Обичам да я съзерцавам, докато спи. Очите й, когато са затворени и двете, сякаш са листа на нежно цвете. Миглите, клепачите й - очакват срамежливи да разцъфтят болезнено красиви. За миг неуловим, в който, докоснати от утринната светлина, събудени от девствената тишина - те се отварят мило сънени, учудени, отразили в себе си нежният танц на първите слънчеви лъчи. Тя ми се усмихва повече с очи, отколкото с устни, защото е искрена. И ми казва без думи: "Обичам те!"... Това ме кара да се чувствам жив. Уязвимо жив - пулсиращ, разголен нерв, откровение, изповед. Всичко, което трябва да съм, за да заслужа всяка минута от този ден, който започва по толкова неповторим начин.
Ден, който започва да...понамирисва на нещо кафяво на цвят, с нюанси на зелено, в почти втечнено състояние, размазано навсякъде... А-а-а, гадост! Някой май е напълнил рано-рано памперса! Моята малка, мила усмивчица - дъщеря ми, значи затова се е усмихвала. Сега долавям онова едва забележимо, умилително чувство на вина за стореното, което се е скрило и се подава зад едно от ъгълчетата на очите й...
Е,нищо де!Това не пречи на статията да бъде докрай романтична. Нали?! Иначе нямаше да бъде достоверна. И нямаше да бъде толкова контрастиращо красива, ако го нямаше фона на кафяво-зелената, наакана реалност, която изпълва не само бебешките памперси, но и целият ни живот.
Няма коментари:
Публикуване на коментар