Обич детска, обич необяснима

Не знам как го правят, но Сашко и Невичка винаги ме усещат, когато ми е тежко. Както и да се крия, да играя театър, Сашко се доближава до мен и деликатно тихичко ме пита: "Тате, защо си тъжен?!" А Невичка пък просто ме обгръща с ръчички- ей така безпричинно. Идва и ми дава една малка прегръдчица точно когато имам най- много нужда от това. Но аз наистина не знам как го правят- разкриват ме, преди аз самият да съм се разкрил за себе си. Разбират ме, преди аз сам да съм се разбрал. Без думи, отвъдсловесно- само с поглед. С обич. И може би точно това е обичта- да виждаш човека до теб. Не просто да го гледаш, а да го виждаш. Да го забелязваш, колкото и да е незабележим. Да го откриваш, колкото и да е скрит. Да го разбираш, колкото и да е неразбираем...
...Разсмишлявайки за тези неща, се сещам за Блага Димитрова, която беше написала, че "Децата са по- голяма истина от нас". Бих добавил, че те са и по- голяма обич от нас. Защото знаят как да обичат, преди някой да ги е научил на това- истински!