неделя, 2 август 2009 г.

Женени с деца

Сънувам ли? Не, защото съм с отворени очи. Но всичко е като на сън. Морето е поезия, небето е невинност, вятърът е шепот, хоризонтът е трепет, чайките са свобода, лодките са самота. И няма никой друг - само аз и тя сме. Виждам я как излиза от морето и идва към мен, носена от последния порив на вълните. Силна като тях. Красива. Искрящи капки море се стичат по нея и рисуват с нежно докосване линиите на тялото й. Сякаш е първата и последна жена.

Това е тя - моята жена. Тя ми принадлежи до болка, до крясък - родена, за да умре за мен. И аз за нея. Тя е любовта, която се нарича вечност. Затова времето е спряло. Часовникът мълчи, притихнал, затаил дъх пред красотата на мига. Мигът, в който аз и тя се приближаваме един към друг. Всяка крачка е стъпка към търсената близост. Една, две, три крачки. Вече усещам соленият дъх на морето, който носи тя със себе си. Бризът разпилява косата й и тя ме докосва с гъдел по лицето. Нужна е още една последна крачка, за да се срещнем прегърнати. И аз я правя. Повдигам десният си крак и го изнасям напред. Само след миг той ще преодолее последното разстояние до любимата ми жена. Стъпалото доближава земята. Сантиметри. Милиметри. Инерцията е неудържима. Стъпвам...

"Хрусссссс!" - нещо изхрущява под стъпалото ми. Вдигам крака си и поглеждам - БИСКВИТА! Сънувам ли? Не, защото съм с широ-о-о-око отворени очи. И уста. Този път наистина не сънувам - бисквитата е съвсем истинска. Шоколадова! Така, както е смачкана, се вижда и ягодовият й пълнеж. "Кой е хвърлил тази бисквита на пода?!", питам почти риторично. Възможните отговори са два. Единият е от мъжки пол, на 6 години. Другият - от женски пол, на 1 година. И двата отговора са твърде възможни, защото ме гледат твърде гузно. Стоят в очакване на Страшния съд. Аз пък очаквам да се разплача всеки момент, защото се връщам окончателно в действителността. Там времето не е спряло. Напротив - навъртели са се цели 8 години семеен живот. Аз и жена ми не сме идилично сами. И как да сме, като имаме цели две деца, които са палави за четири. Морето е цяло море от разхвърляни играчки, книжки, моливи и даже една бисквита. Жена ми наистина се приближава към мен, но за да се подпре на рамото ми и отчаяно да въздъхне: "Виж каква е бомба!" А аз стоя и гледам - продължавам да откривам драматично очевидните разлики между блян и реалност. Основната разлика е, че сме женени... С деца! Но тази разлика толкова мило, мигащо на парцали, ме гледа с два чифта детски очи, че няма начин как да не й простя за всичко. Дори за бисквитата, захвърлена на пода... Макар и много смачкана, изглежда още вкусна.

Няма коментари:

Публикуване на коментар