понеделник, 26 октомври 2009 г.

Бойното поле на ума

Приближават. Настъпват. Дишат тежко - грухтят като свине. Гледат злорадо с кървави очи. Гнусно потни. Хищно, жълто озъбени. Мръсни. Отвратителни... Това са те - всички мои страхове, грехове, вини, самосъжаления, провали, малодушия, предателства, отчаяния. Изправени срещу мен на бойното поле на ума. На моя ум. В една, колкото виртуална,толкова и реална битка. Битка на живот и смърт. Битката за моя ум...
Обкръжават ме. Чувам ги как шепнат: "Виновен си!", "Помниш ли как сгреши?", "Ти винаги се проваляш!", "Няма прошка!", "Няма надежда!"... Всичко пред очите ми главозамайващо се завърта. Въртележка от болезнено изкривени лица, които се смеят с истеричен кикот: "Хи-хи-хи!" Ехо на строг глас от миналото: "Нищо не става от теб!" Футболен съдия, който вдига червен картон. Публика, която крещи: "У-у-у-у-у!" Става непоносимо до крясък...

Извръщам глава и поглед настрани, но там ме чака изкривеното от злоба лице на един мой провал. Той ме гледа право в очите и ме пита с ехиден глас: "Помниш ли ме?! Аз съм твоят най-голям провал!" Обръщам се на другата страна - там ме очаква с разплакани очи моето самосъжаление. Отстъпвам назад, но се удрям в мускулестите гърди на моят най-силен страх. Чувството ми за вина протяга ръцете си, с дълги, гадно криви пръсти и започва да ме души...

Губя битката, защото съм сам. Срещу цяла армия от невидими, безплътни сили-мисли, чувства и импулси. Неуловими. Неудържими. Изплъзващи се. Които са навсякъде и никъде. Сенки.
Искам да се събудя, но това не е сън. Буден съм. Сам със своите мисли. На бойното поле на ума, където започват и свършват всички човешки битки...

..."Мамо, мога ли да си пусна игрите?", "Първо ще обядваш и тогава! Какво е това, от вратата на компютъра?!", "Е-е-е-е, искам на игрите!", "Ще кажа на баща ти!"...

Вече не съм сам - идва... моята армия! "И Радецки пристигна с гръм!", както е написал поетът. Прибират се от разходка и вече изпълват цялата къща с гласове и викове, с живот, със сила. Идват точно навреме, когато почти се бях скапал. И предал пред всички мои страхове, грехове, вини, самосъжаления, провали, малодушия... Но те спират, смутени от появата на моите "бойци". Смутени от невъобразимата глъч. И тръгват назад. Побягват.

За миг се поколебавам. След това хуквам след тях. Тичам и крещя: "А-а-а-а-а!"... В една последна, красиво самоубийствена атака на бойното поле на ума!

Няма коментари:

Публикуване на коментар