петък, 11 септември 2009 г.

Роден 1919 година

Като се сетя за него, винаги се усмихвам. Защото така си го представям - усмихнат. Усмихнат с очите си. Въпреки че е на цели 90 години. Въпреки че се е изправял пред лицето на Смъртта, когато е бил на фронта по време на Втората световна война. Въпреки че е живял бедно през Комунизма. И още по-бедно през Демокрацията. Въпреки че е на възраст, в която всеки ден очаква да е последен. Всичко, което се е случвало през дългия му живот, е вземало по нещо от него. Защото Животът е търговец - нищо не дава, без да вземе нещо в замяна. Но усмивката в очите му не е успял да вземе. Може би, защото това е душата му. И нея може да я вземе само Господ. Той вярва силно в Него.

Повярвал е по време на Войната, когато веднъж решава, че трябва да излезе от окопа. Нещо го кара да го напусне. Само миг, след като излиза, в окопа пада немски снаряд. Точно там, където е бил той. Разказва, че преди атака винаги си е казвал стиховете от Псалм 23: "Господ е пастир мой, няма да остана в лишение. На зелени пасища ме разполага, при тихи води ме завежда... Дори да ходя през долината на смъртната сянка, няма да се уплаша от зло". Вярата му е по детски искрена, простодушна, мила - като на герой от разказ на Елин Пелин. Той вярва, че именно Господ му е намерил жената на неговия живот. С която се обичат и до днес. Макар че, както казва той за нея: "Тя е с двойно предаване! Все бърза!" И наистина - виждал съм я как ходи - почти тича. Въпреки че е на почти 90 години. Но като "включи" двойното предаване, става неудържима и той върви по нея, викайки: "Чакай бе, жена!" И добавя с нежна усмивка: "Нали ти казвам, че е с двойно предаване!" Казва го с непринудена радост от живота - така, както се радва на всичко.

Той винаги ми отговаря "Добре съм!", когато го питам как е. И наистина изглежда добре. Върви с изправена стойка, чист и спретнат, мило елегантен и скромен в своята кафява шаячна дреха, която прилича на военна униформа. И може би е именно военна униформа от едно време. А той пък е войн. Последният войн! Преминал през Живота и Смъртта, през библейски дългите 90 години, за да ми подари накрая една стара зелена папка. На мен. Подаде ми я и ми каза: "Пази я ти, защото моите деца сигурно ще я изхвърлят! "И си тръгна, догонвайки своята възлюбена баба, която пак беше "включила" двойното предаване. В папката имаше десетина листа, пожълтели от времето, върху които със старателен почерк моят стар приятел беше написал поезията на своя живот. Трогателно мили стихове, посветени на неговата баба, куче, градина, Войната, река Дунав - целият му живот. Писани през годините. Жива история - едно мъничко парченце от пъзела на голямата История, без което тя нямаше да бъде човешка... Човешка като това негово стихотворение:
Моята градина
Ой,градино,ти,градино!
Ти, мила земьо, мое кърмило!
Пръв път зората тук ме е огряла
и люлчица мила тук ме е люляла.
Тишина безкрайна тук ми е шептяла.
Над мен майка мила песничка ми пяла.
И сега в живота с тебе се гордея,
с меден кавал свиря и песен си пея...

...Скоро не съм го виждал - пътищата ни се разделиха. Но аз свидно пазя неговата папка. И неговите неизменни думи, които винаги казваше, когато си тръгваше: "Без Бога и до вратата не мога!"

Няма коментари:

Публикуване на коментар