петък, 11 септември 2009 г.

Загинал за Родината 1912 година

Паметниците на загиналите за Родината във войните - те са навсякъде. Във всеки град - малък или голям. Във всяко село. На някои от тях има увехнали цветя на признателност, на други няма. Някои са поддържани, други са занемарени, обрасли в трева, надраскани с неприлични надписи - дори изпочупени. Всеки ги е виждал, но рядко някой е чел какво пише на тях. И то пък какво толкова има за четене - списък с имена на непознати. Чин в армията, трите имена, година на раждане, година и място на смъртта. Нищо интересно. Дори и аз не бях се зачитал досега. Ако дъщеря ми не беше отишла да тича при паметника, нямаше да му обърна особено внимание. Но докато тя си играеше, аз се зачетох в списъка на загиналите.

Имена, имена, имена - хора, за които не знам нищо. Например - редник Петър Радев. Роден 1890 година. Загинал 1912 година при Булаир. На 22 години. Само на 22. Какво може да види човек от живота за 22 години?! Почти нищо - на 22 години животът едва започва. А редник Петър Радев е трябвало вече да умре - далече от вкъщи, далече от майка си, от баща си, далече от приятелката си, с която сигурно още не са се били и целунали, която е била пред очите му, нежно усмихваща се, докато той е издъхвал. Как ли е умрял? Как може да умре едно момче на 22 години, когато неистово иска да живее, защото целият живот е пред него.?! Може би героично или малодушно, може би мъчително или неусетно - както и да е умрял, той е бил само едно момче на 22. И когато е паднал на бойното поле, завинаги е останал на 22-в паметта на майка му, на баща му, на приятелката му. Млад и красив. Усмихнат. Завръщащ се от фронта всеки ден в отчаяната им надежда. И всяка нощ в сънищата им. За да им прошепне: "Обичам ви!" Той, който на 22 години е знаел само как да обича, но не и как да мрази. Как да живее, но не и как да умира. Нито пък и как да убива. Той пада убит, за да се превърне просто в едно име от списък, издълбан върху каменна плоча. Напълно анонимен. Незнаен. Просто редник Петър Радев. Загинал за Родината...

...Нищо интересно, нали?! А дъщеря ми тича около паметника, слънчево усмихната, сякаш се радва, че този паметник го има.

Няма коментари:

Публикуване на коментар