Аз съм тотален пацифист.В детството си никога не съм се бил с други деца. През целият ми досегашен живот не съм имал желание и не ми се е налагало да стигам до физическа саморазправа. Избягвам да влизам в конфликт с хората. Ако случайно вляза, бързам веднага да го разреша с мирни средства. За мен войната, каквато и да е тя, за каквато и да е кауза, не е средство, което оправдава целта... Но въпреки това... Леле, ако ми падне един "АК-47"!... Не 600, не 1200, а 10000 изстрела в минута ще направя! За жените може да е непонятно, но мъжете, които са служили в казарма, ще ме разберат. Само те знаят какво е усещането да стреляш с "Калашников"
Сваляш предпазителя. Издърпваш затворната рама докрай и я пускаш рязко, за да вкара патрон в цевта... Поемаш дъх, успокояваш дишането. Приклада държиш плътно до рамото. Гледаш мушката и прорезът на мерника да съвпаднат в една точка. И... Моментът на истината! Леко, нежно натискаш спусъка и... огън! Дум-дум! Сух, отсечен пукот. Куршумите свистят, гилзите хвърчат. Автоматът едва се удържа - играе в ръцете и "рита" рамото до болка. Сърцето ти пулсира прединфарктно - в ръцете си държиш инструмент на смъртта! Държиш самата смърт, затворена в корпуса на автомата! От нея те делят някакви си милиметри стомана... Почти директен контакт със смъртта! Първа среща с нея. С нейният зловещ чар и могъщество!... Много силно, концентрирано и нагнетено до взрив чувство... След стрелба не знаеш къде се намираш, къде си бил и откъде идваш. Краката ти не те държат, ръцете ти треперят, ушите са заглъхнали...
Но за мен "АК-47" има и друг, много по-сантиментален, почти лигав смисъл... Бях в казармата, когато синът ми се роди. Тежеше близо 4 килограма. Почти толкова тежи и "Калашников". По време на караул, докато носех автомата, все за това си мислех - че толкова тежи и току-що роденият ми син. Бащините ми чувства така отчаяно търсеха обект, заместител, към който да се насочат, че някак неусетно, ирационално започнах да възприемам автомата за... моето малко новородено момче. Сигурно е било предизвикано от самотата, изолацията, от търсенето на мъничко любов и нежност между стените на грубата казармена действителност. Но беше факт.
Колкото абсурден, толкова и поетичен - "АК-47", най-съвършената машина за убиване, за първи път не олицетворяваше смъртта! А точно обратното - живота. Животът - толкова крехък, едва прохождащ!... Моят малък Сашко!
...Сега се замислям и откривам сходство в поведението на сина ми и "АК-47". И двамата са еднакво опасни, бързи, точни и могат да те застрелят. Единият с куршуми, другият - с пакости! Какво да ги правиш?! Деца!...
Няма коментари:
Публикуване на коментар