Приказката за черния триглав змей

"Мили деца и..." Тук Саши малко се поколебава, но се сеща да включи и мен в обръщението си-"...и мили бащи! Започва приказката за черния триглав змей!" Гласът му е тайнствено шепнещ, хипнотичен. Малката се сгушва в тъмното до мен, без да смее дъх да си поеме. Аз също съм завладян от разказа на Саши и мълча, трепетно притихнал. А приказката продължава..."Татко Пепи и Невичка вървели през една тъмна и страшна гора!" Тук го хващам как най- безцеремонно плагиатства от мен- това е моя реплика, с която започват всичките ми приказки. Но си затварям очите- от мен да мине, няма да си търся авторските права!..."В гората ги срещнал черният триглав извънземен!" А? "Ма нали беше змей?!", позволявам си да попитам автора. Той се колебае какво да ми отговори, но намира бързо компромисен вариант:"Змеят бил извънземен!" Казва го с толкова убедена категоричност, че млъквам смутено от глупавия си въпрос. Та как, разбира се, че е бил извънземен! И приказката продължи...Змеят казал:"Да ви изям ли искате, или да ви разкъсам на парчета?!" А татко Пепи и Невичка му отговорили:"Да ни разкъсаш на парчета!" На което змеят, ако се съди по интонацията на Саши, съвсем отегчено казал:"Нямам нищо против!"...Тук вече не издържам и започвам да се смея. Защото Сашко след страшния увод, разказан с преекспонирано зловеща интонация, явно емоционално изчерпан от положените артистични усилия, пресъздаде диалогът между героите с толкова унило отегчение, сякаш и на двете страни им е все едно какво става. Като, че си говорят на зеленчуковия пазар"Искате ли домати? Искам!" Или, както каза Саши- "Нямам нищо против!"...Смехът ми обаче обиди автора и той замлъкна. Един гений, както всички други гении, остана неразбран! След молби, извинения и обещания за материална(в размер на един сладолед) компенсация за нанесените морални щети, разказвачът склони да продължи приказката...
...Но преди това замълча и с леко отегчение каза:"Нямам нищо против!"

Тъга, скитнице вечна...

На Саши, който дори когато е най- щастлив, пак е мъничко тъжен...

Тъга, тъга, скитнице вечна,
целуни ме за сбогом, тъга,
за последно- тук и сега;
ти, толкова близка, далечна,
моя и чужда,
целуни ме без нужда...
За да запомня вкуса ти горчив,
за да почувствам, че още съм жив.

Мерцедес Бенц блянове!

Гледам, но не виждам - блея...А дъщеря ми е пред очите ми - гложди метална количка, умален макет на "Мерцедес Бенц", кабриолет. Захапала го е здраво и натиска с трите си зъба, които има. Половината "Мерцедес" е в устата й - навън стърчи предния капак на количката с фирмения знак върху радиаторната решетка. Гордата звезда с три лъча на "Мерцедес"! Докато гледам, ми идва на ум сюжет за телевизионна реклама - така, както дъщеря ми е захапала количката, мъжки басов глас зад кадър чете: "Мерцедес" - нашите коли издържат на всякакви изпитания!". В близък план дават звездата на "Мерцедес" притисната между трите зъба на дъщеря ми...

В този момент изтръпвам! Ще си счупи зъбите - те едва са й поникнали, първите й три зъба. Ще остане и без тях! Бързо вадя "Мерцедеса", преди да е ощърбяла. Или преди да е глътнала цялата количка. Тогава, като ме питат в Бърза помощ какво е глътнало детето, ще трябва да отговарям по абсурден начин: "Мерцедес Бенц!" Но, ако не ми повярват, нека й направят рентгенова снимка на стомаха. Сигурен съм, че на преден план ще изпъкне емблемата на "Мерцедес" .И това вече ще си е цяла реклама. Даже ми идва идея за още един рекламен слоган - "Мерцедес - толкова близо до вас!" От "Мерцедес" ще полудеят: "Ало, господин Донкин, колко струва тази рентгенова снимка? Купуваме я!" Така ли?! Аз пък случайно я продавам. Снимката срещу чисто нова S-класа и договор за 5 години на дъщеря ми като рекламно лице на "Мерцедес". Ама, разбира се - детето ми ще си чупи зъбите, ще си къса стомаха, а те няма да му плащат. Тарикати! Това е експлоатация на детския труд. Та така тя на двадесет години вече ще е развалина - затова договор. Със заплата, здравни осигуровки, отпуски и всичко останало. Тогава ще си яде количките и песен ще пее. Всичко ще ни е "Мерцедес Бенц", S класа - и заплатата, и авторитета, и самочувствието, и целия живот. Само малко ще ми е щърбо на тате гарджето, ама карай да върви - това е "Мерцедес Бенц"!...

Обаче, грънци "Мерцедес" - оставаме си с "Форд". Защото детето добре се беше разяло, аха да глътне "Мерцедеса" - аз бързам да го вадя. Да не си счупи зъбите - все едно те няма да й паднат сами след време, нали са млечни. Ама, това е, защото гледам, но не виждам - блея

Последният човек на планетата

Седяхме на терасата и съзерцавахме звездното небе над нас. Листата на черешите, докосвани от вятъра, се поклащаха с тих шепот. А далечната песен на щурче достигаше до нас със самотно ехо и подчертаваше космическия безкрай на вечерната тишина...Изведнъж Саши прошепна с тайнствен глас:"Тате, представяш ли си всички хора да си отидат от планетата и Невичка да остане сама!" Не бях подготвен за точно такава апокалиптична посока на размисли- вечерната тишина предизвикваше в мен далеч по- романтични чувства. Затова не успях да реагирам адекватно и да си представя Невичка като последния човек на планетата. Но Саши продължи да размишлява на глас. "Какво ли ще прави самичка?!", запита той и гласът му издаде лек трепет на вълнение. В следващия момент и двамата почти в един глас казахме:"Ще умре от глад милата!!!" Всички знаехме колко обича да си похапва и как иска да опита от всичко на масата. Сашко така се разчувства от тази картина на умиращата от глад Невичка, че се протегна към нея и я прегърна, за да я утеши. "Няма страшно, планетата е пълна с хора!" Невичка го гледаше недоумяващо в тъмното. Така, както по детски неразбиращо би гледала и ако наистина остане съвсем самичка на планетата. Тук вече и аз се разчувствах. Представих си земното кълбо как се върти сред ледената пустош на космоса. И върху кълбото няма никой друг, освен Невичка- стои изправена, със своите бебешки кривнати крачета, със щръкналите като антенки къдрички на главата, гледаща недоумяващо и...гладно! При тази мисъл и аз я прегърнах. Милото ми гладно, последно човече на планетата! Погледнах към звездното небе с яд и си прибрах децата да лягат. Но се размислих...Наистина, кой ли ще бъде последният човек на планетата? Всеки може да бъде. И тогава колко важно ще бъде какъв е той. Дали е надежда, или безнадеждност? Дали е вяра, или безверие? Дали е смелост, или страх? Дали е човек? Дали е дете? Дали наистина ще бъде последният, или първият?! Дали, дали, дали???...
Почти се разтревожих от тези неочаквано нахлули мисли в главата ми. Но си спомних думите на Саши към Невичка- "Няма страшно, планетата е пълна с хора!"...Дано, миличък, дано наистина е така!

Как Невичка падна от леглото, но продължи да си спи...

Невичка има здрав сън! По този повод Мами винаги коментира с ирония:"Има здравия сън на баща си!" Което си е вярно де- аз заспя ли, дори да стреляте с "Калашников" до мен, най- много да ме накарате да се обърна от едната на другата страна, но не и да ме събудите. Аз наистина съм стандарт за здрав сън. Но вече не съм, защото Невичка ме надмина. Тази снимка показва как тя падна от леглото, въртейки се насън и продължи да спи. Добре, че Мами е била до нея и веднага се е събудила, като е чула тупването на земята. Ако бях спал аз до нея, горката, щеше да си остане да спи на пода като някое просяче на Централна гара... С този здрав сън на баща си, който има! Но "природата си знае работата", както е казал някога Нютон при откриването на Законът на гравитацията. Дремейки под едно ябълково дърво, когато откъснала се ябълка при падането си го ударила по главата, той възкликнал:"Природата си знае работата- добре, че ябълковите дървета не раждаха тикви!" И по този късметлийски безболезнен начин открил Законът на гравитационното привличане. По същият начин го откри и нашата Невичка, но продължи да си спи...напук на гравитацията. И на Нютон... Който, ако трябваше да открива Закона на гравитацията, лежейки под леглото на Невичка, нямаше да му се размине толкова безболезнено като с ябълката!

За тези, които не вярват, че има и второ полувреме...

Винаги ще има и второ полувреме,
само трябва силно да го пожелаеш,
да се освободиш от цялото си бреме,
да излезеш и красиво да го изиграеш.

Сякаш нямаш минало и си друг,
леко, без нищо да ти тежи,
защото не си избягал, а си тук,
за да бъдеш истински, без лъжи.

"И аз не те осъждам!"

"3. Тогава книжниците и фарисеите доведоха при Него една жена, уловена в прелюбодейство, и като я поставиха насред,
4. рекоха Му: Учителю, тая жена биде хваната в самото прелюбодейство;
5. а Моисей ни е заповядал в Закона такива с камъни да убиваме; Ти, прочее, какво казваш?
6. Казваха това, за да Го изкушават, та да имат с какво да Го обвиняват. А Иисус се наведе надолу и пишеше с пръст по земята, без да обръща на тях внимание.
7. А като настояваха да Го запитват, Той се поизправи и им рече: който от вас е без грях, нека пръв хвърли камък върху нея.
8. И пак се наведе надолу и пишеше по земята.
9. А те, като чуха това, и понеже съвестта ги бореше, взеха да се разотиват един след друг, начевайки от по-старите, та до последните; и остана Иисус сам и жената, която стоеше насред.
10. Като се поизправи и не видя никого, освен жената, Иисус й рече: жено, де са твоите обвинители? Никой ли те не осъди?
11. Тя отговори: никой, Господи! Иисус й рече: и Аз не те осъждам. Иди си и недей вече греши." Евангелие от Йоан 8:3-11
...Мили мои,
Колкото и да грешите, бъдете сигурни, че Господ ще каже и на вас същото, което някога е казал на тази жена:"и Аз не те осъждам. Иди си и недей вече греши." Какво пък остава и за мен- щом Господ го е казал и пак ще го каже, аз още повече ще ви го кажа, когато сте сгрешили спрямо мен. Господ го казва, та аз ли не!? А трябва и вие да си го казвате на себе си, вместо да се самообвинявате...Толкова е лесно..."Иди си и недей вече греши." Идете си и не се страхувайте, че камъните ще полетят след вас. Всички обвинители са си отишли. Можете да започнете отначало...
Наистина!

Няма страшно!

Тя:"Уа-а-а-а!"Аз:"Няма страшно,няма страшно!"...
Това беше първият ми диалог с току-що родената ми дъщеря...Диалог?! По-скоро-монолог! Защото това "Няма страшно!" май си го казвах на самия мен, за да си дам кураж, след като останах сам с 6-дневната ми дъщеря, която надаваше рев в ръцете ми, търсейки това, което нямам - кърмещи гърди!...
"Няма страшно!", повтарях отчаяно и умолително, с надеждата, че мога да нахраня дъщеря си, ако не с кърма, то поне с надежда, която аз сам нямах. И как да имам, като жена ми излезе за малко-поне за половин час. За половин час трябваше да удържам фронта!... В пристъп на черно отчаяние извиках синът ми от съседната стая: "Саше-е-е-е!" Боже, той пък какво можеше да ми помогне, като беше само на 5 години и в момента беше на 5 ниво от любимата му компютърна игра, което означаваше, че е "служебно" възпрепятстван да ми окаже спешна помощ...
"Абе, аз тоя компютър мога ли да го хвърля през прозореца!", гневно си помислих. Повиших тона до ръба на истерията: "Сашко-о-о!" Даже използвах и по-официално обръщение към сина ми, с което да му подскажа, че следващата мярка ще бъде наказателно санкционираща, без право на обжалване. Така де - аз бях под обсада, а той ми се лигавеше! Къде му беше мъжката солидарност!...
Накрая "Радецки пристигна с гръм!", както е казал поетът. "Какво бе, тате?!", питаше троснато. И ме гледаше изплашен... Каква ли отчаяна картинка съм бил. Затова за всеки случай и на него му казах: "Няма страшно!"... Синът ми ме гледаше така, сякаш искаше да ми каже: "И за това ли беше всичко, за да ми кажеш, че няма страшно?! "Дъщеря ми също ме гледаше изпитателно, с мътен бебешки поглед... И двамата очакваха незабавен отговор.
Има ли страшно?!
Всъщност, не - вече нямаше страшно! В този съкровен момент разбрах, че вече нямаше страшно. Защото имах до себе си две прекрасни деца, имах надежда, имах поезия, имах смисъл, имах пълна къща, имах за кого да се грижа, да се страхувам и да се надявам.... Моите деца бяха вече моята смелост! Заради тях бях готов да направя и неща, от които се страхувам до смърт!
Затова, повярвайте ми-наистина няма страшно!

Опрощение

Ще те погледна със свирепи очи,
защото идвам за отмъщение...
Недей да хленчиш, замълчи,
ще ти отмъстя чрез опрощение!

Душата

Душата е сълза,
която се стича по лицето на дете.
Душата е гълъб в синьото небе,
усмивка нежна в дъждовен ден,
един последен поглед уморен;
лунна тишина, изпълнена с копнеж...
Затвори очи и ще я съзреш!

Камъчето в детските очи

Малко камъче от улицата- Невичка го държеше и разглеждаше с благоговението на археолог, който току- що е открил важна находка. Устата й беше прехласнато отворена, а очите разширени от нарастващото й "научноизследователско" любопитство. Затича се бързо към мен, за да ми покаже находката. Подаде ми камъчето с трепет и зачака моята реакция. Аз гледах с лека досада, защото това не беше първото най- обикновено камъче, което Невичка ми подаваше да разгледам, когато излизахме на разходка. В началото, за да й угодя, се правех на възхитен от нейните камъчета, но сега гледах с отегчение на тях. Какво имаше толкова възхитително в тях- това бяха най- обикновени улични камъчета! Някой дори бяха толкова микроскопично малки, че едва успявах да ги взема в едрите си мъжки пръсти. Но колкото по- малки бяха, толкова по- голямо възхищение предизвикваха те в Неви. А пък в мен точно обратното- досада! Защото с усилие успявах да не ги изпусна на земята, докато се правех, че ги разглеждам. И ето, че това се случи- изпуснах камъчето й. Тя се наведе и започна да го търси сред всички останали камъчета по неасфалтираната ни улица. Аз я дръпнах за ръката, за да си продължим разходката, но тя оказа съпротива. Не искаше да тръгне, преди да намери камъчето си. Е, не! Наведох се и аз да търся. Имаше толкова много камъчета. Едно с едно си приличаха- еднакви и анонимни. Но сред тях имаше камъче, което вече не беше анонимно- това беше камъчето на Неви. Открито лично от нея! Затова се вгледах по- внимателно и аз. Защото това обикновено улично камъче беше станало необикновено...в детските очи. Единствено! И аз чак сега го видях по този начин, когато го изгубихме. Бяхме изгубили най- ценната археологическа находка- единственото камъче, останало от времето на детските мечти.

Напук на света сериозен!

Никой не знае кога и къде ще го направи- това е изненадата на Невичка, нейният малък цирков номер. Тя просто решава и го прави. Навежда се с ръцете напред, подпира си главицата в земята и се надупва. Стои така известно време, след което се изправя със зачервени бузки и се усмихва щастлива. А ние, колкото и да ни е криво за нещо, започваме да се смеем на малкото маймунче, което пак е успяло да ни изненада с коронния си номер. И светът за миг престава да бъде толкова сериозен, на колкото се прави. Защото си е получил това, което заслужава неговата превзета сериозност- едно неприлично надупване от мъничко маймунче...

95 октана детска обич

Много добре си спомнях къде оставих тубата с бензина- до пейката на двора. А след като се върнах от тоалетна, тубата стоеше на съвсем друго място. Беше пипана! На двора си играеше единствено Невена...Изтръпнах!!! "Тя вечно е гладна и жадна!", мина ми през главата. От думичката "жадна" студени вълни ме обляха. Ако е пила от бензина?! Втренчих се в нищо неподозиращата Невена, която ми се усмихваше насреща...Защо ли долавях в очите й един такъв особен 95 октанов бензинов блясък!? Тръгнах към нея, за да я хвана и да й подуша устата, но тя ми избяга. Реши, че искам да си играем на гоненица. Друг път лесно я хващам, а сега все ми се изплъзваше- тичаше бързо, сякаш задвижвана от...бензинов двигател с вътрешно горене. Избяга ми! Взех тубата и погледнах нивото на бензина. Е, не! Това щеше да е върхът на самовнушението- към половин литър бензин наистина липсваше. Дали в нея имаше 2, или 2, 5 литра бензин? Боже, да ме убиеха не можех да си спомня! Не взех и касова бележка на бензиностанцията- бързах и недочаках да я получа. Съмнението ме зачовърка с още по- страшна сила, след като визуалната ми памет извади от "архива" достатъчно ясен кадър на спомен за цифрата, изписна върху дисплея на бензиновата колонка. Не беше кръгло число...Вече се затичах на живот и смърт след Невена. Тя пак се заигра на гоненица, заливайки се от смях. Но аз не чувах смях, а боботене на бензинов мотор. Бррррр- бррррр- брррр! Съвсем реален звук, който сякаш излизаше изпод памперса на тичащата пред мен Невена. Щях да си помисля, че полудявам от самовнушение, ако не бях видял, че дядо ми се опитва да запали моторната резачка. Чак сега картинката ми се проясни- той беше налял бензин в резачката, с която щяхме да режем дърва...Спрях и погледнах тъпо- Неви ми се усмихваше насреща, готова за игра. А очите й продължаваха да блестят, пълни с 95 октана...детска обич!

Под дъжда

Излез навън под пролетния дъжд,
излял се ненадейно, изведнъж.
Посрещни го с неистов вик,
сякаш умираш и се раждаш в един- единствен миг,
сякаш си случаен,
сякаш си безкраен,
и те няма, и си тук,
но оставаш под дъжда напук.

Бащина отмяна

Тя лети ли, лети...
А аз стоя замечтано прехласнат, усмихвам се и си мисля:"Доживях и това!" Доживях бащина отмяна- Сашко ми предложи помощ при внасянето на нарязаните дърва. И започна енергично да хвърля цепениците в дърварника. "На тате отмяната!", продължавах да си мисля и само как не се разхлипах трогнат от тази малка помощ.
А тя лети ли, лети...
Сега разбирах татко защо толкова ни се радваше, когато му помагахме като деца с брат ми в мъжките работи. Защото е разбирал, че не е сам, че има мъже до себе си, пък макар и още малки. Наистина е така! "И аз си имам мъжленце до себе си, отмяна, другар, помощник!", сълзите на умилението напираха неудържимо в очите ми. Чак обърнах глава настрани, за да не ме види Сашко. И затова не я видях...цепеницата, хвърлена в погрешна посока, как тя лети ли, лети към главата ми с грациозен полет. Изстреляна напосоки от моята мила бащина отмяна!...
...А винаги си бях мислел дотогава, че изразът "видях звезди посред бял ден" е просто метафора. Не! Казвам ви, разбрах, че не е метафора, а съвсем буквално светоусещане, когато получиш удар с букова цепеница по главата.
Та наистина ги има тези звезди, видях ги как блестят на ясното небе. Само не видях как моя помощник изчезна със светлинна скорост...сред звездите!

Нашата мила, родна, единствена Fiesta

1976 година. Форд- Европа пускат на пазара модела Fiesta. От тогава до днес са произведени над 12 милиона Фиести, продавани по целия свят. Но за нас на света има само една Фиеста- нашата! Тя е една от всички тези 12 милиона на света- има същият дизайн, същият двигател. Но няма същата лична история. Дизайнът и двигателят са серийни, а историята на автомобила е уникална. Защото това е историята на нашето семейство. Нима може да се постави сериен номер на всички уникални изживявания, които сме имали с този автомобил?! Как той ни стана първата кола- купихме го, без дори да погледнем има ли двигател под капака. Просто го харесахме и повярвахме на мило простодушното изражение на неговите фарове. Как Мами, начинаеща шофьорка, влетя с газ в двора и му схлупи ламарината на левия заден калник, удряйки го в стълба на оградата, а предната гума я качи на едно от стъпалата на стълбището! Как целият ауспух ни изпадна на улицата. Как Мами, без да иска, превъртя предните гуми на полусъединител, изпреварвайки една...каруца. Как татко сядаше винаги на предната седалка и когато включвах 5- та, закачвах крака му и му правех бележка да си събира краката...А след като почина и вече го нямаше отпред, така ми се искаше, когато включвам 5- та, пак да закача крака му. Как отидохме за първи път на море с кола- натъпкани до горе с багаж и хора. Как по пътя до морето преминахме през истински потоп, но не се спряхме- продължавахме да караме през пороя, докато разни нахакани Мерцедеси и BMW- та бяха затънали във водата. Как прибрахме Неви от родилния дом и гърнето ръмжеше, защото беше пробито, но това не смущаваше ангелски спокойният й бебешки сън. Как ни се наложи да спим една лятна нощ по седалките, гледайки звездното небе през шибидаха над нас. Как зимата пускаме парното и стоплени, се радваме, че може да ни е тясно, но пък ни е уютно в малкото купенце. Как Неви и Саши започват да клатят глави в такт на задните седалки, когато им пуснем касета на Майкъл Джексън. Как Саши много често възкликва по детски искрено "Колко ни е хубаво във Фордчето!"...
Всичко това не може да има сериен номер, защото това е душата на този автомобил. Защото това е нашата мила, родна и единствена Fiesta от всички 12 милиона на света. Защото когато включвам 5- та скорост, Боже, продължавам да очаквам, че ще докосна крака на татко до мен. И защото Саши всъщност е толкова до болка прав, когато казва "Колко ни е хубаво във Фордчето!"...
Наистина е така!

Опитай се да предположиш

Опитай се да предположиш
дали е близо твоя сетен ден,
дали ще имаш шанс да го отложиш,
за да заживееш сякаш прероден.

Опитай се да предположиш
дали изобщо си живял,
или улисан все да се тревожиш-
жив си, но от страх умрял.

Опитай се да предположиш
дали на саможертва си готов-
животът си на карта да заложиш
в името на своята любов.

Опитай се да предположиш
кои са най- нежните слова,
душата си в тях да вложиш
и да си отидеш след това...

Ти си ме знаеш!

"Тате, ела с мен, че ме е страх от тъмното...Ти си ме знаеш!" Това са думи на Саши. Най- обикновени детски думи. Съвсем ежедневни. Но в тях има нещо много съкровено. Именно изречението- "Ти си ме знаеш!" В него е събран цялият смисъл на Любовта- някой да си те знае. Да знае всичко за теб. Да знае например, че се страхуваш от тъмното. И да няма нужда от повече обяснения и причини, за да дойде с теб за кураж. Да му е достатъчно само едно най- обикновенно и ежедневно казано, мило извинително "Ти си ме знаеш!"...
Отговорих му:"Да, знам си те!" И тръгнах с него. Тръгнах и той беше щастлив, че няма да бъде сам в тъмното. Нещо повече- щеше да бъде с някого- не който и да е, а който...си го знае какъв е страхливко.
...Мисля си, че няма по- голямо щастие от това- да имаш някого, на когото да можеш да кажеш "Ти си ме знаеш!" А той да се съгласи- кога с досада, кога без досада, но винаги с Любов:"Да, знам си те!"

Частица от мен

Полъхът на вятъра в детска коса,
ятото птици високо в небето,
тревата, окъпана с нежна роса,
самотната лодка далече в морето.

Порутената стара къща, която мълчи,
дъгата след дълъг дъждовен ден,
залезът, който умира с красиви лъчи...
Всичко това е частица от мен.

Ранима

На моята Петя, майка на децата ми

Ще извая с нежни ръце,
с върха на пръстите ми, плавно
красивите черти на твоето лице
и ще ги целувам бавно.

Докато те накарам да трепериш,
да се почувстваш уязвима,
да ме потърсиш и да ме намериш
и да ми покажеш колко си ранима.

Докато изтръгна от устните ти звук,
който да изкара цялата ти нежност,
докато ме погледнеш с поглед друг,
на жена, открила в себе си безбрежност.

Дай ми една целувка!

"Дай ми една целувка!", казах и затворих очи в очакване Неви да ме целуне. Усещах как топлината на детските й устни ме докосва по бузата, която съм обърнал към нея. Още не бях отворил очи и...Каква мила изненада! Усещах целувка и по другата ми буза. Още една целувка, без да съм я поискал. Тя беше несравнимо по- красива от първата, поисканата, очакваната, предвидената. Защото тя беше точно обратното- непоискана, неочаквана и непредвидена. Каквато трябва да бъде всяка истинска целувка. А досега винаги си мислех, че първата целувка е най- истинската. И затова винаги си отмествах лицето, без да дочакам втората. Не бях и предполагал, че тази целувка е възможна. Нито пък съм вярвал, че има още по- красива целувка, която заслужавам...
Докато се случи това- получих и втора целувка, по другата ми буза, която не бях обърнал. По другата ми буза, никога нецелувана досега от дъщеря ми. Днес тя за първи път бе целуната, макар и обърната на другата страна, макар и неудобна за целуване. А не бях направил нищо особено, за да я заслужа- просто казах, както всеки друг път: "Дай ми една целувка!"...

Заради болката, която носиш

Заради болката, която носиш,
заради прошката, която просиш-
аз ще те посрещна с отворени ръце,
за да забиеш ножа си в моето сърце.

За да можеш след това да се разкаеш,
за да можеш истински да ме познаеш,
когато видиш себе си в мен
с прободни рани наранен...

Мамо, днес много си красива!

Сашко е точно такъв, какъвто е на тази снимка- свиреп хун! От онези хунски бойци, с които Атила някога е превзел половината Европа...
Тези дни усилено работя по неговото превъзпитаване. Всяка вечер преди сън двамата с него водим нравствено- етични беседи на тема "Във всеки звяр има капчица човещина!" Аз говоря, а Сашко в полусън слуша и безропотно се съгласява с мен. Хипнотично монотонно му повтарям едно и също, докато го запомни наизуст:"Утре сутринта ще поздравиш мама и ще я попиташ как е спала. Поне веднъж през деня ще й кажеш, че днес много е красива..." И той изпълнява...Но наизуст и недодялано като хунски вожд. Среща майка си на сутринта, която току- що се е събудила от сън, рошава, подпухнала, прозяваща се и й казва "Мамо, днес много си красива!", гледайки я толкова свирепо, колкото на снимката...

VEF 206

Елвис Пресли - "Love me tender"... Татко обичаше тази песен. Това беше неговата песен. VEF 206. Татко обичаше това старо радио.То беше неговото радио...

Правех си салата и слушах старото радио. Имам две модерни стереоуредби и един касетофон. Всички имат радио, но аз исках да слушам стария, пращящ и очукан VEF, защото той ми напомняше за татко. Слушах и си спомнях как той приживе винаги, когато работеше някаква домашна работа, пускаше старото радио. Ядосваше се, че пращи, но го слушаше и си пееше заедно с него...

Точно режех лука за салатата, когато пуснаха Елвис - "Love me tender". Гласът му-плътен и чувствен-пееше за нежната любов. А по бузите ми се стичаха сълзи. Но не от лука... Как ми се искаше сълзите да бяха от лука и татко да беше жив! Живеем в свръхтехнологично време.

В епохата на компютрите. Те могат всичко, но не могат това, което направи старият VEF. Не могат да уловят честотите на спомена за татко, не могат да издават онова пращене, което придава толкова съкровено звучене на радиосигнала... Съкровено като усещането, че някой някъде (където и да е) още те обича... Все така НЕЖНО!

Когато дяволът почука на вратата на сърцето ти

Малките са най- големите мъдреци...Един пастор попитал момиченце на име Марийка:"Марийке, какво ще направиш, ако Дяволът почука на вратата на сърцето ти?!" Марийка отговорила:"Ще извикам Исус да му отвори!" Голям майтап, наистина! Дяволът ще бъде много неприятно изненадан, когато вратата му бъде отворена от Господ- едва ли ще иска да влезе...

Следите остават

Следите наистина остават. Накъдето и да се обърна, ги виждам. И спомените оживяват, прожектирани на черно-бяла лента, която се върти с тихо пращене...
Виждам плочките в двора и си спомням как ги наредихме с татко. Работихме едно цяло лято. Татко изпипваше търпеливо нещата. Мереше плочките под конец, за да бъдат идеално равни...А ние с брат ми - още деца, му помагахме, но умирахме от отегчение. Всеки наум си мислеше: "Отиде ми лятната ваканция заради тези тъпи плочки!" Татко ни усети, че присъстваме само тялом, но не и духом. Затова ни даде сами да редим плочките и да ги замазваме с цимент. Тогава разбрахме защо толкова бавно работеше баща ни. Защото тази работа доставяше истинско творческо удоволствие. И защото хубавите работи наистина стават бавно!...
Виждам дървената стопанска постройка в задния двор. На нея пък се научих да кова пирони. Но преди това се научих да кова...пръсти, защото още нямах точен мерник и улучвах ръката си, която придържа пирона. Спомням си как веднъж се подкачих с татко, като го помолих той да ми държи пироните при коването. А той ме попита: "Ти не можеш ли сам да си държиш и да ковеш?!" Отговорих му: "Мога, но ме е страх, че ще си размажа пръстите с чука!" Бях прочел подобен виц в един вестник и исках да го изпробвам с баща ми. Успях да го разсмея!...
Ето го и навеса за колата. Спомням си, че преди да започнем да го правим, с баща ми тежко се скарахме. Затова първия ден излязох да работя сам по него. Навън беше отвратителен студ! А аз се мъчех като звяр, но без никакъв резултат, защото нямаше кой да ми помогне да вдигна тежките ламарини. Вдигах ги и сам, но много малко не ми достигаше - нелепо малко, за да ги вдигна до необходимата височина. Трябваше ми само една протегната за помощ мъжка ръка, която да задържи ламарините, когато тежестта им стане непоносима и ръцете ми не издържат сами. Тази ръка не закъсня - протегна се при поредния ми и може би последен отчаян опит за вдигане. Това беше ръката на баща ми, който беше излязъл, защото не е могъл да ме гледа как се мъча. Не се извинихме един на друг за скарването, но мъжката работа рамо до рамо в студа ни сдобри и без думи. И когато свършихме работата, отново бяхме баща и син-приятели! Тогава още не знаехме, че това е последната ни работа заедно и че съвсем скоро ни предстои да се разделим завинаги...
Неизбежното се случи - разделихме се! Но следите остават. Остава пътеката, застлана с плочки, по които да мина. Остава навесът, под който да се скрия, когато вали. Остават и дъските, заковани с пирони, които се забиват право в сърцето ми...след толкова много години!

Смело сърце

На майката на моите деца...

Твоите очи, пълни с желание,
които ме гледат с нежно мълчание.
Твоите устни, пламнали от страст неудържима,
които ме целуват с невинност ранима.
Твоят глас, роден от тишината,
по-безкраен дори от самотата.
Твоите ръце, треперещи от свян,
вълшебни като детски блян.
...Нарисувах те със слова,
за да запазя всичко това
за онзи сетен миг, когато...
ще отмине и последното лято.
Тогава, останал сам със смъртта,
ще си спомня пак любовта-
твоите устни, очи и ръце...
и ще умра със смело сърце

Възпитанието- Третата световна война!

Никой не знае кога е започнала и кога ще свърши. Но Третата световна война е факт. Война - колкото метафорично, толкова и буквално. Война без пушечни изстрели, без артилерийски залпове. Война на поколенията - родители срещу деца. Война на възпитанието! Тя се води навсякъде по света, с променлив успех. Залогът в нея е много голям - моралът и културата на поведение на нашите деца...

Който си мисли, че възпитанието не е война, нека се опита да накара подрастващото си дете да измие зъбите си преди лягане... Войната веднага ще започне...

ПО ДЕЙСТВИТЕЛЕН СЛУЧАЙ (от личния ми опит)

"...Няма да ги измия!" "Ще ги измиеш!" Това са първите изстрели. Двете страни свъсват вежди. Гледат се право в очите, без да трепнат. Точно като професионални боксьори преди мач за световната титла... Словесната престрелка продължава..."Ще ги измиеш!" "Няма!" Родителят вкарва тежката артилерия - "Три дни няма да гледаш "Том и Джери"!" Точно попадение! Детето е разколебано. Усеща, че нещата загрубяват и започва преговори... "Ама ще ми купиш сладолед!" "Какъв сладолед бе?! В 22:30 часа! Миеш зъбите и лягаш!" Това подгрява ситуацията до нейната точка на кипене. "Искам сладолеееед!" Детето хвърля най-демонстративно четката за зъби и плачейки, напуска бойното поле. Но битката не е свършила. Зъбите не са измити. На карта е поставено денталното бъдеще на детето! Родителят смекчава тона. Пуска в ход "тихата" дипломация. Започва лекция на тема: "Миенето на зъбите - стратигически субективен фактор, допринасящ за поддържане на оптималното ниво на стоматологичното здраве"

...Детето слуша внимателно. Родителят е обнадежден - изстисква последните капки на своето красноречие. И вече е на една крачка... Не, на един милиметър да убеди опонента си! Но в този сюблимен момент, в който везните на победата се колебаят в чия полза да се наклонят... Детето дяволито се усмихва и драматично прошепва: "А ще ми купиш ли... сладолед!" Контраудар! Родителят изпада в нокдаун. Изтощен по-скоро от собствените си напразни усилия, отколкото от ината на детето... Отчаян, само как не пада на колене, моли: "Ще ти купя сладолед, само си измий зъбите! Моля те!" "Ама два сладоледа!" Малкият се гаври вече! Родителят е отчаян, въобще не мисли какво говори и обещава... "Не два, цяла кофа сладолед ще ти купя!" Родител и дете започват да се смеят идотски! Да се смеят ли, да плачат ли!? Цяла кофа сладолед... Отчаян ход, но действа. Детето с удоволствие измива зъбите си и ляга... Битката свършва, но войната не. Тя ще продължи и утре... Ако си мислите, че ще можете да минете САМО с една кофа сладолед!...

Писмо в бутилка

Това е писмо в бутилка. Хвърлено в морето от информация на Интернет. Написано от мен, корабокрушенец на самотен остров. Казвам се Петър Донкин. През 1976 година корабокруширах. Водите на морето ме изхвърлиха на брега на самотен остров, наречен Живот - насред океана на Вселената.

Островът е много голям. Толкова голям, че вече 31 години съм на него, но още не съм го опознал напълно. Целият е обрасъл в гъста джунгла и е пълен с диви животни. Хищници, които се наричат Хора. Те винаги са гладни и дебнат за плячка, която да консумират. Най-силни са тези от тях, които умеят добре да се прикриват, да дебнат от засада и да нападат по-слабите изненадващо, в гръб. Живеят на отделни стада и постоянно се бият за територии и контрол над останалите. Гледам да стоя на страна от тях...

През 1998 година на острова се срещнах с друг корабокрушенец - жена. От пръв поглед разбрах, че тя неслучайно е корабокруширала на моя остров. Приливът я беше изхвърлил на брега специално за мен - за да ми бъде другар. Обикнахме се, създадохме семейство и дете. Едно прекрасно момченце... А сега е на път и второ - този път очакваме момиченце. Всъщност, това писмо в бутилка е адресирано до него - до нашата бъдеща дъщеря. Искаме да й кажем, че аз, мама и батко я очакваме с нетърпение. И когато тя дойде, островът вече никога няма да бъде самотен - ще бъде пълен с любов, която ще му дадем. Защото тя ще бъде нашето малко, нежно, любимо... корабокрушенче, което го обичаме, преди да го има и ще го обичаме, докато ни има...

На тези, които сте намерили това писмо в бутилка и сте го прочели, ще ви кажа, че Животът никога няма да бъде самотен остров, ако обичате и сте обичани. Тогава дори да корабокруширате, винаги ще има кой да ви очаква на брега...

Седящият бик и компютърното поколение

...Аз съм индианец! Казвам се Седящият бик. Апах или сиукс - няма значение. Индианец съм... Съмнявате ли се?! Всички съмнения ще ви се разсеят, след като ме чуете, как пиша на компютър. Слушайте внимателно... Щрак.

Пауза от пет минути. Ново натискане на клавиш. И още пет минути пауза. Шепот:"Къде беше тая запетая бе?!..."
А след многоточието - ръмжене! Най-накрая - натискане на клавиш.

Леко отдъхване... Но вместо запетаята, е натисната - точката. Повод за ново ръмжене - този път, по-звучно и по-продължително. Запетаята е обявена за общонационално издирване. То отнема още пет мъчително дълги минути, през които тихо, на глас си задавам тежкият риторичен въпрос: "Може ли да съм такъв индианец?!"...
Може!

Окончателно ще се убедите, че може, като ме видите и как пиша на компютъра...

Представете си погледът на бик, който се е втренчил в червения плащ на испански бикоборец. Подобен е моят поглед, отправен към клавиатурата. Свирепо намръщен и заканително наведен над клавишите.
Отдолу рия нервно с крак, докато търся да забуча с тежък пръст тая гадна запетая, която ми се крие от половин час!...

Индианец съм, нали?! Понякога се чувствам толкова безпомощен пред клавиатурата на компютъра, че ми идва да вия точно като индианец, на който са му откраднали бойния кон. И вия! И така се напъвам, че ставам наистина червенокож...

Но така е. Както казваше героят на Дани Гловър от филма "Смъртоносно оръжие": "Вече съм стар за тези работи!".
Не знам. Дали съм вече стар или защото имам личен компютър само от два-три месеца, но тази запетая... Къде изчезна бе?! Ще се разплача. Търся я под дърво и камък, а тя била до показалеца ми. Толкова идиотски близо...

Май, наистина, съм вече стар за тези работи! А освен стар, съм и отчаян! Отчаян, защото синът ми се оправя по-добре от мен на компютъра. И още нещо, което ще го прошепна, за да не го чуе никой: "Синът ми е само на четири години и половина!"
Обаче, така работи с клавишите, че не е истина. Пуска си игри, играе на тях, пуска филми, гледа ги... И ме убива, като ми каже компетентно: "Тате, изчакай, че играта още не е заредила!"...

Ама, разбира се, че още не е заредила! Само не се разбира, как това дете, тая малка запетайка, която вчера беше в корема на майка си и аз го гледах на видеозона как се люлее в околоплодните води, с размера на бобово зърно...

Та как сега, това вчерашно бобово зърно, стои пред компютъра и чака играта да се зареди?! А аз, северноамериканският индианец, раздавам бойни викове и търся клавиша със запетаята... И докато го търся, пропускам да попитам, за по-лесно, моето собствено компютърно поколение, което още в корема на майка си е знаело, къде е запетаята!...

Но няма начин, ще пропускам да питам, че иначе... Аз вожд ли съм или не съм!

"Аз съм Сънчо идвам от горица"

Сънчо, за когото се пее, че идва от горица, е измислен герой. А аз съм съвсем реален... Сънчо. Сериозно! Мога да приспя едно дете за точно 5 минути. Колкото и да се къса да реве, да рита, да се тръшка - няма къде да ходи, ще заспи, та няма да може да отлепи цяла нощ от леглото. Методите ми на приспиване действат като автомат "Калашников" - безотказно! Вече 5 години ги разработвам и тествам в реални "бойни" условия - върху двете ми деца. Толкова са ефективни, че започват да ми действат и на мен самият, в резултат на което почти винаги заспивам много преди децата ми. От което правя заключение, че методите ми могат със същият успех да се ползват и върху възрастни. А това от гледна точка на бъдещите ми бизнес планове е още по-добре - спектърът на клиентите, ползващи приспивните ми услуги, ще бъде много широк.

Направо си представям дългите опашки пред входа на моя частен сЪнаториум( или сънотвориум!) - как изтощени за сън родители подават със сетни сили ревливите си деца и грохват... Туп! Падат на земята от недоспиване, а аз поемам ревливите терористи и след 5 минути те вече хъркат юнашки: "Хррр-хррр!"... Благодарни, родителите ми целуват благоговейно ръцете, бутат ми пари - аз ги приемам скромно: "Ама моля ви се, няма нужда!" Обаче прибирам парите в джоба и "гейм слийпинг", както казват англичаните.

А пък, ако научат за моите приспивни услуги и те - англичаните. Леле-е-е-е! И започнат да идват с цели автобуси, пълни с истерично плачещи за сън, сополиви англосаксончета. "Хелп, мистър Донкин!"... Е, как да ги върна изтерзаните хорица?! Били път чак от майната си - кой от Лондон, кой от Манчестър, от Ливърпул. И децата им врещели през целия път, а аз накрая да им кажа "Сори!". Ще ги взема, човещинка е! "Я ела, диър чайлд, да те видя защо не искаш да слийпинг!" Друс-друс за 5 минути, изпявам им "Сънчо камин фром форест" и готово. Направо си ги представям и доволните англичани как горещо благодарят и ми бутат паунди в ръцете, които аз приемам, защото ми е неудобно да откажа, за да не се обидят хората и да си помислят: "Тоя пък левове приема, а паунди-не!" Ще стане политически въпрос, че не им уважавам националната валута. Та, искам-не искам, ще приемам. Левове, паунди - ще събера пари за нова кола. Иначе комшиите ще кажат: "Тоя пък толкова пари печели, една кола се скръндзави да си купи!" Какво да правя, ще си купя. Едно "Фордче", "Мустангче"! Съвсем скромно - кабрио, кожен салон, 8 цилиндъра, 350 конски сили. Ммммммм!...

Ехо! Някой да ме събуди, че пак заспах преди децата. Нали ви казах, че методите ми на приспиване действат безотказно - особено върху мен. И сънувам разни врели-некипели за Сънчо, който идва от горица с "Форд Мустанг"!

"Ало, тата-а-а!"

Няма покой за дежурните офицери в Полицията и Пожарната! Почти всеки ден дежурният телефон при тях звъни тревожно "зррррррррр!"...Дежурните вдигат слушалката и очакват да чуят нечий зов за помощ от отсрещната страна. Но вместо това чуват нечленоразделните звуци, издавани от малко момиченце. Единствената разбираема дума е "Тата-а-а!", което вероятно е умалителна форма на "Татко". Получава се дори диалог:"Ало, говорите с дежурния на РПУ, слушам ви!" От другата страна на линията:"Тата-а-а-а!" И дежурният затваря слушалката, разбирайки, че това е тяхната малка, анонимна телефонна терористка, която почти ежедневно звъни, за да търси баща си...
...Но тя всъщност не търси него специално, а си търси...боя! Защото навърта сметки, играейки си с GSM- а на мама и тате. И тази анонимна личност продължава да е мистериозна загадка за органите на Полицията, но не и за мен- вече знам, че това е моята малка Невичка. Иначе няма от кого да е бебешката слюнка, оставена издайнически по апарата ми, както и десетината ненужни обаждания на номер 166. Следите остават!...
...Само се опасявам следите да не отведат и полицаите до извършителя на терористичното дело. Питам се, кога ли ще видя онези с черните качулки от НСБОП да извеждат от вкъщи милата ми малка телефонна терористка с вдигнати ръце и напълнен от страх памперс, безпомощно ревяща:"Тата-а-а-а-а!!!"

Пианист

Когато се роди сина ми, роди се и една голяма..., болна амбиция. Той да стане... Пианист! Задължително! Само да проходи... Не, само да почне да лази и мислех да го пратя на уроци по пиано.

Колкото по-рано, толкова по-добре. Така се става гениален пианист! Нали?!... Затварях очи и си представях, как сина ми свири "Лунната соната", пред пълен салон от възхитена, благоговееща публика. А на първия ред, сме аз и майка му, плачещи от умиление...
На тате и на мама пианиста! Как свири, а?! Роден е за пианист...

А жена ми, искаше да го прави сърдечен хирург! Или, както казваше тя, с почти религиозно благоговение: "ДОКТОР!" И след това, добавяше своя голям женски аргумент: "Знаеш ли, какви заплати взимат докторите?!"...

Е не, не знам! Аз току-що падам от Луната... А пианистите, голи и боси ли ходят?! Ричард Клайдерман, сигурно, не си знае парите!...

Никакъв доктор - само пианист!
И така - минаха години. "Пианистът" порасна. Пораснаха му и... ръцете. И ги гледах, гледах. И пак ги гледах! Напрягах си въображението и се опитвах да си представя, как тези мечешки лапички, с дебели пръстчета, като кебапчета, ще могат да изсвирят "Лунната соната"!?... На пиано! Да беше на барабани! Ако знаете, "пианистът" как барабани по масата, когато се ядоса... Може да изкара не една, а три "Лунни сонати", наведнъж!...
Затова, дали пък да не стане, барабанист?! Пак е нещо. А?!...

Но жена ми не поиска и да чуе. "Барабанист?!"... "Неееееее!"

Е, защо не?! На Ларс Улрих, от METALLICA , да не му е зле?! Блъска по барабаните и живот си живее. Целият свят обикаля с тия барабани!

Но не. И това не мина. Жена ми бе непреклонна и още по-ужасена... "Металист?!"...
"В никакъв случай!"

Тогава какво? Пианист - не! Барабанист - не! И хирург - под въпрос, пак заради тия, тънки пръсти... Тогава?!

Времето минаваше и това дете, трябваше да го ориентираме на някъде. Утре щеше да порасне, а ние не знаехме какво да правим с него. Разболяхме се с майка му. Преди, бяхме болни от родителски амбиции, сега бяхме болни от обратното - че нямаме амбиции, а трябва да имаме.
Нали ме разбирате?... И всичко това, заради "Лунната соната", че е композирана за пиано, а не за барабани. Мамка му и късмет!

Но, аз не се отказвах и продължавах да се питам: "Тогава какво?!"...

Отговорът дойде, колкото неочаквано, толкова и убедително. Веднъж, както си ритахме топка с "пианиста" в спалнята, неочаквано покрай главата ми профуча "снаряд", който се заби с трясък в прозореца...
Огледах се. Прозорецът не беше счупен, а "пианистът" крещеше: "Го-о-о-л!". "Снарядът" беше изстрелян от него и наистина, беше неспасяем.

Пианист ли?! Щеше да ме застреля с топката! Щеше да ми отнесе, болната от амбиции, родителска глава...

Без да съм забелязал, той си станал цял футболист. На тате Роналдиньо!...
Това е - ще го правим футболист! А "Лунната соната" ще почака... За другото дете. Задължително! Само да се роди, още в родилния дом..., ще тръгне на пиано!

Майки с колички

Времето се стопли и те се появиха - майките с колички, които се разхождат по улиците. Те са като щъркелите - щом излязат навън, значи пролетта е дошла. Подобно на щъркелите и майките с колички се движат на "ята" от по 5-6. Вървят бавно, грациозно, сякаш не стъпват по земята, а летят. Лицата им са одухотворени от онова нежно-замечтано съзерцание, насочено към малките им рожби, което имат само жените-майки. Всеки техен жест и поглед, дума, изразяват любов и грижа, мир със себе си. Онзи мир, който всички търсим и толкова трудно го намираме. Майките с колички го носят в себе си, сякаш е нещо най-естествено. Естествено като дишането и радостта от слънчевите лъчи на пролетния ден.

Няма да забравя как в един такъв слънчев пролетен ден преди 4 години, когато синът още не беше проходил - срещнах на улицата група от 5-6 майки с колички. Аз носех сина ми на ръце, защото той така предпочиташе. А срещу мен в стройна редица приближаваха майките с колички... Получи се като в уестърн на Серджо Леоне - главният герой се изправяше срещу банда закоравели каубои-нехранимайковци. В ушите ми зазвуча уестърн - музиката на Енио Мориконе. Забавих крачка и присвих очи като Клинт Истууд. Синът ми също гледаше каубойски намръщено, защото слънцето му печеше в очите. Майките, като ме видяха, спряха да говорят по между си и се втренчиха в мен. Гледаха ме съсредоточено, сякаш се опитваха наум да си отговорят на въпроса, който си задаваха: "Този пък кой е?!" Рядко се среща баща да разхожда детето си по нашите улици. Изучаваха ме от главата до петите с погледите си. Точно като зли каубои, които се готвят да застрелят добрия герой. Чак се развълнувах. Редицата от майки с колички наближаваше неудържимо към мен и сина ми. Вече чувах тропота на количките по асфалта, стъпките на майките, които отекваха с драматично ехо. Оставаше само един миг, един дъх. Времето спря, въздухът не смееше да трепне. Тишина...

Усмихнах се и поздравих: "Добър ден!" Направо ги застрелях от упор! Майките не очакваха поздрав и леко се стъписаха, но ми отговориха с дружно, хорово: "Добър де-е-е-е-н!" И се разминахме. А денят наистина беше добър. Защото пролетта беше дошла - слънцето грееше и майките с колички се разхождаха по улиците. Цареше мир и любов!

АК- 47- 10 000 патрона сантименталност!

Автомат "Калашников", модел 1947 година. Калибър - 7,62 милиметра. 600 изстрела в минута - в бойни условия. 1200 изстрела за минута - в експериментални условия. Начална скорост на куршума - 710 метра в секунда. Ефективна стрелба - до 300 метра... Това е сухата фактология, описваща техническите параметри на една от най-съвършените машини за убиване...

Аз съм тотален пацифист.В детството си никога не съм се бил с други деца. През целият ми досегашен живот не съм имал желание и не ми се е налагало да стигам до физическа саморазправа. Избягвам да влизам в конфликт с хората. Ако случайно вляза, бързам веднага да го разреша с мирни средства. За мен войната, каквато и да е тя, за каквато и да е кауза, не е средство, което оправдава целта... Но въпреки това... Леле, ако ми падне един "АК-47"!... Не 600, не 1200, а 10000 изстрела в минута ще направя! За жените може да е непонятно, но мъжете, които са служили в казарма, ще ме разберат. Само те знаят какво е усещането да стреляш с "Калашников"

Сваляш предпазителя. Издърпваш затворната рама докрай и я пускаш рязко, за да вкара патрон в цевта... Поемаш дъх, успокояваш дишането. Приклада държиш плътно до рамото. Гледаш мушката и прорезът на мерника да съвпаднат в една точка. И... Моментът на истината! Леко, нежно натискаш спусъка и... огън! Дум-дум! Сух, отсечен пукот. Куршумите свистят, гилзите хвърчат. Автоматът едва се удържа - играе в ръцете и "рита" рамото до болка. Сърцето ти пулсира прединфарктно - в ръцете си държиш инструмент на смъртта! Държиш самата смърт, затворена в корпуса на автомата! От нея те делят някакви си милиметри стомана... Почти директен контакт със смъртта! Първа среща с нея. С нейният зловещ чар и могъщество!... Много силно, концентрирано и нагнетено до взрив чувство... След стрелба не знаеш къде се намираш, къде си бил и откъде идваш. Краката ти не те държат, ръцете ти треперят, ушите са заглъхнали...

Но за мен "АК-47" има и друг, много по-сантиментален, почти лигав смисъл... Бях в казармата, когато синът ми се роди. Тежеше близо 4 килограма. Почти толкова тежи и "Калашников". По време на караул, докато носех автомата, все за това си мислех - че толкова тежи и току-що роденият ми син. Бащините ми чувства така отчаяно търсеха обект, заместител, към който да се насочат, че някак неусетно, ирационално започнах да възприемам автомата за... моето малко новородено момче. Сигурно е било предизвикано от самотата, изолацията, от търсенето на мъничко любов и нежност между стените на грубата казармена действителност. Но беше факт.

Колкото абсурден, толкова и поетичен - "АК-47", най-съвършената машина за убиване, за първи път не олицетворяваше смъртта! А точно обратното - живота. Животът - толкова крехък, едва прохождащ!... Моят малък Сашко!

...Сега се замислям и откривам сходство в поведението на сина ми и "АК-47". И двамата са еднакво опасни, бързи, точни и могат да те застрелят. Единият с куршуми, другият - с пакости! Какво да ги правиш?! Деца!...

Там, където няма смях

Там,където няма смях. Кое е това място?!... Гробищният парк. Там има само тягостна тишина или ридания. Но смях...Никога не можеш да чуеш смях. Смехът е част от живота, но не и от смъртта. Затова той остава зад вратата на гробищния парк. А влезеш ли в него-или си вече мъртъв, или отиваш при някой мъртъв. И в двата случая е напълно невъзможно да се засмееш!

Но не и ако си дете. Децата (до 5-6 годишна възраст) не познават смъртта. А когато не познаваш някого, за теб той не съществува. Толкова е просто! Затова за едно дете е нещо напълно нормално да се засмее навсякъде, дори в гробищния парк-царството на скръбта... Особено пък, ако това дете е синът ми. Този смехоран!...

...Двамата бяхме в гробищния парк. На гроба на баща ми. Постояхме малко. Аз не се сдържах и се разплаках. "Тати, не плачи! На дядо му е добре на небето!", опитваше се да ме успокои по детски наивно синът ми. Тръгнахме си мълчаливо. По едно време синът ми извика: "Тате, виж го па тоя какви големи уши има!" Показваше ми надгробната снимка на някакъв човек, който наистина имаше големи уши. Толкова големи, че леко ме досмеша, но запазих самообладание. Не ми беше до смях. А и бяхме на гробищата все пак. Но синът ми ме погледна с дяволити очи...

Малките му снежно бели зъбки, наредени като мъниста, изпълваха чаровната му детска усмивка. Гледаше ме право в очите и сякаш без думи ме молеше: "Хайде де, не е ли смешно?! "И това придружено с леко повдигане на веждите...Хитро лисиче! Не издържах. Засмях се, заразен от усмивката на малкия. Първо мълчаливо. После на глас...Ха-ха-ха! Егати големите уши наистина! Синът ми се присъедини със звънливия си детски смях.

Смеехме се свободно, без цензура. И то там, където никога не беше имало смях... Един мъжки и един детски смях в царството на скръбта-по-силни от смъртта!

Романтична статия

Обичам да я съзерцавам, докато спи. Очите й, когато са затворени и двете, сякаш са листа на нежно цвете. Миглите, клепачите й - очакват срамежливи да разцъфтят болезнено красиви. За миг неуловим, в който, докоснати от утринната светлина, събудени от девствената тишина - те се отварят мило сънени, учудени, отразили в себе си нежният танц на първите слънчеви лъчи. Тя ми се усмихва повече с очи, отколкото с устни, защото е искрена. И ми казва без думи: "Обичам те!"... Това ме кара да се чувствам жив. Уязвимо жив - пулсиращ, разголен нерв, откровение, изповед. Всичко, което трябва да съм, за да заслужа всяка минута от този ден, който започва по толкова неповторим начин.

Ден, който започва да...понамирисва на нещо кафяво на цвят, с нюанси на зелено, в почти втечнено състояние, размазано навсякъде... А-а-а, гадост! Някой май е напълнил рано-рано памперса! Моята малка, мила усмивчица - дъщеря ми, значи затова се е усмихвала. Сега долавям онова едва забележимо, умилително чувство на вина за стореното, което се е скрило и се подава зад едно от ъгълчетата на очите й...

Е,нищо де!Това не пречи на статията да бъде докрай романтична. Нали?! Иначе нямаше да бъде достоверна. И нямаше да бъде толкова контрастиращо красива, ако го нямаше фона на кафяво-зелената, наакана реалност, която изпълва не само бебешките памперси, но и целият ни живот.

Резачка!

Аз съм романтична душа, жена ми - също. Много искаме и децата ни да бъдат романтични. И те почти са романтични - дъщеря ни така мило гушка плюшените си играчки. А пък синът ни какво писмо е написал на Дядо Коледа. Той е диктувал, майка му е писала: "Мили Дядо Коледа, през цялата година слушках и помагах на мама и тате..."

Чета и ми става мило, въпреки че нито ни е слушал, нито пък помагал, но понякога е полагал мечешки непохватно старание да слуша и да помага. И как се е сетил да напише писмо до Дядо Коледа - мисля си, че и той е една романтична душа, но заради момчешка свенливост крие нежната си същност. Вълнувам се, че се докосвам до нещо толкова съкровено и затова листът на писъмцето нежно трепери между пръстите на ръцете ми. Продължавам да чета със затаен дъх: "Ще чакам подарък под елхата."

Залива ме нова вълна на умиление - представям си го как чака. Големите му черни очи са пълни с надежда за утрешния ден, който ще му донесе подарък. Но освен надежда, в тях подмолно се прокрадва и тревога. Вечната тревога на човека, изправил се пред неизвестностите на Бъдещето. Милият ми - толкова малък, а вече екзистенциално се тревожи!

Продължавам да чета нататък - финалът на писмото: "Искам да получа за подарък резачка!"... Моля?! Първо се усмихвам, но усмивката ми застива и се превръща в озъбване. Рррррррр! Резачка, моторна, за рязане на дърва - отряза ми всички очаквания за романтичен финал на писмото. Аз очаквах да поиска едва ли не първи том от избраните съчинения на Шекспир. Или диск с музика, филм... Нещо възвишено, нетленно, вечно! Нещо, което ще предопредели неговото развитие и изграждане като духовна личност. А не като дървосекач. Нали? Но пък от друга страна си мисля - ами ако беше поискал за подарък автомат?! Тогава ще е по-добре резачка. А пък том първи от избраните съчинения на Шекспир ще почака. Поне още 20 години, когато ще порасне. До тогава ще караме някак с рррррррррррррезачката!

Сериозна статия

Седя пред компютъра и гледам сериозно. Ще пиша сериозна статия! Тръпки ме побиват колко ще бъде сериозна. Фундаментална! Достойна за Нобелова награда. Направо... Представям си как Председателят на Нобеловия комитет съобщава с достолепна интонация името на победителя: "Петър Донкин!" Аз се правя на изненадан с широко отворена уста. Жена ми ме ръга припряно с лакът в слабините, за да се опомня и да ставам, че хората няма да ме чакат цял час! "Спокойно бе, жена!", намигам й заговорнически. Ставам с победно вдигнати ръце. Публиката ме аплодира бурно. Тръгвам да тичам към подиума. Тичам с грацията на африканска антилопа. Почти не стъпвам на земята, с разперени ръце - летя към наградата. Обаче някой ме дърпа настоятелно за крака. Сепвам се. Поглеждам - дъщеря ми. Държи ме с малката си ръчичка за крака и ме гледа виновно като бездомно куче, което очаква да му подхвърлиш залък хляб. От носа й тече голям сопол. Косата й е рошава като на сираче от дом. Усмихва ми се плахо, сякаш се извинява, че ме е лишила от Нобеловата награда, за която мечтаех...

О-о-о,милата ми! Прегръщам я. Как да й обясня, че тя ми е най-голямата Нобелова награда. И друга не ми трябва. А статията, като я гледам, пак не се получи много сериозна. Може би щеше да стане такава, ако бях взел на сериозно себе си и всичко наоколо. Но една малка, сополива усмивчица ме дърпа винаги за крака, когато нещата станат много сериозни. И аз се спирам, за да разбера, че всъщност нещата никога не са толкова сериозни, колкото изглеждат и винаги има място за усмивка.

Кукла

"Колко път ни дели - аз съм човек, а кукла си ти", Димитър Воев.

Виждам я кристално ясно и чисто, като след изстрадано търсене в тъмното - куклата на дъщеря ми. Първата й кукла. Първата кукла, която влиза в нашия дом. Виждам сините й очи, русата й коса. И се усмихвам като на жив човек. Още малко и ще й кажа "Здравей!". Толкова се радвам да я видя. Не смея да я докосна. Затаил дъх, не смея дори да издишам дъхът си, за да не наруша крехката красота на вселенското равновесие и мир, което излъчва усмивката на куклата. Тя стои малко неловко сред морето от момчешки играчки в детската стая. Мечове, саби, войници, танкове, пушки, автомати, пистолети, колички, камиончета... и една-единствена кукла. Която гледа с усмихнато съзерцание и мила наивност цялото настръхнало войнство на момчешките играчки. И по някакъв начин омекотява агресивната им враждебност.

Сега разбирам колко осакатен е бил пейзажът в детската стая без тази кукла. Осакатен от нежност. Осакатен от женско присъствие и чувственост. Затова устните ми неусетно се отварят и изричат: "Здравей, нежност! Макар и закъсняла. Крехко самотна, ранима. Но жива... Вече си жива, защото ти казах "Здравей!", въпреки че си само една кукла. Добре дошла в нашата момчешка стая - останало е още малко свободно място в нея..."

Женени с деца

Сънувам ли? Не, защото съм с отворени очи. Но всичко е като на сън. Морето е поезия, небето е невинност, вятърът е шепот, хоризонтът е трепет, чайките са свобода, лодките са самота. И няма никой друг - само аз и тя сме. Виждам я как излиза от морето и идва към мен, носена от последния порив на вълните. Силна като тях. Красива. Искрящи капки море се стичат по нея и рисуват с нежно докосване линиите на тялото й. Сякаш е първата и последна жена.

Това е тя - моята жена. Тя ми принадлежи до болка, до крясък - родена, за да умре за мен. И аз за нея. Тя е любовта, която се нарича вечност. Затова времето е спряло. Часовникът мълчи, притихнал, затаил дъх пред красотата на мига. Мигът, в който аз и тя се приближаваме един към друг. Всяка крачка е стъпка към търсената близост. Една, две, три крачки. Вече усещам соленият дъх на морето, който носи тя със себе си. Бризът разпилява косата й и тя ме докосва с гъдел по лицето. Нужна е още една последна крачка, за да се срещнем прегърнати. И аз я правя. Повдигам десният си крак и го изнасям напред. Само след миг той ще преодолее последното разстояние до любимата ми жена. Стъпалото доближава земята. Сантиметри. Милиметри. Инерцията е неудържима. Стъпвам...

"Хрусссссс!" - нещо изхрущява под стъпалото ми. Вдигам крака си и поглеждам - БИСКВИТА! Сънувам ли? Не, защото съм с широ-о-о-око отворени очи. И уста. Този път наистина не сънувам - бисквитата е съвсем истинска. Шоколадова! Така, както е смачкана, се вижда и ягодовият й пълнеж. "Кой е хвърлил тази бисквита на пода?!", питам почти риторично. Възможните отговори са два. Единият е от мъжки пол, на 6 години. Другият - от женски пол, на 1 година. И двата отговора са твърде възможни, защото ме гледат твърде гузно. Стоят в очакване на Страшния съд. Аз пък очаквам да се разплача всеки момент, защото се връщам окончателно в действителността. Там времето не е спряло. Напротив - навъртели са се цели 8 години семеен живот. Аз и жена ми не сме идилично сами. И как да сме, като имаме цели две деца, които са палави за четири. Морето е цяло море от разхвърляни играчки, книжки, моливи и даже една бисквита. Жена ми наистина се приближава към мен, но за да се подпре на рамото ми и отчаяно да въздъхне: "Виж каква е бомба!" А аз стоя и гледам - продължавам да откривам драматично очевидните разлики между блян и реалност. Основната разлика е, че сме женени... С деца! Но тази разлика толкова мило, мигащо на парцали, ме гледа с два чифта детски очи, че няма начин как да не й простя за всичко. Дори за бисквитата, захвърлена на пода... Макар и много смачкана, изглежда още вкусна.

С Мечо Пух срещу куршумите!

Някъде в окопите на Първата световна война... Кал, кал и пак кал. Кафява, гнусно лепнеща, безнадеждна. Кратери от избухнали снаряди, пълни с утаена дъждовна вода, в която плуват парчета разкъсана човешка плът. Полета, осеяни с разлагащи се войнишки трупове, чиито лица са потъмнели от синия цвят на газовото отравяне. Изпепелени дървета, които стърчат с голи клони, болезнено раздрани от куршумите. И окопи, пълни с неистов страх, с трескаво очакване на Смъртта, дебнеща от тъмната бездна на вражеските оръдия...

Някъде там, в дъното на калния окоп лежи и още никому известният Алън Александър Милн. Той още не е написал своя знаменит роман за деца "Мечо Пух", но вече обмисля тази идея. Втренчено гледащ към линията на хоризонта, откъдето се очаква да се появят щиковете на атакуващия противник, Алън Милн вижда милите образи на своите бъдещи герои - Мечо Пух, Прасчо, Йори, Тигъра, Бухала и Зайо. Жестокостта предизвиква неочаквано човешка, самозащитна реакция - провокира нежност. Пробужда човещина в един нечовешки свят. Ражда герои, които са по-силни от страха. Те не носят скръб и смърт, а радост и живот. И може би затова Алън Милн преминава невредим през кървавата касапница на войната. Защото приказният свят не е бягство от реалността, а изправяне лице срещу лице с нея, за да бъде победена от силата на копнежа и фантазията. Защото Алън Милн се изправя срещу куршумите рамо до рамо с добрият Пух, който го спасява...
Може да бъдем сигурни в това, когато прочетем романа и неговите финални думи - "И те тръгнаха. Заедно. Но където и да отидат, каквото и да им се случи по пътя в това омагьосано място в средата на Гората - едно малко момче и неговото Мече ще си играят."

Залповете на войната заглъхват - убити са милиони. Но Мечо Пух остава жив и до днес, незасегнат от куршумите...

Прощапулникът-внимавай какво избираш!

Стая. Насред стаята - стол. Върху стола наредени предмети - банкнота от 10 лева, комплект игли за шиене, лекарски слушалки, химикалка, GSM, книга, кулинарен часовник с формата на яйце (вероятно за измерване на времето за варене на яйца). Във въздуха витае напрегнато очакване. 8 чифта очи са втренчени в една точка - стола. Някой прошепва: "Пускай я!" И аз я пускам. Дъщеря ми тръгва с неуверено поклащащата се походка на пингвин. Баби, дядовци, родители, брат - всички следят посоката на нейния маршрут, чиято крайна точка е стола. Пътят пред нея е разчистен. Няма никакви препятствия. Но точно по средата тя залита и за да не падне, прави рязък завой надясно. Намира спасителния бряг на леглото, който е на метър от стола. Всички въздъхват и преглъщат напрежението. Нов опит. Пак я пускам. Тя тръгва, съпровождана от подканващите думи на бабите "Отиди до стола, бабе!"... Да отиде, бабе, ама бабиното пак завива надясно към леглото и се разминава със стола. Разминава се със Съдбата си, която трябва да избере. Публиката вече нервничи: "Доближи стола по-близо до нея!" Доближавам го. От малката се иска да направи само 2-3 крачки. Този път няма начин да избяга от Съдбата си. И тя смирено стига до стола. Какво ще хване?! Увещавам я наум: "Химикалката, тате, химикалката!" Жена ми пък съм сигурен, че се моли да хване лекарските слушалки. Обаче тя докопва кулинарният часовник-яйце... Не! Той символизира Съдбата на готвачка.

Протестирам! Вотът беше манипулиран - часовникът-яйце беше навит предварително от сина ми и тиктакаше. Привличаше по некоректно атрактивен начин крехкото вниманието на избирателя. Саботаж! Балотаж! Махам часовника от стола и пак пускам детето. Този път избира химикалката. Вече всички сме доволни - "На баба, на дядо, на мама, на тате, бъдещата журналистка, писателка, учителка!" Хвърляме се към нея, сякаш сме футболисти, които прегръщат свой съотборник след отбелязване на решителен гол в дерби мач. Дъщеря ми мига на парцали, без дори да подозира, че преди малко, според народното поверие, е избрала своята Съдба. На писателка! Жена ми пък за по-сигурно й закача на шията и лекарските слушалки. Сега вече можем да пием по една ракия!

Но в съзнанието ми продължава с ехо да тиктака часовникът-яйце, който беше анулиран като избор. Човърка ме съмнение - "Дали пък това не беше истинският й избор!?" Иска ми се да отхвърля всичките си съмнения, като просто приема, че целият този ритуал е едно бабешко суеверие. Но се сещам за себе си - аз съм избрал химикалката някога и станах учител. А пък ето, че й пиша в БГ Репортер. Жена ми пък се е хванала за парите и до ден-днешен ги държи. Синът ми избра топката и сега шутът му разтърсва прозорците вкъщи. Примери много. Обаче все си мисля, че всъщност, не човек избира съдбата си, а тя него. И той дори не подозира. Както нищо не подозираше дъщеря ми,която избра часовникът, а ние я изпратихме отново да избира химикалката...

Стана много сложен въпросът. Кой избира - Съдбата човекът или човекът Съдбата?... Има ли значение кой - важното е, че и в двата случая ще пием по една ракия. Наздраве!

Почти като братя Грим, но не съвсем

Не мога да разказвам приказки. Това е положението! Имам почти патологично развита неспособност да помня цели приказки. Помня им или само началото, или само средата, или само краят. И затова, тръгна ли да разказвам приказка на децата си, се налага да доизмислям сюжета спешно, в движение, както се казва. Но така преживявам всички рискове на "живото предаване". Гласът ми става интонационно лабилен, колебаещ се между преекспониран бас и болезнен фалцет - драматични звукови ефекти, с които отчаяно се опитвам да отклоня вниманието на слушателите от очевидно безпомощното ми лутане между отделни запомнени и незапомнени приказни сюжети. За да изляза от конфузната ситуация, без да правя особено плавен, логично аргументиран преход - продължавам разказа си в неочаквана посока. Така изведнъж "Червената шапчица" сюжетно се прелива в "Трите прасенца". И редом до момиченцето с червена шапчица, което тича през гората, за да избяга от кръвожадния вълк, се затичват със запъхтяно грухтене и трите прасенца. В един момент става пренаселено като на маратона в Ню Йорк, когато към групата на тичащите се присъединяват и седемте козлета: "Ме-е-е-е-е!" А ловецът стои като препариран и не може да зацепи откъде му е дошъл този уникален ловджийски късмет - толкова много дивеч да тича с пълна сила точно към дулото на неговата пушка. Но най-шашнат от цялото сливане на приказни сюжети е самият Кумчо Вълчо, който се изправя срещу настигнатата от него Житена питка, крещейки й своята реплика според сценария: "Житена питке, стой, ще те ям!" А тя му отговаря извън всякакъв сценарий: "Простако, не виждаш ли, че това съм аз, таралежът, но ми обръснаха бодлите заради дребно хулиганство!"... И тук приказката свършва... почти като при братя Грим, но не съвсем. Краят е малко по-неочакван и реално тривиален. Обаче какво да се прави - това са рисковете на живото предаване. Който не иска да ги поеме - да чете братя Грим и да заспива. Дано да има някакви спомени след това.

Филия,намазана с масълце и поръсена с домашна чубрица

Бях забравил този вкус - на филията, намазана с масълце и поръсена с домашна чубрица. Последно бях ял такава филия в детските ми години. После върху простичката,обикновена филия с масълце и домашна чубрица се появиха парчета шпеков салам, колбас, шунка, сирене, кашкавал... И какво ли не, докато накрая филията беше затрупана изцяло под всички тези нови и нови деликатесни допълнения, които я превърнаха в модерен сандвич. Така неусетно забравих за нея. И пораснах. А филията остана в детството ми, отминало безвъзвратно. До днес, когато отново я видях на масата пред сина ми, който си беше намазал точно една най-обикновена филия с масълце, поръсена с домашна чубрица. И сладко-сладко премляскваше, сякаш яде най-вкусното нещо на света. Загрижено му предложих да си сложи салам или сирене. Дори го попитах как може да яде филия, поръсена само с чубрица. "Не-е-е!", сприхаво категорично ми отказа всичко, което му предлагах.

Понеже съм лаком, се изкуших да опитам от филията му, която той така изкусително похапваше и отбраняваше с големите си лапички, когато посегнах да му я взема. "Само да опитам, само да опитам!", уговарях го, докато се борех да измъкна филията от ръцете му. Как не се избихме за една най-обикновена филия, намазана с масло и поръсена с домашна чубрица. Накрая, когато надделях в схватката и откъснах с хищните си зъби вълча хапка от филията, разбрах, че борбата си е заслужавала. Това беше най-вкусната филия на света, наистина! Може би, защото беше с вкуса на забравеното детство, в което всичко беше толкова непринудено обикновено. И вкусно - без да са необходими за това допълнителни подправки и деликатеси - само едната чубрица с дъх на бабина градина и лято, огласяно от виковете на приятелите ми след отбелязан гол на уличния мач...

Ммммммммммммммм! Ама че вкусно - опитайте и вие. Но само една хапка, че ще ми изядете филията!

Татко- това звучи гордо!

Когато станах ученик, мечтаех да бъда като Учителя - издигнат на пиедестала на почти страхопочитното благоговейно уважение от учениците. Мечтаех всички да се обръщат към мен с "другарю учител"(тогава обръщението беше "другарю")...

Когато станах студент, мечтаех да бъда като Професора, който ни четеше лекции в голямата аула на Университета - мъдро одухотворен, достолепен, с ореол на академична сериозност и научност. Мечтаех всички да се обръщат към мен с "господин професор"...

Когато станах редник от българската армия, мечтаех да бъда като Генерала, командващ сухопътните сили, дошъл да ни приветства на клетвата - със строго, но справедливо свъсени вежди и излъчване на горд варварски завоевател, който току-що е превзел Рим. Мечтаех всички да се обръщат към мен с "господин генерал"...

Когато постъпих на първата си работа, мечтаех да бъда като Шефа - облечен в черен, съвършено изгладен и поръбен костюм, с вратовръзка, с куфарче и служебно вежлива усмивка, завършваща винаги с мнително изпитателен поглед от главата до петите на подчинения. Мечтаех всички да се обръщат към мен с "шефе"...
А когато станах баща, се сетих за татко, който често ми казваше с уморена усмивка, въздишайки: "Тежка е царска корона!" И не знаех да мечтая ли, да не мечтая ли за това някой да ме нарече "татко". Звучеше ми толкова обикновено, ежедневно, лишено от всякакъв блясък и героизъм, носещо смущаваща неизвестност по отношение на всичките тежко отговорни задължения, които поемаш, ставайки такъв.
Докато не го чух, произнесено от устата на сина ми, а след това и от устата на дъщеря ми - онова мило, безпомощно, крехко невинно "Тати!", казано колкото с глас, толкова и с очички, които сякаш се молят и извиняват, блестят от пламъчето на детската неподправена и неосъзната радост от живота.

Тогава разбрах, че вече не мечтая да ставам учител, професор, генерал или шеф, защото мога да бъда всичко това едновременно, просто като съм и бъда Татко. Най-вече Татко! Учител на моите най-палави ученици, професор на моите най-хитрички студенти, генерал на моите най-сърцати бойци и шеф на моите най-разхайтени подчинени - децата ми. И всичко това заради честта на бащинския пагон, на званието и призванието Татко - което звучи гордо!

Корупцията е навсякъде

Казвам ви, корупцията е вече навсякъде- от най-високите етажи на властта, та чак до децата. Да-да, сериозно ви говоря- децата също са корумпирани! Имам доказателства за това. Например- вчера си забравих ключовете за колата. Бях се вече обул и излязъл навън. И... "Еййййй!', ударих се по челото и се върнах за ключовете. Ама ме домързя да си събувам обувките и се вмъкнах обут на етажа. Което според строгите хигиенични порядки, въведени от жена ми, е равносилно на престъпление от особено тежък характер, подлежащо на санкциониране, без право на обжалване. Както се казва- Господ прощава, жена ми не, ако някой го хване да стъпи със скверни обувки върху чистата и свята територия на новия ни ламиниран паркет. Обаче жена ми не е вездесъща като Господ, за да знае, че аз влизам с обувки по паркета, докато тя е на пазар. Нали?! Та се намъкнах в "обетованата земя", необезпокояван като варварин, който току- що е превзел Рим. Но на първата крачка ме срещна синът ми. Спрях на място. Гледаше ме с почти анимационно разширени от изненада очи, хипнотично втренчени в обувките ми. В зениците му прочетох, написаното с едър шрифт, безмълвно послание на неговия поглед- "ЩЕ КАЖА НА МАМА, ЧЕ ВЛИЗАШ С ОБУВКИ!" Как не му паднах на колене като мюсюлманин пред джамия!? Ама нали някакъв авторитет на родителското тяло пазя, та се въздържах от такива подронващи устоите му жестове. Останах прав, но със сведен от чувство за грехопадение поглед. А в съзнанието ми отекваха с драматично ехо неизречените от синът ми думи- "ЩЕ КАЖА НА МАМА, ЧЕ ВЛИЗАШ С ОБУВКИ!" И виждах устата му, която изрича предателството- голяма, черно зееща като пропаст. Предателска уста, която не може да бъде запушена с нищо друго, освен със...Сладолед! Да-а-а, ако Юда е предал Исус за 30 сребърника, то синът ми щеше да го предаде за един сладолед. Така и стана- корупционната схема сработи бързо и безотказно. С един сладолед купих мълчанието на основния свидетел по делото и се измъкнах "ни лук ял, ни лук мирисал". А синът ми съответно- ни сладолед ял, ни сладолед мирисал. Чиста работа! Е, не съвсем чиста де- малко понацапах паркета, както и съвестта на сина ми и моята. Но какво да се прави- нали ви казах, че корупцията е вече навсякъде- от най- високите етажи на властта, та чак до децата.

На тате гарджето!

Гледам, гледам. И пак гледам. Е, не! Ще ме прощавате, ама моето дете е най- послушно. Ето, кога да мина покрай детската градина- всички деца тичат- беснеят, моето си седи послушно на пейката до госпожата. Чак си е навело главата от ангелска смиреност. А очите му едни такива влажно кротки като на текезесарско теле. Как да не ми се напълни душата родителска?! То ми е най- послушното в групата. Моето гардже! И не че си е мое, ами- ето, нали ви казвам, че седи на пейката и глас не му се чува. И това е всеки път, когато мина покрай двора на детската. Моето си е все там- на пейката до госпожата. Хмммм, знае тя с кое дете може да седи на пейката и да води интересни разговори. С моето! С другите деца как да проведе разговор, като те все тичат и беснеят из двора?! Та те не могат и за секунда да се смирят, за да седнат на пейката до нея. Но как ще могат- да не са послушни като моето?! Да-да, послушни! Търчат като отвързани коне. Само моето е над тези неща- да тича и да беснее. То предпочита зрялото общуване с възрастните- с госпожата, която може да го научи на ум и разум. Затова колкото и пъти да минавам покрай детската, аз не го викам, за да не го разсейвам. Обаче майка му онзи ден взела, та го извикала да дойде до оградата да го види за малко. "Не мога-а-а-а-а, госпожата ме е наказала да седя на пейката до нея, защото много тичам и беснея!", отговорило й нашето момче. Жена ми останала с отворена уста. Аз също останах с отворена уста, след като ми разказа за случилото се. Затова сега гледам, гледам. И пак гледам! И се надявам, като мина покрай двора на детската градина, моето гардже да не седи на пейката до госпожата,че вече ще му оскубя перушината, разбойникът му с разбойник!