неделя, 2 август 2009 г.

Там, където няма смях

Там,където няма смях. Кое е това място?!... Гробищният парк. Там има само тягостна тишина или ридания. Но смях...Никога не можеш да чуеш смях. Смехът е част от живота, но не и от смъртта. Затова той остава зад вратата на гробищния парк. А влезеш ли в него-или си вече мъртъв, или отиваш при някой мъртъв. И в двата случая е напълно невъзможно да се засмееш!

Но не и ако си дете. Децата (до 5-6 годишна възраст) не познават смъртта. А когато не познаваш някого, за теб той не съществува. Толкова е просто! Затова за едно дете е нещо напълно нормално да се засмее навсякъде, дори в гробищния парк-царството на скръбта... Особено пък, ако това дете е синът ми. Този смехоран!...

...Двамата бяхме в гробищния парк. На гроба на баща ми. Постояхме малко. Аз не се сдържах и се разплаках. "Тати, не плачи! На дядо му е добре на небето!", опитваше се да ме успокои по детски наивно синът ми. Тръгнахме си мълчаливо. По едно време синът ми извика: "Тате, виж го па тоя какви големи уши има!" Показваше ми надгробната снимка на някакъв човек, който наистина имаше големи уши. Толкова големи, че леко ме досмеша, но запазих самообладание. Не ми беше до смях. А и бяхме на гробищата все пак. Но синът ми ме погледна с дяволити очи...

Малките му снежно бели зъбки, наредени като мъниста, изпълваха чаровната му детска усмивка. Гледаше ме право в очите и сякаш без думи ме молеше: "Хайде де, не е ли смешно?! "И това придружено с леко повдигане на веждите...Хитро лисиче! Не издържах. Засмях се, заразен от усмивката на малкия. Първо мълчаливо. После на глас...Ха-ха-ха! Егати големите уши наистина! Синът ми се присъедини със звънливия си детски смях.

Смеехме се свободно, без цензура. И то там, където никога не беше имало смях... Един мъжки и един детски смях в царството на скръбта-по-силни от смъртта!

Няма коментари:

Публикуване на коментар