Колкото по-рано, толкова по-добре. Така се става гениален пианист! Нали?!... Затварях очи и си представях, как сина ми свири "Лунната соната", пред пълен салон от възхитена, благоговееща публика. А на първия ред, сме аз и майка му, плачещи от умиление...
На тате и на мама пианиста! Как свири, а?! Роден е за пианист...
А жена ми, искаше да го прави сърдечен хирург! Или, както казваше тя, с почти религиозно благоговение: "ДОКТОР!" И след това, добавяше своя голям женски аргумент: "Знаеш ли, какви заплати взимат докторите?!"...
Е не, не знам! Аз току-що падам от Луната... А пианистите, голи и боси ли ходят?! Ричард Клайдерман, сигурно, не си знае парите!...
Никакъв доктор - само пианист!
И така - минаха години. "Пианистът" порасна. Пораснаха му и... ръцете. И ги гледах, гледах. И пак ги гледах! Напрягах си въображението и се опитвах да си представя, как тези мечешки лапички, с дебели пръстчета, като кебапчета, ще могат да изсвирят "Лунната соната"!?... На пиано! Да беше на барабани! Ако знаете, "пианистът" как барабани по масата, когато се ядоса... Може да изкара не една, а три "Лунни сонати", наведнъж!...
Затова, дали пък да не стане, барабанист?! Пак е нещо. А?!...
Но жена ми не поиска и да чуе. "Барабанист?!"... "Неееееее!"
Е, защо не?! На Ларс Улрих, от METALLICA , да не му е зле?! Блъска по барабаните и живот си живее. Целият свят обикаля с тия барабани!
Но не. И това не мина. Жена ми бе непреклонна и още по-ужасена... "Металист?!"...
"В никакъв случай!"
Тогава какво? Пианист - не! Барабанист - не! И хирург - под въпрос, пак заради тия, тънки пръсти... Тогава?!
Времето минаваше и това дете, трябваше да го ориентираме на някъде. Утре щеше да порасне, а ние не знаехме какво да правим с него. Разболяхме се с майка му. Преди, бяхме болни от родителски амбиции, сега бяхме болни от обратното - че нямаме амбиции, а трябва да имаме.
Нали ме разбирате?... И всичко това, заради "Лунната соната", че е композирана за пиано, а не за барабани. Мамка му и късмет!
Но, аз не се отказвах и продължавах да се питам: "Тогава какво?!"...
Отговорът дойде, колкото неочаквано, толкова и убедително. Веднъж, както си ритахме топка с "пианиста" в спалнята, неочаквано покрай главата ми профуча "снаряд", който се заби с трясък в прозореца...
Огледах се. Прозорецът не беше счупен, а "пианистът" крещеше: "Го-о-о-л!". "Снарядът" беше изстрелян от него и наистина, беше неспасяем.
Пианист ли?! Щеше да ме застреля с топката! Щеше да ми отнесе, болната от амбиции, родителска глава...
Без да съм забелязал, той си станал цял футболист. На тате Роналдиньо!...
Това е - ще го правим футболист! А "Лунната соната" ще почака... За другото дете. Задължително! Само да се роди, още в родилния дом..., ще тръгне на пиано!
Хубавото на родителските щения е, че понякога макар и рядко съвпадат с детските желания...обаче това е нещо толкова рядко, колкото да спечелиш шестичка от тотото,примерно :)
ОтговорИзтриванеА и другото, че детските желания относно музиката (малко детенце свири 9 години на пиано,почти от родилния дом започна :)))в един момент, когато станат сериозни има голяма опасност да изчезнат за съжаление :(
Така се смях! Ние натоварваме децата си с толкова очаквания, амбиции, намерения - грешни обикновено, добре че не се случва всичко това.
ОтговорИзтриванеКато погледна назад и аз се виждам на 5 години с цигулката и посещенията в балетния салон.Не станах нито цигуларка, нито балерина, но майка ми явно много е искала на времето! Аз бях по-умерена с моите деца, предвид спомените ми от детството.