Камъчето в детските очи

Малко камъче от улицата- Невичка го държеше и разглеждаше с благоговението на археолог, който току- що е открил важна находка. Устата й беше прехласнато отворена, а очите разширени от нарастващото й "научноизследователско" любопитство. Затича се бързо към мен, за да ми покаже находката. Подаде ми камъчето с трепет и зачака моята реакция. Аз гледах с лека досада, защото това не беше първото най- обикновено камъче, което Невичка ми подаваше да разгледам, когато излизахме на разходка. В началото, за да й угодя, се правех на възхитен от нейните камъчета, но сега гледах с отегчение на тях. Какво имаше толкова възхитително в тях- това бяха най- обикновени улични камъчета! Някой дори бяха толкова микроскопично малки, че едва успявах да ги взема в едрите си мъжки пръсти. Но колкото по- малки бяха, толкова по- голямо възхищение предизвикваха те в Неви. А пък в мен точно обратното- досада! Защото с усилие успявах да не ги изпусна на земята, докато се правех, че ги разглеждам. И ето, че това се случи- изпуснах камъчето й. Тя се наведе и започна да го търси сред всички останали камъчета по неасфалтираната ни улица. Аз я дръпнах за ръката, за да си продължим разходката, но тя оказа съпротива. Не искаше да тръгне, преди да намери камъчето си. Е, не! Наведох се и аз да търся. Имаше толкова много камъчета. Едно с едно си приличаха- еднакви и анонимни. Но сред тях имаше камъче, което вече не беше анонимно- това беше камъчето на Неви. Открито лично от нея! Затова се вгледах по- внимателно и аз. Защото това обикновено улично камъче беше станало необикновено...в детските очи. Единствено! И аз чак сега го видях по този начин, когато го изгубихме. Бяхме изгубили най- ценната археологическа находка- единственото камъче, останало от времето на детските мечти.