Седящият бик и компютърното поколение

...Аз съм индианец! Казвам се Седящият бик. Апах или сиукс - няма значение. Индианец съм... Съмнявате ли се?! Всички съмнения ще ви се разсеят, след като ме чуете, как пиша на компютър. Слушайте внимателно... Щрак.

Пауза от пет минути. Ново натискане на клавиш. И още пет минути пауза. Шепот:"Къде беше тая запетая бе?!..."
А след многоточието - ръмжене! Най-накрая - натискане на клавиш.

Леко отдъхване... Но вместо запетаята, е натисната - точката. Повод за ново ръмжене - този път, по-звучно и по-продължително. Запетаята е обявена за общонационално издирване. То отнема още пет мъчително дълги минути, през които тихо, на глас си задавам тежкият риторичен въпрос: "Може ли да съм такъв индианец?!"...
Може!

Окончателно ще се убедите, че може, като ме видите и как пиша на компютъра...

Представете си погледът на бик, който се е втренчил в червения плащ на испански бикоборец. Подобен е моят поглед, отправен към клавиатурата. Свирепо намръщен и заканително наведен над клавишите.
Отдолу рия нервно с крак, докато търся да забуча с тежък пръст тая гадна запетая, която ми се крие от половин час!...

Индианец съм, нали?! Понякога се чувствам толкова безпомощен пред клавиатурата на компютъра, че ми идва да вия точно като индианец, на който са му откраднали бойния кон. И вия! И така се напъвам, че ставам наистина червенокож...

Но така е. Както казваше героят на Дани Гловър от филма "Смъртоносно оръжие": "Вече съм стар за тези работи!".
Не знам. Дали съм вече стар или защото имам личен компютър само от два-три месеца, но тази запетая... Къде изчезна бе?! Ще се разплача. Търся я под дърво и камък, а тя била до показалеца ми. Толкова идиотски близо...

Май, наистина, съм вече стар за тези работи! А освен стар, съм и отчаян! Отчаян, защото синът ми се оправя по-добре от мен на компютъра. И още нещо, което ще го прошепна, за да не го чуе никой: "Синът ми е само на четири години и половина!"
Обаче, така работи с клавишите, че не е истина. Пуска си игри, играе на тях, пуска филми, гледа ги... И ме убива, като ми каже компетентно: "Тате, изчакай, че играта още не е заредила!"...

Ама, разбира се, че още не е заредила! Само не се разбира, как това дете, тая малка запетайка, която вчера беше в корема на майка си и аз го гледах на видеозона как се люлее в околоплодните води, с размера на бобово зърно...

Та как сега, това вчерашно бобово зърно, стои пред компютъра и чака играта да се зареди?! А аз, северноамериканският индианец, раздавам бойни викове и търся клавиша със запетаята... И докато го търся, пропускам да попитам, за по-лесно, моето собствено компютърно поколение, което още в корема на майка си е знаело, къде е запетаята!...

Но няма начин, ще пропускам да питам, че иначе... Аз вожд ли съм или не съм!