица. А??? Самозабравили се в битки за на мама гльото, бяхме напълно забравили за самата нея. Сякаш гльото беше станало по- важно от самата Маме. Но изправени пред Апокалипсиса да изгубим Мамето, всеки един от нас преосмисли териториалните си претенции. Всеки си зададе въпроса кое е по- важно- гльото или Мамето, формата или съдържанието!? И кога едно нещо е твое- когато го имаш заради себе си, или когато го имаш заради самото него!? Както и- дали, печелейки едно нещо, не го губиш!? Въпроси, въпроси, въпроси! Глобални въпроси. Но за разлика от мен, моите териториални съперници работеха на принципа "Мисли глобално, действай локално!"...И докато аз мислех глобално, те действаха локално- също като едни Аспарухови прабългари трайно, държавно- творчески се поселиха на мама на гльото...А Мамето!?
...Еееех, Мамето! Някога тя си беше само моя- не я разделях с никого. Докато сега- трябваше да водя глобални и локални войни, за да си я върна, за да я спечеля отново. Но пък, като се замисля- това е най- хуманната война, която някога е водена! Нали!?...

четвъртък, 14 април 2011 г.

Раннопубертетски истории

Какъв е тоя пубертет, какво е това чудо!?...
..."Омръзна ми живота!", простена Сашко с шекспиров драматизъм на гласа. А Невичка в знак на съгласие въздъхна дълбоко и тежко като парен локомотив, изкачил вакарелското върло: "Пфффффффф". На моите пубери им омръзна рано- рано живота. И то, защото ги накарах да си оправят сами леглата. Гледаха ме с очи на смазани от буржоазния гнет труженици, в чиито гърди се надига социално- класово осъзнаване и недоволство. Невичка не издържа и заяви със заучената от анимационен филм фраза: "Аз изчезвам!" Сашко, да не е луд сам да остане да бачка, изрази солидарност с активната гражданска позиция на сестра си: "Аз също!" "Ей, а леглата кой ще ги оправя!?", увисна ми гласът в празното пространство. Отидох в кухнята, следвайки самоотлъчилите се труженици. Те вече седяха на столовете и очакваха да им се сервира закуска. "Някой ще донесе ли хляб!?", попита Сашко с мъченическо изражение на гладуващо сомалийче. Невичка пак въздъхна дълбоко и тежко в знак на съгласие. "Сашко, знаеш къде е хляба!", позволих си да кажа. И...В следващия момент се превърнах в епицентър на цялото натрупало се социално напрежение в душите и стомасите на моите пубери. Как Сашко, смазан от глада и житейските неправди, щеше да стане и да измине безкрайно дългия път от три крачки до чантата с хляба!? "Как!?", питаше той безмълвно, само с очи, събрали в себе си страданието на раннохристиянски мъченик, очакващ да бъде разкъсан от гладни тигри на римска арена. Невичка не издържа и пак проплака: "Аз изчезвам!" Сашко, събра сетните си екзистенциални сили, за да последва сестра си: "Аз също!" Но точно тук и аз не издържах. Събрах цялата акустика на устната ми кухина, компресирах я в МР 3 формат и я изкарах навън с максимални децибели: "Аз същоооооооооооооооооо!"...
...Така всички изчезнахме. Кой от справедлив гняв. Кой пък от страх да не го застигне справедливия гняв. Остана само големият въпрос: Какъв е тоя пубертет, какво е това чудо!?...

събота, 9 април 2011 г.

"Детство мое, реално и вълшебно"

Отдавна не се бях спирал, за да погледам как някой багер копае на улицата. За последно това се случи, когато бях дете. Но тогава беше точно така, както се пееше в популярната детска песничка- "Детство мое, реално и вълшебно".Всичко беше хем реално, хем вълшебно- дори...багерите, копаещи на улицата. Беше време, в което нямаше Фейсбук, кабелна телевизия и турски сериали- затова пък имаше много строежи. Копаеха се канализации, фундаменти на къщи и огради...На всяка улица имаше багери. Жадни за зрелище, момчетата от махалата се събирахме около някой, копаещ на улицата багер, за да попиваме с разширени от възхита очи всяко едно движение на кофата. Бяхме малки и през очите ни всичко изглеждаше великански голямо- зъбите, кофата, рамото, веригите и противотежестите на багера. Машината изглеждаше могъща- така, сякаш пред нищо не може да се спре. Макар че много често работата спираше, тъй като багерът чупеше железните си зъби, дращейки по челото на някоя огромна, дълбоко вкопана в пръстта, скала.Тогава ставаше най- интересно...Багеристът отваряше вратичката на своята кабинка и слизаше долу в изкопа, за да огледа какво е положението. Така получавахме рядката възможност да надникнем макар и от разстояние в кабината на багера. Вътре имаше команден пулт с ръчки и светещи бутони, с които багеристът управляваше движенията на рамото и кофата. Интересна беше и смяната на счупените зъби. Багеристът запалваше цигара и през облак от синкав дим, псувайки скалата, сменяше зъбите с нови, след което се качваше и натискаше газта докрай. Двигателят ревеше като ранен звяр и кофата още по- хищно се вкопчваше в свирепата схватка със скалата. Ако стоманеното рамо на багера имаше човешки мускули, сигурно те щяха да се пръснат от напрежение под напора на мощната тяга, която идваше с грохот от двигателя. А, когато най- накрая скалата се помръдваше, всички вдигахме победно ръце с викове на варвари, които са победили Римската империя. Викахме толкова силно, че багеристът ни чуваше въпреки целият хаос от грохот и рев на машината. И ни намигваше с усмивка, от която чак сега, когато вече познавам жестовете на възрастните, разбирам, че този човек, макар и най- обикновен багерист, се е чувствал поне за миг герой. Герой в очите на едни деца...Докато сега- продължава да има багери и багеристи по улиците, но няма деца, които да ги гледат. Които да ги виждат. Защото вече има Фейсбук, кабелна телевизия и турски сериали. И децата гледат само измислени герои...

сряда, 6 април 2011 г.

Нова заложническа криза

Често си мисля за заложническата криза в Сливен. Мисля си за това, че всеки един от нас можеше да бъде на мястото на заложниците, на ранения охранител и най- вече- на мястото на похитителя. Защото всеки малко или много е способен на това...Аз също. Макар че, колкото и да се опитвам да си се представя как ограбвам банка, не мога. Виж някоя софийска баничарница- да! Умирам за софийски банички! Омайният им аромат така ме подлудява, че някой ден ще си сложа черна маска на лицето и ще вляза, произвеждайки хаотични изстрели: "Това е обир! Давайте баничките!" Жениците ще замръзнат на място. Но аз няма да имам време за губене. "Бързо витите банички, тутманиците!" Една от жениците ще проплаче: "Ама тутманиците са още във фурната!" Но аз ще съм подготвен за случая с...щанга и чук. Ще разбия фурната подобно на банков трезор и ще крясна към баничарките: "Вадете тутманиците!" Те, завалийките, ще простенат: "Ама още са горещи!" Е, как да не ги застрелям!? А студени ли да са!? Това вече ще ме умопомрачи- ще започна да стрелям, докато не чуя звън на телефон. Ало!? Кой мислите ще ми звъни? Разбира се- "мъжът с приятния глас". Криминалният психолог- Тошко Тодоров. И така ще започне първата по рода си заложническа криза в баничарница. Която ще продължи поне месец, защото гладен няма да остана- банички колко щеш! А обществото и медиите ще ме героизират. Всички ще казват: "Ето докъде ни доведе кризата- момчето, гладно, от отчаяние е тръгнало баничарница да ограбва!" Във Фейсбук ще тръгне подписка в моя защита под надслов "Дайте му боза, вместо правосъдие!" И ще са прави хорицата- нали с нещо ще трябва да прокарвам всички тези банички! А с какво, освен с боза...Баничка с боза- оооо, така ще си откарам поне още един месец заложническа криза. И накрая, вече станал 100 кила от кризата, ще изляза с вдигнати ръце и ще се предам на баретите. Обаче в съда няма да кажа дори едно "Съжалявам!", защото кой може да съжалява, че си е хапнал класиката в жанра- БАНИЦА С БОЗА!...
...Та така- треперете баничари! Идвам!

Малка спретната къщурка

Никога не бях предполагал, че самотата е чувство, което може да бъде предизвикано от липсата на индивидуалност в сградите наоколо. Но именно чувство на самота изпитах, когато се озовах в един краен софийски квартал, в който надлъж и нашир се виждаха само блокове. Онези навъсено сиви жилищни блокове, които епохата на Социализма остави след себе си. Онези блокове, които бяха част от матрицата на тоталитарната система, унифицираща до пълно обезличаване човешката личност. Те бяха навсякъде, строени в редици като войници- еднакви, без лице и без душа. Само желязо и бетон! Вървях между тях и изпитвах почти физиологичното чувство на задушаване. Липсваше ми въздух и простор- многоетажните блокове бяха надвиснали като тежка закана, закривайки безбрежно синия цвят на небето. То се виждаше само на някакви дрипави късове, заплетени в стърчащите телевизионни антени по покривите на блоковете. Сивият цвят на бетона запълваше като фон картината на пейзажа, превръщайки го в потискащ сюрреалистичен сън. По терасите се развяваха с тих плясък простори с дрехи и чаршафи, което само подсилваше усещането за постапокалиптична самота. Калните междублокови пространства, в които паркираните коли изглеждаха сякаш са затънали в пълна безнадеждност, бяха още един щрих от сюрреализма на картината. Вятърът поклащаше с меланхолично скърцане една люлка на пуста детска площадка. А на стената на един от блоковете някой беше написал с черен спрей "КОЛАБИРА". Явно беше искал да рекламира близкото заведение, предлагащо кола и бира, но беше изпуснал съюза между двете думи, от което човек, държащ на граматиката, можеше наистина да КОЛАБИРА...От смях или от възмущение- по избор! Но на мен не ми беше нито до смях, нито до възмущение, още по- малко пък до кола или бира, защото се чувствах потискащо самотен сред тези безмълвни бетонни колоси..."Безмълвни"- сигурно звучи абсурдно. Но сградите наистина могат да говорят. Макар и без думи- само с индивидуалността на формите си. Както ми говореше малката къщичка, оцеляла в края на една уличка между блоковете. Тя се появи напълно неочаквано. Беше точно като онази от стихотворението на Ран Босилек- "Бяла, спретната къщурка, две липи отпред. Тука майчина милувка сетих най- напред..." Тази къщичка ми "говореше"- разказваше ми за хората, които са живели и умирали в нея, за техните големи надежди и отчаяния, за техните малки щастия и нещастия, за техните заминавания и завръщания у дома, за всичко. Разговори ме веднага- усмихна ми се с широко отворената си дворна врата, каза ми "Здравей!" с чуруликането на врабчетата под стряхата й, стопли ме с пушека, излизащ като тънък син конец през комина, изпрати ме с махащи за сбогом клони на липите в двора. И макар да минах само пътьом покрай нея, ми стана по- малко самотно. Защото тази къщичка беше дом. А у дома човек никога не е самотен!