неделя, 2 август 2009 г.

Сериозна статия

Седя пред компютъра и гледам сериозно. Ще пиша сериозна статия! Тръпки ме побиват колко ще бъде сериозна. Фундаментална! Достойна за Нобелова награда. Направо... Представям си как Председателят на Нобеловия комитет съобщава с достолепна интонация името на победителя: "Петър Донкин!" Аз се правя на изненадан с широко отворена уста. Жена ми ме ръга припряно с лакът в слабините, за да се опомня и да ставам, че хората няма да ме чакат цял час! "Спокойно бе, жена!", намигам й заговорнически. Ставам с победно вдигнати ръце. Публиката ме аплодира бурно. Тръгвам да тичам към подиума. Тичам с грацията на африканска антилопа. Почти не стъпвам на земята, с разперени ръце - летя към наградата. Обаче някой ме дърпа настоятелно за крака. Сепвам се. Поглеждам - дъщеря ми. Държи ме с малката си ръчичка за крака и ме гледа виновно като бездомно куче, което очаква да му подхвърлиш залък хляб. От носа й тече голям сопол. Косата й е рошава като на сираче от дом. Усмихва ми се плахо, сякаш се извинява, че ме е лишила от Нобеловата награда, за която мечтаех...

О-о-о,милата ми! Прегръщам я. Как да й обясня, че тя ми е най-голямата Нобелова награда. И друга не ми трябва. А статията, като я гледам, пак не се получи много сериозна. Може би щеше да стане такава, ако бях взел на сериозно себе си и всичко наоколо. Но една малка, сополива усмивчица ме дърпа винаги за крака, когато нещата станат много сериозни. И аз се спирам, за да разбера, че всъщност нещата никога не са толкова сериозни, колкото изглеждат и винаги има място за усмивка.

Няма коментари:

Публикуване на коментар